Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (3)

3.

Писък на чайка изтръгна Лора от дълбокия сън. Тя седна объркано в леглото, без ни най-малка представа къде се намира. Набързо прехвърли наум всички приемни семейства, които знаеше, но това не й помогна. Едва когато видя чинията със следи от конфитюр и сметана, си спомни всичко — яростната буря, ръмжащата хрътка и вуйчо си — едновременно плашещ и мил, излъчващ някаква едва сдържана сила.

Лора вдигна щората. Веднъж готвачката в „Горски поляни“ й беше казала, че бурите сякаш измиват света — и действително тази сутрин Сейнт Айвс, или поне онази част от него, която се простираше пред погледа на Лора, блестеше от чистота. Морето искреше в наситено синьо, а вълните се бяха накичили със снежнобели къдрави якички. Слънцето хвърляше златисти отблясъци с обещание за великолепен ден. Тревата по скалите и по надгробните камъни беше неестествено зелена.

Гробището ли? Лора погледна отново надгробните камъни. Вярно е, че не се плаши лесно, но снощи, докато стоеше на прага под проливния дъжд и вятърът свиреше между надгробните камъни, не й беше трудно да повярва, че мъртъвците понякога стават от гробовете си.

Лора скочи от леглото и стъпи на студените дъски. Мерна часовника на стената. За миг й хрумна налудничавата мисъл, че часовникът е обърнат с главата надолу. През целия й единайсетгодишен живот само два пъти й бяха разрешавали да спи след осем часа сутринта, и двата пъти на Коледа. А сега беше десет и пет. Ослуша се. В къщата цареше тишина. Явно на вуйчо й му беше все едно дали тя спи по цял ден, или се премята през глава.

Позамисли се дали да не пропусне душа, щом така и така никой не я следи, но после реши, че е хубаво да се изкъпе.

Двайсет минути по-късно, с лице, порозовяло от горещата вода, и къса светлоруса коса, щръкнала като бодлите на таралеж, Лора слезе на долния етаж. Беше с джинси и червен мъхест пуловер, под който пъхна ръцете си, за да скрие треперенето им. Оглеждаше се боязливо за Лоти, но тя не се появи.

На кухненската маса имаше каничка кафе, мляко и кутия портокалов сок. Лора си сипа сок и се заразхожда с чаша в ръка, търсейки вуйчо си. Дали е извел Лоти на разходка, или пък е на работа? Вратата на спалнята му беше отворена и се виждаше оправеното легло. Снощи не й спомена какво работи. Може би е богат и изобщо не работи.

Но ако Калвин Редфърн е богат човек, това изобщо не личеше от дома му. Повечето мебели и картини бяха овехтели и избледнели. Стаите бяха студени и изглеждаха запуснати, сякаш рядко някой влиза в тях. Затова пък книгите май постоянно се отваряха. Повечето изглеждаха скучни, на теми като международна политика и строене на лодки, но сърцето на Лора подскочи, когато зърна два романа от поредицата за любимия й детектив Мат Уокър.

Момичето остави чашата си и тъкмо посегна да вземе единия, когато чу в съседната стая да се отваря чекмедже. С изненада установи, че сърцето й радостно трепва, че вуйчо й е тук и работи в кабинета си. Без да се замисля, Лора се втурна към леко открехнатата врата и я отвори със замах.

Някаква жена със ситно накъдрена черна коса и чип нос се беше надвесила над бюрото на Калвин Редфърн и държеше лист в ръка. Приличаше на граблива птица, която се кани да сграбчи мишле. На черния кожен стол с висока облегалка беше захвърлена бърсалка за прах.

— Почиствам! — заяви госпожа Уеб с предизвикателна нотка в гласа си.

— Разбира се — отговори Лора.

Момичето затвори бързо вратата и се върна в кухнята. Сърцето й биеше лудо. Или чичо й беше наредил да се бърше прах от документите му, или госпожа Уеб… се ровеше в личните му книжа? О, опомни се, Лора! Едва пристигна и вече ти се привиждат разни нередни неща.

Лора изми чашата от сока и докато си бършеше ръцете, забеляза дебел бял плик, подпрян на кутията за сладкиши. Беше адресиран до нея. Отвори го и отвътре изпадна банкнота от двайсет лири. Лора я грабна, като едва се сдържа да не изписка от радост. Пъхна я бързо в джоба си и погледна какво друго има в плика — мобилен телефон, ключ и бележка, написана с решителния почерк на вуйчо й.

