Лорън Сейнт Джон
Тайната на малкия залив (24)

24.

Първият знак, че приближава бедствие, бяха ледените пръски, с които ги обля една вълна на входа на тунела. Баракудата и Монаха вървяха начело на колоната и носеха мощни фенери, следвани от ужасените деца. Сред тях бяха и Лора и Тарик, все още с вързани ръце. Най-отзад вървеше Дино, който ги докара с моторницата. Господин Мухтар заяви, че не бил много по ходенето, и тръгна с Джо. Двамата щяха да пътуват първо с лодка, а после с кола и да ги пресрещнат на уговореното място.

В тунела миришеше на мокър гранит, гниещи водорасли и развалена риба. „А наоколо сигурно е пълно и с човешки кости“, помисли Лора, като се сети за чутото от вуйчо й за удавените контрабандисти, заради които заливчето носи зловещото си име. Взе да се оглежда за скелети. Но в сравнение с това да те водят с вързани ръце в мрака през смърдящ тунел, възможността да видиш някой и друг стар череп не изглеждаше чак толкова страховита.

Поне можеше да плува, макар че как щеше да стане, като ръцете й са вързани? Но Тарик изобщо не можеше да плува. Като ги гледаше как реагират на прииждащата вода — и повечето от другите деца май не можеха. Бяха болезнено слаби и гледаха нея и Тарик с големи, тъмни, любопитни очи.

Водата запълзя по пода и стигна до гангстерите в началото на колоната. Монаха избоботи гневно:

— Това е лудост! Това, което трябваше да направим, а и още можем да направим, е да признаем, че по независещи от нас обстоятелства сме пропуснали най-ниската точка на отлива. Трябва веднага да се върнем, преди да се измокрим до кости и да станем храна на акулите. Да се върнем и да чакаме друга удобна възможност!

Гласът му ехтеше в тунела и до ушите на Лора достигаше „лудост, лудост, лудост… акулите, акулите, акулите…“.

— Казвал ли ти е някой, че можеш да докараш човек до депресия с твоето черногледство? — обади се Баракудата. — Голяма работа! Най-много да си съсипеш обувките, ако водата ти стигне до глезените. Не се бой, ще ти купя нови!

Но минута по-късно той подвикна:

— Хайде по-живо, всички! Тази последната вълна беше ледена като разтопен айсберг. Прав си, Монаше, не е хубаво, че нещата не се развиха по план, но не можем да се върнем назад. Такива ниски отливи не се срещат всеки ден, а какво ще правим междувременно с двайсет деца? Не, трябва да продължим напред. След няма и един километър ще сме богати. Мисли за това. Едва ли ще се удавим в няколко сантиметра вода.

Накрая на колоната Лора и Тарик, които вече газеха във вода до глезените, не бяха толкова уверени. Вълните идваха все по-често. Дино, който пръв ги посрещаше, клатеше глава и си мърмореше. Тарик промълви няколко успокояващи думи на хинди и бенгалски на децата около себе си. Онези, които го разбраха, го погледнаха с благодарност. Каквото и да им бяха обещали, със сигурност не е било смърдяща гробница, пълна с ледена морска вода.

На около четиристотин метра навътре в тунела една вълна така силно блъсна Лора отзад, че тя едва не се просна на земята.

Вълната повали три други деца и ги повлече по каменистия под. Едва успяха да се изправят, целите прогизнали и разплакани.

— Млъквайте! Млъквайте! — развика се Баракудата. — Да не сте бебета! Как ще се оправяте с новия си живот в Англия, ако се разревавате от едни мокри панталони?

Надали някое от децата го разбра. Гледаха го втренчено и объркано. Той се извърна начумерено да погледне една карта, нарисувана на ръка. В този миг нова вълна нахлу с грохот в тунела. Този път децата изпопадаха като домино. Лора и Тарик успяха да се задържат на крака само защото Дино ги хвана. Децата в началото на колоната паднаха върху Баракудата, който пък се блъсна в Монаха. Всичките се свлякоха в купчина от тела. Фенерите угаснаха и непрогледен мрак обгърна тунела.

Дино закрачи напред със своя фенер. Прескачаше плюещите вода деца, без да им помогне. Отиде и вдигна на крака Баракудата и Монаха.

— Аз бях дотук! — заяви той. — Ако господин А. си въобразява, че съм готов да се удавя, за да му доставя ценната стока, не е познал. Накъде е изходът?

— И аз тръгвам с теб — обади се Монаха. — Нямам намерение да умирам под земята. За какво са ми парите тогава? Баракудо, дай ми картата!

— Къде ви е верността на вас двамата? — изръмжа Баракудата и пъхна картата в джоба си. — Ако побързаме, ще успеем.

