Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (9)

9.

Цялата вечер, а и на следващия ден тази случка не даваше мира на Лора. Тя беше убедена, че синините по ръката на Тарик са от господин Мухтар. Сигурно го е бил, задето не напредва достатъчно бързо с английския. „Инат и мързел“, ето какво беше казал той за сина си.

Синът, който всъщност не му беше син.

Изкушаваше се да разкаже всичко на вуйчо си, но какъв беше смисълът, като няма доказателства? Освен това, ако греши, ако Тарик наистина е паднал по стълбите, както се прекатури от металната стълба, а тя обвини баща му, че го бие, последиците щяха да са катастрофални. Пък и Калвин Редфърн почти не познаваше семейство Мухтар. Когато му спомена, че се е сприятелила с момчето на собствениците на „Северна звезда“, той я погледна неразбиращо, докато не му обясни, че става дума за бакалията на ъгъла на улица „Западна“. Тогава той й разроши косата и каза: „Гордея се с теб, бързо свикваш тук“, а Лора почувства как по цялото й тяло се разлива топлина. Никой досега не й беше казвал, че се гордее с нея.

Но сега тази топлина я нямаше. Вместо нея Лора усещаше леко гадене всеки път, когато се сети за синините на Тарик. Дали госпожа Мухтар ги е видяла? „Пази се по пътя към дома“, каза й тя, и то така, че прозвуча като заплаха. „Много поздрави на госпожа Уеб.“ Лора нямаше никакво намерение да изпълни тази заръка.

Не разбираше какво общо може да има една изискана красавица като госпожа Мухтар с начумерената Уеб. Най-вероятно бакалинът и жена му просто имаха навик да ръсят комплименти за всеки клиент, който харчи повечко в магазина им.

В петък сутринта, насред часа по математика, Лора взе решение. Ако осиновителите на Тарик го тормозят, тя ще се обади на полицията или на социалните служби, или пък на горещата линия за малтретирани деца. Но първо ще отиде в „Северна звезда“ и ще се опита да изкопчи истината от Тарик. Предишната вечер се разрови в книгите за Мат Уокър да намери нещо за техниките за разпитване на хора, които не искат да говорят — най-вече защото се боят от последиците. Номерът беше да се държиш приятелски, небрежно и леко отвеяно и да започнеш с въпроси, на които човекът няма проблем да отговори, например „Какъв цвят е котката ви?“ и после, когато се отпусне, да преминеш към истинския разпит.

За жалост, на Мат Уокър никога не му се беше налагало да разпитва единайсетгодишно момче, което не говори английски. А и дори да му се беше наложило, щеше да ползва преводач. Лора трябваше да се справи сама.

Същия следобед, след като видя господин Мухтар да потегля по улица „Рибарска“, този път без пакет, Лора влезе в магазина. За нейна изненада, зад тезгяха нямаше никого. Постоя за миг, докато очите й свикнат с полумрака, вдишвайки вече познатите аромати на подправки, цитрусови плодове, зеленчуци и хляб. Долавяше се и одеколонът на господин Мухтар.

— Тарик, тук ли си?

Чу се леко изпукване и иззад тезгяха се изправи господин Мухтар. Лора с ужас осъзна, че я е причаквал. Явно се е спуснал по улица „Рибарска“, заобиколил е и се е върнал през задния вход на магазина с намерението да й устрои капан.

— За съжаление сина ми го няма — осведоми я той любезно. — За какво ти е?

— Аз… ами… Исках да говоря с него — заекна Лора.

Господин Мухтар сложи пухкавите си длани на тезгяха и си придаде печално изражение.

— Боя се, Лора, че имам съобщение за теб от сина си. Той не иска да говори с теб. Нито днес, нито в бъдеще.

Лора беше като ударена от гръм.

— Не ви вярвам! Къде е Тарик? Какво сте направили с него? Искам да говоря с него!

Господин Мухтар отвърна с престорена въздишка:

— Де да лъжех, драга моя! Но за мое огромно съжаление Тарик е категоричен. Не иска да те вижда вече.

— Защо? — попита Лора.

— Защо ли? — Господин Мухтар се плесна по челото. — Ами защото те намира за досадна. Много досадна. Казва, че ден след ден трябва да те слуша как дърдориш за миналото си, за училището си и вече му е дошло до гуша. Опитал се да се държи възпитано — синът ми е много възпитано момче — но всичко си има граници.

Лора имаше чувството, че някаква грамадна помпа изсмука цялата й кръв. Не знаеше как изобщо успя да се задържи на крака и да продължи да слуша. Всяка дума я прорязваше като бръснарско ножче.

— Не ви вярвам! — повтори тя, като полагаше неимоверни усилия да овладее треперенето на гласа си. — Не ви харесва това, че той си има приятел и че се забавлява. Искате всеки следобед да ви робува в глупавия магазин. Безплатна работна ръка, ето как го използвате! — добави тя, спомняйки си думите на госпожа Крабтрий.

Господин Мухтар сви юмруци върху тезгяха. Вените на врата му изпъкнаха. Ако точно в този момент не беше влязъл клиент да си купи лотариен билет, Лора беше сигурна, че щеше да я удуши, без да му мигне окото.

Когато клиентът си тръгна, хвърляйки им озадачен поглед, бакалинът вече се беше овладял.

— Много упорито момиче си ти, Лора Марлин, а и името ти е интересно — каза той с мазен глас. — Знаеш ли, че като млад ходех на лов за марлини край бреговете на Мадагаскар? Много от тези големи риби се бореха за живота си, но накрая винаги ги убивахме.

