Грег Рука
Търсачът (10)

10.

Натали и Йоси дойдоха едновременно, някъде около осем, малко преди да излезе Бриджит. Поздравихме се с добро утро, а тонът на Натали беше по-скоро учтив, отколкото искрен. Докато двете жени разговаряха на вратата, ние с Йоси пренесохме екипировката им в дневната. Не чух какво си говорят, но Йоси забеляза, че напрягам слух, и поклати глава:

— Престани, ако обичаш! — промърмори той. — Държиш се като ученичка!

— Ти на мое място нямаше ли да проявиш любопитство? — заядох го аз.

— Ученичка — повтори Йоси, докато измъкваше от някакъв сак четири комплекта радиостанции.

Бриджит ме извика и аз се втурнах към антрето, разминавайки се ребром с Натали, която се беше насочила навътре.

— Няма да се върна поне до осем вечерта — предупреди ме Бриджит. — Но след това можем да се видим, стига да искаш…

— С удоволствие — отвърнах. — Ако не си уморена, разбира се.

— В такъв случай ще ти звънна, когато се прибера…

Целунахме се за довиждане и аз затворих вратата след нея. Натали беше в кухнята, заета със зареждането на една карабина.

— Това къде ще го оставим? — попита тя.

— В стаята за гости.

— Заведи ме.

Едва сега си дадох сметка, че идва за пръв път в новото ми жилище. Заведох я в кабинета. Тя направи една обиколка и огледа навсякъде — включително това, което се виждаше през прозореца. Едва след като приключи, отиде да остави пушката в ъгъла зад вратата. После затвори, сложи всички резета и рязко блъсна с рамо. Вратата не помръдна. Натали погледна през шпионката и се отдалечи.

Мълчах и чаках. Питах се дали Рубин се е чувствал по същия начин в присъствието на критик, който оценява творбите му.

— Изглежда добре — промълви най-сетне тя.

— Монтирах я едва вчера — обясних аз.

Тя направи един последен професионален оглед, после се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.

— Къде е допълнителният телефон?

Измъкнах клетъчния от скривалището му под футона.

— Те могат да го блокират — възрази тя.

— Нямах достатъчно време, за да поискам втори абонамент от телефонната централа. Това беше най-доброто, за което се сетих.

— Първата им работа ще бъде да прекъснат телефонните линии, а след това и електрозахранването — каза с въздишка Натали. — После ще взривят входната врата или ще пробият дупка в някоя от външните стени.

— Знам.

Точно това беше причината да купя мобилния телефон. По отношение на сигурността тази стая имаше двойно предназначение за по-ефективна защита. Първото беше да бъде лична стая на Ерика, където ще спи и ще държи вещите си, а второто — да е последно укритие. Ако Мур и хората му проникнеха в апартамента, ние щяхме да се оттеглим именно тук с надеждата да задържим рубежа. Телефонът ни беше необходим само за да извикаме полиция, а след това да се молим да се появи навреме…

— Видимостта към улицата е добра — обади се Натали. — Ще можем да видим кавалерията още при нейната поява.

— Пасивно-агресивното поведение изобщо не ти отива — отбелязах аз.

Тя отметна глава, конската й опашка се стрелна във въздуха като окървавен камшик.

— Искаш ли да ти бъда заместник или не?

— Искам, при това много. Но ако при появата на клиента продължаваш да бъдеш такъв песимист, препоръчвам ти да си държиш устата затворена. Говориш така, сякаш момичето вече е мъртво и погребано!

— Само соча евентуалните пропуски в сигурността.

— Аз пък ти казвам, че съм наясно с тях.

Стояхме един срещу друг и се гледахме с пламтящи очи. После в антрето се разнесе жуженето на домофона.

— Това са те — рекох, изтичах по коридора и натиснах копчето за говор. — Да?

— Тук сме — прозвуча металическият глас на полковника, променен от репродуктора.

— Качвайте се — извиках и натиснах копчето за отваряне на входната врата.

Чаках цели три минути преди на площадката да изплува фигурата на Ерика. Баща й пуфтеше малко зад нея. Веднага си личеше, че катеренето бе изсмукало всичките му сили. Момичето изглеждаше сънено в джинсите и моята фланела.

— Добро утро! — поздравих аз.

Ерика не ми обърна внимание и се насочи право към дневната, помъкнала раницата и сака си. Чух как я поздравиха първо Йоси, а след това и Натали, но тя не ги удостои с отговор.

