Грег Рука
Търсачът (28)

28.

Събуди ме телефонът. На третото позвъняване се включи телефонният секретар, а аз бавно се измъкнах изпод завивките. Коремните ми мускули започнаха да пулсират, когато заех седнало положение, а заедно с тях се появи и ужасното главоболие. Натали придърпа завивките върху голото си тяло, а аз се насочих към телефонния секретар с намерението да го изключа. Но машината ме изпревари и в помещението екна бодрият глас на Скот Фаулър:

— Атикъс, обади ми се. Веднага ми се обади!

Насочих се с препъване към спалнята, където бяха останали халатът и очилата ми, прескачайки различни части от облекло, разпръснати по пода. Сутиенът на Натали беше покрил чехлите ми. Изработен от сребристосива коприна, той беше едновременно семпъл и красив. Предположих, че Натали изглежда много добре с него, но споменът беше твърде неясен. Тя не помръдваше. Дишаше дълбоко и равно и очевидно спеше. Будилникът показваше точно девет.

Изпих две чаши вода една след друга, а с третата глътнах четири аспирина и един витамин С. Коремът ми беше добре. Доколкото я имаше, мускулната болка беше по-скоро външна, отколкото в дълбочина. Заредих кафемашината, събрах разпилените по пода дрехи и ги занесох в спалнята. Моите натиках в една торба за пране, а нейните сгънах и подредих върху бюрото. Тя се претърколи по корем. Погледах я известно време, после отидох в кухнята и се обадих на Скот.

Той вдигна веднага и раздразнено попита:

— Абе ти изобщо прослушваш ли си посланията?

— Трябва да поговорим — рекох.

— Знам — отвърна той.

— Откъде знаеш?

— Чета вестници, Атикъс. Нима очакваш, че една престрелка в центъра на града ще остане незабелязана?

— Стигнала е до вестниците?

Скот изпусна дъха си в мембраната.

— У вас ли си?

— Да.

— След двадесет минути съм при теб.

— Дай ми един час — рекох.

— Добре, един час.

Връзката прекъсна.

 

Натали се събуди в десет и десет. Появи се в кухнята в моя халат и с леко учудване огледа напълно облечената ми фигура, настанена край масата с чаша кафе в ръка. Посочих й чашата с вода и шишенцето с аспирин и тя без колебание се насочи натам. Пътьом забеляза колко е часът и по лицето й пробяга гримаса:

— Мамка му! Обади ли им се?

— Не.

Тя грабна телефона и набра няколко цифри.

— Ало, Бриджит? Здрасти, Нат е… Да, знам. За съжаление се успах… Много смешно! Дай ми един час… — Извърна се да ме погледне и добави: — Не, не съм го чувала… Да, добре. Разбираме се, Бриджит, няма проблеми… Ще поговорим, като дойда.

Затвори, взе чашата и аспирина и го понесе към банята. Изкъпа се за броени минути, излезе от банята с моята хавлия на гърба и се насочи обратно към спалнята. Станах да й налея чаша кафе. Отказах се от идеята да й го занеса там, предпочетох да я видя облечена.

Върнах се на масата. Тя дойде след минута, седна срещу мен и протегна ръка към чашата с кафе.

— Какво искаш да й кажа?

Въпросът беше зададен след доста продължителна пауза.

— Истината.

Имах чувството, че устата ми е пълна с натрошено стъкло.

— Не знам какво ми стана снощи… Не исках да…

— Знам, аз също — прекъснах я и отпих глътка кафе.

Имах чувството, че главата изведнъж ми е отесняла и мозъкът ми всеки момент ще прелее. Слава Богу, че действието на аспирина започваше да се усеща!

— Можем просто да забравим, че се е случило — подхвърли Натали.

— Това ли искаш?

— Бяхме пияни, изпитвахме мъка и самота. Защо трябва да се задълбочаваме? — Очите й се спряха върху лицето ми, устните й повториха: — Защо трябва да се задълбочаваме?

— И това е всичко, а?

— Така трябва да бъде.

Замълчахме.

— Беше като помен за Рубин — подхвърлих след известно време аз.

— Нали и без това не сме му правили помен? — подхвърли с лека усмивка Натали.

— Не сме.

— Ще кажа на Бриджит какво се е случило — подхвърли тя. — Ще й разкажа всичко.

— Би трябвало аз да го сторя — промърморих.

— Не, по-добре аз. Тя ми е стара приятелка. После и ти можеш да си поговориш с нея…

Знаех, че няма никакво значение кой от двамата ще съобщи новината на Бриджит. Белята беше факт. Бяха я предали и приятелката, и гаджето й. Кимнах мълчаливо.