Той излая някаква заповед към стълбите и от горния етаж се чуха стъпки. След малко Тарик слезе в магазина. Лора преглътна. Приятелят й беше преобразен. Нямаше и следа от избелелите стари дрехи. Сега носеше изискан стоманеносив костюм с права яка и без ревери, а под него — снежнобяла риза. Косата му беше безупречно подстригана, а на едната си ръка имаше екзотичен сребърен пръстен. Момчето изгледа Лора с хладен, самоуверен поглед.

— Тарик, сине мой, направих всичко възможно, но Лора не разбира от дума — обърна се към него господин Мухтар. — Тъкмо й казвах, че си отегчен до смърт от нейните истории и не желаеш да я виждаш вече. Така ли е?

Тарик се втренчи в Лора, сякаш тя беше някаква непозната и каза нещо на господин Мухтар на хинди. Двамата се изсмяха. Бакалинът прегърна осиновения си син.

— Сигурен ли си?

Тарик завъртя очи.

— Е, момчетата са си момчета — каза снизходително господин Мухтар. — Сбогом, драга госпожице Марлин! Много съжалявам, че напразно бихте път дотук. Моля, предайте сърдечните ми благопожелания на госпожа Уеб.

* * *

Лора излезе от магазина с високо вдигната глава, но още щом зави зад ъгъла, сълзите рукнаха от очите й. Цялата трепереше. Тръгна по обиколния път към къщи, защото не искаше госпожа Уеб да види сълзите й. Ако се помотае достатъчно, икономката щеше да си е тръгнала, докато се прибере. Спря да си купи фъдж^[1] с кокос. Имаше спешна нужда от нещо сладко. Боеше се, че иначе няма да успее да се изкачи по стръмния хълм към къщи.

Продавачката в сладкарничката настоя да й даде шест парченца без пари.

— Като те гледам, миличка, имаш нужда от това — каза тя и й подаде хартиена кърпичка. — Каквото и да се е случило, не се е свършил светът, ще ти мине. Едва ли ще ми повярваш, ама скоро пак ще се усмихнеш.

Права беше. Лора не й повярва.

На улицата хората я гледаха загрижено, а един-двама дори я попитаха какво й е. Тя ги отмина, без да отговори. Вървеше като сляпа покрай магазинчетата с шафранови кифлички и корнуолски банички, покрай шарената екипировка за сърфисти и галериите с изложени пейзажи на морето и града. Беше глуха за глъчката и суетнята.

Обхвана я някакво вцепенено примирение. Момчето, към което така се беше привързала през последния месец, я смяташе за досадница. През всичките тези следобеди, когато му чете и бъбри, преизпълнена с радост, че си има приятел, той бе изгарял от нетърпение тя да си тръгне и да го остави на мира. Но не от това я болеше най-много. Най-лошото беше, че не й го каза сам, а изпрати господин Мухтар.

Беше толкова невероятно, сякаш нейният мълчалив приятел, вълшебното момче в избелели дрехи, което с едно докосване бе усмирило освирепелите кучета, е било заменено с негов зъл близнак. Близнак в модни дрехи.

Лора се чувстваше изгубена, излъгана, най-голямата глупачка на света.

Пред нея улицата се разклоняваше и тя тръгна надясно, нагоре по хълма към музея на Барбара Хепуърт. Тъкмо подмина един магазин за дрехи, когато изведнъж изпита странното чувство, че някой я наблюдава, и то не защото изглежда разстроена. Обърна се бързо. Започваше да вали и страничната уличка беше пуста, затова Лора реши, че си въобразява. Но тогава с ъгълчето на окото си зърна леко движение.

Във входа на магазина за дрехи имаше вълк. Поне така й се стори в първия миг — вълк, който я наблюдава. Бледосините му очи с цвета на Ледовития океан я гледаха напрегнато, сякаш я хипнотизираха. Тъмносините зеници бяха обрамчени в черно. На стъклената врата зад него имаше залепена обява, на която пишеше:

СПЕШНО СЕ ТЪРСИ ДОМ ЗА ДВЕГОДИШНО СИБИРСКО ХЪСКИ

Но то изобщо не изглеждаше умърлушено от затрудненото си положение — напротив, оглеждаше улицата с горди очи. Лора не можеше да реши дали изглежда царствено, диво или и двете едновременно. Въпреки мъката си тя усети непреодолимо желание да отиде при него. Хъскито проследи приближаването й със съсредоточен поглед. Лора плахо протегна ръка да го погали.

— Не се бой, погали го. Не хапе — подвикна продавачката, която в момента обслужваше клиент. — Казва се Скай.

Ръката на Лора потъна в меката козина. Хъскито беше сиво като вълк, но потъмняваше до черно на главата, раменете и гърба, а около очите, носа и по корема беше бяло. Устата му беше извита нагоре в крайчетата, сякаш се усмихва. Кучето се изправи. Едва сега Лора видя, че му липсва десния преден крак. Лора се запита дали това е причината собственичката му да иска да се отърве от Скай — това, че вече не е съвършен.

— За мен си съвършен! — каза му тя. — С куче като теб няма да имам нужда от приятел човек. С куче като теб мога да правя всичко!

Пухкавата му опашка затупа по прага.

Лора все още изпитваше болка и тъга, докато се изкачваше по хълма към къщи, но някак си беше поела сила от хъскито. То също беше отхвърлено, но дори и да го разбираше, не го показваше.

Госпожа Крабтрий, застанала на входната си врата, се втренчи в нея, докато минаваше. Отвори уста и заразмаха ръце.

— Не казвайте нито дума — с леден глас я предупреди Лора. — Нито дума!