— По пътя се скарахме — довери ми полугласно Уат, после измъкна от джоба си дебел бял плик и ми го подаде.

— Не искам толкова много — рекох и направих опит да му го върна.

— Изобщо не знаеш какво има вътре, сержант — изгледа ме той. Беше чист и гладко избръснат, но в ъгълчетата на устата и по езика му все още имаше бял налеп, а дъхът му продължаваше да е противно сладникав.

— Това е прекалено много — държах на своето аз.

— Не е — поклати глава той и тръгна подир Ерика. Аз погледнах плика в ръката си, оставих го на кухненската маса и последвах полковника в хола.

Той тъкмо беше приключил с ръкостисканията, обърна гръб на Йоси и Натали и се втренчи в дъщеря си:

— Сега трябва да вървя, скъпа. Ще се видим след седмица или две. През това време ще слушаш Атикъс и приятелите му, нали?

Скръстила ръце пред гърдите си, Ерика местеше очи от баща си върху мен и обратно.

— Разбира се.

— Ще поддържаме връзка…

— Да.

Уат направи още една крачка към нея и сложи ръце на раменете й. Отново ми се стори огромен, както го помнех. Ръцете му върху крехките рамене на Ерика приличаха на огромни лапи. Наведе се и я целуна по косата, леко и с доста голямо неудобство.

Тя уви ръце около кръста му и се притисна в него с изненадваща сила. Пръстите й едва-едва се докоснаха.

Миг по-късно Уат се отдръпна.

— Оставих телефона за връзка в плика — обърна се към мен той. — Грижи се за нея, сержант.

— Ще се грижа.

— Много добре.

Заключих вратата след него, отидох в кухнята и отворих плика. Вътре имаше лист хартия с телефонен номер с кода на Балтимор. По приблизителната ми преценка банкнотите бяха най-малко двадесет хиляди долара.

Прекалено много пари.

— Тя не е тук, нали? — обади се един глас зад гърба ми.

Ерика ме беше последвала в кухнята.

— Кой?

— Оная твоята…

— Бриджит ли?

— Да, кучката.

— Не я наричай така, Ерика.

Тя хлъцна иронично.

— Нима Атикъс е влюбен в момичето кучка? Нима нараних чувствата на Атикъс?

— Не я познаваш достатъчно, за да я наричаш с разни имена.

— Познавам я. Цял живот се сблъсквам с жени като нея. Опитва да се държи по-твърдо, отколкото й приляга. Тя е една фасада, Атикъс…

Не изрекох на глас поговорката за хърбел и щърбел.

— Какво ще кажеш за рижата мацка? — попита тя. — Страхотно гадже!

— Да ти пренесем багажа в стаята — подхвърлих аз и тръгнах пръв обратно към дневната. Йоси беше седнал с гръб към стената, сакът пред него беше отворен и съдържанието му — внимателно подредено на пода. Шест резервни пълнителя, две кутии с патрони, два полуавтоматични пистолета, пет гранати — димни и нападателни, плюс една бойна карабина. Длъжността му в екипа беше отговорник за периметъра, което означаваше, че трябва да е максимално бърз и да разполага с достатъчно огнева мощ за прикритие на евентуално оттегляне или отблъскване на нападение. По тази причина бе избрал гражданския модел на карабината M16, чийто модифициран вариант е на въоръжение в армията на Съединените щати.

— Мамка му! — зяпна Ерика.

Кимнах с глава. Ужасно много оръжие, което дори на мен ми направи потискащо впечатление. Йоси ни дари с широка усмивка и продължи работата си.

— На война ли си тръгнал? — попита го Ерика.

— Тръгнал съм срещу всеки, който направи опит да те нарани, ангелче — отвърна Йоси. — И можеш да си заложиш хубавото дупенце, че ще го направя на решето!

Хвърлих му един предупредителен поглед, а той сви рамене и продължи да зарежда пълнителите. Чаровник или не, не желаех да толерирам евентуалния му флирт с Ерика дори когато е достатъчно завоалиран.

— Това означава ли, че ще почнеш да гърмиш, ако някой ме ощипе в метрото? — засмя се Ерика.

— Не, ще се задоволя да отвърна на щипането — поклати глава Йоси. — Но ако някой наистина се опита да ти причини зло… Той е мъртъв!

— Какво значи „наистина“?

— Например да насочи пистолет в теб — намеси се Натали. — И да постави живота ти под заплаха.

