Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (6)

6.

На другия ден в училище Лора изобщо не можеше да се съсредоточи. Нямаше търпение да отиде отново в „Северна звезда“ и да разбере повече неща за Тарик. Искаше той да я научи на онзи трик, с който усмири кучетата. Подобно умение щеше да й свърши добра работа. Представи си, например, как го прилага към Кевин Рътледж, момчето от нейния клас, което постоянно я замеряше с какво ли не — мокри топчета тоалетна хартия, шоколадови фъстъци, книжни самолетчета и — най-омразното й — парченца месо, останали от сандвича му от обяд.

Понякога Лора изгаряше от желание да събере всичко и да го натъпче в гърлото на Кевин, но ако изобщо беше научила нещо през годините, прекарани в най-малко осем училища, то беше, че момчета като Кевин си умират да им обърнеш внимание. Тя наричаше това „синдрома на Бамби“. Ако се държиш като безпомощно сърне в гора, пълна с вълци, те започват да те тормозят. Колкото повече се ядосваш, колкото повече плачеш, молиш ги да спрат, изпадаш в депресия или тичаш при учителя за закрила, толкова са по-доволни. Ако обаче останеш външно спокоен, нищо че ти иде да виеш, накрая им доскучава и си намират друга жертва, често пъти някой от собствените си приятели.

Лора пое дълбоко дъх и насочи вниманието си към една чайка, която се рееше в небето навън. Мислено се пренесе в тялото на чайката. Представи си, че се носи по въздушните течения и гледа надолу към сивосинкавия океан и мъглата, забулила хоризонта. После отлита към плажа Портмиър и отмъква сладоледа от ръката на някой нищо неподозиращ турист. Но най̀ й се искаше да прелети над крайбрежната пътека, водеща към Заливчето на мъртвеца, за да се опита да разбере защо вуйчо й забрани да стъпва там.

Лора разпита децата в училище, но макар че някои бяха чували за заливчето и им беше забранено да ходят там, никой не знаеше защо. Единственото, което успя да разбере, бе, че там бродели духове на мъртви моряци.

Не можа да й помогне и госпожа Крабтрий.

— Ами заливче като заливче, има сигурно милиони такива — каза тя. — Представа си нямам защо са го нарекли така. Ако се разровиш из книгите по история, сигурно ще откриеш, че някой кораб се е разбил там.

Замерването спря. Кевин временно беше загубил интерес към нея. Лора рискува да погледне към дъската. Господин Гилбърт, сух, оплешивяващ човек с очила, който, съдейки по вида му, рядко се показва на слънце, надълго и нашироко обясняваше нещо за новото им домашно. До края на срока искал всички от класа да направят проучване и да напишат съчинение за това какви искат да станат, като пораснат.

— Каква е професията на мечтите ви? — говореше той. — Какви искате да станете — пожарникари, лекари, пчелари? Не искам да ми напишете първата професия, която ви хрумне. Опитайте се да бъдете реалисти. Нямате големи шансове да станете поп певци, ако ви липсва музикален слух. Надали ще станете нападател на „Манчестър Юнайтед“, ако предпочитате да похапвате вечер пред телевизора, вместо да тренирате. Но ако желанието ви е да постигнете нещо на някое любимо поприще, кажете го.

Лора, която отлично знаеше какво иска да направи с живота си — знаеше го, откакто се помнеше — за миг се развълнува от мисълта да напише как гениалните умения на Мат Уокър да разкрива заплетени престъпления са я вдъхновили. После обаче се сети, че ако искаш да те приемат добре в ново училище, трябва да се слееш с тълпата. Не вървеше да се правиш на екзотичен папагал сред ято гълъби. Това би означавало да си търсиш белята. Ако другите деца те смятат за безобиден, добродушен и леко глуповат, оставят те на мира. Никой не ти задава въпроси и скоро ставаш невидим като въздуха.

Звънецът би и Лора си събра учебниците в раницата. Трябва да измисли някоя професия, от която на хората започва да им се прозява. Нещо като счетоводител. Нещо като работата на вуйчо й — да брои риби за агенцията по риболова.

* * *

Методът за наблюдение, прилаган от Мат Уокър, много приличаше на философията на Лора за новите училища. Номерът беше да се слееш с обстановката. В „Замък в облаците“ му се налагаше да наблюдава един замък седмици наред, за да открие кой от прислужниците или членовете на семейството отмъква наследствените съкровища. Беше се преоблякъл като грохнал и полуглух градинар, който по цял ден все нещо сади, подкастря и плеви в парка и досажда до смърт на всеки, който мине, с теориите си как най-добре се торят розите. Той за нула време беше станал незабележим като растенията наоколо. Престъпникът, който се оказа собственикът на замъка, крадящ собствените си ценности, за да им вземе застраховката, мина покрай Мат с две безценни картини и изобщо не го забеляза.

