Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (7)

7.

— Всички ли в агенцията по риболова работят денонощно като теб? — попита Лора вуйчо си. — Искам да кажа, приятно ли е, или е трудно да броиш риби?

Беше девет вечерта и Калвин Редфърн току-що се бе прибрал от работа. Беше пропуснал вечерята, но отряза две големи парчета шоколадова торта, а сега вареше кафе за себе си и мляко за Лора. Лоти гризеше един кокал пред готварската печка.

— Приятно ли? — Вуйчо й я погледна с онзи благ, проницателен поглед, с който я гледаше в редките моменти, когато цялото му внимание беше насочено към нея. — Е, не е най-примамливата работа на света, но ми доставя удоволствие. Печеля, колкото да преживяваме. Единственият проблем е, че работата ми е да следя рибарите да не ловят повече от позволеното количество треска, пикша или други защитени видове, затова трябва да съм там заедно с тях. Както вече си се уверила, работното ми време не е от най-нормалните. Защо питаш?

Лора отвори раницата си и извади папката с проекта за домашното. Засега само беше написала темата на корицата.

— „Професията, за която мечтая“ — засмя се чичо й. — Я стига, Лора, да не искаш да ми кажеш, че мечтаеш да броиш риби?

Лора се изчерви.

— Не, но съучениците ми няма да ме разберат, ако им кажа каква искам да стана.

Вуйчо й хвърли поглед през рамо, докато сваляше тенджерката от печката.

— Тайна ли е? Да не би да искаш да отидеш в Холивуд или пък да станеш неврохирург?

— Ами, не… — Лора се почувства неловко. — Не е тайна, мога да ти кажа, ако искаш.

Калвин сипа мляко в чашата и й я подаде.

— Много бих искал. — Той се пресегна към каната за кафе, за да си сипе.

Лора, която досега не беше споделяла мечтата си с никого, изстреля:

— Искам да стана велик детектив като Мат Уокър!

Чашата на вуйчо й се разби на пода. Навсякъде се разплиска кафе. Лоти рипна с лай, а столът на Лора се прекатури, когато тя подскочи, за да избегне врелите пръски. Лицето на Калвин Редфърн се беше превърнало в бяла маска. На едното коляно на панталона му имаше тъмно петно, но той сякаш не го забелязваше. Каза й:

— Това е най-лошата идея, която някога съм чувал!

Жегната, Лора се тросна:

— Това е моята мечта и никой няма да ме спре!

Тя се дръпна обидено настрани и пъхна ръце в джобовете си, за да не види вуйчо й как треперят.

Той протегна ръка и разроши косата й.

— Лора — каза меко вуйчо й, — Мат Уокър е измислен. И аз като теб много обичам да чета за приключенията му, но наистина ли искаш да живееш като него? Наистина ли искаш да имаш вземане-даване с възможно най-лошите хора на тоя свят? Искаш ли всеки ден да се бориш с измамници, крадци, гангстери и серийни убийци? Защото такава е действителността.

Лора много пъти си беше задавала същия въпрос и вече знаеше отговора.

— Не, не искам. Но не искам и престъпниците да вилнеят безнаказано. Искам да ги спра. Искам да помагам на невинните хора, които не заслужават да страдат от такива като тях. Искам да направя света по-добър.

Гласът й заглъхна. Никога на никого не беше казвала тези неща и сега се сконфузи, когато ги изрече на глас. Вуйчо й се засмя със странен, горчив смях.

— Каквото и да ти говорят хората, тези неща… тези неща… О, няма значение!

— Кое няма значение? — настоя Лора, но без повече обяснения той се наведе и започна да събира счупените парченца и внимателно да бърше плочките и кухненските шкафове, където плисна кафето. Когато приключи, той се приближи до Лора и се загледа тъжно в нея.

