Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (18)

18.

Скай лежеше на леглото с нос, заровен между лапите, и гледаше как Лора си събира багажа. На два пъти тя нахвърля всичките си притежания в куфара и на два пъти пак ги извади и ги върна в гардероба. На третия път заключи куфара и го пъхна под леглото. Ръцете й бяха студени от ледените кубчета, с които се опитваше да облекчи отока на глезена си, и чувстваше тялото си лепкаво, сякаш има лека температура. В главата й звучаха бръщолевенията на репортера.

„… Сега с теб живее едно малко момиченце, Калвин. Тя знае ли кой е вуйчо й? А социалните служби знаят ли?“

И: „Предупредих те, че манията ти да заловиш «Асовете» ще те вкара в беля. Така и стана, а, Калвин? Обзалагам се, че се будиш нощем и се самообвиняваш. Преследва те мисълта, че тя можеше да е още с теб, ако беше постъпил другояче…“.

Лора беше сигурна, че „тя“ е „Дж.“, жената, написала посвещението в книгата за Мат Уокър, макар и от думите на репортера да не можеше да се разбере дали става дума за съпруга, сестра или просто приятелка. Как или защо беше застанала тя на пътя на вуйчо й? И кои бяха тези „Асове“? Лора се зачуди дали е чула правилно името. Звучаха като някаква рок група или религиозна секта.

Големият въпрос беше, къде е сега „Дж.“? Жива ли е, или…

Лора не смееше дори да си го помисли, камо ли да го каже на глас. Пред очите й отново изникнаха мускулестите ръце на вуйчо й, докато се канеше да цапардоса репортера. Какво ли тъмно минало ги свързва? И защо го следеше госпожа Уеб? Дали тя е „от добрите“, или пък преследва свои цели? Дали и тя като Бил Атлас знае нещо за миналото на вуйчо й?

Лора зарови лице в гъстата козина на Скай и се опита да реши какво да прави. Ако има и капка разум в главата си, трябва да вземе хъскито и да избяга колкото може по-далеч от Сейнт Айвс. Може да се качи без билет на някой влак, пътуващ на север, и да се върне в скуката, но и безопасността на детския дом „Горски поляни“. Може да се обади по мобилния телефон на директорката и да й се примоли да я върнат в старата й стая с изглед към паркинга.

Поне такова беше желанието на изплашената Лора. Но любопитната Лора — онази, която не се стряскаше лесно и мечтаеше да стане велик детектив като Мат Уокър, онази, която би предпочела да яде сурови охлюви, но не и да се признае за победена и да се върне с провесен нос в детския дом — я караше да остане и да разнищи мистерията докрай.

Такова беше желанието и на онази част от нея, която обичаше вуйчо й заради неговата доброта и дълбоко в себе си знаеше, че каквото и да е направил в миналото, сега той не е лош човек. Лора не можеше да понесе мисълта да го напусне — нито пък да се раздели с таванската си стая и с прекрасния Сейнт Айвс. Неуморното море и фееричната светлина, която озаряваше града рано сутрин и късно вечер, се просмукаха в костите й и завладяха душата й.

Скай изскимтя и това реши въпроса. Няма начин директорката да допусне куче в „Горски поляни“, особено ако прилича на вълк. А Лора за нищо на света не би се разделила с него. Щяха да си останат заедно за цял живот, в радост и беда — така му обеща.

Лора понечи да пъхне домашното в раницата си и зърна вестникарската статия, която господин Гилбърт им даде като илюстрация към урока по география. Ама разбира се! Как може да е такава глупачка!

Гадният репортер Бил Атлас беше поискал интервю от Калвин Редфърн съвсем свойски, сякаш се познават добре и го е правил и преди. Значи в архивите на „Дейли Рипортър“ трябва да има поне един материал за вуйчо й. Може и да не е ласкателен, но го има. Лора преметна раницата на рамо и закопча каишката на Скай. Тази сутрин стана доста по-рано от обичайното, за да има време да го разходи преди училище. След училище щеше да отиде в библиотеката и да потърси нещо за Калвин Редфърн в интернет. Ако предчувствието й се окаже вярно, най-сетне ще намери някакви отговори.

За добро или за лошо.

* * *

Нощната драма накара Лора да забрави за бележките в бутилка, но докато със Скай се бореха с вятъра на плажа Портмиър, тя си спомни какво пишеше във втората — „Защото ако се доверя на неподходящ човек, ще умра“.