Ерика ни огледа един по един, после закова очи върху мен.

— Ти ще убиеш ли онзи, който насочи пистолет в мен?

— Всеки от нас ще го направи — кимнах аз. — Основната ни задача е да пазим живота ти.

Тя погледа още няколко секунди сръчните пръсти на Йоси, които вкарваха патрони в пълнителя, после поклати глава:

— Този е луд!

— Той е израелец — обясни Натали. — Свикнал е да не поема никакви рискове.

Ерика я огледа от горе на долу, после попита:

— А ти?

— Аз ще бъда с теб, когато Атикъс е зает с нещо друго.

— Така значи, а?

Натали кимна, по устните й пробяга нещо като усмивка.

— А какво ще стане, ако не те харесам?

— В такъв случай ще бъда с теб, когато Атикъс е зает с нещо друго — повтори със спокоен глас Натали. — Но аз мисля, че ще ме харесаш.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Откъде си толкова сигурна?

— И моят баща е досада като твоя…

— А майка ти?

— Нямам майка.

— Глупости. Всеки си има майка.

— Моята умря, когато бях на дванадесет.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

Ерика помълча известно време, наблюдавайки как Йоси щрака патроните в пълнителя. После се обърна към мен и рече:

— Покажи ми моята стая.

Като преместихме саковете й в кабинета, Ерика затвори вратата и опря гръб върху нея.

— И двамата са готини — заяви тя.

— Ще дойде още един член на екипа, казва се Дейл — предупредих я аз. — Служеше в Пентагона горе-долу по същото време, когато аз работех за баща ти.

Челото й беше далеч от първите истински бръчки, но тя направи опит да го сбърчи:

— Не беше ли охрана на генерал Вогт? Един едър азиатец?

— Точно той.

— По онова време си беше пич на място — рече тя, после се втренчи в мен и попита: — Какво е станало с устата ти?

Механично опипах устната си, доста отекла след снощния удар на Натали, после признах с гримаса:

— Получих един в зъбите…

— Тъй ли? От кого?

— От Натали.

— Стига бе! Лъжеш!

Мълчаливо поклатих глава.

Очите й се преместиха върху пушката.

— Това за мен ли е?

— Това няма да го пипаш — отсякох аз. — Заредена е, държим я тук за всеки случай. Ако ти пречи, по-добре кажи още сега.

— Мога да боравя с оръжие — изгледа ме тя. — Татко ме научи.

— Искам да ми обещаеш, че няма да я пипаш, Ерика! Не го ли направиш, ще бъда принуден да я преместя.

Тя тържествено се прекръсти и рече:

— Обещавам. Да пукна, ако те излъжа!

— Добре. Искаш ли да ти помогна с багажа?

— Не, ще се справя сама. Освен това, ако се забавиш прекалено много при мен, онези оттатък ще решат, че се чукаме или нещо подобно…

— Съмнявам се — поклатих глава аз.

— Ама ти хич не ме искаш, а?

— Хич.

Погледът й мина покрай мен и се насочи към прозореца. Изражението й остана неутрално. После изведнъж кимна с глава, грабна раницата и се насочи към футона.

— Няма да стоя затворена само тук, нали?

— Не. Целият апартамент е на твое разположение. Но ако искаш да излезеш, трябва да го обсъдим предварително.

— Казах на татко, че нямаш телевизор, а той отвърна, че дава достатъчно пари, за да купиш един…

— Ще пратя някого да свърши тая работа, но нека изчакаме Дейл — кимнах аз.

— И видео…

— Разбира се.

Ерика измъкна портативен компютър от раницата си и започна да се оглежда за електрически контакт. Посочих й онзи, който беше зад бюрото. Тя се отпусна на колене и тикна щепсела вътре. За разлика от предишния път днес пълзеше по пода делово, без никакви сексуални намеци.

Изчаках я да се върне на футона и попитах:

— Да си виждала Мур или някой от приятелите му?

— Не. За последен път ги видях когато и ти беше у дома.

— Ще ми разкажеш ли какво всъщност се случи тогава?

— Нищо не се случи. Просто дойдоха и ме взеха.

— На гарата…

— Нали вече ти казах?

— Беше прекалено суха за дама, която е стояла на перона в такава буря.

— Изсъхнах от отоплението в колата им.

