Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (2)

2.

— Не се плашете от Лоти. Само изглежда страшна.

Това бяха първите думи, които Лора чуваше от устата на свой роднина, ако не се броят няколкото неловки изречения, разменени по пращящия телефон.

Устата на вуйчо й леко се повдигна в едното ъгълче и той добави:

— Също като мен. Моля, заповядайте, не стойте на дъжда.

Коридорът миришеше на мокра козина и на старо дърво. В единия му край имаше стълбище, в полумрака смътно се очертаваха няколко врати. Мъждива лампа хвърляше прашна светлина.

— Добре дошла, Лора — каза вуйчо й и сякаш целият й свят се преобърна, когато чу името си, изречено от някого, чиято кръв течеше и в нейните вени.

За миг цялото внимание на вуйчо й се насочи към нея и тя имаше чувството, че блестящите очи на този висок мрачен човек надникват в душата й.

Една топла ръка хвана нейната.

— Калвин Редфърн — представи се той.

Преди да успее да му отговори, той се извърна, за да поздрави Роби. Лора забеляза как шофьорът трепна от здрависването му.

— Да ви предложа нещо за пиене? Сигурно сте пътували цял ден.

Роби отвърна припряно:

— Благодаря, но съм си запазил стая в мотел „Ямайка“ край Бодмин. Очакват ме за вечеря. — Погледът му за миг се насочи към Лоти, която въпреки уверенията на Калвин Редфърн продължаваше да издава тихо, заплашително ръмжене.

„Предател!“, помисли Лора, макар да знаеше, че не е права да обвинява Роби. Той беше стар, беше шофирал цял ден, а и го очакваше дълъг път в бурята.

През по-голямата част от живота си Лора бе мечтала за този миг, а сега отчаяно искаше да го отложи колкото може повече.

Роби сложи ръка на рамото й. Тя виждаше, че му се иска да я прегърне, но присъствието на вуйчо й сякаш го плашеше.

— Довиждане и късмет, Лора! Ще ни липсваш!

— И вие ще ми липсвате! — отвърна Лора съвсем искрено.

Ако не беше уплашена до смърт, щеше да изхвърчи с писъци навън и да легне пред колата, докато Роби не се съгласи да я върне в „Горски поляни“. Но вместо това просто добави:

— Чао, Роби! Благодаря за всичко!

Външната врата се отвори и вътре нахлу леденият влажен морски въздух. Роби потръпна и прекрачи в нощта. Двигателят на колата забръмча и постепенно заглъхна.

Лора остана сама с една ръмжаща хрътка и един мургав непознат, премаляла от мисълта, че е получила точно това, което иска.

* * *

Със свит стомах Лора си представи как вуйчо й вари маймунски мозъци за вечеря, но за нейна изненада кухнята се оказа съвсем нормална, дори уютна. Не можеше да се нарече модерна, по-скоро приличаше на кухня във фермерска къща. Имаше голяма готварска печка, от която се носеше приятна топлина, излъскани кафяви плочки на пода и захабена дъбова маса. За облекчение на Лора, Лоти се настани пред печката и заспа.

Лора обичаше животните и винаги си беше мечтала да има куче, но в случая беше очевидно на кого е вярна хрътката.

— Госпожа Уеб е сготвила картофена супа с праз — рече Калвин Редфърн. — Да ти сипя ли? Има и содена питка.

Лора не само беше премръзнала до кости, но и умираше от глад. Тя кимна. И в този миг осъзна, че откакто прекрачи прага на къщата, не е казала и дума на вуйчо си.

Погледна го как слага тенджерата на печката и как разбърква супата. В кухнята лампата беше по-силна и тя успя да разгледа вуйчо си. Стори й се, че той е в необичайно добра форма за петдесетте си години. Но онова, което събуди любопитството й, беше лицето му. Приличаше на красив изстрадал герой от стар черно-бял филм, с преждевременно прошарена тъмна коса и дълбоки бръчки около очите. В изражението му обаче имаше и нещо друго, нещо тайнствено.

