Грег Рука
Търсачът (23)

23.

Между носа и горната устна на полковника проблясваше тънка ивица слуз. На светлината от близката улична лампа лицето му изглеждаше синкаво. Пристъпите на кашлица се редуваха почти без пауза, гърдите му свиреха. Седнал на задната седалка на джипа, той не обръщаше внимание на лошото си физическото състояние и буквално трепереше от възбуда. Ноулс, Дени и Мур направиха бърз преглед на екипировката си и започнаха да зареждат оръжията.

Блокът беше огромен, с тридесет етажа. Във фоайето имаше портиер и охрана — ясно видими още при първата опознавателна обиколка на сградата. На табелата над входа се рекламираха апартаменти за висши бизнесмени — дом далеч от дома за всички, които пътуват по работа. С по-дребен шрифт бяха изписани тарифите за едностайни, двустайни и тристайни жилища — всичките много високи. Бяхме паркирали на съседната пряка, добре скрити в мрака. Горд от себе си, полковник Уат не сваляше очи от входа на сградата.

— Пипнах я кучката! — възбудено зашепна той. — Ти ме попита дали имаме скъпоценни камъни, значи тя ти е обещала… От което следва, че все някъде е трябвало да ги обърне в пари… Поразпитах тук-там и бум — пряко попадение! „Креди Сюис“ на Бродуей. Била е принудена да използва истинското си име, за да й издадат чек, освен това си е запазила час — иначе би могла да чака и цял ден… И тъй, тъпата крава ги е предупредила, че идва, а те предупредиха мен. Кравата се появи точно в три, придружавана от двама наемници. Бяха с микробус. Проследих ги от банката. Бяха спокойни, очевидно сигурни, че никой не се интересува от тях.

— Или са се престорили на спокойни, за да ни вкарат в капана — подхвърлих аз.

Мур рязко вдигна глава от пълнителя на браунинга си и погледна към Уат.

Полковникът енергично поклати глава.

— Нищо подобно! Действах бавно и внимателно, а те не се обърнаха нито веднъж. Разделиха се веднага след като излязоха от банката. Аз тръгнах подир кучката и тя ме доведе право тук. Час и половина по-късно се появиха и онези двамата. Оттогава насам никой не е напускал сградата.

— Колко входа има? — попитах аз.

— Два.

— Значи не си сигурен дали всички са вътре, да не говорим, че дори не знаеш на кой етаж са се настанили…

— На двайсет и шестия — моментално отвърна полковникът. — Видях цифрата над вратата на асансьора, който взе Даяна.

Мур отново насочи вниманието си към оръжието и пълнителят меко изщрака.

— Сериозно ли го мислиш? — подхвърлих. — Та ти дори не знаеш кой апартамент да атакуваш!

— На шибаната кучка! — отговори вместо него полковникът.

Мур не ни обърна внимание и се обърна към Ноулс.

— Имаш двайсет минути — рече. — Монтирай прекъсвачите на жици за 23:40, когато трябва да бъдат изключени телефоните и осветлението. Нито секунда по-рано! Ще се видим в 23:35.

— Дори няма да разберат, че съм там, шефе — увери го Ноулс.

Миг по-късно той и брезентовата му раница напуснаха джипа и изчезнаха в студения мрак оттатък уличното платно.

Дени доволно си тананикаше.

Мур се обърна от предната седалка и очите му се заковаха в моите.

— Ти ще ни вкараш вътре — рече той.

Не казах нищо. Не беше и нужно.

— Тук се дават апартаменти под наем на бизнесмени — промърмори Мур. — Което предполага, че оборотът е голям, нали? А оттам следва, че шибаният портиер едва ли помни кой е наемател и кой не… Това обаче не важи за оня тип от охраната, който е обучаван да запомня лица. Затова трябва да влезем вътре със самочувствието на постоянно присъствие. Да се надяваме, че той ще бъде добро кученце и няма да се разлае…

— Не ти трябвам за такова нещо — поклатих глава аз.

— Виж к’во, двамата с Дени имаме неподходящ цвят на кожата — рече с въздишка Мур. — Което означава, че охраната сто процента ще ни спре за проверка. За да я избегнем, трябва да използваме бялата ти физиономия. Стигнем ли до двайсет и петия етаж, вадим пищовите и действаме. Ти няма да имаш никакви грижи…

— Не чу ли какво ти говорех досега? — изгледах го пронизително аз. — Това не ти е улица „Принс гейт“! Не знаеш кой апартамент обитават, не знаеш дали не са изработили полковника, дори не знаеш дали в момента са тук, Робърт!

— Това не е случаен удар, а цялостна операция — търпеливо отвърна Мур. — Откриваме ги и ги унищожаваме.

— Надявам се, че за целта няма да започнеш проверка от врата на врата…

— Нищо подобно — ухили се Мур. — Вместо това се готвя да гледам как използваш уменията си по социално инженерство. Знам, че ще намериш начин да получим информацията, която ни е нужна…

Тикнах очилата на върха на носа си и с въздишка си признах, че е прав. Зная поне три начина да разприказвам онова копеле от охраната. По принцип това не е особено трудно. Нямаше значение, че не искам да го правя…

— Добре, откриваме коя е стаята и вие тримата започвате да трепете наред, така ли? — попитах.

