Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (8)

8.

— Ако всичко това свърши зле, да не кажеш, че не съм те предупредила! — възкликна госпожа Крабтрий, изскачайки иззад един храст, когато Лора се връщаше от училище в четвъртък.

Лора примигна. Съседката им беше с розови гумени градинарски ръкавици, морав шал и палто, имитация на кожа на оранжеви и черни райета. Приличаше на някаква странна, огромна земна пчела. Лора остави раницата си върху оградата на госпожа Крабтрий и прикри прозявката си с ръка. Снощи заспа чак към един, а и уроците на господин Гилбърт бяха доста скучни.

— Какво ще свърши зле?

— Какво ли? Ами на господин Мухтар няма да му хареса, че момчето му се мотае по хълмовете и плажовете с теб, вместо да си гледа магазина. А господин Мухтар обича да излиза следобед, така да знаеш. Че кога иначе ще си върти търговийката с луксозните гоблени? Нали му носят много повече пари от консервите с боб! Хич няма да му хареса, ако му объркаш сметките само защото ти е притрябвало другарче за игра!

— Откъде знаете всичко това? — изуми се Лора. — Да не сте пратили чайките да ме шпионират? За ваше сведение, госпожа Мухтар сама предложи Тарик да излезе с мен на разходка. Направо го изтика през вратата.

Госпожа Крабтрий измъкна градинарска ножица от джоба на палтото си и яростно започна да подкастря растенията.

— Да, ама госпожа Мухтар! Ти от мъжа й трябва да се пазиш!

Лора седна на каменния зид с гръб към улицата и гробището и загледа как изпод чевръстите пръсти на госпожа Крабтрий хвърчат клонки и увехнали цветове. Над главите им кръжаха и крещяха чайки.

По принцип Лора не понасяше клюкари, но точно сега съседката беше единственият човек, който имаше желание и можеше да отговаря на въпросите й.

— Хората в градчето харесват ли семейство Мухтар?

Госпожа Крабтрий се изправи, намръщи се и заразтрива кръста си с една ръка.

— Семейство Мухтар ли? Че те са стълб на обществото в Сейнт Айвс. Дойдоха тук преди две години и се захванаха с бакалията „Северна звезда“ — той един такъв изтупан, тя пък като кинозвезда, направо да си помислиш, че кралски особи са се заселили в градчето. Веднага ги приеха с отворени обятия, защото от самото начало господин Мухтар се показа като образцов гражданин, та и досега — винаги пръв ще се бръкне, когато има някаква благотворителна акция. Освен това „Северна звезда“ е един от най-евтините и най-добре заредени магазини в града. Такива пресни плодове и зеленчуци!

— Тарик единствено дете ли им е? — прекъсна я Лора, преди госпожа Крабтрий да се отплесне по достойнствата на Мухтаровите зеленчуци.

— Е, точно там е работата — отвърна съседката, като пак се залови за работа. — Не е.

Лора се вторачи в нея.

— Какво не е?

— Не е тяхно дете.

— Значи е осиновен?

— О, не знам чак такива подробности. Знам само, че е син на починалата й сестра. Пристигна чак от Индия, трябва да беше преди пет месеца, още по-кльощав, отколкото е сега, и не говореше и думичка английски. Затова госпожа Мухтар трябва да си жертва от часовете при маникюристката да му преподава у дома. Но от първия ден Тарик показва безупречно възпитание. Такова добро момче!

На Лора направо й се зави свят. Майката на Тарик е умряла и той е сам на този свят. Довели са го на чуждо място, да живее с чужди хора. Ето защо изглеждаше така объркан и тъжен. Ето защо толкова я влечеше към него. Те имаха еднаква съдба!

— Едно нещо не разбирам — изрече на глас тя. — Ако семейство Мухтар са толкова на почит в Сейнт Айвс, защо ми казахте, че трябва да се пазя от господин Мухтар? Нямате ли му доверие?

Госпожа Крабтрий метна ножиците в една кофа и свали розовите си ръкавици.

— В интерес на истината, не съм почитателка нито на господин, нито на госпожа Мухтар, нищо че продават най-добрите продукти в града. Ами това клето тъжно момче? Мен ако питаш, има нещо нередно. То е живо свидетелство, че нещо става зад ония затворени врати.

* * *

Госпожа Крабтрий само потвърди подозренията на Лора за господин Мухтар, но момичето реши, че е най-разумно да не го провокира ненужно. До края на третата си седмица в Сейнт Айвс тя не припари в „Северна звезда“, защото всеки път, когато се доближеше, господин Мухтар беше там. От скривалището си на терасата на отсрещната сграда Лора виждаше силуета на масивното му тяло през витрината на магазина. Тънката фигура на Тарик се появяваше рядко.