Тя допи кафето си и стана.

— Ще й кажа веднага щом пристигна… А ти може би…

— Трябва да изчакам Фаулър — прекъснах я аз. — Ще дойда един час по-късно. Това време би трябвало да ти е достатъчно…

 

Когато Скот звънна отдолу, аз бях облечен и напълно готов. Намъкнах якето, взех си пистолета и се спуснах по стълбите. Внимавах да не се напрягам много заради раната на корема си.

— Дружка, изглеждаш ужасно! — посрещна ме с усмивка Скот.

— Много ти благодаря, ти също — отвърнах аз, вгледах се в лицето му и добавих: — Новата обица страшно ти тича!

Той приглади вратовръзката си и докосна лявото си ухо, на което блестеше малка халка. Беше от чисто злато, разположена на половин сантиметър над предишната обица.

— Готвя се за изпълнение на поредната задача под прикритие — уведоми ме Фаулър.

— Шефовете ти в Бюрото сигурно много те мразят — отбелязах аз.

— По-скоро ме мислят за педал — ухили се той. — Но не смеят да ме изолират, защото знаят, че ще ги съдя за дискриминация.

Засмях се, но в следващия миг коремът ме заболя. Отдавна смятах Скот Фаулър за свой приятел. Той беше на местопроизшествието, когато Рубин умря, действайки от името на ФБР. Разбирахме се добре, вероятно защото много държеше да не демонстрира това, което всъщност представляваше — изключително компетентен професионалист, отдаден на службата си във ФБР. Той е три или четири години по-голям от мен и винаги успява да изглежда като безгрижен калифорнийски сърфист — включително и когато е облечен в консервативен костюм. И в момента имаше хубав тен, независимо от факта, че бяхме на прага на дълга и студена зима. Косата му имаше цвят на изсъхнала слама, очите му бяха яркосини. Обикновено носеше очила, но днес беше с контактни лещи.

Рубин го наричаше „специален агент Дюд“, съкратено САД.

Споменът за прякора ме накара да се усмихна.

— Не беше чак толкова смешно — изгледа ме подозрително Скот.

— Мислех си за нещо съвсем друго.

Усмивката му окончателно се стопи, очите му станаха сериозни.

— И тъй, къде отиваме?

— Дай да се поразходим — подхвърлих аз и поех към Лексингтън авеню.

Скот извади от джоба си чифт черни кожени ръкавици, намъкна ги и побърза да ме настигне. Тротоарите бяха пусти, пешеходци почти нямаше. Днес хората явно не изгаряха от желание да се разхождат под падащия сняг.

— Как я караш? — подхвърли Скот.

— Извън факта, че ме раниха ли? — уточних аз.

— Въпреки факта, че те раниха — натъртено рече той. — Защо си ме търсил?

— Какво знаеш за САС? — попитах и му разказах цялата история.

Той слушаше мълчаливо, като от време на време протягаше ръка за улови някоя по-едра снежинка. Приключих разказа си чак когато стигнахме до Дванадесета улица.

— Това съвпада с нашата информация — промърмори Скот.

— Каква е тя?

— Искам да ме свържеш с Мур.

— Съмнявам се, че ще пожелае да разговаря с теб.

— Той не желае да говори с мен и ме избягва.

— Защо?

— Това, което ти е казал Уат, до известна степен е вярно. Мур е тук с официална мисия да елиминира Стерит. Помагат му Дени и Ноулс.

— Колко официална е тази мисия?

— Само до известна степен. Именно британците ни уведомиха, че Стерит и екипът му са в Ню Йорк. Сториха го с изричната уговорка, че ще позволим на Мур да участва в преследването и ареста. Държавният департамент е одобрил, след което е прехвърлил задачата за изпълнение от Министерството на правосъдието. Те пък я прехвърлиха на нас и ние бяхме принудени да я преглътнем… Проблемът е там, че Мур хукна по следите на врага си, без да се интересува от нас, и ни държи в пълно неведение.

— Защо Стерит се радва на специалното внимание на две правителства? Какво толкова е направил?

Скот спря и вдигна глава — опитваше се да улови с уста някоя и друга снежинка. Успя сравнително бързо, облиза се и поклати глава:

— Отвратителен вкус!

— Това е от сярната киселина — отворих го аз, после побързах да го върна на темата: — Няма ли да отговориш на въпроса ми?

