Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (22)

22.

— Лора! Лора! Моля те, събуди се!

Лора отвори очи. Стаята тънеше в гъста мъгла, която не се разсея, дори след като примигна. Отново затвори очи. Когато се събуди след известно време, мъглата се беше разсеяла. Лора се намираше в люлеещ се стол — или поне така й се струваше. Имаше ужасно главоболие, а кожата й гореше, сякаш я бяха натъркали с люти чушки. Някаква размазана фигура се надвеси над нея и Лора се сви ужасено. После, за щастие, пак се спусна мрак.

След секунда — а може и да беше цял час — един познат глас каза:

— Лора, умолявам те, събуди се! Ако не се събудиш, това ще е краят ни!

Лора рязко отвори очи.

— Тарик! Мислех, че са те отвлекли.

Той се изсмя — прозвуча като нещо средно между въздишка на облекчение и хлипане:

— Отвлякоха ме, тъпчо! Теб също.

Размазаният контур на слабото му, приветливо лице и лъскавата черна коса дойдоха на фокус. Стаята се избистри. Само дето не беше стая, а тясна, душна каюта на лодка. Мощно вълнение люшкаше мръсния дюшек, на който лежеше Лора, и усилваше гаденето й. Около глезените й беше намотана лепенка, а китките й бяха вързани със синьо найлоново въже. Кожата й изгаряше в мъчителен огън, мъчеше я и страшна жажда. Опита се да проумее какво се е случило. Последното, което си спомняше, беше как отвори на разносвача на пици.

Тарик беше вързан за един стол, но се беше навел напред, колкото му позволяваха въжетата. В кехлибарените му очи се виждаше тревога.

— Къде сме? — попита Лора.

— Кажи ми, че да ти кажа. Доведоха ме тук със завързани очи. Доколкото успях да подочуя, намираме се на моторница, закотвена близо до Зенър, край брега на Корнуол. Чакаме нещо. Някаква доставка.

Тя не можеше да повярва на ушите си, че той говори английски, и то така добре. Единствената следа от акцент беше едва доловимата напевност в говора му. Забравяйки за миг, че се намират в смъртна опасност, Лора се заизвива, успя да се изправи и му хвърли гневен поглед.

— Ти ме излъга, Тарик! Е, не знам дали може да се нарече лъжа, щом като не казваше нито дума, но през цялото време, докато бяхме приятели, се преструваше, че не говориш английски. Сега се чувствам като пълна глупачка.

Той се изчерви и придоби толкова засрамен вид, че Лора в миг се почувства ужасно.

— Извинявай, Тарик! Не биваше да го казвам!

— Не, ти извинявай! Никога няма да разбереш колко се мразя за всичко това. Извинявай, че те обидих, извинявай за бележките в бутилката и най-вече за това, че те мамих. Заради мен си тук сега. Ако ти се случи нещо лошо, никога няма да си го простя. Единственото ми извинение е, че за мен „Северна звезда“ беше истински ад. Имаше дни, когато мислех, че ще умра от самота — ако работата не ме убиеше преди това, разбира се. А после се появи ти — най-милият човек, когото някога съм срещал — и слънцето отново изгря за мен, за първи път след смъртта на баща ми. Знаех, че заради твоята безопасност не трябва да имам нищо общо с теб, но не можах да се въздържа.

— Но ти накара господин Мухтар да ми каже, че съм досадна и не искаш повече да ме виждаш! Ти ми се присмя!

— Това беше, защото той заплаши да убие и двама ни, ако не се отърва от теб! — разпалено възрази Тарик. — Каза ми, че робите нямат приятели, само господари. Каза, че са като домашни животни или мебели. Каза ми: „Роб си роден, роб ще си умреш“.

— Май по-добре да ми разкажеш всичко от самото начало — отвърна Лора.

* * *

Всичко започнало най-безобидно в Бангладеш, гъсто населена страна на полуостров Индустан. Дядото на Тарик, син на учител, взел назаем седемдесет и пет цента от собственика на една каменоломна, за да откупи невястата си, бабата на Тарик, от семейството й. Двамата много се обичали и той се боял, че ще я омъжат за друг, ако той се забави.

