Даниел Стийл
Ранчото (4)

4.

Мери Стюърт нарочно остана вкъщи да гледа Таня по телевизията на следващата сутрин и имаше желанието да скочи от мястото си и да разбие екрана, когато интервюиращият внезапно от въпроса за детството й в един малък град на Тексас прехвърли разговора върху последните слухове за връзката й с някакъв треньор, после загатна и за съдебния процес, дошъл й като плесница с обвинението за сексуално преследване, предявено от бивш неин служител. Но докато Мери Стюърт изпадна в ярост, Таня се справи елегантно и видимо с лекота и приятелска усмивка, определяйки нападките като изнудване и неизменна дан, която звездите дължат на таблоидите. Но когато предаването свърши, ръцете й бяха залепнали за тялото и тя се чувстваше като залята с вода под мишниците, без да се споменава началото на силно главоболие.

— Дотук с дневните телевизионни програми! — заяви Таня на отговорничката по рекламата, която я беше придружила до студиото и отиде с нея и на срещата с литературния агент. Към края разговорът вече не я интересуваше. Онова, което искаха, беше сензацията, нищо по същество. Всички те й бяха дотегнали, когато позвъни на Джийн следобед и разбра, че е отново на страниците на вестниците в Лос Анджелис, а този път имаше нещичко и за съпруга й, прекарал уикенда в Палм Спрингс с някаква неидентифицирана звездичка.

— Да не е била проститутка? — попита тя остро и Джийн се засмя. Не беше красива история. Секретарката й прочете една бележка за процеса срещу нея и Таня отново трябваше да се пребори със сълзите си, докато слушаше. Бившият бодигард се оплакваше, че тя многократно го дразнела, като се разхождала вкъщи гола, когато били сами. Това положително би я накарало да се засмее, ако не беше толкова разбита. — Бих искала да мога да си спомня последния път, когато съм била сама в тази къща — рече Таня, явно угнетена. Можеше да си представи реакцията на съпруга си. Но отказа на Джийн да й прочете написаното за него. След като затвори телефона, тя самата излезе и купи вестника. Беше публикувана снимка на Тони и една млада актриса, която Таня познаваше, беше едва на около двадесет години. Но беше невъзможно да се каже дали двамата са били заедно или на компютър е бил направен колаж. При съвременната техника човек никога не може да бъде сигурен относно снимките. Във всеки случай тя се намръщи и макар в началото да се съпротивляваше на порива си, накрая позвъни в офиса. Улови го точно когато излизаше.

— Разбирам, че името ми днес отново е било в светлината на прожектора — каза, опитвайки се да внесе малко хумор в тази мрачна ситуация.

— Приятелят ти Лео, изглежда, има много какво да разказва за теб. Прочете ли? — отвърна той, наистина бесен, в невъзможност да прикрие гнева си.

— Джийн ми го прочете. Всичко е измислица. Надявам се, че ти знаеш това. — Звучеше много спокойна, уравновесена и типично по южняшки.

— Вече не съм сигурен какво зная, Тан.

— Това, което са написали за мен, не е по-лошо от историята за теб и момичето, което се предполага, че си взел със себе си в Палм Спрингс. Отпечатали са и ваша снимка — додаде тя, опитвайки се да го подразни. — Но и това не е вярно. Е, тогава не е ли всичко, една голяма сделка?

Последва дълга пауза, след което Тони съвсем бавно изрече:

— В интерес на истината, това е вярно. Щях да ти го кажа, но нямах възможност, преди да заминеш.

Таня имаше усещането, като че ли я е ударил с бухалка. Беше я измамил, беше изнесено в сензационната преса и сега той го признаваше пред нея. Тя мълча дълго, беше слисана.

— Това се казва история. Как очакваш да реагирам?

— Имаш право да се сърдиш, Тан. Въобще не бих те обвинил. Мисля, че някой им е платил да го направят. Нямам представа как се появиха в хотела. Помислих си още тогава, че ще гръмне в пресата.