Но Лора не смяташе, че това, което прави, е наблюдение. Ако трябва да е честна, държеше под око „Северна звезда“, защото й беше малко скучно, малко самотно, а и Тарик й беше интересен. Освен това нямаше нищо лошо в това да понаблюдава магазина няколко следобеда, за да добие представа за навиците на семейство Мухтар. Инстинктът й подсказваше, че не е добра идея да се опита да говори с Тарик в присъствието на баща му. И тя не знаеше точно защо. Господин Мухтар се държеше любезно с нея. Но не й харесваше как просъска в ухото на сина си, нито пък как говори за него, сякаш момчето изобщо го няма. Как вече бил на единайсет, пък не можел да говори и да пише на английски. Ами нищо чудно, ако баща му се отнася с него като с идиот.

А може би и госпожа Мухтар не е толкова добра учителка, колкото я изкарваше мъжът й. Може би наистина си прекарва времето в козметичния и фризьорския салон, както твърди госпожа Крабтрий. Така или иначе, Лора реши да седи със своя скицник и цветните моливи, които взе назаем от училище, на терасата на третия етаж на сградата с апартаменти под наем от другата страна на улицата и да следи магазина. Двайсет минути след идването й през този първи следобед тя видя господин Мухтар да излиза, понесъл под мишница още един пакет, обвит в амбалажна хартия. Изпита облекчение, защото пръстите й вече се бяха схванали от студа.

В мига, в който бакалинът зави зад ъгъла, Лора прибра нещата си и бързо слезе в магазина. Тарик обслужваше двама клиенти. Тя се престори, че разглежда стоката, докато те си тръгнаха, а после плахо се приближи към тезгяха. Тарик проверяваше приходите и не я видя веднага. Беше с бяла памучна риза и широки сиви панталони. Дрехите му бяха избелели и износени. Когато вдигна очи и видя Лора, усмивката, която пробяга по лицето му, беше като слънчев лъч, озарил зимно езеро.

— Здравей, Тарик! — каза му тя. Сега, когато вече беше тук, не можеше да се сети защо е дошла. Искаше й се да го опознае, но само при положение че и той го иска, което не беше сигурно. — Ами-и, реших да се отбия да видя как е ръката ти. Боли ли те още?

Той поклати глава и протегна ръката си.

Имаше пръсти като на пианист — дълги, деликатни и артистични. Лора доволно забеляза, че си е сменил лепенката на единия пръст, а раните на другите зарастват добре. Тъкмо затова му остави антисептика и лепенките.

— Донобад — каза той и този път тя позна, че й казва „благодаря“.

Усмихна му се:

— Няма защо.

Вратата зад тезгяха се отвори и Тарик бързо се дръпна назад, пъхна ръце в джобовете и заби поглед в пода.

Появи се госпожа Мухтар. Приличаше досущ на боливудска звезда^[1], пък макар и такава, която се е снимала повече в реклами за храни.

— А, Тарик — каза тя със звънлив глас, — виждам, че си си намерил приятелка. Може ли да науча името ти?

Отправи въпроса си към Лора, сякаш не очакваше синът й да отговори.

— Аз съм Лора Марлин — каза Лора, надявайки се да не е навлякла неприятности на Тарик с това, че го отвлича от работата му. — Отбих се да си купя шоколад.

Смехът на госпожа Мухтар звучеше като сребърни звънчета на вятъра.

— Марлин ли? Това не е ли онази голяма синя риба с муцуна като копие, която слагат препарирана по стените на хотелите?

Лора се зачуди по какви ли хотели ходи госпожа Мухтар, но се усмихна и каза „да“. Никога не беше виждала жена на бакалин, която по-малко да прилича на такава, и отново я порази разликата между Тарик и родителите му. Мина й през ума, че може да е осиновен.

Госпожа Мухтар се усмихна и разкри ослепително бели зъби.

— Ти трябва да си момичето, което е оказало първа помощ на сина ми, когато се е наранил? Тарик ни разказа всичко за теб. Двамата със съпруга ми сме ти много задължени. Тарик има прекрасни ръце и е изключително важно да са здрави. Нали така, Тарик?

Тя го прегърна през раменете и Лора видя как по слабото му тяло пробягва тръпка.