Но лицето му, осветено от фенера, беше прежълтяло от страх.

— Как да бързаме, като влачим със себе си двайсет и две хленчещи хлапета? — тросна му се Монаха. — Когато водата се покачи, ще вървят още по-бавно. Според картата има само един изход, нали? Защо не тръгнем напред и не изчакаме децата там… ако оцелеят.

— Отлична идея! — похвали го Дино.

Баракудата му хвърли зловеща усмивка.

— Ама ти си бил гений бе, Монах! Много умно. Да тръгваме!

— Хей! — изкрещя им Лора. — Не може да ни оставите така! Ще се издавим без фенер и карта.

Баракудата едва се извърна.

— Можем и ще го направим! — Измина няколко метра и се обърна. — О, добре де, да не кажете, че нямаме сърца.

Подхвърли на едно от момчетата кутийка водоустойчив кибрит и изчезна зад завоя на тунела. Спусна се мрак.

Лора се опита да си представи какво би направил Мат Уокър в подобно положение. Но единственото, за което се сети, беше предупреждението на директорката: „Внимавай какво си пожелаваш, Лора Марлин!“.

* * *

Момчето, което улови кибрита, беше височко и жилесто, с решително лице. Първата клечка горя колкото Лора да види, че по-малките деца са във вода почти до кръста. Едва се държаха на крака. Тарик правеше всичко възможно да запази самообладание, но с всяка нова вълна течението се засилваше.

На Лора й хрумна нещо. Тя и Тарик нямаха никакъв шанс да спасят нито себе си, нито децата, ако са с вързани ръце.

— Тарик, моля те, кажи на момчето с кибрита да дойде тук. Имаме нужда от помощта му.

След няколко минути в тунела се понесе миризма на изгорял найлон, а ръцете им бяха свободни. Лора потърка китките си. Сякаш я забоцкаха стотици иглички, когато кръвта по ръцете й се раздвижи.

Тарик запали още една клечка и заговори на децата на хинди и на бенгалски, като повиши глас, за да надвика бучащата вода. Накара ги да се хванат за ръце и всеки да следи за другарчето си. Каза на по-силните да се грижат за по-слабите. Всички послушно се хванаха за ръце. Тарик и Лора застанаха начело на колоната и взеха кибрита.

Беше много трудно да се върви срещу водовъртежите и децата напредваха мъчително бавно. Не смееха да изхабят малкото останали кибритени клечки, затова вървяха в пълен мрак и целите се тресяха от студ. Минутите се точеха като векове.

Лора си говореше наум с вуйчо си и със Скай. Благодари на Калвин Редфърн, че отвори за нея дома и сърцето си. Каза му колко много означават за нея добрината и безрезервното му доверие — за което той сто на сто вече съжалява. Каза му, че ако го види отново, ще се постарае да е по-добра племенница.

На Скай каза, че макар да са заедно съвсем отскоро, го обича с цялото си сърце. Обеща, че ако по някакво чудо оцелеят, ги чакат много разходки по брега и чудни приключения. От време на време го молеше да дойде да ги спаси. Смяташе се, че животните владеят телепатия. Може би ще я чуе.

— Ох! — Тарик се блъсна в стена.

Лора запали една от клечките. Оставаха им само две. От лявата им страна купчина камъни запушваше може би някогашен изход. Вдясно тунелът се разделяше на три. Децата възбудено се разприказваха. Тарик погледна Лора.

— Накъде?

Тя напрегна очи. Дали не си въобразява, че средният тунел е малко по-светъл от останалите? Не беше сигурна. Знаеше само, че е невъобразимо изтощена и замръзнала до кости. Мускулите й стенеха от умора. Обзе я непреодолимо желание да легне и да заспи. Как очакват от нея да вземе решение, особено такова, от което зависи животът на още двайсет и едно деца?

Тарик, след като не получи отговор, предложи да тръгнат по средния тунел, и Лора просто се запрепъва слепешката след него. Болката в мускулите се засили и скоро главата й съвсем се замая.

— Не мога да вървя повече, Тарик — прошепна тя. — Ужасно ми е студено!

Той я прегърна с една ръка и я подкрепи, доколкото можеше.

— Можеш, Лора! Вуйчо ти има нужда от теб, а също и Скай. А и аз, между другото.

Следващите сто метра й се сториха като десет километра. Всяка стъпка беше мъчение. Успяваше все пак да пристъпи, като си фантазираше за огромна чаша горещ шоколад с разбита сметана. По едно време се препъна и падна. От ледената вода, която намокри блузата й, дъхът й секна.

Тарик й помогна да се изправи.

— Дишай, Лора, дишай дълбоко.

