Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (5)

5.

Бакалията „Северна звезда“ се намираше на тясната улица, която вървеше покрай плажа Портмиър. Един вторник следобед в средата на февруари, няколко седмици след сбиването на кучетата, Лора се запъти натам със списък от госпожа Уеб в джоба (сама си предложи услугите да напазарува, за да има повод да се види с азиатското момче). Изведнъж една чайка, огромна като албатрос, се спусна и грабна една от кифличките със сметана и конфитюр, които държеше в ръка. Случи се толкова бързо, а ноктите на птицата бяха толкова грамадни, че Лора зяпна от изумление и после инстинктивно натъпка другата кифличка в устата си, за да не й отмъкнат и нея.

Тъкмо дъвчеше, с бузи, издути като на хамстер, когато вдигна поглед и видя момчето на Мухтар да й се смее. Не се смееше на глас, но очите му танцуваха, а раменете му леко се тресяха. После от вътрешността на магазина се чу вик и сякаш някой заля момчето с ледена вода. Лицето му потъмня. То захвърли метлата, с която метеше тротоара пред магазина, и се скри вътре.

Когато Лора влезе в „Северна звезда“, момчето стоеше зад тезгяха, а господин Мухтар му съскаше нещо в ухото. В мига, в който я видя да влиза, той млъкна и я изгледа студено. За нейно изумление бележката на икономката им го преобрази. На кръглото му лице се разля сияйна усмивка.

— А, очарователната госпожа Уеб! — викна той. — Моля да й предадеш най-сърдечните ми благопожелания. Уви, аз излизам, но синът ми с удоволствие ще те обслужи. Той малко чете и разбира английски, но на единайсетгодишна възраст не може да пише и да говори на този език. Сякаш мозъкът му е блокирал — тук господин Мухтар хвърли кръвнишки поглед на момчето, — като че ли го е страх от английския. Клетата ми съпруга е на ръба на отчаянието от неговия мързел. Тя му е учителка, и то много добра. Но ако е рекъл господ, с вяра и постоянство ще преодолеем това препятствие. — Той погледна часовника си. — Но какво съм се разприказвал, закъснявам за среща! Поздрави госпожа Уеб, драга моя!

Той взе един тежък пакет, увит в амбалажна хартия, и излезе, като остави след себе си силен мирис на одеколон и подправки.

Лора се огледа из магазина. Носеше се лека миризма на плодове и хляб. Освен обичайните бакалски продукти, газирани напитки, шоколад и чипс, предлагани от кварталните магазинчета, тук имаше и кофички и лопатки, както и сърфове във всички цветове на дъгата. Но не това привлече вниманието й. На стената зад тезгяха висеше удивителен гоблен в искрящи цветове. На него се виждаха принцове с тюрбани, озъбени тигри и обсипани в скъпоценности слонове. Лора би дала всичко да го притежава и да го окачи на стената в стаята си вместо грозния морски пейзаж. Под него имаше надпис: „Ръчно изработени гоблени от един от най-талантливите индийски майстори. Поръчайте тук“.

Лора не си даде труда да пита за цената. Не беше нужно да разбира от изкуство, за да знае, че гобленът струва стотици лири.

Момчето четеше списъка на госпожа Уеб със сведена глава. Без да каже и дума, то започна да подрежда на тезгяха яйца, мляко, брашно, спанак.

— Много смешно беше с тази чайка, нали? — попита Лора, когато мълчанието стана нетърпимо. — Как само ми отмъкна кифличката! Бас държа, че на теб не може да ти се случи подобно нещо. Оня ден те видях как укроти ония кучета край пристанището. Много те бива с животните!

Той не отговори, нито се обърна към нея. Отвори хладилника, извади парче сирене и го добави към продуктите на тезгяха.

Лора направи още един опит:

— Аз съм Лора — каза тя и посочи към себе си, в случай че английският му беше толкова зле, колкото твърдеше господин Мухтар. — Лора Марлин. А ти как се казваш?

Когато той не отговори, тя рече с раздразнение:

— Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да не обръщаш внимание на хората, когато ти говорят? Разбирам, че не знаеш много английски, но поне можеш да ми кажеш името си или да погледнеш към мен!

Този път той се извърна към нея и от изражението му дъхът й секна. Напомняше й за бездомно куче, което умолява да не го удрят. Беше молба за пощада. Лора се почувства ужасно.

— Извинявай! — каза тя. — Сигурно си имал лош ден, а аз взех, че го направих още по-лош. Не ми обръщай внимание. Вечно се забърквам в неприятности, задето казвам точно каквото си мисля.

Момчето бързо поклати глава, но докато отместваше погледа си, на Лора й се стори, че леко се усмихва. Той още веднъж провери списъка, донесе стълба, качи се и се пресегна към една висока полица, за да вземе голяма дървена кутия с подправки. Тъкмо слизаше, хванал кутията с две ръце, когато се подхлъзна. И той, и кутията се строполиха на пода и навсякъде се разхвърчаха шишенца с подправки.

Лора се втурна към него и се опита да му помогне, но той се дръпна от нея. Тя не каза нищо, просто събра шишенцата и ги върна в кутията. За щастие нищо не се беше счупило. Тъкмо прибираше последното, когато видя, че момчето кърви. Беше си порязал пръстите на острите ръбове на металната стълба.

— Не мърдай! — нареди му Лора. — Ей сега се връщам.

Тя изтича до аптеката надолу по улицата, купи кутийка лепенки, пакет памук и шишенце антисептик, после бързо се върна в „Северна звезда“. Плати 3.99 лири от джобните си пари, защото не искаше да разгневи госпожа Уеб, ако използва от парите за пазар.

Момчето все още седеше зашеметено на пода. Лора коленичи до него. Взе ръката му и този път той не се дръпна. Почисти и дезинфекцира раните, а после сложи лепенка на всеки от порязаните пръсти. Докато се грижеше за раните му, забеляза, че по целите му ръце има миниатюрни белези и мазоли.

— Като нов си! — изправи се тя. Изгаряше от желание да го попита за белезите и мазолите, но трябваше да го отложи за друг път. — В „Горски поляни“ ни учиха как да даваме първа помощ. Имам и свидетелство. „Горски поляни“ е детският дом, където израснах. Всъщност е сиропиталище, но така го наричат — дом. Сигурно са си мислели, че така няма да се чувстваме толкова изоставени.

Момчето за пръв път я погледна в лицето. Кехлибарените му очи бяха обсипани със златни точици и печални като лицето му. Бяха обградени с дълги черни мигли. Кафявата му кожа извикваше представа за бели плажове и палещо слънце, а косата му беше черна като гарваново крило и късо подстригана. Беше висок за възрастта си, но слаб и жилест.

— Тарик Миа — каза той.

— Тарик Миа — повтори Лора. — Да не би това да значи „благодаря“ на твоя език?

Той поклати глава и докосна гърдите си.

— А, Тарик Миа е името ти! — Лора се усмихна. — Хубаво име. Харесва ми.

Докато вървеше към къщи с покупките, Лора реши, че Тарик има нужда от приятел. Както, трябваше да си признае, и самата тя.