Грег Рука
Търсачът (14)

14.

— Пожела да ни направи закуска — започна да ми обяснява Натали. — Реших, че през това време ще мога да взема един душ. Кори подреди масата, а Дейл беше в кухнята с нея.

— Яйцата — обади се Дейл. — Разбивах яйцата…

— А тя пържеше бекона — продължи Натали. — Или стана случайно, или тя го е направила, но резултатът беше един истински пожар с пламналата мазнина…

И четиримата се намирахме в основното помещение. Натали седеше на дивана, Дейл се беше изправил до вратата на верандата, а Кори Херера бе заел креслото за четене. Херера беше нисък красавец с черна коса и пъргав поглед, облечен в черни дънки и кафяв пуловер. Бръчките по лицето му издаваха готовност за смях и веселие.

— Направи го нарочно — намеси се Дейл. — Изкрещя при вида на пламъците, после започна да ги гаси. Грабна чашата с вода, която току-що си беше наляла, и изля половината в огъня, преди да успея да я спра. По това време се появи и Кори, който я изведе от кухнята, а след това се върна за мен. Угасихме пламъците точно за една минута и Кори отиде да доведе Ерика, но нея вече я нямаше…

— Вратата беше широко отворена — тихо заговори Херера. — Вероятно е избягала в момента, в който я оставих сама и се върнах в кухнята. Хукнала е надолу по стълбите и по всяка вероятност е минала през задния двор…

Стиснала устни, Натали не сваляше очи от мен. По бузите и шията й бяха полепнали мокри къдрици. Натежали от влагата, те бяха по-скоро кафяви, отколкото червени.

— Проверихме блока от горе до долу, но от нея няма следа — обади се Дейл. — Портиерът не е видял нищо.

— Би могла да е навсякъде — добави с въздишка Кори.

Кимнах с глава и продължих да гледам Натали. Очаквах нейното обяснение. Мълчанието ни заливаше като лепкав сироп.

Тя стисна юмруци и ги удари в бедрата си.

— Аз се издъних!

Кимнах, без да кажа нищо.

— Какво смяташ да правим? — попита Дейл.

— Трябва да я открием. Нещо почти невъзможно в този град…

— Бихме могли да поискаме помощ от полицията…

— Ей сега ще звънна на Морган и Хауър, те положително ще бъдат много доволни! — отвърнах язвително. — Нещо случи ли се, докато ме нямаше?

— Като какво например?

— Спор, кавга… Някой казва нещо и тя се разстройва…

— Мисля, че вчерашната престрелка достатъчно разстрои всички ни! — враждебно изстреля Натали.

— Предполагам, че това означава „не“.

— Точно така.

— Включително и по времето, когато Бриджит е била тук?

— Е, размениха си по няколко реплики — подхвърли Дейл.

— Например?

— Ерика направи коментар на връзката й с теб, а Бриджит веднага й го върна.

— Как?

Настъпи кратка пауза, в която се долавяше нерешителност. В крайна сметка отговори Кори.

— Логън каза, че вместо да мята цици, Ерика трябва да се опита да мисли…

— Тя ни изненада, Атикъс — въздъхна Дейл. — Нямаше как да я спрем, а и изобщо не бяхме го предвидили…

Кори Херера се наведе напред и напрегнато попита:

— Имаш ли идея къде може да е отишла? Може би у дома си?

— Не — поклатих глава аз. — Няма да отиде там, защото знае, че е опасно.

— Трябва да се свържем с баща й — обади се Натали.

— Не можем. Не зная къде е.

— Нали ти даде телефон за контакт?

— Менте. Номерът е на някаква кръчма в Балтимор. Полицията се опита да го открие в „Джон Хопкинс“, но и там го няма.

— Защо, по дяволите, го прави? — вдигна вежди Дейл.

— Не знам, но за момента това не е важно. Важното е да открием Ерика. В един град с повече от осем милиона население и екип на САС, който й диша във врата…

— Може би е напуснала града — подхвърли Кори. — Родителите й са разведени, нали? Може би е тръгнала да търси мама.

— Възможно е — признах аз. — Проверете си джобовете и вижте дали ви липсват пари.

Дейл и Кори скочиха към връхните си дрехи на закачалката до вратата, а Натали тръгна към спалнята си. Усетих напрежението й, което сякаш всеки момент щеше да изригне като вулкан. Тя не обичаше да я правят на глупачка, особено пък в мое присъствие.

— Мамка му! — изруга Дейл.

— Обрала ли те е?