— Ще ти отговоря — кимна Скот. — Стерит е започнал частен бизнес още в края на осемдесетте, когато той и колегите му са изритани от САС. Приписват им три отвличания в Италия през 1989 и 1990 г., плюс още девет в други европейски страни — най-вече в бившата съветска империя. После повечето от тях се прехвърлили в Колумбия, където действали допреди една година…

Поклатих глава и снегът падна от косата ми.

— Но защо се намесва ФБР?

— Трима от отвлечените са били американци, живеещи в чужбина. — Скот гребна шепа сняг и започна да прави топка. — Те работят за себе си и приемат поръчки. Говори се, че цената за целия екип е един милион долара. Ако се иска откуп, вероятно вземат процент и от тази сума. Не се радват на особено добра репутация.

— Какъв е процентът на освободените?

— По-малко от двадесет. А жертвите, които имат този късмет, обикновено се нуждаят от продължителна медицинска помощ. Жените страдат доста повече от мъжете, тъй като са подложени на изтезания и сексуално насилие. — Той намръщено огледа снежната топка и я захвърли на земята. Тя се пръсна като зряла диня. — Всички, които се връщат, незабавно се подлагат на лечение.

— А другите?

— Невинаги откриваме труповете им…

Господи, Даяна беше наела точно тези хора да отвлекат собствената й дъщеря!

— Къде е Мур? — попита Скот.

— Честно казано, не знам — отвърнах. — Може би в тайната квартира…

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Първо трябва да подготвя почвата — поклатих глава аз.

— Трябва да говоря с него, Атикъс — умолително ме погледна Скот. — Изгубихме следите му, разбираш ли? Единственото доказателство, че Стерит е в града, беше трупът на Енис, който полицията откри в онзи микробус…

— Енис?

— Един от екипа на Стерит. Има още трима — Глен Харди, Евън Кокс и Майкъл Пъркинс. А този, който бе ликвидиран от Йоси, се казва Пол Енис. Според документите, които ни предоставиха англичаните, всички до един са коравосърдечни негодници, които не се спират пред нищо… — Скот замълча, обърна се с лице към мен и добави: — Изчезвайки без следа, Мур ни постави в много деликатно положение. Оглеждахме се насам-натам, после изведнъж се появи трупът на Енис, градската полиция ме уведомява за опит за отвличане насред Трето авеню и аз нямам друг избор, освен да потърся добрия си приятел Атикъс, който обаче не отговаря на телефонните ми обаждания…

— Съжалявам — промърморих аз.

— Има защо — кимна той. — Къде беше снощи?

— В обезопасената квартира, а след това у дома.

— Звънях у вас, но никой не вдигна.

— Прибрах се много късно.

Скот поклати глава, явно огорчен от нежеланието ми да кажа истината.

— Случайно снощи да си ходил на гости в сградата на Трайбека заедно с Мур и компания? — изпитателно ме погледна той.

— Защо питаш?

— Защото тези хора са опасни, Атикъс. Защото със сигурност ще ти трябва помощ, ако искаш да осигуриш безопасността на клиента си. И тази помощ можеш да получиш само от мен!

На това нямаше какво да възразя.

— Ще говоря с Мур. Ще направя всичко възможно да ви срещна.

— Направи го — кимна Скот. — Как е клиентката ти Ерика? Добре ли е защитена?

— При нормални обстоятелства бих казал много добре. Но в случая имаме работа с хора със специална подготовка, които владеят до съвършенство изкуството на проникване. Докато Стерит не знае къде е, всичко ще бъде наред.

— Не разчитай на помощта на Мур — предупреди ме Скот.

— Той изглежда достатъчно открит.

Скот вдигна ръка да спре едно празно такси и двамата бяхме принудени да отскочим назад, за да избегнем пръските от колелата му.

— Мур иска да пипне Стерит и хората му, друго не го интересува — рече приятелят ми. — Което означава, че в най-добрия случай твоята клиентка е нещо инцидентно за него…

— Досега Ерика е била под негова закрила и се е справил добре — възразих аз.

— Защото тя е била примамката му — отвърна Скот и отвори задната врата на таксито.

Замълчах.

— Направи така, че Мур да ми се обади — подхвърли Скот. После вратата се затръшна и таксито потегли.

Изчаках го да изчезне в трафика, после се насочих към станцията на метрото на Юниън Скуеър. Нямах представа как ще убедя Мур да си поговори с ФБР. Знаех, че изобщо няма да ме чуе. Той се интересуваше единствено от Стерит, жив или мъртъв — както беше станало ясно през отминалата нощ. И едва ли щеше да позволи на Скот Фаулър или някой друг да се пречка в краката му.

Ерика е примамката му, беше казал Скот.

А съдбата на примамките е да бъдат изядени.