Седнах на футона до нея и разтърках очите си под очилата. Тя набра някаква команда на клавиатурата и на екрана се появиха картите на пасианса. От антрето се разнесе жуженето на домофона и Натали отиде да отговори. Вероятно беше Дейл, иначе тя със сигурност щеше да ме извика. Напрегнах слух, но не чух стъпките й по коридора. Вместо това изтракаха резетата на външната врата. Наистина беше Дейл.

— Направиха ли ти нещо? — обърнах се отново към Ерика.

— Има ли значение? — бързо попита тя, без да отделя очи от екрана.

Забавих се една секунда, после отговорих:

— Разбира се, че има. Не само Йоси не желае да те види наранена…

— Тъй ли? А кой друг?

— Първо баща ти, а после и аз…

— Ти ли?

— Аз.

Устата й се разкриви, сякаш бе захапала резенче лимон.

— Да бе, как не!

— Трябваше да съм до теб, но не успях — поклатих глава аз. — За което много съжалявам. Не се проявих като приятел. Мога да кажа само едно — допуснах грешка, а сега се опитвам да получа шанс да я поправя… И да възстановя изгубеното ти доверие.

Ерика изключи компютъра, затвори капака и се извъртя към мен.

— Не! — отсече тя.

— Моля те! — допрях длани аз.

Тя ме дари с уморена усмивка на възрастен и много тъжен човек.

— Раздавала съм купища втори шансове, Атикъс… Но какво от това? Никога нищо не съм получавала в замяна! Тогава ти се доверявах напълно, но на теб не ти пукаше. Когато се насити на мама, забрави и за мен. Не драсна дори ред, не се обади по телефона. Не направи нито едно от нещата, които обеща да направиш. Ти имаше своя втори шанс, но го пропиля, Атикъс…

Беше се привела напред и говореше с тих и любезен глас, а усмивката продължаваше да играе по устните й. Това беше дори по-лошо от поведението й на верандата в дома й просто защото беше спокойна. Беше ме обзело чувство за вина, което и двамата усещахме прекалено добре. Не бях напълно съгласен с мотивите за моето бягство, както ги беше описала, но това не променяше факта, че думите й ме жегнаха.

Тогава аз бях на двадесет и четири, а тя — на единадесет. И беше напълно права: приемах я като по-малката си сестра, която обаче забравих в момента, в който Даяна ме изхвърли.

Ерика зарови пръсти в косата си и я раздърпа във всички посоки. После тръсна глава, сякаш за да прогони последиците от малката си реч. Облегна гръб на футона и насочи поглед навън, където снегът продължаваше да вали.

— Знаеш ли кое е най-гадното? — тихо прошепна тя. — Че всички така правят. Абсолютно всички! Дори мама, която би трябвало да ме обича, си тръгна и повече изобщо не се обади! После го направи и татко — прекрасният шибан полковник, който чукаше целия свят, но не и жена си. Местеше ме от едно училище в друго просто защото не знаеше какво, по дяволите, да прави с мен. На всичкото отгоре и двамата имаха нахалството да се карат за мен, като всеки твърдеше, че той е по-добрият родител… Когато всичко свърши и полковникът бе обявен за победител, той заяви, че страшно много ме иска у дома, при него. Отначало се зарадвах, но после разбрах защо го е казал — защото всеки момент ще пукне… Не е лесно, Атикъс. Човек не може просто да върне лентата назад…

— Знам това — рекох.

— Тогава не очаквай да бъда като теб, ясно? Защото не съм и не мога…

— Като мен ли?

— Ти се доверяваш на всички, включително и на мен. А не бива да го правиш. Доверяваш се на татко — нещо, което също не бива да правиш… Ама въобще!

— Толкова ли съм зле? — попитах.

— Няма да разбереш дори ако те измами най-добрият ти приятел! — разпалено продължи Ерика. — Просто защото изобщо няма да допуснеш, че той може да те предаде! Ще продължаваш да му вярваш сляпо, дори ако е най-гадното и най-лъжливото копеле на света!

— Между Рубин и мен нямаше тайни — поклатих глава аз. — Затова те моля да не говориш за него по този начин!

— Точно това имах предвид!

— Моля те, Ерика, престани! — повиших тон аз. — Достатъчно!

— Добре — кимна тя, остави компютъра върху писалището и излезе от стаята. Чух как Натали я представя на Дейл, а тя отвръща, че го помни. После завързаха безгрижен разговор като трима добри приятели и скоро към тях се присъедини и Йоси.

