Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (21)

21.

— По-силни карти ли? Че ти да не си комарджия?

Картата седеше на масата помежду им, с лице нагоре в прозрачното пликче. Калвин Редфърн й обясни, че в такива пликчета се съхраняват предмети, които може да послужат като доказателства в съда. На Лора й се искаше да я обърне с гърба нагоре, за да не гледа ухилената физиономия на джокера, но не смееше.

— Това значи, че ме е надхитрил. Джокерът е визитната картичка на бандата. Оставят я, когато са извършили престъпление и смятат, че ще им се размине. Така се подиграват на полицията. И най-вече на мен. Когато напуснах Шотландия преди близо година, на никого не казах къде отивам. Както ти обясних, просто избягах, без да мисля къде ще се озова. Вярвах, че съм оставил миналото зад гърба си. Но „Асовете“ никога не забравят и не прощават. Проследили са ме дотук, за да търсят отмъщение. Щом са ми оставили карта пред вратата, значи искат да ми кажат или че са извършили престъпление в Сейнт Айвс, или че ме чака отмъщение, или пък и двете. — Той закрачи из кухнята. — Къде ли се бави пицата?

Лоти и Скай, които бяха легнали на топло пред печката, извърнаха глави към него. Той се върна на масата.

— Лора, има нещо, за което те поизлъгах. Казах ти, че съм приключил с опитите за залавяне на „Асовете“ — и наистина дълго време беше така. Но седмицата, преди да дойдеш мярнах един от членовете на бандата, когото навремето бях пратил в затвора, да се качва в една кола, паркирана пред ваканционните апартаменти „Морски бриз“.

— Срещу „Северна звезда“?

Той й хвърли изненадан поглед.

— Да, но това е чиста случайност. Така или иначе, нали се бях зарекъл да забравя миналото, отминах, без дори да запиша номера на колата. Когато работиш в полицията, се научаваш да приемаш, че дори и престъпниците понякога ходят на почивка. Но скоро разбрах, че старата ми мания отново ме обсебва. Преследваше ме мисълта, че „Асовете“ действат в околностите на Сейнт Айвс, че може би са замесени в нелегалния риболов. Оттогава насам часове наред, а понякога и по цели нощи претърсвам Сейнт Айвс и крайбрежната ивица сантиметър по сантиметър, за да разбера какво са замислили. Но до момента не съм открил нищо. Нито следа от тях. — Той удари с юмрук по масата. — А сега това!

— Може би е както каза. Отговорът е под носа ти. Може би докато си се опитвал да ги следиш, те са следили теб.

— Давай нататък.

Лора забоде поглед в масата.

— Ами… и аз имам да ти призная нещо. Онази нощ те проследих. Знам, че не беше редно да го правя, но ти беше толкова потаен, че просто трябваше да разбера какво става. Видях те как едва не удари с юмрук оня репортер.

— О, Лора! — простена Калвин Редфърн. — Много съжалявам, че си видяла това. Нищо чудно, че си ме сметнала за някакъв звяр. Само държа да кажа, че този човек е отпечатал някои от най-гнусните лъжи за мен. Лично на мен ми е все едно, но когато започна да намесва и Джаклин, направо ми причерня пред очите.

— Няма значение. Но аз не бях единствената, която те следеше. И госпожа Уеб беше там.

— Госпожа Уеб ли? — зяпна той. — Сигурна ли си?

Лора кимна.

— Напоследък започна да ми задава купища въпроси къде ходиш и с кого се срещаш. А веднъж я заварих да ти рови в книжата.

Най-неочаквано той се разсмя.

— Госпожа Уеб! Ама разбира се! Как съм могъл да бъда толкова сляп? Как съм пропуснал нещо толкова очевидно? Че кой би ме шпионирал най-добре, ако не собствената ми икономка? Това, което ме подведе, е, че повечето жени в бандата на „Асовете“ са красавици, сякаш излезли от някой филм за Джеймс Бонд. Както знаеш, госпожа Уеб е точно обратното. Но може би само тя е била готова да готви и да чисти. — Той се усмихна. — Как ли съм й лазил по нервите! През последната година изминах десетки километри в ужасно време без видима цел, а пък единствената информация, която би могла да им бъде от полза, си я държа на флашка в портфейла. Нищо чудно, че не си харесваше работата!

После изведнъж стана сериозен.

— Лора, не ти се сърдя, че си ме проследила, но трябва да знаеш, че „Асовете“ са едни от най-хитрите и коварни престъпници. Джокерът пред вратата е знак, че са замислили нещо ужасно. Напоследък случвало ли се е нещо необичайно?

Лора си помисли дали да не му каже за бележката в бутилката, но се отказа. Само щеше да й чете конско как не бива да отговаря на бележки от непознати. После си спомни нещо.