— Сега този дълг е достигнал хиляди — обясни Тарик.

— Ама как така? — удиви се Лора. — Дори и с лихвите, не може да е повече от долар!

Тарик въздъхна.

— Историята на дядо и баба е съвсем обичайна в Бангладеш и Индия. Милиони хора са в същото положение. Взимат пари назаем от собственика на фабриката или каменоломната, който ги кара да си го изплатят, като работят по дванайсет часа на ден. Дядо ми, а след него и баща ми, се бъхтеха като роби от сутрин до вечер да чукат камъни в каменоломната. Собственикът обаче ни накара да живеем в колиба край каменоломната и ни взимаше наем. Караше ни да си плащаме и за водата, която гребяхме от един мръсен водоем, и за брашното, с което си печахме питките. В по-тържествени случаи готвехме по някое мършаво пиле и той искаше пари и за него. През лятото камъните се нажежаваха като в пещ. От шестгодишен и аз започнах да чукам камъни. Целите бяхме в мехури и мазоли. И въпреки всичко дългът ни растеше с всеки изминал ден. Бяхме закрепостени.

Когато дядото и бабата на Тарик починали, дългът им бил наследен от баща му, а той на свой ред го завещал на Тарик. Майка му, Амрита, произхождала от род на изкусни майстори на гоблени. Когато собственикът открил това, изкарал Амрита от каменоломната. Крехката жена била принудена от зори до мрак да изработва гоблени, които стрували много повече от натрошения чакъл. Жената на собственика накарала Амрита да научи и шестгодишния Тарик на този занаят, та да има кой да поеме работата, ако нещо се случи с майка му.

— Бях на осем, когато откараха мама в болница. Почина три дни по-късно. Тя не беше получавала и цент за гоблените си, но собственикът на каменоломната ни каза, че със сметките за болницата и разходите за погребението баща ми му дължал толкова много, че и пет живота да имаме, пак не можем да го изплатим. Скоро след това баща ми получи сърдечен удар, докато раздробяваше една канара. Още нямах девет години, а вече бях сам на този свят и трябваше да изплащам семейния дълг.

По лицето на Лора се стичаха сълзи. Никога в живота си не беше чувала по-ужасяваща история. Но очите на Тарик бяха сухи.

— Две и половина години по-късно — продължи той — избухна епидемия от холера, причинена от наводненията в каменоломната, и жената на собственика почина. Сестра й дойде за погребението. Ако познаеш коя е, няма да получиш награда.

Лора избърса очи с ръкава си и ахна, когато направи връзката.

— Госпожа Мухтар?

Изражението на Тарик й подсказа, че е права.

— Отначало си мислех, че е различна. Приличаше на боливудските звезди, които бях виждал по плакатите. Беше красива като ангел. Държеше се добре с мен. От години не бях получавал похвала, дори не се отнасяха с мен като с човешко същество, а тя изпадна във възторг от гоблените ми и каза, че съм много талантлив. В деня, преди да си заминат с господин Мухтар, тя дойде при мен и каза, че не можели да понесат момче като мен да се погубва в каменоломната. Щели да изплатят дълга ми и да ме вземат със себе си в Англия, където съм щял да се образовам и да живея с тях като техен син. Започна да ми описва златисти плажове, калдъръмени улички и старинни ателиета на художници. Каза, че ще правя гоблени и ще помагам в магазина им и в замяна ми обеща охолен живот, за какъвто момче като мен не е и сънувало.

— И ти й повярва?

— Исках да й вярвам. За мен всичко беше по-добро от досегашния ми живот в жегата, мръсотията и грохота на каменоломната, където по цял ден стоях затворен сам и правех гоблени, докато приятелите ми чукаха камъни на палещото слънце. Сън не ме хващаше, само си мечтаех за слънчеви плажове, синьо море и сладолед. Мислех си, че ще им бъда прислужник. Не подозирах, че ще им стана роб. Сега вече знам, че има най-различни видове робство.

Покрай каютата се чуха стъпки и Лора цялата се стегна. Скоро щяха да научат съдбата си. Но коридорът отново утихна и се чуваха само вълните, които се плискаха в кила на лодката. Тя попита:

— И доколко се изпълниха обещанията на госпожа Мухтар?