Поседях на футона още десетина минути, замислен върху това, което ми беше казала Ерика. После отидох в хола, за да не ме обявят за асоциален тип. Цял час обсъждахме процедурите в присъствието на Ерика, за да знае какво прави всеки от нас във всеки момент. А също така и какво трябва да правим, в случай че нещата се развият зле. Тя слушаше внимателно, но не реагира, когато споменах, че Мур и компания може би ще направят опит да я отвлекат. Наостри уши едва когато започнахме да обсъждаме начините за придвижване, очевидно възбудена от перспективата да излезе навън.

— Кога? — кратко попита тя.

— Може би утре — отвърнах. — Къде би искала да отидеш?

— Където и да е… — Очите й се спряха върху раницата на Йоси: — Може ли да посетим някое стрелбище?

— Започваш да ми харесваш — усмихна се Йоси.

— Може ли?

Натали замислено отметна кичур от челото си и ме погледна:

— „Райфъл енд Ган“ в Сити Хол?

Кимнах в съгласие.

— Едно от най-сигурните места в града.

Беше права. Всички стрелбища в Манхатън бяха охранявани добре, но клубът „Райфъл енд Ган“ беше с едни гърди напред.

— Умееш ли да стреляш? — попитах Ерика.

— Вече ти казах, че полковникът ме научи. След бягството на мама той направи опит да се сближи с мен. Водеше ме на стрелбището винаги когато се връщах у дома.

— Ще трябва да слушаш и да се подчиняваш.

— Не съм глупачка! — обидено ме погледна Ерика. — Зная как се борави с оръжие. — Затвори очи и започна да изброява: — „Считай оръжието за заредено, докато не се убедиш лично в противното“, „Никога не насочвай оръжието към нещо, което не искаш да унищожиш“, „Дръж пръста си далеч от спусъка, докато не си готов за стрелба“, „Никога не стреляй във вода или срещу твърди повърхности, за да избегнеш евентуалните рикошети“… — Отвори очи едва когато чу ръкоплясканията, с които я възнаградиха Дейл и Йоси.

— Е, какво ще кажеш? — погледна ме въпросително Ерика. — Ще отидем ли да постреляме?

— Добре. Още утре.

Оставих я доволна в компанията на Дейл и Йоси, викнах Натали и започнах обичайната си обиколка на блока. Всеки от нас носеше радиостанция за контакт и личното си оръжие — аз обичайния „Хеклер и Кох“, а Нат беше предпочела един „Глок“. Не мислех, че сме изложени на някаква опасност — поне за момента, но след появата на Ерика бяхме длъжни да проявяваме максимална бдителност.

Започнахме от гаража нагоре. През цялото време мълчахме, просто нямаше какво да си кажем. Бриджит беше тръгнала с поршето и моето място за паркиране беше празно. Дейл, Натали и Йоси бяха оставили колите си на друго място, което също беше добре. Ако сградата е под наблюдение, значи се наблюдава и подземният гараж. А тук се влизаше и излизаше само от едно място. Мур и компания без затруднения щяха да засекат появата на всяка непозната кола. Ако вече ни наблюдаваха, те със сигурност регистрираха всяко влизане и излизане от сградата, изграждаха някаква система и преценяваха най-подходящото време за удар.

— Кои коли ще използваме утре? — попита Натали, докато проверявахме вратата на котелното. Тя беше заключена, както всички останали врати в приземието, но ние въпреки това ги проверявахме.

— Твоята оборудвана ли е със средства за мобилна комуникация?

— Да, а също и колата на Йоси — кимна тя. — С радиостанции и клетъчни телефони.

— Значи ще използваме тях. Неговата беше седан, нали? — Да.

— Тя ще бъде колата на клиента.

Йоси и Натали отдавна използваха колите си за служебни цели и по тази причина ги бяха подложили на редица модификации. Хората обикновено си представят защитената кола като някакво превозно средство от филмите за Джеймс Бонд — блиндирано срещу куршуми и специални контейнери със сълзотворен газ, скрити в багажника. В реалния живот се срещат и такива, но те са рядкост. Високата цена е само един от недостатъците им, които съвсем не са малко. Такива коли са много тежки и се управляват трудно, скоростта им е ниска, а шансовете нещо да се повреди — твърде големи. За работата си в „Сентинел Гардс“ Нат и Йоси се нуждаеха само от мигащи светлини и сирени, а може би и от подложки срещу спукване вътре в гумите. Реших, че ще е най-добре да придвижваме Ерика с колата на Йоси, зад волана на която щеше да бъде Дейл. Аз или Натали щяхме да я придружаваме, а свободният щеше да я следва с нейната кола. Там щеше да бъде и Йоси с пушка в ръце — в съвсем буквалния смисъл… Продължихме обиколката и скоро стигнахме до покрива, където внимателно огледахме битумното покритие и покривите на околните сгради. Температурата със сигурност беше паднала под нулата и на мен ми се искаше час по-скоро да се прибера на топло. Снежната покривка на покрива изглеждаше недокосната и аз го приех като добър знак — това доказваше, че никой не е дебнал над главата ми.