— Извинявай, ако реакцията ми те е стреснала, Лора. Просто засегна болно място. Познаваме се съвсем отскоро, но вече си ми много скъпа. Бъди сигурна, че където и да отидеш и каквото и да решиш да правиш, имаш безрезервната ми подкрепа. Ще направя всичко по силите си да ти помогна да осъществиш мечтите си и да бъдеш щастлива…

Лора се преструваше, че разглежда с огромен интерес дъното на чашата си. Вуйчо й я познаваше от няма и месец, но тя не преставаше да се удивлява на вярата, която имаше в нея. Като се има предвид колко рядко се виждаха, а и това, че нямаше свои деца, беше изумително колко добре я разбира.

Понечи да му благодари, но се оказа, че той не е свършил.

— С едно-единствено изключение: не мога и няма да ти помогна да станеш детектив. Един ден ще ти обясня причините, но няма да е днес. Моля те, не ме съди прекалено строго, докато не ги научиш.

Той се усмихна, но очите му останаха тъжни.

— Сега, ако не си ми прекалено сърдита или не си твърде уморена, можем да си изядем тортата, да си направим нови напитки и да измислим подходяща професия, с която да впечатлиш съучениците си.

* * *

Когато Лора се качи в стаята си, настроението й се беше пооправило, но въпреки това продължаваше да се чувства засегната от реакцията на вуйчо си спрямо професията на мечтите й. А на всичко отгоре я мъчеха и подозрения. Какви ли причини може да има за подобна реакция, освен ако в миналото сам не е имал проблеми с детективи? Може би е нарушил закона и не му е чиста съвестта? Толкова много неща не знаеше за него!

Лора облече пижамата си, мушна се в леглото и прегърна грейката за утеха. Не искаше да повярва, че в месеците или годините, преди да дойде в Корнуол, вуйчо й може да е извършил нещо ужасно. И все пак беше ясно, че нещо се е случило. Явно нещо страшно го е принудило да дойде в Сейнт Айвс. Толкова неща не се връзваха. Например, той като че ли няма никакви приятели. За няколкото седмици, откакто живееше при него, никой не ги беше посетил, а телефонът звънна едва три пъти. Двата пъти им предложиха двойно остъкляване на прозорците, а третият беше грешка.

И не само това. В къщата не се забелязваше ни най-малка следа от предишния му живот. Нито една снимка, нито един диск. Нямаше дори една мебел, бродирана възглавничка или магнит за хладилник, който да подсказва за каквото и да е минало, добро или лошо. Сякаш вуйчо й се беше появил в Сейнт Айвс от космоса, отбивайки се на някоя планета, населена с извънземни, за да наеме на работа госпожа Уеб.

Лора се умори да мисли и посегна към „Тайната на хълма Черния жребец“, един от романите за Мат Уокър, които намери на долния етаж. Разгърна го и се стъписа, когато видя посвещението.

На скъпия ми Калвин,

Не унивай — все още си най-добрият!

С много обич, завинаги твоя,

Дж.

Прочете посвещението няколко пъти. Най-добрият какво? Коя беше тази Дж.? И къде беше сега?

Външната врата простена на пантите си. Лора погледна часовника. Минаваше полунощ. Възможно ли е вуйчо й сега да отива на работа? Надникна през пролуката между щората и рамката на прозореца. Беше безлунна нощ, но уличните лампи хвърляха мъждива жълтеникава светлина и тя успя да различи Калвин Редфърн, който крачеше покрай гробището по посока на плажа Портмиър. Хрътката подтичваше до него. Когато вуйчо й стигна главния път, Лора очакваше той да тръгне надясно към пристанището, където пристигаха рибарските лодки. Но вместо това той включи един фенер и пое наляво по крайбрежната пътека към Заливчето на мъртвеца — същата тази пътека, на която й забрани да стъпва, защото било опасно!

Лора пусна щората и се отпусна на възглавницата. Колкото и да харесваше вуйчо си, ясно беше, че не му е чиста работата. Беше длъжна — заради самата себе си, а може би и заради тази Дж. — да поразследва малко.