Мила Лора,

Извини ме, че ме няма още първата сутрин, но дългът ме зове! Така или иначе, след като „Океански изглед“ 28 е вече и твой дом, ще трябва да свикнеш с необичайния ми дневен режим. Госпожа Уеб ще се погрижи за храната. Оставил съм ти ключ, мобилен телефон с предплатени минути (номерът ти е на гърба на плика) и джобни пари. Боя се, че от сега нататък няма да съм толкова щедър, но сигурно се нуждаеш от разни неща след времето, прекарано в „Горски поляни“. Приятен първи ден в Сейнт Айвс!

Калвин.

Лора усети, че я наблюдават, и пъхна писмото в задния джоб на джинсите си. Госпожа Уеб се беше облегнала на вратата със скръстени ръце и присвити устни. Беше опънала назад косата си с разни фиби и шноли и това придаваше суров вид на лицето й, почерняло въпреки сезона.

— Ти трябва да си племенницата на господин Редфърн.

Чипият нос и начинът, по който икономката оголи зъбите си в усмивка, напомниха на Дора за ръмжащ мопс. Момичето инстинктивно усети, че ще е голяма грешка да превърне икономката в свой враг.

— Да — отвърна то колкото може по-приветливо. — Аз съм Лора. А вие сигурно сте госпожа Уеб. Вуйчо не може да се нахвали от готвенето ви.

— Трудно ще си намери някой по-добър да се грижи за него — отвърна предизвикателно госпожа Уеб, сякаш Лора се канеше да й вземе мястото. — Малко са тези, които ще го търпят с всичките му странни порядки.

Кафявите й очи се извърнаха към часовника на стената и тя пророни кисело:

— Сигурно ще искаш закуска, макар че вече е почти обяд.

Според Лора десет и половина не беше „почти обяд“, освен това умираше от глад, но нещо в гласа на госпожа Уеб я накара да направи точно обратното на онова, което тя очакваше.

— Благодаря, но няма да закусвам тази сутрин — каза с усмивка момичето. — Тъкмо се канех да излизам.

В погледа на госпожа Уеб се появи изненада.

— Е, добре тогава. Ще ти оставя сандвичи за вечеря. За теб и за вуйчо ти де. В случай че се прибере. — Тя отново оголи зъби в усмивка.

Лора не събра кураж да й каже, че не яде месо. Явно трябваше да го остави за по-късно.

— Супер! — отговори момичето, като се заизмъква към коридора. — Ммм… госпожо Уеб, с какво се занимава вуйчо?

Незнайно защо въпросът й се стори много забавен на госпожа Уеб.

— Работи за агенцията по риболова. Следи улова на рибарите или нещо такова.

Лора отключваше външната врата, когато дочу икономката да си мърмори под носа:

— Или поне така казва.

— Моля? — спря се Лора.

Икономката надникна през вратата на кухнята:

— Казах „Приятно прекарване в Сейнт Айвс“.

* * *

Пред очите на Лора се разкри един съвършено различен Сейнт Айвс от онзи, който видя в бурята снощи. Първото, което забеляза, беше колко чист е въздухът — толкова чист, че направо бълбукаше в дробовете й. Второто беше как се разлюля завесата на горния прозорец на съседната къща. Загледа се натам, но не видя нищо повече.

Кривият кипарис в края на гробището днес беше неподвижен. В сянката му ято гарвани кълвяха нещо по земята. На кръстовището Лора за миг се поколеба, а после тръгна надолу по хълма към морето. С всяка измината крачка усмивката на лицето й ставаше все по-широка. Когато стигна в подножието на хълма, пресече пътя и се облегна на перилата от другата страна на улицата. Плажът — според табелата се казваше Портмиър — беше най-красивият, който някога бе виждала. Пясъкът имаше цвета на малко лабрадорче и беше набразден с бледоморави ручейчета от отлива. Вълните се пенеха на брега като кипнало мляко. Въпреки че грееше слънце, вятърът беше много студен. Това очевидно не беше изплашило няколкото сърфисти, които се носеха по вълните, а едно детенце помагаше на баща си да строи пясъчен замък.

