Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (12)

12.

До училище Лора можеше да стигне по два пътя. Първият отнемаше десетина минути и така можеше да се излежава половин час повече в леглото. Другият беше четири пъти по-дълъг, но тя винаги избираше него. Според нея той си струваше всяка секунда изгубен сън.

Лора първо тръгваше надолу по хълма към плажа Портмиър. Там се разхождаше за малко по бледозлатистия пясък, заслушана в успокоителното плискане на вълните и в крясъците на чайките. Събираше раковини и интересни късчета дърво, изхвърлени от прибоя. След това поемаше по пътеката, която вървеше по скалистия бряг на Острова, и се изкачваше към площадката на фара. Оттам градът приличаше на мозайка от къщички в пастелни цветове с жълти и ръждивочервени покриви. После бързо се спускаше по стъпалата към плажа Портгуидън, заобикаляше носа край музея и фара, минаваше край пристанището и тръгваше по живописната уличка „Сейнт Андрюс“. Най-хубавото идваше накрая — великолепният плаж Портминстър. Със сетива, пълни с красота и усещане за свобода, тя едва се откъсваше, за да се изкачи по стръмните стълби към началното училище на Сейнт Айвс, с неговите звънци, правила и коридори, миришещи на дезинфектант.

Този понеделник излезе още по-рано. Благодарение на вуйчо си беше в много по-добро разположение на духа, отколкото в петък след случилото се в „Северна звезда“.

Когато Лора се събуди предната сутрин, Калвин Редфърн отново го нямаше, затова тя занесе купичката си с корнфлейкс в стаята и остана в леглото до пладне, зачетена в „Тайната на хълма Черния жребец“. За обяд си претопли обяда, оставен от госпожа Уеб (колкото и да не я харесваше, трябваше да признае, че умее да готви). Късно следобед си напълни вана и сипа от гела с аромат на ягоди, който получи от директорката на дома като прощален подарък. Тъкмо слизаше към кухнята да си вземе нещо за вечеря, когато вуйчо й се върна, понесъл две големи книжни кесии от „Пресен улов“ — магазинчето за пържена риба. Ядоха рибата и пържените картофки, обилно поръсени със сол и оцет, направо от хартията.

Вуйчо й беше в добро настроение, затова тя събра смелост и го попита дали може да си вземе собствено куче, защото знаела за едно, което си търси дом. Не му каза, че Скай е сибирско хъски. Имаше по-малка вероятност да се съгласи, ако знае, че става дума за голямо и много силно куче с наситеносини очи. Но вуйчо й отказа да обсъждат въпроса. Само се усмихна и каза:

— Мисля, че Лоти е напълно достатъчна и за двама ни, не е ли така, Лора?

И с това въпросът приключи.

Сега, докато вървеше по плажа Портмиър към училище, Лора си мислеше колко различен е животът й от всичко преживяно в „Горски поляни“. Сякаш предходните единайсет години се бяха случили на някого другиго, в някакъв друг живот. В Сейнт Айвс може и да нямаше приятели и да не й беше разрешено да си има куче, но поне беше близо до океана и бе заедно с вуйчо си. Би предпочела по-различна икономка, но вече чувстваше Калвин Редфърн като свое семейство.

Отказа се да го проучва. Не беше нейна работа къде ходи и с кого се среща. Той й имаше доверие и тя на свой ред трябваше да му има доверие. Вярно, искаше й се да прекарва повече време с него, а когато е у дома, да не се затваря в кабинета си, но въпреки всичко се чувстваше хиляди пъти по-добре тук, отколкото където и да било преди това.

Като стигна края на Портмиър, Лора се изкачи по каменните стъпала към острова и тръгна по пътеката, която го опасваше по края. По нея имаше пейки и червени пластмасови кутии със спасително въже. Лора се съмняваше, че би свършило работа при нещастен случай. Течението покрай черните скали беше толкова силно, че ако някой има лошия късмет да падне, то ще го отнесе в открито море, преди да си поеме дъх. А Заливчето на мъртвеца беше още по-опасно. Лора отново почувства непреодолимото притегляне на океана под черните скали и цялата настръхна.

От северната страна на Острова не се виждаха нито градът, нито плажовете. Лора понякога се спираше тук и съзерцаваше морето. Ако наоколо нямаше никого, тя обичаше да си представя, че е сама на необитаем остров. Но днес пътеката изглеждаше тайнствено и зловещо. За краткото време, откакто излезе от къщи, от морето се надигна мъгла и забули всичко, освен сивия силует на хълма, на чийто връх се издигаше параклисът „Св. Никола“ с двата си кръста.

Имаше прилив и бурните вълни хвърляха пръски чак до пътеката. На няколко пъти й се наложи да отскочи, за да не я намокрят.

Сигурно щеше да настъпи бутилката, ако не й се беше наложило да заобиколи една локва. Беше най-обикновена стъклена бутилка — от онези, в които продават концентриран плодов сироп, само дето етикетът го нямаше и беше добре измита. Лежеше в средата на пътеката, сякаш някой нарочно я беше оставил там. Още преди да я вдигне, Лора видя, че вътре има бележка.

Първоначално мислеше да не я вдига. Самата идея да намери писмо в бутилка й се стори нелепа, като някаква глупава шега. Но любопитството й надделя. Преди да я вдигне, Лора се огледа, да не би онзи, който я е подхвърлил, да се навърта наоколо, за да се посмее. Но нямаше никого.

Тя се наведе и разгледа внимателно през стъклото навитата на руло хартийка. На нея пишеше нещо. Преди да махне капачката, Лора вдигна очи към параклиса. Изведнъж й се мярна нещо бяло, но дали беше нечия риза, или крило на чайка, Лора не успя да разбере. Цели две минути се взира натам, но не видя нищо повече.

Що за човек би сложил писмо в бутилка? Някой шегаджия или пък едновремешен моряк, изоставен на пуст остров — за друг Лора не можеше да се сети. Тъй като бутилката беше лъскава и нова и очевидно никога не беше се озовавала в морето, старите моряци се изключваха. Значи оставаше някой шегобиец с прекалено много свободно време.

Капачката се отвъртя лесно. По-трудно беше да се извади бележката. Накрая Лора успя с помощта на една клечка. Разви хартийката — плътна и кремава на цвят. В почерка имаше нещо старомодно, сякаш авторът на бележката умееше да пише калиграфски и беше използвал птиче перо и мастило. С големи, красиви букви пишеше:

МОГА ЛИ ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ?

Лора отново се огледа. Пътеката беше необичайно пуста за това време на деня. Повечето сутрини тук гъмжеше от хора с кучета. Тя остави бележката, вдигна ципа на якето и загърна шала си. Мъглата криеше линията на брега. Носеше се на валма над морето и заглушаваше грохота на вълните.

Ако имаше и капка разум в главата си, щеше да хвърли бутилката в най-близкото кошче за боклук, да побърза към училище и да забрави, че някога я е виждала. Да, ама ако… Ами ако я е оставил някой, който наистина е в беда? Някой, който се нуждае от помощта й? Ако тя е единствената му надежда?

Лора отвори раницата си, и извади химикалка. Под въпроса

МОГА ЛИ ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ?

написа с яркочервени главни букви:

ДА