— Не виждам наблюдатели — отбеляза Натали.

Аз самият също не виждах нищо необичайно. По тротоара под нас се движеха само неколцина добре облечени минувачи. Един възрастен мъж се подхлъзна на ъгъла с Трето авеню, точно пред кръчмата на корейците. Млада жена забеляза това и протегна ръка да го подкрепи. Миг по-късно двамата продължиха по пътя си, без да разменят нито дума.

Уличното движение изглеждаше съвсем нормално. От двете страни на улицата бяха паркирани коли — някои покрити със сняг, други — вече почистени. Огледах за последен път съседните покриви, но пак не видях нищо, което да издава статично наблюдение. Движение липсваше.

— И аз — кимнах.

— Не харесвам покрива ти — добави Натали. — Много е лесен за достъп, най-вече от съседните сгради.

— Искаш да поставим пост?

— Не. Искам да монтираме аларма със сензорни датчици, като ония в хотелските стаи. Подходящо място е вътрешната страна на вратата към стълбището. По този начин ще чуем всеки, който реши да се прехвърли от съседните сгради.

— Добра идея.

Тя натика ръце в джобовете си, направи един последен кръг и най-сетне насочи вниманието си към мен:

— Каква е програмата за остатъка от деня?

— Да забавляваме Ерика. Ще изчакаме завръщането на Бриджит и ще решим кой ще почива през нощта.

— Бриджит иска ли да остане с Ерика?

— Не зная. Ти имаш ли някакви планове?

— А ти? — контрира Натали.

— Какво аз?

— Нямаш ли планове за вечерта?

— Мисля да си остана тук — бавно отвърнах аз. — При клиентката си…

— Хубаво — кимна тя, продължавайки да ме гледа в очите. — Готов ли си да се връщаме?

— След теб.

Последвах я надолу по стълбите и се запитах дали наистина допуска, че ще пренебрегна дежурството си, за да бъда с Бриджит.

В два часа следобед дадох на Дейл петстотин долара от парите на полковника и го изпратих да купи храна, аларма със сензорен датчик, телевизор и видеокасетофон. Преди да излезе, той попита останалите дали искат нещо и на Ерика й хрумна, че може да ни приготви за вечеря пилешка салата със сусам. Отскочи за една бърза проверка до кухнята, после продиктува на Дейл списък на нещата, които й трябваха. Дейл обеща да направи каквото може, а аз станах да го изпратя до входа. Очите ми механично пробягаха по двата тротоара и вече се готвех да се качвам, когато изведнъж забелязах нещо необичайно и се заковах на място.

Рейнджър Едуард Дени седеше във взето под наем синьо шеви, паркирано на седем коли вляво от мен.

Извадих радиостанцията, включих на предаване и я приближих до устните си:

— Имаме си наблюдател.

— Колко са? — моментално се включи Натали.

Огледах внимателно колите от двете страни на улицата и едва тогава отговорих:

— Изглежда само един.

— Какво мислиш да правиш?

Дени дъвчеше сандвич, очите му бяха насочени право в мен. След кратка пауза сви рамене в знак на извинение, после отхапа от сандвича си.

— Ще поговоря с него — отвърнах.

Натали се забави само за секунда.

— Искаш ли подкрепление?

— Не. Стойте по местата си. Ще се обадя.

Прибрах радиостанцията и прекосих улицата, слаломирайки между бавно пълзящите коли. Дени свали страничното стъкло, а когато се увери, че наистина съм се насочил към него, излезе от колата и ме изчака на тротоара.

— Добър ден, сержант Кодиак — поздрави той. Беше облечен в черни панталони от дебел док и анорак като на Мур, на ръцете си имаше черни кожени ръкавици. Направих се, че не виждам протегнатата му ръка.