— Да, Тарик изчезна.

— О, стига с това, Лора! Имаме по-важни неща, за които да се тревожим.

— Знам, но веднага след като Тарик избяга от госпожа Мухтар, се случи нещо странно.

— Какво?

— Като пресичах улицата към училище, ми се стори, че го чувам да ме вика, но когато се обърнах, него го нямаше. Видях само един мъж да влиза в черна кола. Видях само първите три букви от номера. Бяха… — Лора скочи като ужилена. — „JKR“ — Джокер! — О, вуйчо Калвин, „Асовете“ са го отвлекли, нали? Сигурно се е опитал да ме повика, когато са го хванали. Трябва да го спасим!

Калвин Редфърн се изправи. Изведнъж вече не беше нейният вуйчо, а някогашният детектив. От него се излъчваше сила и авторитет.

— Лора, ще направим всичко възможно да помогнем на Тарик, но трябва да разсъждаваш трезво и да не изпадаш в паника. Не виждам никаква причина „Асовете“ да отвличат приятеля ти, но нищо не е изключено. Успя ли да видиш добре мъжа? Можеш ли да го опишеш?

Лора си спомни за нисък, плешив мъж с телосложение на борец. Май беше с кафяв костюм.

— Монаха — каза вуйчо й. — Това му е прякорът, но той е точно обратното, повярвай ми! Той е от най-опасните сред тях. Него пращат, когато им е нужен някой хем с мускули, хем с мозък. Ако бандата наистина е отвлякла Тарик, работата може да загрубее. Но не забравяй, че само си мислиш, че си го чула да те вика. Може и да грешиш.

— Не греша! — каза Лора. — Той беше. Сигурна съм!

— Можеш ли да си спомниш някакви подробности за Тарик, които да ни помогнат да го издирим? Какво знаеш за него?

— Само, че се води син на сестрата на госпожа Мухтар, която умряла в Индия, че не говори английски и че жестоко го експлоатираха в този техен магазин. Госпожа Крабтрий е убедена, че Тарик е майсторът на скъпите гоблени, окачени зад тезгяха.

— Хм, така ли? — замислено рече Калвин Редфърн. Този път не се присмя на думите на съседката. — Какво те накара да заподозреш, че Тарик не е син на Мухтарови? Същият език като тях ли говори? Говори ли хинди?

— Предполагам. Не съм го чула да им казва много, но ги разбираше, като му говореха.

— Прекарал съм известно време в Югоизточна Азия и зная малко езика. Спомняш ли си някакви конкретни думи?

Лора започваше да губи търпение от всичките тези въпроси. Докато си бъбреха, Мухтарови и Монаха може би отвеждаха Тарик все по-надалеч.

— Ами, май не. А, чакай. Веднъж си записах една думичка. Май значи „благодаря“. — Тя се завтече към стаята си и се върна с листчето, на което я записа.

— „Донобад“ — прочете вуйчо й. — Да, наистина значи „благодаря“, но на бенгалски, не на хинди. Ако госпожа Крабтрий е права и наистина той прави гоблените, значи може би са го довели тук от Бангладеш като евтина работна ръка. Нямам представа какво общо би могло да има това с „Асовете“ — може би нищо — но зная, че трябва бързо да открием Тарик.

Той сложи каишката на Лоти.

— Лора, телефонът ни може да се подслушва, затова ще ида в полицията лично. Бих те взел със себе си, но ако „Асовете“ дебнат наоколо, тук ще си в по-голяма безопасност. В никакъв случай не отваряй вратата на никого, докато ме няма. Стой в стаята си и дръж Скай при себе си.

— Ами пицата? — попита Лора. — Да отворя ли на разносвача?

Но Калвин Редфърн вече беше тръгнал и не я чу. Вратата се затръшна след него и Лоти.

* * *

След десетина минути Лора седеше с кръстосани крака на леглото си и ядеше вегетарианска пица. Горещият разтопен кашкавал отгоре се точеше на конци. Още щом я подуши, разбра колко е гладна. От време на време даваше парченца на Скай.

Пицата пристигна почти на мига след като вуйчо й излезе. В бързината той забрави да й остави пари. А на Лора не само че не й достигаше една лира да плати от джобните си пари, но и не оставаше нищо за бакшиш на разносвача — един мърляв студент с мазна коса. Тя се опита да се обади на вуйчо си по мобилния телефон, но попадна на гласовата му поща.

— Работя това само заради бакшишите — ядосано каза младежът на Лора. — И изобщо не си мисли, че ще доплатя една лира за пицата ти от мизерната си заплата.