— До шушка! Почти сто и петдесет долара! Бяха ми останали след пазаруването. Но не ми е пипала картите и документите.

— Със сто и петдесет може да хване влак, автобус, а дори и самолет на къса дестинация — отбеляза Кори.

— В града е! — отсече с нервен глас Натали. — И едва ли ще напусне!

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Няма да напусне града — повтори Натали, обърна се и тръгна към закачалката. — Ще започна проверка на околността — паркове, сладкарници. Дейл и Кори могат да проверят спирките и гарите… — Очите й гледаха мен, въпреки че беше споменала имената на колегите.

— Започнете с Гранд Сентрал — рекох. — Може да греша и тя наистина да е тръгнала за Гарисън.

След минута бяхме готови за действие и напуснахме апартамента. Натали заключи и мълчаливо ни поведе надолу по стълбите. На улицата се разделихме.

— Пазете си гърбовете — посъветвах ги аз.

 

След два неуспешни опита най-сетне открих работещ уличен телефон. Успях да хвана детектив Морган и да я запозная с развоя на събитията.

— Исусе Христе! — рече тя. — Ще изпратя екипи да претърсят района. Налага се да съобщим и в кварталния полицейски участък…

— Ще ви бъда благодарен.

— Избяга, така ли? Не са я отвлекли?

— Избяга.

— Защо?

— Проклет да съм, ако знам.

— Ще ви уведомим, ако я намерим — увери ме Морган и прекъсна връзката.

Пуснах още една монета от четвърт долар и хванах Йоси на вратата. Той мълчаливо ме изслуша, изпусна една тежка въздишка и каза, че ще се присъедини към Натали.

— Бас държа, че е бясна — подхвърли.

— Може и така да се каже.

— А ти как си?

— Зле.

— Ерика ще се оправи. Тя е умно дете.

Открих Бриджит в службата й.

— Здрасти, аз съм…

— Ти ли си?! Къде изчезна бе, човек? От часове чакам да ми се обадиш, започнаха да ми минават дори еротични мисли! Какво става?

— Ерика избяга.

— Стига бе!

— Малко преди пладне — уточних аз и й обясних накратко.

— Умна маневра — рече Бриджит, след като свърших. — Мислех, че няма акъл за подобно нещо.

— Да, вече чух за това с акъла.

Тя моментално долови укора в гласа ми.

— О, я стига! Не можеш да ме обвиняваш за бягството й!

— Не мога и не искам, но конфронтацията едва ли е била най-удачната ти форма на поведение!

— Какво?!

Буквално я видях как стиска телефонната слушалка и изправя гръб.

— Тази нимфетка има маниери на разглезена котка. Тя първа си показа ноктите, аз само й отговорих!

— Тя е на петнадесет, Бриджит.

— Още по-зле! Би трябвало да проявява уважение към по-възрастните! А ти не се нахвърляй върху мен само защото ти е избягала!

— Аз или целият екип?

— Както предпочиташ.

Напълних гърдите си с въздух и се обърнах с лице към трафика. Спорът не водеше доникъде, освен това нямах никакво намерение да се карам с Бриджит. Единственото ми желание беше да открия Ерика, да я открия бързо. Но повече от всичко исках да се стопи тежката буца в стомаха ми.

— Екипът е навън и я търси — рекох в слушалката. — Натали, Дейл и Кори Херера действат, а Йоси всеки момент ще се присъедини към тях. Аз също започвам да душа, но работата е там, че няма откъде да започна.

— Клубът — моментално подхвърли Бриджит.

— Нима мислиш, че ще отиде там?

— За Бога, Атикъс, успокой се и мисли! Хлапето не познава града кой знае колко и вероятно ще отиде в някой клуб, където я познават и където ще се чувства в безопасност.

— Това е само предположение — отбелязах.

— Което обаче правят и онези от САС, най-вече копелето с ножа… — Замълча за момент, явно лапна нещо, най-вероятно бонбон. — На твое място бих надникнала там.

— „Презрамката“ значи — промърморих аз. — Ще ми удариш ли едно рамо?

Тя смукна захаросаната си слюнка и едва след това отговори:

— Чакай ме там в десет.

— Надявах се на по-ранен час.

— Не мога по-рано, защото съм на работа.

— Добре, тогава нека бъде в десет.

— Успех!

Окачих слушалката. Измина известно време преди да осъзная, че всъщност съм ядосан на Бриджит. Времето се измерваше в часове безплодно дирене и усилваща се паника дълбоко в гърдите ми.

Но не бях сигурен защо…