Вуйчо й постави димящата купичка пред Лора и й отряза дебел резен от содената питка.

— Благодаря! — промърмори тя, възвръщайки способността си да говори.

Отново настъпи тишина.

Неочаквана усмивка смекчи чертите на вуйчо й.

— Одрала си кожата на майка си!

— Откъде да знам — отвърна Лора, — умряла е, преди да я опозная. Имам снимка, ама…

Изведнъж й се доплака. Винаги беше живяла без майка, но много рядко, всъщност почти никога не си позволяваше да се самосъжалява — ала тази вечер беше уморена, а в гърдите й бушуваше буря от емоции. От години си мечтаеше за семейство. И ето, сега беше лице в лице със собствения си вуйчо, а не можеше да разбере какво чувства.

За да се разсее, Лора гребна няколко лъжици супа. Беше невероятно вкусна и по тялото й се разля приятна топлина.

Вуйчо й я наблюдаваше внимателно.

— Не знаех — каза той. — За съществуването ти, имам предвид. С майка ти са ни разделили още като малки. Родителите ни се развели и ние отраснахме далеч един от друг. Аз бях при баща ни, а майка ти — при нашата майка. Взели сме техните имена, затова ти си Марлин, моминското име на майка ни. Видях се отново с Линда едва когато родителите ни починаха, бяхме на по двайсет. Животите ни бяха съвсем различни и в много отношения двамата с майка ти бяхме пълни противоположности.

Беше на върха на езика й да попита в какъв смисъл са били противоположности, но се спря. Не беше сигурна дали иска да чуе отговора. Не и тази вечер. Затова каза:

— Супата беше много вкусна.

Калвин Редфърн се усмихна.

— Е, госпожа Уеб трудно би спечелила награда за очарование, но определено знае да готви.

— Коя е госпожа Уеб?

Вуйчо й се усмихна студено:

— Моята икономка.

Лора се сети за обраслата градина, за бурените по пътеката и подскочи стреснато, когато вуйчо й се обади:

— Госпожа Уеб не се занимава с градината, нито пък аз. Ако си почитателка на цветята и спретнатите бордюри, ще трябва сама да се погрижиш за това.

Той постави купичката й в мивката.

— Тя не си пада и по миенето на чинии, така че ще трябва сама да си ги миеш. Обаче пече страхотни сладкиши. Държим ги в тази кутия. Взимай си, когато ти се прииска. Ако ти се яде, ето, вземи си.

Той отвори ламаринената кутия, отряза й солидно парче пандишпанена торта със сметана и конфитюр и й наля чаша мляко. Лора ги пое от ръцете му, изгубила дар слово.

— Аз не се бъркам в домакинството. Ако имаш някакви предпочитания за храната, кажи на госпожа Уеб. Също и ако имаш нужда от шампоан, паста за зъби или такива неща. Всяка седмица ще ти давам джобни. Ако спешно се нуждаеш от някакви дрехи… компютър или пък каквото и да е, кажи ми и ще видя какво мога да направя. Ще ти дам и мобилен телефон. Тук парите не растат по дърветата, но не искам да си мислиш, че не бива да искаш нищо.

Той махна към хладилника и шкафовете.

— Що се отнася до храненето, понякога ще съм тук, понякога — не. Ще трябва сама да си осигуряваш забавленията. Нямам телевизор, но навсякъде из къщата има купища книги. Сама избирай какво да четеш, но избягвай книги, от които може да сънуваш кошмари. Нямам нищо против да се разхождаш и да разглеждаш града когато ти скимне, или да джапаш в морето, когато времето се затопли, но бъди разумна и не поемай ненужни рискове. А, да, и да си винаги у дома преди залез.

Очите на Лора се напълниха със сълзи и тя се извърна бързо, за да ги скрие. Мисълта, че й дават истинска свобода и че й гласуват доверие да решава сама, направо я зашемети.