— Твърде си възрастен, за да бъдеш толкова наивен, не мислиш ли? От доста време се въртиш в Холивуд, за да знаеш как стават тези неща. Кой смяташ, че ги е извикал? Тя го е направила. Това е страхотен удар за нея, да излезе с мъжа на Таня Томас. Голям шанс, Тони. Как би могла да го пропусне просто така? — Беше отвратително да го каже, но навярно бе истина и той го знаеше. Дори не му бе и минало през ум. Последва дълго, дълго мълчание от негова страна. — Сега ти си много известен, мистър Голдман. Как ти се струва това?

— Нямам какво да кажа, Тан.

— Наистина няма. Можеше поне да бъдеш дискретен или да вземеш някоя, която не би продала задника ти и моя на таблоидите.

— Аз не искам да играя тази игра с теб, Таня — каза той смутен и ядосан. — Утре се изнасям. — Последва още една продължителна пауза, тя поклащаше глава и едва сдържаше сълзите си.

— Да, предполагах го… — Таня говореше прегракнало.

— Не мога да живея повече така, да бъда на постоянен прицел.

— И на мен не ми харесва — рече тя тъжно. — Единствената разлика е, че ти имаш избор, аз не.

— Тогава съжалявам за теб. — Но не звучеше така. Тони изведнъж бе станал подъл. Бяха го хванали със смъкнати панталони, което не му харесваше. Той не обичаше да свири втора цигулка, да бъде продаван, мамен и правен на глупак. Не му допадаше нищо от това и побърза да избяга от нейната къща и от живота й, и от светлината на прожекторите, в която беше принуден да живее, докато бе женен за нея. В началото той го искаше, но когато те твърде много се нажежиха, откри, че не му харесват. — Съжалявам, Тан… Не исках да бъде по телефона. Щях да ти кажа утре, когато се върнеш. — Тя кимна, а сълзите й се търкулнаха по бузите, той питаше още ли е на телефона и накрая Таня отговори.

— Да, тук съм. — Каквото беше останало от нея. Всичко беше така дяволски трудно и се чувстваше непоносимо самотна. Беше преживяла толкова много от дълго време насам, беше толкова използвана, експлоатирана и лишена от внимание. Беше ограбена от мениджъра, за когото се омъжи, а сега Тони нямаше смелостта да остане с нея след тригодишен брак и побягна в Палм Спрингс да прави любов със звездички. Нима си мислеше, че таблоидите ще пропуснат подобна новина. Как може да бъде толкова нехаен и глупав?

— Съжалявам — рече той със слаб глас, но това вече не значеше нищо.

— Зная… няма значение… ще се видим, като се върна — промълви тя с желание по-скоро да избяга от него. Беше я наранил достатъчно. Нямаше какво повече да му каже. И тогава изведнъж й дойде друга мисъл. — А Уайоминг?

— Вземи децата. Ще бъде добре за тях — каза Тони великодушно, самият той изплъзнал се от примката. Бързаше да замине за Европа заедно със същата звездичка.

— Благодаря… — И после: — Тони… и аз съжалявам…

Тогава Таня зарида с глас и миг по-късно окачи слушалката. Все още плачеше, когато телефонът отново иззвъня. Поколеба се дали да вдигне, помисли, че е пак Тони да провери дали е добре. Но не беше той, а Мери Стюърт. Тя веднага разбра колко разстроена е приятелката й. През сълзи Таня успя да обясни, че току-що мъжът й я беше напуснал. Каза й за двете статии и че Тони я е мамил в Палм Спрингс. Всичко беше заплетено и почти неразгадаемо, ала Мери Стюърт можа да разбере какво се беше случило и настоя да се видят веднага. Имаха много време преди партито, ако въобще отидеха. Всичко, което Таня желаеше, беше да се прибере вкъщи, но едва на следващата сутрин щяха да изпратят самолет за нея.

— Искам ти да дойдеш тук на чаша чай или чаша вода… хайде. Ако ли не, аз ще дойда и ще те взема. — Мери Стюърт настояваше, Таня гледаше да отклони, но беше трогната от предложението.

— Аз съм добре. — Ала съвсем не прозвуча убедително, когато се разплака още по-силно.

