Грег Рука
Търсачът (16)

16.

Изглеждаше чудесно. Малко поостаряла може би, но това я правеше още по-привлекателна. Годините й бяха станали четиридесет и една и това си личеше от по-дълбоките бръчки около очите и устата. Но с това приключваха всички промени. Лицето, гласът и тялото й си бяха останали същите. Достатъчно беше да я зърна, за да изгубя дар слово, при това за доста време.

Или се дължеше изцяло на изненадата.

Но каквато и да беше причината, аз стоях като истукан. Ръката ми лежеше върху разкопчания кобур, а ченето ми почти се откачи от зяпването.

Даяна ме погледа известно време, после се усмихна и уви ръце около врата ми. Косата й миришеше както преди, а заедно с аромата се върнаха и спомените. Почти я чух как казва: „Хубаво е да те видя пак. Господи, колко много ми липсваше!“…

— Даяна — промълвих с усилие.

Тя вдигна глава и ме дари с прекрасната си усмивка. Ръцете й останаха около врата ми.

— Атикъс…

Изрече името ми по същия начин, както изричаше когато бяхме сами, без полковника и Ерика. Когато се чувствахме изключително добре…

След това обикновено се целувахме. Още докато си го помислих, ръката й увеличи натиска върху врата ми и бавно ме принуди да наведа глава. Докоснах бузата й с устни, долових аромата на парфюма й. Даяна прие промяната и извърна уста, позволявайки на целувката да попадне там, за където беше предназначена.

— Винаги ли се прибираш толкова късно? — попита тя, докато се отдръпваше. — Часът е почти два и половина!

— Отдавна ли чакаш тук?

— Два часа. Би трябвало първо да се обадя, но реших да те изненадам.

— И наистина успя.

Тя се засмя и ме последва през входната врата, която току-що бях отключил. Поведох я направо към кухнята, където лампичката на телефонния секретар напрегнато мигаше. Апартаментът беше тих и всичко изглеждаше наред. Навън снегът продължаваше да вали.

— Наистина ли искаш кафе? — попитах.

— Нека бъде питие — отвърна Даяна.

— Имам само бира и някакъв концентрат.

— Скоч?

— Имам и скоч.

— Тогава чисто, ако обичаш…

Сипах й два пръста уиски, тя каза „мерси“ и тръгна да обикаля апартамента. Налях и на себе си, тръгнах след нея и се сепнах. Натиснах бутона на телефонния секретар, изпълнен с надежда за добри новини.

Беше Бриджит.

 

Здрасти. Предполагам, че още не си се прибрал. Исках да поговорим… Ще… Ще се опитам да те хвана по-късно. Може би утре.

 

Машината изпусна предупредителен сигнал и се изключи. Изчака няколко секунди и автоматично изтри записа.

Съблякох якето и свалих пистолета си, после взех чашата и тръгнах по стъпките на Даяна. Намерих я в хола, изправена пред картината на Рубин.

— Тъжна е — прошепна тя.

— Предполагам…

— Ще подържиш ли за малко? — попита тя и без да чака отговор, тикна чашата си в ръцете ми.

Съблече палтото си и внимателно го преметна върху облегалката на близкия стол. Беше тъмносиньо на цвят, изработено от фина агнешка вълна. Под него носеше раирано поло в убитозелен цвят и сиви вълнени панталони. Коланчето около кръста й беше от фина черна кожа, идентична с тази, от която бяха направени елегантните й черни ботушки до глезените.

Седна на дивана, пое чашата от ръцете ми и попита:

— Изненадан ли си?

— Смаян съм — признах си.

— Но приятно, нали?

Кимнах в съгласие.

— Пристигнах тази вечер — продължи Даяна. — Някой ми беше казал, че си в Ню Йорк. Отворих телефонния указател и те намерих. Колко време не сме се виждали — пет години?

— Четири.

— Пак е много — тръсна глава тя, отпи малка глътка и проследи погледа ми, насочен към лявата й ръка. На устните й се появи усмивка, пръстите й се разпериха пред лицето ми: — Най-после съм свободна!

— Забелязах.

— Вече две години — въздъхна тя. — Старият козел направи всичко възможно да ми вгорчи всеки ден от тях! Намери си добър адвокат, лиши ме от всичко и ме остави без пукната пара. Добре че все пак успях да запазя правото да виждам детето си… — Докато говореше за полковника, очите й видимо потъмняха. — Което не му пречи да я крие от мен!

Кимнах мълчаливо. Все още не можех да повярвам, че това наистина е тя. Стомахът ми започна да се успокоява, но тревогата и вълнението останаха. Беше ми много трудно да определя какво точно чувствам.

Седнах на дивана. В стаята се възцари тишина.

— Нямаш ли какво да ми кажеш? — попита най-сетне Даяна.

— Опитвам се — смотолевих. — Наистина се опитвам!

— Ако искаш, продължавай да ме зяпаш. Не ми пука…

Засмях се и отместих очи по посока на прозореца.