Лора изгаряше от желание да се събуе боса и да се втурне към водата, но стомахът й къркореше от глад, затова продължи към центъра на градчето. По едно време пътят свърна обратно към сушата. Тя вървеше покрай живописни бели къщички с имена като „Трите русалки“ и „Сърфиращият тюлен“. Улица „Рибарска“ водеше към пристанището. По улицата се редяха сладоледен салон, боядисан в ярки цветове, будки за банички с месо и няколко закусвални, които, ако се съди по рекламите им, целодневно предлагаха закуска.

Довчера на Лора дори не й бе минавало през ума да се храни сама навън. Първо на първо, никога не бе имала свои пари, но освен това никога никъде не бе ходила без възрастен. Нито пък й бяха позволявали сама да взима решения. За една нощ вуйчо й промени всичко. Той й имаше доверие.

Лора избра една закусвалня на име „Закуска Слънце“, защото имаше хубав изглед. Почувства се много неловко, докато се качваше по стълбите и сядаше на една масичка до прозореца, особено след като сервитьорката се заоглежда кой е с нея. Заоглеждаха се и единствените други клиенти — семейство с две малки деца. Лора беше на път да се откаже и да си тръгне, когато на дъската с менюто забеляза специалитет, наречен „Вегетарианска бомба“. Струваше пет лири и включваше яйца, гъби, печени домати, вегетариански наденички и картофени кюфтенца. Устата на Лора се напълни със слюнка.

Сервитьорката — младо момиче с плитки раста на руси и черни ивици, обица на носа, провиснали дънки и табелка на гърдите, на която пишеше „Ерин“, се надвеси над Лора. От черната й фланелка се чумереше някаква свирепа на вид рок група.

— Здравейте! — каза Лора. — Искам да поръчам „Вегетарианска бомба“ със средно рохки яйца. — Откога си умираше да каже това „средно рохки яйца“. Беше го чула в някакъв филм. Директорката й беше обяснила, че това са яйца на очи, запържени и от двете страни, но така, че да останат меки в средата.

Ерин изобщо не понечи да вземе молива, който беше затъкнала зад ухото си, и да запише поръчката. Завъртя един масур коса около пръста си и попита:

— Къде са родителите ти?

Лора се втренчи в нея:

— Какво значение има?

— Ами има! Не сервираме на деца без придружители.

— Защо?

Ерин прибра тефтера в джоба си.

— Ами ей така!

— Вижте, имам пари! — Лора сложи на масата банкнотата от двайсет лири. — Мога да ви платя предварително, ако се притеснявате, че ще се измъкна или нещо такова.

Родителите от съседната маса се взряха неодобрително в парите, сякаш се съмняваха, че се е сдобила с тях по честен път. Подобно беше и изражението на Ерин.

— Боя се, че ще трябва да те помоля да напуснеш — каза тя.

Лора бутна назад стола си.

— Искате ли да знаете къде са родителите ми? Майка ми е умряла, а мъжът, който може би ми е баща, избягал в Америка, преди да се родя, без да си остави адреса.

Изражението на Ерин не се промени, но тя извади молива иззад ухото си.

— Сядай и успокой топката! Не ги измислям аз правилата. Ама правилата са, за да се нарушават, нали така? Ей сега ще ти донеса една „Вегетарианска бомба“.

Дали защото й беше първата закуска, която си поръча сама, или заради изгледа, или пък защото се почувства горда, че не е отстъпила, но Лора не си спомняше да е яла по-вкусно нещо през живота си. Наслаждаваше се на всяка хапка. А когато свърши, Ерин й донесе чаша горещ шоколад с бита сметана.

— Ама аз не съм поръчвала…

Ерин се ухили:

— От заведението. Компенсация за лошото обслужване.

Лора обгърна с длани жълтата чаша и се загледа през прозореца. Имаше отлив и малки рибарски лодки лежаха на мокрия пясък в пристанището. Хора събираха мидички, разхождаха кучета или вървяха към фара. Един охранен шпаньол тичаше в кръг около едрия си собственик, който се чудеше как да го укроти.

Роби й беше казал, че Сейнт Айвс е любимо място на художниците — имало нещо специално в светлината. Не й беше трудно да разбере защо. Калдъръмените улички бяха коя от коя по-красиви, а гледката, която се разкриваше от прозореца на закусвалнята, спокойно можеше да мине за картина на велик майстор. Нищо чудно, беше казал Роби, че е любимо място на туристите, особено през лятото.