— Е, младежи, ако искате да се поразходите по плажа, с удоволствие ще наглеждам магазина, докато се върне съпругът ми.

Тарик сякаш се стресна. Настойчиво заговори на госпожа Мухтар на някакъв език, вероятно беше хинди — официалния език на Индия. Госпожа Мухтар сведе глава като спортист, на когото окачат медал на врата.

— О, настоявам! Чистият въздух ще ти се отрази добре. — Връчи му едно прекалено голямо палто. — Ето, вземи назаем това.

Лора и Тарик се отправиха колебливо към вратата, а госпожа Мухтар подвикна след тях със звънливия си глас:

— Чакай, Лора! Забрави за шоколада. Избери си, който ти харесва. Подарък, за това, че си толкова мила със сина ми.

* * *

В „Горски поляни“ нямаше момчета, а многобройните училища, които Лора беше посещавала, не я бяха подготвили за разговори с болезнено стеснително момче, което не говори английски. За да прикрие притеснението си, тя не преставаше да бъбри. Запътиха се към Острова — всъщност това не беше истински остров, а зелен скалист полуостров в най-северния край на Сейнт Айвс.

Лора поведе Тарик по заобиколен път, за да имат оправдание да минат по плажа Портгуидън — миниатюрно заливче с кремав пясък и вълни, които се разливаха по брега и искряха на късното следобедно слънце. Момчето неохотно я последва надолу по стъпалата. Когато стъпиха на плажа, той застана сковано, с ръце в джобовете и с толкова неловък вид, че Лора се зачуди защо изобщо е дошъл. Навярно госпожа Мухтар не му беше дала много избор.

— Май не прекарваш много време на плажа, а? — отбеляза Лора, като си събу обувките и тръгна боса по мокрия пясък. — Хайде да видим дали ще се престрашиш да пробваш водата с мен! Ледена е, ама е забавно.

Той не помръдна, вперил поглед в краката си. Имаше много окаян вид.

Водата беше толкова студена, че на Лора дъхът й секна. Лора заподскача по плажа и замърда енергично с пръсти, за да се стопли. Идеше й да се откаже от разходката до Острова и да забрави за всякакво приятелство с това мълчаливо момче, което явно би предпочело да яде червеи с брюкселско зеле, вместо да прекара един час с нея. Но си напомни, че Тарик е крайно стеснителен и е свикнал да работи, а не да общува с момичета. Ако не знае как да се забавлява, то е, защото никога не е имал възможност да го прави.

Изведнъж, без да знае защо, Лора изхлузи ръкавиците си, гребна с шепи от ледената вода и пръсна Тарик. Шокът, изписан по лицето му, едва не я разсмя. Лора моментално съжали за стореното. Тъкмо започна да се извинява със заекване, когато Тарик направи нещо неочаквано. Събу обувките си, изтича до водата, гребна и на свой ред оплиска Лора. Тя ахна от ледените пръски, а после избухна в смях. Втурна се към разбиващите се вълни и зарита вода към Тарик. Той отскочи с широка усмивка и отново я оплиска. После се затича по плажа. Двамата се гониха и плискаха по плажа, докато не се свлякоха изнемощели и мокри на пясъка. Така се смееха, че ги заболяха коремите.

Преди сенките да се върнат по лицето на Тарик, Лора го подкани:

— Хайде да тръгваме към Острова.

Изкачиха се по хълма до параклиса „Св. Никола“, седнаха на стария каменен зид и се загледаха в океана. Вятърът режеше като бръснач и Лора, която беше добре облечена с поло и дебело палто, даде на Тарик шала и ръкавиците си. Вълните ревяха и се разбиваха далеч под тях. Лора му показа къщата си, малка точица в далечината, и пътя, по който ходи на училище. Обясни на Тарик как е дошла да живее при вуйчо си, каза му и за майка си и баща си, които не познаваше. Той не каза и дума, но от изразително му лице личеше, че е погълнат от разказа й.

Лора беше тази, която се сепна изведнъж:

— Не трябваше ли вече да си в магазина?

Той скочи притеснено от зида, връчи й шала и ръкавиците и направи учтив поклон.

— Донобад! — промълви искрено, а след това се втурна към „Северна звезда“.

Когато се прибра у дома, Лора си записа думата, която й каза Тарик, за да не я забрави. Не знаеше как се пише и я записа, както я чу: „Донобад — благодаря“. Реши, че трябва да намери разговорник на хинди или да провери в интернет. Ако той не може да говори нейния език, тя ще се научи да говори неговия.