Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (23)

23.

— Какво да очакваш от аматьори, освен некадърност и размотаване! Какво чакат, да дойде Коледа ли?

Монаха сви устни. Той крачеше нервно напред-назад по малкия плаж на Заливчето на мъртвеца. Набитата му фигура на борец и кафявият му костюм бяха облени от сребристата светлина на пълната луна.

— Я по-спокойно! — сряза го Баракудата. Той се взираше в океана с очила за нощно виждане. — И в най-добрите планове стават засечки. Може в последния момент господин А. да е получил нови инструкции или пък да са се появили непредвидени усложнения с доставката. Бъди търпелив! Не забравяй, това е едва първото от много подобни пътувания.

— Ще си остане и последното, ако се забавят още малко — измърмори Монаха. — Приливът никого не чака, дори и господин А. Имаме само един шанс и ако го изпуснем, ще трябва да си играем със смъртта. На мен не ми се ще да се давя. А на теб?

Сгушени един до друг край мокрите, покрити с водорасли скали, Лора и Тарик зъзнеха от студ и страх. Намокриха се, докато слизаха от моторницата в развълнуваните води. Думите на Монаха още повече ги изплашиха, защото вече знаеха какво значи съкращението ННТО — най-ниска точка на отлив. По пътя към брега един от моряците обясни на гангстерите, че комбинацията между пълнолуние и климатични особености в тази част на Атлантика са причина веднъж годишно да настъпва необичайно нисък отлив, което значи, че водата се отдръпва много по-далеч от обичайното. Доставката беше планирана така, че да съвпадне с него.

Не чуха нищо повече от двамата гангстери, но кръвта на Лора се вледени. Има само една причина да дойдеш в Заливчето на мъртвеца в нощ, когато отливът е в най-ниската си точка за годината — ако искаш да се добереш до стария тунел на контрабандистите. Вуйчо й каза, че тунелът бил запечатан и непроходим, но или „Асовете“ разполагаха с някаква друга информация, или се втурваха слепешката към смъртта. По-лошото беше, че смятаха да вземат и нея, и Тарик със себе си.

Заливчето на мъртвеца изглеждаше още по-страховито откъм океана, отколкото откъм скалите отгоре. Отвесните скали от черен гранит се издигаха над Атлантика като стени на древна крепост, а вълните се носеха буйно към брега като бели жребци с развети гриви. Виждаше се и тунелът — черна цепнатина в скалата.

В мига, в който Лора, Тарик, Баракудата и Монаха се озоваха на брега, моторницата угаси светлините и се отдалечи в нощта. Като видя това, Лора съвсем се обезсърчи. Тя и Тарик бяха между два огъня. Дори да успеят да се освободят от въжетата и да надбягат двамата изпечени престъпници, няма накъде да избягат от заливчето, освен да се покатерят по отвесните скали или да се хвърлят във водата и да попаднат на смъртоносните атлантически течения. Само чудо може да ги спаси от мрачната съдба, която ги очаква, каквато и да е тя.

Лора час по час вдигаше глава към високия ръб на скалите и се молеше вуйчо й да мине горе по пътеката на някоя от среднощните си разходки. Но шансът да се появи не беше кой знае колко голям.

Наближаваше три през нощта. Минаха повече от пет часа, откакто Баракудата я отвлече. Вуйчо й сигурно вече е обезумял от тревога. Със сигурност е видял бележките на Тарик и се е сетил какво се е случило, но без информацията в невидимото писмо нямаше как да ги открие.

— Няма да ни спасят, нали? Никога вече няма да видя вуйчо или Скай — промълви тя. Питаше се дали и Тарик изпитва същия ужас като нея. Макар че трепереше целият, от него се излъчваше някакво вътрешно спокойствие.

— Няма кой да ни се притече на помощ — отвърна той, — но може пък да успеем и сами да се измъкнем. Трябва да чакаме удобен момент и да не губим вяра.

Той посочи към морето с вързани ръце.

— Ето я и доставката.

Лора проследи погледа му. На осветения от луната хоризонт се очерта силуетът на товарен кораб. На палубите му не се виждаше нито една светлинка. Дебнеше в мрака като пантера, която се готви за скок.

— Приливът вече започва, сигурен съм! — простена Монаха и метна едно камъче към тътнещите вълни. — Ако знаех, че ми предстои морско погребение, щях да се подготвя по-добре. Щях да си взема водолазен костюм и плавници и да си напиша завещанието!