— Какво правиш тук?

— Наблюдавам жилището ти — невинно отвърна Дени, сякаш очакваше одобрение. — Надявам се, че не преча.

— Виж какво, господин Дени…

— Можеш да ми викаш Ед. Всички ми викат Ед. С изключение на Тери, но той обича да ме дразни — знаеш, че има и такива хора.

— Виж какво, Ед — кимнах аз, — бих искал да си вдигнеш чуковете оттук!

Той потърка брадичката си, сякаш да провери дали се е избръснал както трябва. Но по мое мнение поне две години го деляха от тревогите, свързани с гъстата брада.

— Не мога — рече. — Съжалявам.

— Защо?

— Такава е заповедта.

— Защо си тук?

Той вдигна глава към блока и челюстите му се стегнаха. Дадох си сметка, че разиграва някакъв театър. Командването на САС се отнася безмилостно към хората, които наема. Издържалите специалната подготовка със сигурност са силни и достатъчно решителни, за да се справят с всякакви ситуации.

— Тя е там горе, нали?

Въздъхнах и очите ми отново сканираха околните коли. Не видях нито Мур, нито Ноулс или Белята. Човекът насреща ми наистина беше сам. Когато отново го погледнах, на лицето му грееше познатата приятелска усмивка.

— Или ще се разкараш, или ще извикам полиция да свърши тая работа! — заплашително изръмжах аз.

— Не виждам как ще го направиш — спокойно отвърна той.

Заобиколих го и надникнах в колата му. На задната седалка имаше два сака — голям и малък. Преместих поглед към регистрационните табели.

— Защо не се прибереш у дома, сержант? — попита Дени. — Предполагам, че си имаш достатъчно работа.

— Мисля да направя нещо друго, Ед. Ще позвъня в полицията и ще съобщя, че тази кола е открадната. Те веднага ще се появят да те арестуват.

— Теб също — за подаване на фалшива информация.

— Няма — поклатих глава аз. — Защото в момента, в който те арестуват, ще открият пистолета, ножа и всичко останало, което вероятно съдържа багажът ти. Бас държа, че нито един от пистолетите ти не е регистриран!

Той се намръщи.

— В Манхатън незаконното притежание на огнестрелно оръжие се смята за углавно престъпление — осведомих го аз. — Ще те изпратят в затвора на остров Райкърс и ще останеш там до началото на съдебния процес. Мен ще ме призоват като свидетел и аз ще разкажа пред съда за сержант Мур, рейнджър Ноулс и онзи, на когото не му знам името, но няма да пропусна да спомена, че ми извади нож… Това със сигурност ще те отстрани от свободния живот за известно време.

Дени се почеса по брадичката, ритна купчинката сняг пред краката си и бавно се върна на шофьорското място. Изчаках го да запали мотора.

— Добре де, няма значение — промърмори той през сваленото стъкло. — Пак ти желая приятна вечер, сержант…

Усмихнах се и му махнах за сбогом. Изчаках го завие зад ъгъла и натиснах копчето на предавателя:

— Нат?

— Проблеми?!

— Никакви.

 

Дейл се забави около два часа. През цялото време Ерика играеше някаква компютърна игра, от лаптопа излитаха невероятни викове, стенания и пушечни изстрели. За известно време и Натали се включи в състезанието, а ние с Йоси дежурехме. После Йоси започна да играе, а дежурството му пое Натали. По едно време Ерика покани и мен, но се оказа, че не мога да задържа вниманието си върху ситуациите на екрана и нещо все ме тегли към прозореца и наблюдението на заснежената улица долу.

Дени не се върна, нямаше признаци и за смяната му с някой друг. Поне такава беше картината, която се разкриваше пред очите ми.

После Дейл звънна по домофона, горд от победата си над електрониката и хранителните продукти. Попита дали можем да отворим шибаната врата, тъй като ръцете му са заети с неща, които тежат страшно много. Натали се спусна до входното фоайе и след две минути двамата се появиха на площадката с кашон „Сони“ и две големи пазарски торби. Натали бръкна в едната и измъкна алармата. Огледа я за миг, после тръгна към тавана с очевидното намерение да я монтира веднага.

