Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (15)

15.

В четвъртък сутринта Лора се успа и нямаше време дори за закуска, а още по-малко — да провери за нови бележки в бутилката на пътеката. Докато си вземаше душ, стигна до извода, че ако Мат Уокър беше на нейно място, той щеше да се е втурнал да разследва. Нямаше да си стои вкъщи и да умува. Щеше да анализира почерка на бележките, да разпитва за семейство Мухтар и госпожа Уеб, да проучва „Дж.“, да проследи Калвин Редфърн при някое от загадъчните му среднощни излизания.

Ако иска да постигне нещо, и Лора трябва да направи същото.

След часовете Лора причака господин Гилбърт и го попита дали разбира от птици. Мат Уокър винаги казваше, че не бива да се мисли в стереотипи за хората. Например, ако местният пощальон е накуцващ самотник със стъклено око, това не означава непременно, че той е злодеят, който пуска заплашителни писма в кутиите на хората. Но Мат съветваше и да не се забравя, че за всеки стереотип си има причина. Господин Гилбърт много по-добре отговаряше на нейната представа за любител на птици, отколкото мъжът с торбестия шлифер, когото видя да се навърта в гробището.

Беше права. Оказа се, че господин Гилбърт не само е любител на птици, но е направо фанатик. Лицето му светна като коледна елха, когато Лора го заразпитва за хобито му. Когато му каза, че на покрива на къщата им била забелязана чайка от рядък вид, той едва не се разтанцува из класната стая. Никога не го беше виждала толкова развълнуван.

— Рядка чайка! О, това е най-вълнуващото нещо от седмици насам — като се изключи, разбира се, тазсутрешният час по математика. От кой вид е? Помниш ли? Веднъж в Плимут забелязах полярна чайка, а в Нюлин — голяма полярна чайка. Първата я пропуснах, ама втората ще я помня дълги години. Сложил съм си снимката й на полицата над камината.

— Ставаше дума за бяла чайка — докладва Лора.

Господин Гилбърт изпръхтя.

— Бяла чайка ли? Да не би вятърът да я е отклонил от курса й? Или пък е решила да се поразходи от ледената пустиня на полярния кръг до слънчевия Сейнт Айвс? Уверявам те, Лора, който ти е казал това, не е бил никакъв любител на птици. И най-неопитният, и най-тъпоумният любител знае, че има по-голям шанс по тия места да се появи додо, отколкото бяла чайка да напусне родината си сред ледовете и да прелети хиляди километри за кратка ваканция по плажовете на Сейнт Айвс.

Лора, която и без това подозираше, че онзи човек е измамник, сега беше напълно сигурна, че е следял къщата им поради някакви зловещи причини. Но какви? Благодари на господин Гилбърт за помощта, съгласи се с него, че онзи човек явно е надрънкал куп глупости, и тръгна към града да си купи баничка, колкото да не умре от глад, докато се прибере Калвин Редфърн. Не можеше да понесе още едно ядене под зоркия поглед на госпожа Уеб. Освен това искаше да се отбие при госпожа Крабтрий да я пита дали не е забелязала „любителя на птици“.

Докато вървеше по улица „Търговска“, изведнъж й хрумна да се отбие при Скай. Той не беше на прага и обявата, че му се търси дом, също я нямаше. Лора беше съкрушена. На някой друг явно бяха разрешили да осинови Скай. Някой щеше да си има хъски за приятел. Някой друг, а не тя!

Лора беше толкова разочарована, че чак я заболя сърцето. Тъкмо понечи да си ходи, когато чу гласа на собственичката на магазина:

— Искаш ли да му кажеш сбогом?

Лора влезе в магазина. Скай лежеше в един панер. Този път изглеждаше унил. Когато Лора го погали по главата, той затупа с опашка, но не вдигна глава. Собственичката, елегантна жена с рокля на рози, излезе иззад тезгяха и се загледа тъжно в тях.

— Невероятно куче е — каза Лора, като се изправи. — Сигурно се радвате, че сте му намерили дом. Странно, че отне толкова много време.

— О, не ме карай да се чувствам още по-зле! — проплака жената. — От седмици се опитвам да му намеря нов дом, но вече се предадох. Десетки хора питаха. Скай, както сигурно знаеш, е сибирско хъски, много ценна порода. Но когато го видят отблизо, всички се отказват. Изведнъж се сещат, че гонят влак или не могат да си позволят да му купуват храна, или пък че не им отива на мебелите. Малкият ми син е алергичен към животни и вече не мога да гледам куче. Този следобед ще заведа Скай в приюта. Оттам обещаха, че ще направят всичко възможно да му намерят дом, но ако никой не го иска, ще се наложи да го приспят.

— Да го приспят ли? — ужаси се Лора.

Жената извърна поглед.

— Ужасно е, знам, но нямам избор.

Тя извади от джоба си кърпичка и си издуха носа.

— Той усеща, че днес ще го закарам в приюта, сигурна съм, че усеща. Казват, че кучетата са най-добрите приятели на хората, но обратното невинаги е вярно.

— Аз ще го взема — обади се Лора.

Жената се засмя изненадано.

— Ти ли?

— Да! Обичам животните, а Скай е най-красивото куче, което съм виждала в живота си. Трябва да питам вуйчо си, но ако той разреши, ще го взема.