— Така.

— Включително Даяна?

Мур се поколеба само секунда, но паузата беше достатъчна за намесата на полковника.

— Робърт, тоя трябва да остане в колата! — извика той. — Нали ти казах, че ще почне да защитава шибаната кучка? Аз ще ви вкарам в шибания хотел!

— Не, ти оставаш тук! — тихо, но твърдо рече Мур.

— Не се доверявай на Кодиак! Той още си пада по оная работа на жена ми и като нищо ще ти забие нож в гърба!

Мур ми хвърли изпитателен поглед, после отново се обърна към полковника.

— Тя се опита да го ликвидира. Мисля, че това завинаги сложи край на отношенията им.

— Аз трябва да бъда там! — дрезгаво изръмжа Уат и се задави.

— Ще чакаш в колата, да те вземат мътните! — просъска Мур и аз изведнъж го видях в ролята на инструктор на новобранци. — Ти си болен, бавен и абсолютно безполезен за нас! Ако можех да избирам, нямаше да прибягвам до услугите и на двама ви, защото сте шибани аматьори! Но Атикъс трябва да ни вкара вътре, затова идва с нас!

— Не можеш да му се довериш! — държеше на своето Уат.

— Мога — поклати глава Мур и ме стрелна с поглед. — Просто защото не иска отново да го прострелят…

 

Проникването стана депресиращо лесно, точно както беше предсказал Мур. Ядосаният Уат остана в джипа, а ние спряхме такси, направихме обиколка на квартала и се стоварихме пред главния вход на сградата. Удоволствието струваше двайсет долара — напълно достатъчна сума за шофьора, който не показа никакво учудване от неадекватното ни поведение. Портиерът ни огледа внимателно — най-вече мен, тъй като водех колоната. Преметнал брезентовата торба през рамо, Мур вървеше на метър отзад, а до него крачеше Дени.

Портиерът задържа отворената врата още докато слизахме от таксито. Минахме покрай него и се озовахме в просторното фоайе. Подът беше покрит с линолеум, който би трябвало да прилича на мрамор. В средата беше поставено бюрото на охраната — полумесец от черна пластмаса, чийто рог беше извит по посока на асансьорите в дъното. Човекът зад него беше младеж на двадесетина години, облечен в тъмносин блейзър с логото на фирмата, избродирано на джобчето му. С приближаването ни успях да видя телефоните и мониторите, монтирани на централната конзола. Охранителят обаче не гледаше към тях, а към екрана на малък телевизор, който предаваше някакво късно токшоу.

Когато видя, че приближаваме, стана да ни посрещне.

— Извинете ме за…

— Исусе, колко се бях насвяткал снощи! — прекъснах го с небрежен тон. — Дори не си спомням… — обърнах се към Мур и попитах: — Боби, от коя фирма бяха онези момчета, по дяволите?

— „Ландън Компком“ — отвърна Мур, без да му мигне окото, наблягайки на британския си акцент.

— А, британците ли? — изгледа ме с разбиране охранителят. — Те са в 2608…

— Благодаря! — Забавих крачка, за да позволя на Мур и Дени да ме задминат по пътя към асансьорите, после се наведох към плота и дарих младежа с най-пичовската усмивка, на която бях способен: — Познаваш ли го онова маце от снощи?

Очите му примигнаха от усилието да си спомни.

— Дето беше ми увиснало на рамото, бе! — подсетих го аз.

— Аха — промърмори неуверено онзи. — Сладка беше!

Асансьорите бяха два. Единият от тях току-що се беше паркирал на партера и вратата му се отвори. Мур и Дени влязоха, а аз побързах да ги последвам. Мур натисна копчето за двайсет и шестия етаж, а веднага след него и долното — за двайсет и петия. Вратите безшумно се затвориха.

— Брилянтна акция — потупа ме той по рамото.

Дени, който не бе спрял да си тананика нито за миг, вдигна неизвестната мелодия с една гама по-високо и ме дари с приятелско намигване. Това ми позволи да разпозная част от текста. Копелето си пееше „Роден в САЩ^[1]“!

— Нищо няма да се получи — изразих своя скептицизъм.

— Ще се получи и още как — спокойно отвърна Мур и погледна часовника си. — Разполагаме с осем минути.

Кабината спря, вратите с тих шепот се плъзнаха встрани.

— Задръж го — разпореди се Мур и стъпи на дебелата пътека в коридора.

Дени натисна бутона ОТВАРЯНЕ НА ВРАТАТА и задържа пръста си върху него. Запитах се дали охранителят долу наблюдава асансьорите и дали е забелязал, че сме на друг етаж. Всъщност това вече нямаше значение — дори и да забележи несъответствието, най-вероятно щеше да реши, че сме натиснали погрешен бутон.

Мур се върна точно след десет секунди и кратко обяви:

— Излизайте.