Лора също забеляза, че приливът започва. С всяка изминала минута морето пълзеше все по-близо до зейналата паст на тунела.

— Млъквай! — сряза го Баракудата и свали от очите си очилата за нощно виждане. — Изнервяш ме с тези приказки. А и няма защо да се притесняваш вече. Ключът към богатството ни пристига.

* * *

Откъм морето долетя бръмченето на моторницата, която се връщаше. Гангстерите изведнъж се оживиха. Баракудата провери въжетата на Лора и Тарик, а Монаха разчисти няколко камъка от мястото, където се готвеха да разтоварят пратката. Лора хвърли поглед на Тарик. И двамата усещаха, че съдбата им е свързана с тази пратка.

Луната чертаеше блещукаща пътека по морската повърхност. Точно по нея се движеше моторницата. Когато се приближи, Лора дочу нещо през ръмженето на двигателя — нещо като вопли. Косата й настръхна.

Лодката изгаси двигателя и остави вълните да я доближат до брега. Чу се груба ругатня и воплите спряха. Някакъв едър човек скочи от лодката, изтегли я на брега с помощта на двамата гангстери и запали светлините, докато я закотвят.

— Защо се забави толкова, Джо? — озъби му се Монаха. — Не пренасяш ябълки или круши. Започва приливът. Става дума за човешки живот!

— Ами я ти се опитай да се оправиш с такъв товар! — тросна му се мъжът. — Все едно караш стадо. Имахме инцидент, трябваше да овладеем положението. Някои от малките негодници са целите мокри, но поне успяхме да ги качим на лодката. Двайсетте парчета са надлежно доставени.

Той махна на някого в лодката.

— Давай, Дино, бързо ги разтоварвай! Времето изтича!

Светлините угаснаха и Лора успя да различи само редица от дребни фигури, които се движеха към стълбата. Първата фигура цамбурна във водата с приглушен писък. След нея последва още една и още една.

Сърцето на Лора заби лудо.

— Деца! Това са двайсет деца!

Докато Монаха и Баракудата подкарваха товара си към брега, луната ги освети. Силуетите се превърнаха в мършави, мургави, чернокоси момчета и момичета, някои ужасени и хлипащи, други — с широка усмивка, но всичките облечени с еднакви фланели, джинси и маратонки.

— За да изглеждат като деца от обикновени семейства — каза Тарик с ужасен глас. — Само че са роби, убеден съм! Защо иначе Мухтарови и „Асовете“ ще ги превозват посред нощ? Те са роби като мен. Онези, които се усмихват, още не са го разбрали.

Лора сякаш изпадна във вцепенение. Искаше й се някой да я разтърси и да я събуди от този кошмар. Искаше й се да вярва, че има някакво невинно обяснение, че двайсет деца на не повече от единайсет-дванайсет години се намират в три часа през нощта на Корнуолския бряг. Но за съжаление вече знаеше, че истината, каквато и да е тя, е хиляди пъти по-лоша, отколкото можеше да си представи.

— Тарик — прошепна тя, — какво общо има това с нас? Защо ни доведоха тук?

Преди момчето да успее да отговори, една фигура, облечена в роба, изникна от мрака подобно на тлъсто чудовище от анимационен филм.

— Господин Мухтар! — извика Лора. Не го беше забелязала да слиза от моторницата.

— Самият той — надуто й отговори мъжът. — Нали ти казах, че накрая винаги успявам да уловя проклетите марлини? Ти си голяма напаст, Лора Марлин, но май ще се окаже, че има полза и от теб. Ти ще учиш тези новопристигнали момчета и момичета на английски.

Тарик му каза нещо на хинди. Бузите на господин Мухтар се разтресоха неодобрително.

— Драги ми Тарик, ти така и не разбра какъв късметлия си. Гледахме те като собствен син. Обличахме те, хранехме те и правехме всичко възможно да ти дадем образование. Но ти беше алчен и неблагодарен. Искаше още и още. Е, сега ще видиш колко ще си зает в новата ни работилница за гоблени. Ти ще обучиш тези деца — аз ги наричам копринени буби — да изработват копринени гоблени, прекрасни като твоите. Съпругата ми и госпожа Уеб ще са мениджъри. А работата ти ще нарасне още повече, когато пристигне и новата партида копринени буби. Скъпо ще си платиш за досегашната си наглост. Сега ще видиш какво означава тежък труд! — Лицето му грейна. — Това се отнася и за теб, Лора Марлин!