Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (4)

4.

— По-скоро призрак, отколкото момче, така мисля аз — говореше госпожа Крабтрий на Лора около седмица по-късно. — И нищо чудно, господин Мухтар го кара да работи до изнемога в тоя магазин. Безплатна работна ръка, ето за какво го използва! Мен ако питаш, би трябвало да е на училище или да мята фризби на плажа, но господин Мухтар казва, че госпожа Мухтар го обучавала вкъщи. Един господ знае как намира време. Всеки път като мина край фризьорския салон, тя е там — прави си маска с кокосово масло, слага си изкуствени кичури или каквото там правят киприте в наши дни.

Госпожа Крабтрий живееше на „Океански изглед“ №30. Нейна беше завесата, която се разлюляваше всеки път, щом Лора излезеше от къщи. Макар вече да бе прехвърлила шейсетте, съседката си падаше по модата не по-малко от съпругата на господин Мухтар. Изрусяваше си косата и се обличаше само в розово, лилаво и оранжево.

— Защо да остарявам красиво, като мога да остарявам диво? — обичаше да казва тя.

Откакто Лора тръгна в началното училище на Сейнт Айвс, госпожа Крабтрий почти всеки ден я причакваше на връщане да си побъбрят. Днес тя я посрещна с думите:

— Завърнали сме се от оня свят, а?

— Не, само от училище — едва сподави кикота си Лора.

На госпожа Крабтрий това й се видя ужасно смешно.

— Не ми обръщай внимание, аз така си приказвам! — подметна тя. — Просто не мога да повярвам, че през всичките тези години вуйчо ти изобщо не е подозирал за съществуването ти, а ти изведнъж се появяваш, хубава като картинка! Не всяка загадка на №28 се решава толкова лесно, ще знаеш.

Лора пусна училищната си раница на земята и преметна шала си около врата, за да се предпази от острия вятър.

— Какво имате предвид?

Госпожа Крабтрий отново се разсмя:

— Ох, да му се не види, пак много ми дрънка устата! Какъв хубав цвят на лицето имаш! Като бита сметана, а и тази коса, като пшенични класове на слънце! Хубавичко ще почернееш през лятото. Свикваш ли вече с вуйчо си? Бях на почивка, иначе щях веднага да се отбия да ти кажа добре дошла в Сейнт Айвс. За всички ни беше като гръм от ясно небе, като разбрахме, че при Калвин Редфърн е дошла да живее единайсетгодишната му племенница. Ами че той си е направо отшелник! А пък оная икономка… — Тя махна пренебрежително с ръка, облечена в морава ръкавица. — Но какво ли пък знам аз. Както и да е, как ти се струва всичко?

— Прекрасно е! — отвърна Лора. — Училището се търпи, още свиквам. Има едно ужасно досадно момче в класа, но просто не му обръщам внимание. Колкото до вуйчо, с него се разбираме отлично, а пък госпожа Уеб готви фантастично. Прави най-страхотната пандишпанена торта на света.

Пропусна да спомене, че мнението й за икономката изобщо не се подобрява с течение на времето. Тя ту се държеше престорено приветливо, ту потъваше в навъсено мълчание. Лора гледаше да стои колкото може по-далеч от нея.

При тези новини златистите къдри на госпожа Крабтрий се разтресоха разочаровано.

— Е — каза тя, — радвам се да го чуя. Добре ще е за вуйчо ти да си има малко компания след всичкото това време.

— Кое време?

Една грамадна чайка кацна на каменния зид, който ограждаше градината на госпожа Крабтрий, и тя се втурна към нея, размахала ръце като пощуряло фламинго.

— Тия отвратителни чайки стават все по-големи, по-шумни и по-лакоми! — оплака се тя. — Да не се казвам Олга Крабтрий, ако някой ден не отмъкнат някое детенце! Та какво ти разправях?

— Казахте, че е добре за вуйчо да си има компания. Отдавна ли е сам?

— Ами… представа си нямам. Знам само, че пристигна тук посред нощ преди около година. Гледаше като обезумял, целият рошав и раздърпан. По една случайност точно тогава надзърнах през прозореца. Беше дошъл с кола от някакво място на север. Хората приказват за Абърдийн, в Шотландия, но пък няма такъв акцент. — Госпожа Крабтрий смигна на Лора. — Трябва да го попиташ и да ми разкажеш.

На Лора й беше малко неудобно да обсъжда вуйчо си с една напълно непозната жена и тъкмо щеше да отвърне, че за нищо на света не би направила подобно нещо, когато си спомни, че Мат Уокър смята селските клюкарки за особено полезни. На всеки десет измишльотини, които казват, изскача и по някой скъпоценен камък.

— Ммм… — измънка тя неопределено.

Госпожа Крабтрий заклати глава, потънала в спомените си.