Аз останах с Ерика, която ентусиазирано се зае да превърне кухнята ми в лудница. Ръцете й енергично режеха, чупеха и трошаха различните продукти. Оказа се, че Дейл е купил телевизор с вградено видео, който бе включен за броени минути. После се присъедини към нас с новината, че си е позволил да вземе под наем няколко филма от близката видеотека. Ерика каза, че с удоволствие ще ги изгледа след вечеря, след което понесохме купите си към хола. Йоси ни изчака да свършим и едва тогава започна да се храни. Когато всичко беше ометено, Ерика започна да ни разпитва един по един дали ни е харесало. Всички я уверихме, че е страхотна готвачка, което си беше истина. Дейл пусна някаква касета, аз отидох да измия съдовете, а Натали взе радиостанцията си и тръгна на обиколка.

 

Бриджит се обади в десет и пет.

— Съжалявам, че закъснях, но току-що се върнах…

— Вече се чудех какво става — рекох. — Докара ли колата?

— Не, паркирах я в един гараж до офиса.

— Как мина?

— Агенцията прие поръчката, а Донован назначи мен за началник на екипа. — Операцията ще продължи само един ден, но това означава, че и утре няма да съм на разположение… — Чух как лапа поредния бонбон и започва да го смуче: — Как вървят нещата при вас?

— Спокойно. Те гледат филм на новия ни телевизор и Ерика изглежда доволна. През целия ден се държа добре.

— Лъжеш.

— Не лъжа — рекох. — Обещах утре да я изведем и това промени нещата. Двете с Натали се разбират доста добре.

— А ти и Натали?

— Нормално.

— Значи добре, така ли?

Пренебрегнах уловката и попитах:

— Ще дойдеш ли?

— Надявах се ти да отскочиш дотук, оставяйки бебето на гледачките.

— Не мога.

— Мислех, че ще се видим тази вечер.

— И аз, но не мога да изляза.

Тя схруска бонбона.

— Имаш ли намерение да дадеш почивка на някого?

— Вероятно ще пусна Йоси да си спи у дома.

— Значи той ще почива, а ти ще бачкаш двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата!

— Трябва да е свеж утре. Когато става въпрос за превозни средства, отговорникът за периметъра е под голямо напрежение.

— Но ако не е Йоси, ти ще изпратиш някой от другите да си почива, нали?

— Сигурно — вдигнах рамене аз.

— Виж какво, друже. И двамата знаем, че ако не почиваш, рано или късно ще прегориш.

— Вярно е. Но още ми е рано.

— Защо?

От хола долитаха репликите на героите от филма, а четиримата пред телевизора мълчаха. Или бяха потънали в динамиката, или слушаха мен.

Ако пазех някой друг, а не Ерика, с удоволствие бих си взел една нощ почивка. Щях просто да се включа в ротацията на дежурствата и да се възползвам от реда си. Точно това, което разрешавах на Йоси, Дейл и Натали. Тук не става въпрос за някаква любезност — в това отношение Бриджит беше съвсем права. Охранителят задължително трябва да върши и нещо друго, освен да охранява. Само по този начин мозъкът и тялото му могат да си починат от напрежението. Никой персонален бодигард не си позволява ротация без почивка, защото това носи повече вреда, отколкото полза. Именно по тази причина охраната е колективна дейност, осъществявана от екип.

Но Ерика вече беше обявила, че не ми вярва. Директно, право в очите. И аз знаех, че наистина мисли така. Ако я оставя в компанията на Дейл, Йоси и Натали, тя положително би била в безопасност, но това щеше да означава, че отново съм избягал от нея. А фактът, че отивам да прекарам нощта у Бриджит, щеше да засили чувството й за обида.

След седмица може би щях да имам възможност за една нощ почивка. А може би не. Но днес, на първия ден от задачата, това беше напълно изключено.

— Заради нимфетката ли го правиш? — попита Бриджит.

— Отчасти.

Чух я как лапа още един бонбон и добавих:

— Не знам какво да ти кажа…

— Май и аз не знам — въздъхна тя. — Аз искам да те видя, но ти не можеш… Това май ще бъде сценарият до момента, в който загубеният й баща реши да се прибере… Ще го преглътна, но трябва да знаеш, че никак не ми е приятно.

— На мен също.

— Но не правиш нищо, за да промениш нещата — отбеляза тя. — Преди две вечери започнахме нещо, което ми се иска да продължи…

— И на мен.

Тя замълча и аз се принудих да добавя:

— Просто нямам избор, Бриди… Трябва да действам по този начин.

Въздишката й беше тежка.

— Знаеш къде съм. Ако имаш време, обади се.

Затвори още преди да успея да кажа нещо.