Той сви рамене.

— Донякъде. В каменоломната спях върху сено, завит с парцаливо одеяло. Ядях храна, която не ставаше и за прасета. Работех по четиринайсет часа на ден, а понякога и по повече. Тук спях на дюшек в склада и ядях дал^[1] и ориз с къри. В сравнение с предишния ми живот си беше същински лукс. Но в каменоломната имах много приятели. Тук бях сам. Гоблените се търсеха много повече, отколкото предполагаха господин и госпожа Мухтар. За да смогна и с тях, и с чистенето на жилището, и с работата в магазина, понякога се налагаше да работя по двайсет часа.

На Лора й призля от мисълта, че през цялото време, докато посещаваше Тарик и се чувстваше щастлива, че си е намерила приятел, той е бил затворник, на когото му вадят душата от работа. Не беше получил и едно пени за труда си, нито дори и един сладолед, защото господин и госпожа Мухтар му казали, че им дължи хиляди лири, задето са върнали семейния му дълг, платили са пътя му от Бангладеш до Корнуол и му осигуряваш подслон и храна.

— И все пак си намерил време да ми направиш оня тигър! — Лора усети буца в гърлото си. — Много ми харесва, прекрасен е!

Върху изтощеното лице на Тарик се появи измъчена усмивка.

— Значи си го намерила? Госпожа Уеб каза на Мухтарови, че го е хвърлила в канавката. Те направо побесняха, като разбраха, че съм ти го пратил — но това беше най-малкото, което можех да направя, за да ти се извиня. Приятелството ти беше всичко за мен и когато ме принудиха да те обидя, беше същинско мъчение. Трябваше да направя нещо. Толкова пъти се изкушавах да ти разкрия тайната си, но ме беше страх да ти се доверя. А и ме заплашиха, че ако се изпусна пред някого, те познавали хора, които ще ни видят сметката.

На върха на езика й беше да му отвърне, че заканата май е на път да се сбъдне, но реши, че е по-добре да не го казва.

— Трябваше да ми се довериш!

— Да, съжалявам, че не го направих, но тайната беше запечатана в сърцето ми от толкова време, че се беше превърнала в навик.

— Тайната за твоето робство ли?

Тарик размърда китките си, опитвайки се да раздвижи кръвта в тях.

— Не, тайната за образованието ми. Помниш ли, че ти казах, че прадядо ми е бил учител, а дядо ми е имал големи надежди за бъдещето си, преди да вземе назаем онези седемдесет и пет цента от собственика на каменоломната?

— Да, помня.

— Е, дядо знаел, че образованието е единственото нещо, което може да ги измъкне от това закрепостяване. Знаел също, че трябва де се държи в тайна от собственика, иначе той ще започне още повече да го тормози — както стана по-късно с майка ми и нейните умения да изработва гоблени. Тайно нощем дядо научил баща ми да чете, да пише, да смята и да говори английски, а после баща ми научи мен. Когато дойдох да живея със семейство Мухтар, разбрах, че образованието ми или ще ме спаси, или ще ме погуби. Трябваше да го пазя в тайна, докато науча достатъчно за страната ви, за да измисля план за бягство. Докато стоях в магазина, часове наред четях вестници. От тях научих, че милиони хора живеят свободно и аз може да съм един от тях. Но не можех да го направя сам. Трябваше ми помощ.

— И така ти хрумна да подхвърляш писма в бутилка?

— Стори ми се най-лесният и безопасен начин да ти изпратя бележка. Знаех, че на път за училище обичаш да минаваш покрай плажа Портмиър и пътеката на острова. Просто трябваше да оставя бутилката на място, където само ти можеш да я видиш. Отне ми няколко дни, но накрая успях. Когато ми отговори и каза, че мога да ти се доверя, едва не си изгубих ума от радост. Но поех голям риск. След като госпожа Уеб каза на господин и госпожа Мухтар за тигъра, те ставаха все по-подозрителни. Страхуваха се да не би някак да се разчуе, че предполагаемият им син е всъщност роб. Няколко пъти пращаха хора да ме следят. Вчера сутринта, като те видях с кучето, реших да ти кажа истината. Чаках те пред училище, когато някакъв як мъж ме натика в една кола. Разбрах, че го наричат Монаха. Опитах се да ти викна, но той ме упои с нещо. Лора, тази банда — „Асовете“ — са много опасни!