— Как е Рубин? — попита тя. — Вие двамата свързахте ли се изобщо след уволнението от армията?

— Да, свързахме се — отвърнах. — Той умря преди три месеца.

Тя се изненада от новината и мълча няколко секунди. Когато най-сетне отвори уста, от нея се отрони баналното „съжалявам“.

Кимнах и смених темата:

— Какво те води в Ню Йорк?

— Във всеки случай не времето…

— Това е ясно.

— Дъг има СПИН — рече тя.

— Знам.

— Виждал ли си го?

— Да, един-два пъти.

— Направих си пълни изследвания, чиста съм — побърза да каже тя.

— Радвам се да го чуя.

— Не че съм имала големи шансове да го пипна от него — рече. — Когато се любихме за последен път, Рейгън тъкмо започваше първия си мандат… — Горчивината в гласа й се долавяше съвсем ясно: — Но мръсникът си го заслужава! Колко му остава според теб?

— Не знам. Но не е добре. Може би шест месеца…

— И тогава най-после ще си прибера момиченцето! — усмихна се Даяна.

— Затова ли си тук?

Тя погледна изненадано, после се овладя.

— Излъгах те — рече. — Преди два дни Ерика ми звънна и каза, че се е преместила при теб…

— Звънна ли ти? — учудих се аз. — А на мен каза, че не знае как да се свърже с теб. Не те била чувала от развода…

— Значи и тя е излъгала. Дъг й беше забранил да говори с мен, а ти знаеш какъв е, като побеснее… Веднъж Ерика ми се обади от дома му — използвала, че го няма или че спи, — вече не си спомням добре. Но той разбрал по сметката и скочил да я бие. Оттогава насам ми звъни само от улични телефони. Всъщност тя тук ли е?

— Не — поклатих глава.

— В Гарисън ли се върна?

— Какво ти каза, когато ти се обади? — контрирах аз.

Даяна изчакваше моя отговор, но аз запазих мълчание. В крайна сметка реши тя да отговори, вероятно защото мълчанието ставаше твърде неудобно.

— Каза, че ще се премести при теб, защото Дъг трябвало да пътува, и че всичко било наред. Още като затворих телефона реших, че трябва да взема самолета и да изненадам и двама ви… От известно време живея в Чикаго. Най-накрая се разкри шанс да прекарам известно време в компанията на дъщеря си, а може би и да изясня отношенията си с теб. Лоша ли се оказа тази идея?

— Изпусна я — отвърнах аз с твърдото убеждение, че някой пак лъже.

През последните три дни Ерика едва ли беше разполагала с достатъчно време, за да провежда каквито и да било телефонни разговори — независимо дали са междуградски или не. Би могла да използва мобилния, който държах в стаята й, но се съмнявах, че го е направила. Все някой от нас щеше да я чуе. Разбира се, имаше известен шанс да е потърсила майка си веднага след бягството от апартамента на Натали. Всъщност доста голям шанс, особено след като е осъзнала, че няма къде да отиде. Даяна по всяка вероятност е скочила в първия самолет, за да помогне на дъщеря си, но защо в такъв случай беше тук?

Изглеждаше ми прекалено нагласено тя да пристигне тук точно когато Ерика е избягала, без да знае за това…

— Дъг ли я прибра?

— Кога точно ти се обади?

Даяна само ме погледна, очевидно настоявайки да чуе първо моя отговор. Но аз отново проявих повече търпение.

— Снощи — отвърна в крайна сметка тя. — А аз взех самолета днес, веднага след работа. Кажи ми, Атикъс, пак ли се е върнала при баща си?

— Тя е при една приятелка.

— Телефон не ти ли остави? Бих искала да я видя преди Дъг да направи всичко възможно да ми попречи!

— Сега ще ти го донеса — отвърнах аз, отидох в кухнята и надрасках някакъв случаен номер върху лист хартия. Не беше кой знае колко оригинално, но щеше да ми спечели малко време за размисъл. Часовникът на кафеварката показваше три и дванадесет минути. Съмнявах се, че Даяна ще вземе да звъни посред нощ.

Тя ме последва, носеше палтото си. Остави празната чаша в умивалника, пое листчето от ръката ми и старателно го прибра в джоба си.

— Утре ще й се обадя. Можем да измислим нещо, в което да участваме и тримата…

— Би било чудесно.

— Несъмнено — кимна Даяна. — Време за лягане, нали?

— Имам нужда от малко сън.

— Изглеждаш уморен — съчувствено ме изгледа тя. — Какво е станало с ръката ти?

— Малка катастрофа.

Даяна докосна бузата ми, после бавно плъзна ръка надолу, към шията. Дланта й беше топла.

— Мога да остана — рече простичко.

— Мисля, че не бива.

— Сексът с теб ми липсва…

Поклатих глава и замълчах. Секунда по-късно тя отдръпна ръката си и облече палтото.

— Ще ти се обадя утре…

— Добре — рекох. — Обади се.