— Не е за вярване! Вуйчо ти нае съседната къща, без изобщо да я е виждал, при това с цялото обзавеждане, дори и картините. Така ми каза брокерът. И доколкото виждам от редките случаи, когато съм имала възможност да се отбия там, нищичко не се е променило.

— Какво? Дори и картините ли? — изуми се Лора, сещайки се за грозния морски пейзаж в стаята си.

Госпожа Крабтрий се усмихна тържествуващо.

— Да, дори и картините! Като се изключат книгите, а сега и ти. Времето в тази къща сякаш е спряло в деня, когато вуйчо ти пристъпи прага й.

* * *

Лора говореше искрено, когато заяви на госпожа Крабтрий, че се чувства прекрасно с вуйчо си. Но не спомена, че настроенията му се менят като морето и че двамата рядко се виждат — колкото да разменят по няколко думи или да хапнат заедно.

Той винаги се държеше мило с нея, нямаше две мнения по въпроса. Грижеше се нищо да не й липсва — не че на Лора й трябваше много. Понякога все пак й отделяше повече време — например, когато я изпрати до училище в първия учебен ден и й подаде кутия за обяд, пълна с лакомства, за да й мине по-леко денят, или пък в онова вълшебно утро, когато двамата отидоха на разходка на плажа Портмиър и той я помоли да му разкаже за „Горски поляни“, а в замяна й разказа някои смешни случки от детството на майка й. В такива моменти Лора изпитваше силна привързаност към него, сякаш й беше баща, а не вуйчо.

Той се различаваше от всички останали възрастни, които Лора познаваше. Мислеше по различен начин. Когато още първия ден Лора си призна плахо, че е излязла да закуси навън с парите, които й остави, той просто каза:

— Вярно? Още първата ти сутрин в Сейнт Айвс? За това се изисква смелост.

Не каза нищо повече, но тя усети, че дори с такава дребна постъпка, като това да влезе сама в закусвалня и да си поръча закуска, е спечелила уважението му.

Но той рядко си беше у дома. Работеше много и по всяко време на денонощието. Лора виждаше по-често госпожа Уеб — нещо, което би си спестила, ако можеше. Веднъж слезе в три часа през нощта да си сипе чаша вода и забеляза, че леглото на Калвин Редфърн си стои недокоснато. На другата сутрин го попита, но той само се засмя и каза, че се съсипва от работа, а му плащат твърде малко. Дори когато си беше вкъщи, все едно го нямаше, толкова дълго време прекарваше в кабинета си. Един-два пъти Лора се натъкна на вуйчо си, седнал в тъмната всекидневна с разтворена книга на коленете, втренчил поглед през прозореца с такова измъчено изражение, че тя едва се сдържа да не се втурне вътре и да го прегърне.

След разговора с госпожа Крабтрий Лора дълго мисли над думите на съседката, как Калвин Редфърн е пристигнал в Сейнт Айвс преди една година — „посред нощ“, „с обезумял поглед, целият рошав и раздърпан“. Дори и при склонността на госпожа Крабтрий да преувеличава това събуди любопитството на Лора.

От какво бягаше вуйчо й? И изобщо бягаше ли от нещо?

Въображението на Лора съвсем се развихри и всеки ден раждаше по една нова история. Един ден решаваше, че той е заклет престъпник, който е организирал най-големия банков обир в Англия и се е покрил, докато отмине шумотевицата. На следващия ден беше убедена, че е изоставил жена си или пък тя е избягала с друг, а той се е преселил в Сейнт Айвс, за да лекува разбитото си сърце. Не че Лора знаеше дали изобщо някога вуйчо й е бил женен.

Най-много се надяваше да открие, че е шпионин от тайните служби или командос от специалните сили. Но най-вероятно въображението на госпожа Крабтрий също работеше повече от необходимото и вуйчо й просто беше дошъл в Корнуол да работи за агенцията по риболова, както твърдеше самият той. Най-вероятно беше невинен, имаше съвсем безобидни причини да се премести в Сейнт Айвс и във въпросната вечер е бил уморен от дългото шофиране.

Разбира се, това не отговаряше на въпроса защо е наел къща, пълна с чужди мебели и картини, и така и не ги е подменил. Но директорката често казваше какъв безнадежден случай са мъжете, стигне ли се до ремонти и обзавеждане.

Най-простото бе да попита вуйчо си направо. Но първия път, когато се опита да подхване темата, той погледна часовника си, сложи каишката на Лоти и каза с тъжна усмивка:

— Има една поговорка, Лора: „Миналото е история, бъдещето е мистерия“. Нека се радваме на настоящето, а?

И Лора, която харесваше новия си живот в Сейнт Айвс и вече се беше привързала към вуйчо си въпреки всичките му чудатости, се съгласи.