Лора се извини, докато с всички сили се мъчеше да удържи хъскито, което твърдо беше решило да изяде студента.

— Много съжалявам! Случиха ни се разни спешни неща. Ако дойдеш след един час, вуйчо ми ще ти доплати и ще ти даде щедър бакшиш.

Последното го измисли, но се надяваше да е вярно. Ако вуйчо й закъснееше или нямаше пари в себе си, студентът щеше да пощурее.

Горе в стаята си Лора вече ядеше трето парче пица и се опитваше да не се притеснява за Калвин Редфърн. Вече двайсет и пет минути, откакто излезе. Докато го чакаше да се върне, се мъчеше да си припомни някоя подробност, която би могла да им помогне да намерят Тарик. Погледът й падна върху парченцето от гоблен с тигъра. Беше много изкусно изработено. Възможно ли е приятелят й (вече не можеше да мисли за него като за бивш приятел) да го е направил?

Взе го в ръка. От две страни се разнищваше, сякаш не беше довършено или пък беше отрязано от ъгъла на по-голям гоблен. Тя дръпна една жълта нишка и тя остана в ръката й. На светлината на лампата проблесна като златна. Мярна й се някакъв спомен.

Отвори страничния джоб на раницата и бръкна вътре за златистия конец и смачкания празен лист, които намери в бутилката рано тази сутрин. Дори и без микроскоп беше очевидно, че двете нишки са еднакви.

Тарик.

Не, не е възможно! Беше немислимо Тарик, това плахо момче, което едва говори няколко думи английски, за ден-два да го е научил достатъчно, че да пише бележки с почерк, достоен за калиграф, че и после да ги подхвърля в бутилки. Как би могъл да бъде сигурен, че Лора ще ги намери? Или е бил дотолкова отчаян, че да се остави на милостта на кой да е случаен минувач?

Първите три бележки бяха скрити между страниците на „Замък в облаците“. Лора ги извади и ги разстла на леглото.

МОГА ЛИ ДА ТИ СЕ ДОВЕРЯ? ДОКАЖИ ГО.

(Това беше написано на пясъка, но Лора го беше надраскала на едно листче, за да го запази.)

ЗАЩОТО АКО СЕ ДОВЕРЯ НА НЕПОДХОДЯЩ ЧОВЕК, ЩЕ УМРА.

Четвъртата бележка беше празна. Но ако по някаква случайност все пак Тарик е авторът, той надали ще остави празен лист, грижливо вързан с копринен конец, ей така без причина. Лора вдигна листа и го помириса. Имаше лек дъх на лимон. Нещо я накара да го доближи до крушката на нощната лампа. В една от книгите за Мат Уокър беше прочела, че невидимото мастило, направено от лимонов сок или царевично брашно, става видимо, като го нагрееш.

Едно ъгълче на листа покафеня и започна да пуши. Лора бързо го отдръпна и го задуха с всичка сила. Беше се появил блед текст, написан на ръка. Бележката беше адресирана до нея.

Драга Лора,

Когато прочетеш това, ще е прекалено късно за мен, но ако покажеш писмото на вуйчо си, се надявам и се моля да не е прекалено късно престъпниците да си получат заслуженото. Това е всичко, което знам. Ако вуйчо ти е толкова умен, колкото казват, ще го разгадае.

20 парчета

Заливчето на мъртвеца

ННТО

Съжалявам за всичко. Ти си най-добрият човек, когото съм срещал.

Твой верен приятел,

Тарик

Значи все пак беше той. Докрай беше крил, че знае английски, дори и от нея, защото някак беше усетил, че това може да го унищожи, но и да го спаси.

На входната врата се звънна. Скай скочи от леглото и яростно се разлая. Разносвачът на пици се беше върнал за парите си. Лора се поколеба дали изобщо да отваря. Студентът само щеше да се разбеснее за бакшиша си и за недостигащата сума. Пак се звънна, този път по-настойчиво.

— Не, няма да стане! — каза Лора на Скай, който драскаше по вратата на стаята. — Само пак ще се опиташ да го изядеш. Оставаш тук. А аз ще се опитам да го умилостивя.

Тя затвори в стаята си хъскито, което не спираше да лае, и хукна надолу по стълбите. Спомняйки си какво беше обещала на вуйчо си, тя провери през процепа на пощенската кутия дали наистина е разносвачът. Беше с гръб към нея, но тя ясно видя униформата му в синьо и червено.

Лора отвори вратата.

— Ужасно съжалявам, но…

Не успя да каже повече. Под униформената шапка беше лицето на бягащия мъж, който беше минал покрай нея по пътеката на острова тази сутрин. Мъжът държеше в ръка нещо бяло.

— Лора Марлин? — попита той, а след това всичко потъна в мрак.