Лора отпиваше от горещия шоколад и се опитваше да отгатне кой е турист и кой — не. Но скоро мислите й се насочиха към госпожа Уеб. Какво искаше да каже икономката с това промърморено „Или поне така казва“, след като беше споменала, че вуйчо й работи за агенцията по риболова? Лора беше сигурна, че точно това измърмори жената.

Преди да успее да обмисли въпроса по-сериозно, от улицата пред закусвалнята се разнесе неистово ръмжене и лай. Лора и Ерин се втурнаха навън. Един ротвайлер и един златен ретривър се биеха свирепо на тротоара. Хвърчаха слюнки и пръски кръв. Стопаните — висок, пъпчив младеж със скъсана кучешка каишка в ръка и възрастна двойка, облечени в еднакви дъждобрани — крещяха на кучетата от безопасно разстояние. Обаждаха се и други хора от бързо нарастващата тълпа, но никой не се осмеляваше да се намеси. Лора, която обожаваше животните, нямаше намерение да гледа отстрани, докато двете кучета се разкъсват.

— Аз ще ги разтърва! — възкликна тя и тръгна към тях, но Ерин я дръпна обратно.

— Я стой тук! Ще останеш без ръка!

Лора се опита да се отскубне, но Ерин затегна хватката. С ъгълчето на окото си Лора видя едно момче с азиатски черти да тича към кучетата. Беше го зърнала, преди да влезе в закусвалнята, да върви зад майка си и баща си (или поне тя реши, че са му родители) и я порази разликата между него и тях. Мъжът беше почти чудовищно затлъстял. Носеше изискани, безупречно ушити дрехи, които обаче не можеха да прикрият огромното му шкембе и надиплената брадичка. Жената беше красива — с някаква студена, луксозна красота — и също така елегантно облечена в светлозелено сари и кашмирено палто. За разлика от тях, момчето беше слабо и прекалено леко облечено за зимния студ — с тънки памучни панталони и дълга сива риза.

Сега момчето се спусна към кучетата, които, изправени на задни лапи, се хапеха по вратовете. Пресегна се към хаоса от козина и оголени зъби и спокойно хвана кучетата за нашийниците, като в същото време тихичко им говореше на някакъв непознат за Лора език. Преди някой да успее да мигне, кучетата вече стояха мирно от двете му страни, дишаха тежко, но въртяха опашки.

Тълпата ахна. Когато собствениците се втурнаха да си приберат кучетата, които, за щастие, не бяха пострадали сериозно, момчето се обърна към Лора и тя зърна равни бели зъби, които за миг озариха изнуреното му лице.

Възрастният господин, собственик на ретривъра, потупа момчето по гърба, но то се дръпна. Стоеше, заболо поглед в земята, докато баща му се приближаваше с широки крачки.

— Страхотно ви е момчето, господин Мухтар! — провикна се човекът с ретривъра. — Смело като лъв!

— Да, голяма работа е! — присъедини се и пъпчивият младеж, хванал здраво нашийника на ротвайлера. — Благодарско, приятел! — каза той на момчето, но то не вдигна очи.

— Невероятно! — възкликна възторжено стопанката на ретривъра и погледна мило господин Мухтар. — Каква дарба, какъв подход към животните! Ако не беше синът ви, моят Джаспър щеше да пострада сериозно!

Господин Мухтар обаче не изглеждаше горд. Лицето му придоби цвета на патладжан.

— Да, да, наистина — смотолеви той, като явно бързаше да си тръгнат. — Всичко е добре, щом свършва добре. — Той докосна периферията на въображаема шапка. — Приятен ден!

Докато чакаше за рестото си в закусвалнята, където Ерин, която беше и начинаеща репортерка, се чудеше дали историята ще е интересна за местния вестник, Лора гледаше как семейство Мухтар се отдалечава към кея. Господин Мухтар крачеше сковано. Внезапно ръката му се стрелна като нападаща кобра и удари момчето по главата. Всичко стана много бързо, а и тримата продължиха, сякаш нищо не се е случило, само момчето като че ли закрачи малко по-сковано. Ето защо Лора изобщо не беше сигурна дали не си въобразява, че нещо не е наред.