В „Горски поляни“ денонощно я надзираваха. Дори в приемните семейства имаше повече правила и забрани, отколкото в затвор. У дамата с кученцето например беше забранено да се сяда на бялото канапе и да се пипат порцелановите фигурки. Хипитата непрекъснато я наставляваха как трябва да се грижи за планетата и да не пуска излишно водата в тоалетната. В детския дом цареше казармен ред — Лора ставаше в шест сутринта и през целия ден трябваше да спазва строго разписание на дежурства за почистване, учебни занимания и спорт.

А пък вуйчо й, който я познава едва от един час, от пръв поглед реши, че може да й има доверие и да я остави да яде, спи и живее в дом без правила. Непременно щеше да оправдае доверието му!

— Сигурно си изтощена, Лора — каза Калвин Редфърн, като се престори, че не забелязва сълзите й. — Ела да ти покажа стаята ти.

Той взе куфара й и тръгна по стълбите към втория етаж. Показа й банята, своята спалня и стаята за гости. Каза й, че не обича парно отопление, но й показа как да го включи, ако й е студено. Топлата вода била в изобилие, както и дървата за камините, добави той.

Лора очакваше да я настани в стаята за гости, но се оказа, че за нея е приготвена специална стая на тавана.

Стаята беше просторна, макар и скромно обзаведена с легло, шкаф и протрит килим. В камината гореше огън и пръскаше приятна топлина. Над нея висеше невероятно грозен морски пейзаж. Калвин Редфърн проследи погледа й и каза:

— Стаята е твоя, можеш да я наредиш както искаш. Ако не ти харесва картината, махни я и си окачи плакати с коне, поп звезди или каквото там си слагат днешните момичета.

Остави куфара й на пода и отиде до прозореца. Понечи да пусне щората и изведнъж замръзна. Лора видя отражението на лицето му в стъклото — беше като вкаменено. След секунда той се овладя и спусна щората.

— Все пак имам едно правило… — започна вуйчо й с тих глас.

Е, започна се, помисли си Лора. Избързах да се радвам. След първото правило ще дойде следващото, и следващото…

— Всъщност не е точно правило, по-скоро молба. Не вярвам в правилата… Ето какво: в никакъв случай не се доближавай до крайбрежната пътека.

— Защо? — автоматично попита Лора и й се прииска да си беше прехапала езика.

— Защото е усамотена, минава прекалено близо до Заливчето на мъртвеца и може да те сполети какво ли не — отговори вуйчо й с тих, спокоен глас, в който обаче се долавяше предупреждение. — Направи ми тази услуга.

— Няма проблем — обеща Лора, която гореше от желание да покаже, че е достойна за доверието му. — Ще стоя далеч от пътеката.

Той отново се усмихна.

— Благодаря ти! Сега, ако си имаш всичко необходимо, казвам ти „лека нощ“.

— Лека нощ — отвърна Лора, надявайки се вуйчо й да не направи някакъв бащински жест, например да я прегърне.

Не го направи.

На вратата той се извърна за миг, сякаш искаше да каже нещо, но размисли и излезе.

Лора повдигна щората и погледна през прозореца. Бурята беше утихнала, но навън беше тъмно като в рог. Чуваше се бученето на вълните. Не забеляза нищо, което би могло да обясни странното поведение на вуйчо й. Виждаха се единственото пръснатите светлинки на рибарските къщички и сребристите пръски от разбиващите се в брега вълни. Нищо общо с паркинга и асфалтовата детска площадка, към които гледаше прозорецът й в „Горски поляни“.

Споменът за мрачната гледка от сутринта накара Лора да усети колко дълъг е бил този ден. Цялото тяло я болеше. Нахлузи си набързо пижамата, седна в леглото и започна да яде тортата, като си омаза лицето със сметана и конфитюр. Просто се наслаждаваше на това, че никой няма да й се скара за нацапаното, нито пък ще я накара да си измие зъбите — може би никога вече. Вуйчо й имаше само едно просто правило. Можеше да го понесе, особено след като си има собствена стая, свобода и нещо, което би могло да се нарече семейство — Калвин Редфърн и Лоти.

Лора омете и последната троха и се отпусна на възглавницата с широка усмивка. За първи път от единайсет години се чувстваше у дома.