Камбанката на вратата издрънча. Една жена с черна шапка и силен слънчев загар влезе царствено в магазина и попита:

— Още ли е за продан вашето хъски? Много ценно куче. Вчера, като минавах, видях обявата, че спешно му търсите дом, и казах на мъжа си: „Робърт, трябва да го вземем, горкото“, а той ми отговори: „Разбира се, скъпа!“. Та затова съм дошла.

Тя премести очи от собственичката към Лора и обратно.

— Само не ми казвайте, че са ме изпреварили. Още го предлагате, нали?

Собственичката се смути.

— Тъкмо казвах на…

— Лора.

— Аз съм Барбара. Та Лора също има желание да го осинови. Казвах й…

Жената с шапката изгледа Лора като съперница.

— За пари ли става дума? Колко искате за него? Ще ви дам сто лири. Нека да са двеста! Това са просто пари. А той ще изглежда фантастично в новия ни лондонски апартамент. Целия сме го обзавели в бяло.

На Лора й идеше да изкрещи: „Той да не ви е жива украса! А нещо за обич да кажете? Колко обич смятате да му дадете? А разходки, игри, приятелство?“.

— Защо не го разгледате по-отблизо — предложи Барбара. Хвана нашийника на хъскито и смигна на Лора. — Ела, Скай, ела да се запознаеш с бъдещата си собственичка. Тя има фантастичен апартамент в Лондон, където ще се чувстваш много по-добре, отколкото в паянтовата ни къщичка край морето.

Хъскито неохотно се изправи и подскокна навън от панера.

Жената ахна:

— Ама той е сакат!

— Не — поправи я Барбара. — Сто процента здрав е и е във форма. Просто има само три крака. Когато беше на шест месеца, го блъсна кола и трябваше да му ампутират единия преден крак. — Тя го притегли към себе си, така че се откри дясната му страна. — Вече е двегодишен и е едно от най-силните и подвижни кучета, които съм виждала. В момента не е на себе си, но обикновено е много любвеобилен. И същевременно е отличен пазач.

Жената си погледна часовника.

— О, колко късно стана! Трябва вече да се прибирам, че Робърт ще се разтревожи. Ще го обсъдим с него, но се боя, че няма да стане. Движим се в среди, в които от нас се очаква да имаме нормално куче.

Камбанката на вратата издрънча и жената изчезна. Скай се отпусна в панера си и покри носа си с лапа.

— Не бих искала да се движа в нейните кръгове, ако ще да ми дават и всичкия шоколад на Швейцария! — изкоментира Барбара. — Съжалявам, Скай, опитах се, наистина!

— А не забравяте ли нещо? — напомни й Лора. — Аз вече казах, че го искам.

Барбара се взря в нея.

— Помислих, че и ти си променила решението си, защото не е „нормален“.

— Той е повече от нормален — отговори Лора. — Той е специален. Това ме кара да го искам още повече.

Преди Лора да успее да помръдне, Барбара я прегърна.

— О, благодаря ти, Лора! Благодаря, благодаря, благодаря!

Лора се измъкна от прегръдките й.

— Не ми благодарете, преди да съм говорила с вуйчо.

Тя посегна да извади мобилния си телефон от раницата, но не го намери. Беше го оставила на нощното си шкафче. Приклекна до панера и целуна Скай по челото.

— Да не си мръднал оттук! — каза му тя. — Ей сега се връщам. Обещавам!

* * *

Лора отиде право на пристанището, като пътьом спря само да си купи баничка с месо, за да не припадне от глад. Разследването на любителя на птици, госпожа Уеб и „Дж.“ трябваше да почакат. Не беше сигурна точно къде работи вуйчо й, но в офиса на началника на пристанището сигурно ще я упътят.

Щом почука, отвори й самият началник. Имаше сини, присвити от слънцето очи и множество татуировки.

— Калвин Редфърн ли? Ама че име! — рече той, като чу въпроса й. — Да не е актьор?

Лора бързаше да се върне в магазина, да не би Барбара да реши, че се е отказала, и да закара Скай в приюта.

— Работи за риболовната агенция — обясни Лора. — Следи улова. О, няма начин да не го познавате! Тук е през цялото време!

— Държавните служители, които се занимават с тези неща, не ни удостояват често с присъствието си, защото чакат рибарите да им свършат работата. Рибарите вече няма кога да ловят риба, защото през цялото време трябва да попълват официални документи. Пълни дивотии, ако питаш мен. Като че ли някой чиновник в Лондон може да знае повече за улова, отколкото хората, които са прекарали по трийсет години в морето.

— Моля ви, трябва да намеря вуйчо си! Спешно е! Той със сигурност работи за риболовната агенция.

Радиостанцията на началника на пристанището избръмча и той й намали звука.

— Не и тук, в Сейнт Айвс, пиленце. Познавам всички държавни служители и няма никакъв Калвин Редфърн. Има Дейв Лосън, Кийт Шоубък, Роберто Емануел…

Лора го прекъсна:

— Благодаря ви! Много бяхте любезен.

Тя тича по целия път до магазина за дрехи. Когато влетя през вратата, Скай вдигна глава. На тезгяха стояха паничка за храна, кутия кучешки бисквити, пудра против бълхи и кафява кожена каишка.

Барбара плесна с ръце:

— Вуйчо ти се е съгласил?

— Нямаше шанс да каже „не“ — призна Лора, докато слагаше каишката на хъскито. — Всичко ще бъде наред. Скай идва с мен.