Веднъж, без да иска, Лора подплаши две чайки и крясъците им привлякоха вниманието на господин Мухтар. Той притисна лице към витрината и се взря в нейната посока. Лора беше добре скрита, но сърцето й подскочи. Сякаш той можеше да я види през бетона. На шега беше попитала госпожа Крабтрий дали чайките не са нейни шпиони, но сега идеята не й се струваше толкова фантастична. Невероятно колко много знае съседката им.

Но, каза си Лора, госпожа Крабтрий не знае всичко. Например не знае нищо за „Дж.“, макар и да наостри уши, когато Лора я попита дали е чувала за някого с този инициал, който да е живял или идвал на гости в къщата, когато Калвин Редфърн вече е живеел там.

— Някаква тайнствена личност ли е? О-о-о, обожавам интригите! — възкликна тя.

Неочаквано се появи сестрата на госпожа Крабтрий и това спаси Лора от необходимостта да отговори. Тя смяташе да се вслуша в съвета на съседката и да се пази от господин Мухтар, но нямаше намерение да стои далеч от Тарик. Не и сега, когато знаеше, че той е сам на този свят, като се изключат господин и госпожа Мухтар. Не и сега, когато повече от всякога беше убедена, че той има нужда от приятел.

Но разходката до Острова и плискането в прибоя на плажа Портмиър не се повтори. Зимата в Сейнт Айвс започна да отстъпва, но госпожа Мухтар така и не повтори предложението си да наглежда магазина, за да могат Тарик и Лора да се порадват на слънцето. През повечето време Лора просто се навърташе в хладния полумрак на „Северна звезда“, докато Тарик обслужваше клиенти или подреждаше лавиците.

Ако в магазина имаше хора, тя си седеше кротичко отстрани, докато те си отидат. Но туристите още не бяха пристигнали със своите сърфове и сюрии деца, които хленчат за банички с месо и сладолед, така че в магазина не влизаха много клиенти. Тези следобеди Лора обичаше най-много. Разказваше на Тарик истории за „Горски поляни“ или се оплакваше от Кевин Рътледж. А когато му четеше на глас от книгите си за Мат Уокър, Тарик съвсем се захласваше.

Понякога тя се чудеше дали момчето изобщо разбира нещо. Струваше й се странно, че като че ли разбира английски, а не може да каже и дума освен името й и „здравей“. Не че това я притесняваше. Най-важното за нея беше, че докато му чете или му разправя как е минал денят й, напрежението сякаш изчезваше от слабите му рамене. Нещо повече, това се отнасяше и до нея самата. Приятелството им може и да беше странно, но я караше да се усмихва. Чувстваше някаква връзка с Тарик. За първи път в живота си имаше най-добър приятел.

Често имаше чувството, че той едва се удържа да не й заговори. Отваряше уста и сякаш беше на път да промълви нещо, но винаги я затваряше отново. Кепенците на кехлибарените му очи хлопваха. Продължаваше да стои пред нея, но тя долавяше, че вътрешно се е оттеглил, като морско животинче, което се е скрило в черупката си.

Ако не бяха господин и госпожа Мухтар, които непрекъснато бдяха над Тарик като кучета пазачи, усетили опасност, и така ограничаваха посещенията на Лора до два пъти седмично, животът щеше да е почти съвършен.

Един следобед Лора помагаше на Тарик да разопакова някакви кашони със зеленчуци и си мислеше колко изтощен изглежда, сякаш не е спал дни наред. Изведнъж ръкавът му се дръпна нагоре и тя видя на ръката му синини като от ударено.

— Какво се е случило, Тарик? — възкликна тя. — Откъде е това? Да не те е ударил някой?

Тя на мига си помисли за господин Мухтар. Щом може да удари Тарик, задето е разтървал кучетата, на какво ли още е способен?

Тарик скочи на крака и трескаво започна да клати глава. Посочи към стълбището в задната част на магазина, водещо към жилището на Мухтарови — където Лора никога не беше канена — и заимитира с жестове падане по стълбите.

Лора не му повярва, но нямаше как да го нарече лъжец. Чудеше се какво да каже или да направи, когато се появи госпожа Мухтар, в облак от парфюм. Съдейки по броя на пакетите, които носи, явно доста беше обикаляла по магазините. Златните й гривни издрънчаха, когато посочи зеленчуците на пода на магазина и каза:

— Тарик, момчето ми, днес не си в почивка. Баща ти ще се върне всеки момент. Предлагам да се сбогуваш с приятелката си и да оправиш тази бъркотия, преди да се е появил.

Тя стрелна към Лора една от бляскавите си усмивки, които не стигаха до очите й.

— Колко се радвам да те видя отново, Лора — изгука тя. — Надявам се, че скоро пак ще можеш да ни посетиш. Много поздрави на госпожа Уеб. И се пази по пътя към дома.