Издърпа раницата така, че да блокира вратите, и се отмести да ни направи път.

Коридорът беше достатъчно широк, за да вървим един до друг, стига да искаме. Вратата към стълбището беше маркирана с табела ИЗХОД и аварийно осветление, а на стената до нея имаше противопожарна аларма и пожарогасител. Общият брой на вратите беше осем, всяка за отделен апартамент. Напрегнах слух и успях да уловя тихата музика, която долиташе иззад най-близката врата.

Дени дръпна ципа на раницата, двамата с Мур свалиха якетата и се заеха с екипировката.

— Вратите за стълбищата са еднопосочни и затова ще трябва да се качим с асансьора до горния етаж — предупреди Мур.

Дени кимна и измъкна от раницата карабина „Хеклер и Кох“, модел МР5. Сръчно я провери, свали предпазителя и я преметна през рамо.

— За него да вадя ли? — попита той, без да ме гледа. Сякаш бях част от мокета, който покриваше коридора от стена до стена.

Мур кимна и от раницата изскочи втори автомат, който миг по-късно се озова в ръцете ми. Абсолютно същият модел като този на Дени, със зареден пълнител и един резервен, прилепен към него с тиксо. Това е често срещан прийом сред командосите, когато се нуждаят от максимално бързо презареждане.

— Робърт, няма да ти позволя да убиеш Даяна — обадих се аз.

Той не вдигна глава от раницата, но гласът му прозвуча достатъчно ясно и достатъчно гневно:

— Пресвети Боже! Само не ми казвай, че полковникът е бил прав! Нима наистина храниш някакви сексуални надежди?

— Храня надежда единствено за Ерика. Не мога да ти позволя да убиеш майка й!

Мур се изправи и нагласи ремъка на автомата върху рамото си. Погледна часовника си, после палецът му се стрелна към вратата за стълбището. Дени безмълвно се отдалечи, вероятно за да посрещне Ноулс.

— Чуй какво ще ти кажа, Атикъс — отчетливо рече Мур. — Ако жената се изпречи на пътя на куршумите — съжалявам, такъв й е бил късметът. Това ще е цената, която ще плати заради избора на погрешен екип. Аз съм тук да свърша определена работа и бъди сигурен, че ще я свърша!

— Но аз не мога да ти позволя да…

Ръцете му се стрелнаха напред и нагоре, пръстите му се вкопчиха в реверите на якето ми и изведнъж се оказах залепен за стената. Гласът му остана спокоен.

— Можеш, Атикъс, и ще ти кажа защо. Защото имам право на избор: или ще ти се доверя и ще те оставя да ни прикриваш задниците, без да се бъркаш в останалото, или ще ти вкарам един куршум в главата — тук и сега. Веднага добавям, че нямам предпочитания. Ама никакви, разбираш ли?

Дени отвори вратата за стълбището, отвъд която се мярна фигурата на Ноулс. Миг по-късно двамата се върнаха в коридора и се насочиха към нас. Стъпваха абсолютно безшумно.

— Разбираш ли? — попита втори път Мур.

Кимнах. Той цъкна с език и ме пусна, а Дени ми подаде противогаз.

— Може да ти потрябва, сержант. Ако им се отдаде възможност, копелдаците вътре като нищо ще хвърлят някоя граната с газ.

— Благодаря!

Дени възобнови тананикането си, а Ноулс започна да обяснява на Мур за прекъсвачите, които щели да се задействат точно след четири минути.

— Сложих по два на кабел за всеки случай — каза той.

— Браво, момче! — похвали го Мур. — Хайде да се залавяме за работа.

Натикахме се в асансьора. Дени дръпна раницата навътре, натисна все още осветеното копче за горния етаж и вратите се затвориха.

Четирима мъже с автомати и противогази се возят в един от хилядите асансьори на Манхатън, кой знае защо си помислих аз. Дзън. Двадесет и пети етаж. Автомати, муниции, САС. Дзън. Двадесет и шести етаж. Лудница, кръв, смърт.

Всички навън!

Мур изчака отварянето на вратите и се обърна към мен:

— Вземи раницата и я сложи на вратата. Очаквам да се погрижиш за всеки, който случайно успее да се измъкне…

Разположението беше абсолютно еднакво с това на двадесет и петия етаж. Апартамент 2608 се намираше в дъното на коридора, точно срещу стълбището.

Пуснах раницата между вратите на асансьора. Дени ме потупа по рамото и ми направи знак да си сложа противогаза. В момента, в който го сторих, на стената между шахтите светна стрелката на втория асансьор. Тримата едновременно заеха полуклекнала стойка, смъкнаха противогазите надолу и насочиха оръжията си към вратата в съседство.

Кабината съобщи за пристигането си с тих звън. Мамка му, простена душата ми. Това е някой от тях! Стерит, Харди или Бог знае кой, който се прибира след неуспешното издирване на Ерика. Те знаят какво правят и най-вероятно отдавна обикалят из клубовете.

После видях дуло на пистолет „Колт“ и веднага разбрах, че това е полковникът.