В коридора отвън нещо се раздвижи и Тарик млъкна. Лора се давеше от миризмата в каютата — смес от изсъхнала морска сол, пот и плесен. Би се хвърлила сред изгладнели пирани за една чаша вода. Кожата й беше престанала да пари, но главата й пулсираше от болка. Гласовете отново заглъхнаха и останаха да се чуват единствено скърцането на дърво и приглушеното бучене на морето.

— Какво общо имат Мухтарови с всичко това? — попита Лора. — Как са замесени с „Асовете“?

— Сближили се с тях, когато се опитвали да ми намерят фалшив паспорт, с който да ме вкарат в Англия. Чух Монаха да го казва на госпожа Уеб вчера.

— Госпожа Уеб! — възкликна Лора. — Знаех си!

— Тя си е бая страшничка. Не зная как си живяла с нея като икономка. Както и да е, мисля, че Мухтарови са се сдушили с бандата, защото са разорени. Имат големи дългове, защото и двамата не спират да купуват разни неща и да ходят по почивки. От банката непрекъснато им пращаха предупредителни писма, че ако не си платят веднага дълговете, ще им вземат „Северна звезда“. Мисля си, че обмислят някой голям удар заедно с „Асовете“, за да направят много пари.

— Какъв удар?

— Не знам със сигурност, но разбрах, че чакат нещо голямо да пристигне от Бангладеш — някаква огромна пратка. Може да са наркотици или оръжие. Мухтарови говорят за това от седмици на някакъв кодиран език. Преди два дни дочух отделни думи, които записах в бележката с невидимо мастило: 20 парчета, Заливчето на мъртвеца, ННТО — каквото и да значи това. Помислих си, че вуйчо ти може да помогне. Веднъж чух Мухтарови да го наричат „най-опасния човек във Великобритания“.

— Да, за престъпниците — изсумтя Лора.

— Чували били, че когато бил на върха на кариерата си, никой в полицията не можел да се мери с него. Преди седмица чух госпожа Уеб да казва на Мухтарови, че да се опитваш да изкопчиш информация от него е все едно да изтръгнеш тайна от сфинкс. Щях да те предупредя за нея, ако бях успял да говоря с теб. Сега е твърде късно.

Разнесоха се викове и тропот на ботуши. В ключалката изтрака ключ. Ужас разтресе Лора.

Влезе мършавият мъж, който я отвлече — без съмнение я беше упоил с хлороформ. Имаше бяла коса, черни вежди, отпусната челюст и плоски, безжизнени очи като на скумрия. Неспокойно обходи с поглед каютата. Беше сменил униформата на разносвач на пица с черно сако и тъмносив панталон с остър ръб.

— А, Лора, радвам се, че си се събудила! — каза той с бодър тон, който странно контрастираше с безцветния му вид. — Щеше да е жалко да проспиш цялото забавление. За съжаление се наложи да ти дам нещичко, за да те усмиря, но беше минимална доза и за нула време ще се оправиш съвсем.

— Кой сте вие? — попита гневно Лора, забравила за страха. — Какво искате от нас?

Рибешките очи се втренчиха в нея.

— Викат ми Баракудата. А какво искаме от вас ще разберете, като му дойде времето.

Със смелост, каквато всъщност не изпитваше, Лора заяви:

— Вуйчо ми е един от най-добрите детективи на света. Като ви залови, ще прекарате дълги години в затвора в размисъл каква голяма грешка е било да ни държите в плен!

Баракудата само повдигна вежди.

— Похвално, но за съжаление напълно неоправдано е доверието ти в бившия главен инспектор Редфърн, Лора. Може би е пропуснал да ти спомене, че „Асовете“ са прочути с по-друг вид постижения. Бъди сигурна, че като приключим, и двамата с Тарик ще изчезнете без следа. Любимият ти вуйчо няма да открие и косъм от главите ви, ако ще да търси оттук до Китай. — Той ритна вратата. — Е, чухте хубавата новина, а сега е време да потегляме.