Внезапно я обзе паника.

До този момент се беше опитвала да не мисли за ужаса на това изречение — отчасти защото бележката можеше да се окаже номер, и отчасти, защото мисълта, че може и да не е, й идваше в повече. Но беше време да вземе решение. Трябваше или да се довери на автора, както той сляпо й се беше доверил, или да забрави за цялата работа.

Лора вече знаеше кое от двете ще избере. Ускори крачка. Скай за малко не я събори, така се дърпаше на каишката да гони чайките, които крачеха покрай вълните на тънките си розови крака.

— Не, Скай, днес не! — каза тя и го задърпа назад. Силните рамене и крака на кучето, наследени от безброй поколения, теглили шейни в снеговете, едва не й изкълчиха ръцете. — Някой се нуждае от помощта ни и не можем да търчим наоколо.

Зачуди се къде ли е сега онзи, който беше оставил бележките. Дали се крие? Може би го измъчват, може би го е страх… Лора вдигна поглед към параклиса „Св. Никола“ — идеалното място за наблюдаване на пътеката на острова. Някакво внезапно раздвижване накара стомаха й да се свие. Той ли е това? Но червено-зеленото петно се оказа групичка туристи с ярки пуловери, които правеха снимки.

Въпреки силния вятър денят беше прекрасен. За раздразнение на Лора по пътеката на острова непрекъснато сновяха хора, които разхождаха кучета или тичаха за здраве. Потръпвайки от болка в глезена, тя се изкачи нагоре по хълма и седна на една скала, обрасла с лишеи. Сега, когато бутилката беше съвсем наблизо и отново й се струваше реална, нервите й бяха обтегнати. Стомахът я присвиваше, сякаш беше закусвала с пирони. Момичето прегърна Скай, а той я близна по лицето. Близостта на топлото му, силно тяло я успокои.

След двайсетина минути Лора започна да губи търпение. Пътеката беше оживена като на лекоатлетическо състезание. Притеснена, че няма време, защото трябва да върне хъскито у дома, Лора беше на път се откаже и да си тръгне, когато изведнъж пътеката опустя и двамата със Скай останаха съвсем сами.

Вълните на океана се блъскаха и пенеха в скалите точно под тях. Опръскаха я, когато се наведе да вземе бутилката от скривалището. С помощта на клечка измъкна листа отвътре. Беше навит на руло и привързан с лъскаво златисто конче. Разгъна го.

Беше празен.

Лора така се ядоса, че го смачка на топка и го хвърли в кошчето за боклук.

— Само губиш времето на хората! — кресна тя към параклиса. — Трябваше да се сетя, че всичко е някаква тъпа шега!

Закрачи надолу по пътеката, но изведнъж й хрумна, че може би трябва да задържи хартийката, за всеки случай. „За какво ли пък ще ми е?“, помисли си тя, но нямаше отговор. Знаеше само, че Мат Уокър би я задържал, в случай че се наложи да я изследва за отпечатъци от пръсти или други следи.

— Седни, Скай! — заповяда му тя. — Чакай ме тук.

Изтича обратно по пътеката, използва шала си като ръкавица и измъкна листа и конеца от кошчето. Тъкмо ги пъхаше в джоба, когато по пътеката се зададе бягащ мъж, мършав и с хлътнали очи. Спря се до пейката, като пъхтеше пресилено, развърза връзката на обувката си и после пак я завърза.

Нещо в него я притесни.

— Скай! — извика тя и забърза по пътеката. Но хъскито го нямаше там, където го остави. — Скай!

Лора се втурна нагоре по хълма въпреки болките в глезена, заслони очи от слънцето и трескаво се огледа. Хъскито гонеше една чайка по стъпалата, които водеха към плажа. Лора се опита да му свирне, но Скай беше прекалено далече, за да я чуе. Той прекоси плажа и се изгуби от погледа й. Лора се втурна надолу по хълма, през тревата, и скочи на пясъка. Накъде? Откъм пътя се чу свирене на гуми и яростно свирене на клаксон.