С очи, смъдящи от солената вода, Лора пое дълбоко въздух. Беше чист и свеж, не застоял и вмирисан на развалена риба. Погледът й се проясни. Тарик й се усмихваше и сочеше нагоре.

Лора проследи ръката му. Бяха на дъното на минна шахта, толкова стара, че в пролуките между тухлите растеше трева. Над главите им се виждаше кръг нощно небе, което започваше да порозовява от единия край. Това беше прекрасна гледка, но още по-прекрасна беше ръждясалата стълба.

Някои от децата се развикаха от радост, но Лора и Тарик ги накараха да млъкнат. Ако това е единственият изход, гангстерите сигурно ги чакат горе. Може би по някакво чудо децата щяха да успеят да се промъкнат по шахтата и да ги сварят неподготвени… Някой може да успее да избяга и да вдигне тревога.

Първо тръгна най-дребното момиченце. Беше на осмото стъпало, когато стълбата проскърца и се счупи. Момиченцето падна във водата с писък, сред дъжд от ръждиви люспи. Лора потръпна. Ако стълбата не може да издържи толкова лекичко дете, какъв шанс имаха останалите? Сега най-ниското здраво стъпало беше на височина два пъти колкото най-високото момче.

Лора се стегна. Водата продължаваше да се покачва и им оставаха броени минути да успеят да излязат.

— Мога да ги вдигна на раменете си — предложи Тарик.

Лора поклати глава.

— Времето ни изтича. Имаме шанс само ако действаме заедно.

Двамата с Тарик се хванаха за ръце и повдигнаха подгизналото момиченце за втори опит. Този път стълбата издържа. То се изкатери с пъргавината на котка и им хвърли щастлива усмивка отгоре.

Нито Лора, нито Тарик казаха нещо, но и двамата знаеха какво си мисли другият. Какво ще стане с последния? Как ще се измъкне?

Децата тръгнаха едно след друго, като започнаха с най-малките. Въпреки премеждията, през които бяха преминали, те се катереха по стълбата като гимнастици. Лора се възхити на енергията им. Налагаше й се да напряга последните си сили, за да ги повдига едно по едно. На няколко пъти й се струваше, че ще заспи права.

Тарик беше стиснал устни в мрачна решителност, но беше очевидно, че е по-изтощен и от нея. Не беше ял почти двайсет и четири часа. Стомахът му шумно къркореше, а тялото му се тресеше от студ.

Когато и последното момче стигна до върха, Тарик каза:

— Хайде, Лора, твой ред е.

Лора облиза пресъхналите си от солта устни. Или течението се засилваше, или тя беше вече съвсем отпаднала. Лицата на спасените деца надничаха към тях от ръба на шахтата. Нямаше и следа от Монаха или Баракудата.

— Ако аз се кача, какво ще стане с теб, Тарик? Ти как ще се измъкнеш?

Той задраска по стената в усилие да устои на течението, което го блъскаше.

— Ще повикаш помощ и ще се върнете да ме измъкнете. Ще ви чакам тук. Ще се оправя.

— Но аз мога да плувам! — възрази Лора. — По-разумно е ти да отидеш за помощ.

Тя поднесе към него сключените си ръце.

— Хайде, стъпвай. Ще те вдигна.

— Няма начин. — Зъбите му тракаха. — Аз съм виновен за всичко. Ако не бях аз, ти нямаше да си тук.

— Първо на първо, нямаше да съм тук, ако не бях отворила вратата на Баракудата — отбеляза Лора. — Второ, ти си тук само защото Мухтарови смятат да те превърнат в роб в работилницата си за гоблени. Няма да те оставя сам и точка по въпроса! Някое от другите деца може да повика помощ.

Очите на Тарик изведнъж блеснаха.

— Ти си най-добрият приятел, когото някога съм имал, Лора Марлин!

— Аз все още съм най-добрият ти приятел, Тарик Миа — отвърна Лора, като се бореше с течението. — Използвай сегашно време. Ще се измъкнем оттук и после ще ядем сладолед на плажа и ще прекараме едно знаменито лято в Сейнт Айвс.

Изведнъж децата горе се развикаха.

Очите на Тарик се разшириха от ужас.

— Лора, внимавай!

Раздаде се пукот като от пистолетен изстрел и част от шахтата рухна под напора на прииждащите вълни. Откъм тунела към тях се носеше стена от вода. На Лора й се стори, че се приближава на забавен ход, като сцена от някой филм за катастрофи. Имаше време колкото да си спомни отново думите на директорката и да си помисли със смесица от съжаление и облекчение, че никога вече няма да й се налага да пише домашни. После вълната я раздели от Тарик и повлече двамата към подземната им гробница.

Последното, което чу, беше нещо като вълчи вой и собствения си глас, който крещеше отчаяно:

— Скай! Скай! Скай!