Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (11)

11.

След половин час Лора седеше на завет на огряната от слънце тераса на кафенето и животът й изглеждаше далеч по-поносим. Пролетният вятър беше издухал и последните облаци и небето грееше пленително синьо. Вълните се протягаха лениво към жълтия пясък на плажа, където няколко души с черни трика играеха йога. Лора точно така си представяше средиземноморското крайбрежие.

Тъкмо захапваше една кифличка, обилно покрита с гъста сметана и ягодов конфитюр, когато вуйчо й каза:

— Е, Лора, сега ще ми кажеш ли какво те мъчи, или трябва да гадая?

Тя едва не се задави. Отпи малко горещ шоколад и измънка:

— Няма значение… Не е важно…

Калвин Редфърн пусна бучка захар в кафето си.

— Има значение, ако приятелят ти те е наранил. Важно е, ако е казал или направил нещо, което те е разстроило.

Лора почувства как сълзите бодат очите й.

— Как разбра за Тарик? — попита тя. — Да не би госпожа Крабтрий да ти е казала?

Вуйчо й се засмя.

— Колкото и да ти е чудно, Лора, аз съм по-наблюдателен, отколкото си мислиш. И държа да отбележа, че нямам навик да обменям клюки с госпожа Крабтрий. Но ето ги фактите. Ти си в Сейнт Айвс отскоро и макар че се приспособи по-бързо, отколкото очаквах, още не познаваш много хора. Не е нужно човек да е гений, за да се сети, че един от тези хора те е натъжил. Прекалено си умна, за да приемеш навътре нещо, казано от госпожа Крабтрий или госпожа Уеб. Същото се отнася и до училището, както подозирам, а макар че сигурно не ти е приятно вуйчо ти да е такъв работохолик, нямаше да прекараш деня с мен, ако аз бях причината за сълзите ти. Така че остава приятелят ти от „Северна звезда“.

— Бивш приятел — обади се унило Лора.

И тогава всичко се изля от нея, цялата история. Такъв човек беше вуйчо й. Колкото и да беше потаен за собствения си живот, тя имаше чувството, че разбира всичко. Разбира хората. Никога нямаше да забрави колко чудесно се беше държал през онази нейна първа вечер, когато пристигна. Не започна да я разпитва, не настоя тя да се държи по определен начин, не й наложи правила — просто й даде най-ценните дарове за някого, прекарал единайсет години в дом за деца — свобода, доброта, доверие и вкусна торта.

— Ако това може да те утеши, уверявам те, че няма нищо лично — каза Калвин Редфърн и й подаде нова кифличка. — На тази възраст момчетата не обичат да ги виждат с момичета — страх ги е, че ще ги сметнат за „задръстени“. И аз бях такъв години наред. Осъзнах се едва в университета. Едва когато срещнах…

На терасата беше горещо, но той внезапно потрепери.

Лора стаи дъх. Дали щеше да спомене „Дж.“?

— Срещна кого? — подсказа му тя, когато той не продължи нататък.

Той сякаш не чу въпроса й.

— Та казвам, че не става дума за теб самата. Каквито и да са причините Тарик да прекрати приятелството ви, те нямат нищо общо с това, че си била досадна. Повярвай ми! Звучи ми като оправдание.

— Но Тарик не е като другите момчета! — възрази Лора. — Него не го е грижа дали го смятат за задръстен. Много е стеснителен, може би защото не говори английски.

— Не говори английски ли? Че как тогава сте си говорили?

— Ами справяме се някак. — Лора се изчерви и се поправи: — Справяхме се, когато бяхме приятели. Разбирахме се. Поне аз си мислех, че е така. Но всичко се обърка, когато видях синините на ръката му.

— Синини ли? — Вуйчо й се наведе напред.

— Ами той ми показа как ги е получил, като паднал по стълбите, но аз не му повярвах. Видях как господин Мухтар го удари онзи ден, когато кучетата се сбиха на пристанището.

Калвин Редфърн застина с кифличка в ръка.

— Видяла си господин Мухтар да удря Тарик? Сигурна ли си?

— Не съм сигурна сто процента, защото ги гледах от „Закуска Слънце“, но ми се струва, че точно това видях. Вуйчо, дали не би могъл да отидеш в „Северна звезда“ и да провериш дали Тарик е добре? Сърдита съм му и се чувствам като идиот, че съм го смятала за свой приятел, но все пак искам да знам дали е добре.

— Щом се разхожда в моден костюм и се държи лошо с племенницата ми, изглежда, че всичко му е наред — тросна се вуйчо й.

Той бутна настрана чинията си и глътна кафето си на една глътка.

— Лора, не зная дали разбираш колко сериозно е това, което казваш. Обвиняваш един от най-видните граждани на Сейнт Айвс, уважаван търговец, че бие деца. За бога, не споменавай и дума за това пред някой друг. Ами ако грешиш? Не е ли възможно Тарик наистина да е паднал по стълбите? Сама ми каза, че преди това е паднал от подвижната стълба. Може да е непохватен. А когато си мислиш, че си видяла баща му да го удря на пристанището, може би господин Мухтар просто се е закачал? Била си далеч от тях. Може би просто го е тупнал бащински, все едно му казва: „Браво, че спаси кучетата! Гордея се с теб!“.

— Ами може и така да е — призна Лора. Започваше да си мисли, че вуйчо й е прав. В края на краищата ударът не беше толкова силен, че Тарик да падне на земята. Той изобщо не реагира. Продължи да си върви нормално.

Вуйчо й махна на сервитьорката за сметката.

— Знаеш ли какво — каза той на Лора. — Ако това ще те успокои, ще се отбия в „Северна звезда“ следващия път, като минавам оттам. Ще проверя как е Тарик и ще ти докладвам.