Скай! При мисълта как хъскито лежи в локва кръв под колелата на някоя кола Лора затича още по-силно. Мина като вихър покрай ваканционните апартаменти „Морски бриз“, зави покрай един ван, който разтоварваше купища картини, сви зад ъгъла и се закова на място. Скай беше в прегръдките на Тарик. Тоест, Тарик беше приклекнал на бордюра пред магазина „Северна звезда“ и прегръщаше Скай. Някакъв мъж се подаваше от прозореца на голямо беемве и му четеше конско как трябва да пази по-добре кучето си. Тарик кимаше сериозно, но всеки път, когато погледнеше хъскито, се усмихваше.

Когато шофьорът тръгна, Лора сковано се доближи до Тарик. В нея се бореха противоречиви чувства. От една страна се радваше, че го вижда, и му беше благодарна, че е спасил Скай. Но от друга, моментално си спомни за деня, когато той и господин Мухтар й се присмяха и я унижиха.

Скай излая радостно, измъкна се от ръцете на Тарик и дотича при нея. Тарик бързо се изправи.

Лора не можа да сдържи желанието си да го нарани, както я беше наранил той, и му каза:

— Да, това е моето куче. Благодаря ти, че го спаси, но сто на сто не би искал да имаш нещо общо с кучето на една досадница като мен. Така де, сигурно и то е толкова досадно.

Тарик вдигна безпомощно ръце.

— Лора… — подхвана той, но преди да успее да продължи, от магазина излезе госпожа Мухтар. Беше елегантна и красива, както винаги, но гледаше заплашително.

— Омръзна ми от твоя мързел, Тарик! — скара му се тя. — Веднага влизай вътре да домиеш чиниите!

Тарик погледна Лора, а после направи нещо необичайно. Без да пророни и дума, побягна по улица „Рибарска“.

— Тарик, връщай се веднага, преди да съм се обадила на баща ти! — изкряска госпожа Мухтар, но той не й обърна внимание.

— Защо му говорите така? — попита гневно Лора. — Държите се с него, сякаш ви е слуга!

Госпожа Мухтар сякаш едва сега забеляза присъствието й и още повече се навъси.

— Няма да търпя да ме поучава момиче като теб, Лора. Ти и само ти си виновна за неприятностите, които сполетяха този дом. Всичко си беше наред, преди да се появиш ти.

— О, съмнявам се! — тросна се Лора. — Дълбоко се съмнявам!

Тя взе каишката на Скай и се отдалечи с високо вдигната глава, но беше бясна на себе си, че се държа лошо с Тарик, и едновременно с това беше силно озадачена. За какво говори госпожа Мухтар? Лора няма нищо общо с Тарик от няколко седмици. Как би могла да е виновна за някакви неприятности в „Северна звезда“? И за какви неприятности става дума?

Лора погледна колко е часът. Чувстваше се виновна, че се държа ненужно жестоко с момче, което навярно беше спасило нейното хъски. По принцип би хукнала след него, но закъсняваше за училище. Претегли възможностите. Ако върне Скай вкъщи, трябва да обяснява на намръщената госпожа Уеб как да се грижи за него и ще закъснее поне с един час. А ако го заведе в училище, може да обясни, че се налага по изключение и че никога, ама никога повече няма да се повтори. Господин Гилбърт ще пощурее, но какво може да направи? Да я изгони от час? Лора няма нищо против.

— Сега ще се държиш като ангелче, че заради теб едва не получих удар — каза тя на Скай и се спря да го почеше зад ушите и да го прегърне. Двамата подтичваха по улицата към плажа Портмиър. — Никакво бягане повече и никакво разговаряне с непознати момчета, дори и да са ти спасили живота, разбра ли?

Пресичаха улицата пред училище, когато чу Тарик да я вика. Обърна се бързо и започна:

— Тарик, толкова съжалявам…

Думите й секнаха.

Улицата беше пуста. Виждаше се само една черна кола, която стоеше със запален двигател в сянката на едно дърво наблизо. Мургав мъж с гола глава и с набито тяло като на борец тъкмо се качваше на задната седалка. Беше с кафяв костюм и тъмни очила. Вратата се затвори и колата потегли бързо и безшумно. Лора зърна част от номера: „JKR“.

Дрънченето на училищния звънец отвлече вниманието й. Тя хвърли последен поглед на празната улица, потисна разочарованието си и хукна нагоре по стъпалата. Беше закъсняла почти с един час. Господин Гилбърт щеше да е бесен, особено когато разбере, че е довела и кучето си.

Една от най-отвратителните сутрини в живота й беше на път да стане още по-отвратителна.