— Не, ти не си добре, лъжливка такава. — И тогава хвърли последната заплаха. — Ако не дойдеш, ще се обадя на журналистите — заяви твърдо Мери Стюърт и приятелката й се засмя.

— Ти си ужасна — рече Таня, смеейки се през сълзи. — Не съм те виждала цяла година и какво, развеждам се през двата дни, в които най-после имаме възможност да сме заедно.

— Аз поне съм тук, до теб. А сега идвай веднага, преди да съм позвънила на „Инкуайърър“, на „Глоуб“ и на „Стар“, и други, на които там се сетя. Искаш ли да дойда да те взема, Тан? — каза тя мило, а Таня отново издуха носа си.

— Не, добре съм. Е, хубаво… ще дойда. Ще бъда при теб след пет минути.

И пристигна с несресани коси, със зачервени очи и нос. Но въпреки всичко изглеждаше великолепна, Мери Стюърт я притисна и я държа като дете, разплакана, до гърдите си. Тя имаше опит в това с Тод и Алиса, беше добра майка. Твърде много беше успокоявала и утешавала през тези двадесет и две години. Но за съжаление не достатъчно, що се отнасяше до Тод. Ако беше го направила, сега нещата сигурно щяха да стоят по друг начин.

— Не мога да го повярвам… всичко се разпадна на части само за секунди — каза Таня за своя брак. Само дето те и двамата знаеха, че вече от доста време отношенията им не бяха същите. Тони отдавна изпускаше пара, пуфтеше за всичко, което го дразнеше в нейния живот, просто не го беше казал. И в миг тя осъзна, че той не е бил щастлив, и то не от вчера. Поглеждайки назад, сега виждаше всички сигнали за това, но ги беше пропуснала.

Мери Стюърт й направи чай, въпреки голямата горещина навън, Таня седна в безупречната кухня и го изпи.

— Ти какво правиш на това място? — запита тя, оглеждайки наоколо. — Поръчваш отвън?

— Не, аз готвя тук — отговори Мери Стюърт с усмивка. Таня изглеждаше съсипана и наранена, но все пак малко по-добре след получената утеха. — Просто обичам чистотата и реда.

— Не — поправи я Таня, — ти обичаш съвършените неща и добре го знаеш. Но не може винаги всичко да бъде перфектно, понякога е объркано, просто една каша, и човек не е в състояние да го оправи. Може би трябва да го приеме. Аз продължавам да имам чувството, че ти се самобичуваш за това, което се случи. — Беше вярно и Таня имаше силното желание да избави приятелката си от тормоза, който все още долавяше в очите й.

— А ти не би ли се самобичувала? — рече Мери Стюърт меко. — Как бих могла да не се самообвинявам? Бил ме обвинява… зная го… той дори вече не може да ме гледа. Живеем тук като непознати. Дори не сме врагове… в началото бяхме, сега и това го няма.

— Ще дойде ли с нас тази вечер? — попита Таня и й беше мъчно и за двете. Съдбата се беше отнесла жестоко към тях. Поне напоследък.

Мери Стюърт поклати глава в отговор.

— Каза, че трябва да работи до късно в офиса си.

— Той се крие. — Както повечето хора тя беше мъдра по отношение живота на другите, ала не и спрямо собствения си, но и по-умна от мнозина. Постоянно си избираше противни съпрузи.

— Зная — каза Мери, когато двете се запътиха към спалнята им. — Аз обаче не мога да го намеря. Къде ли не съм търсила. Има един мъж, който живее тук, той прилича на Бил, но това не е той. И нямам представа къде е истинският.

— Продължавай да търсиш — рече Таня и изненада Мери Стюърт със своята настойчивост. — Не е свършило, докато не свърши.

Таня някак си чувстваше, че те имат какво да спасят, което си струваше. Бяха женени близо двадесет и две години. Доста дълго време, за да загърбиш всичко просто така. От друга страна, хората го правеха и ако те продължаваха да бъдат все така отчуждени, щеше да бъде погрешно Мери Стюърт да похаби живота си, оставайки докрай с него, Таня знаеше това. Тя просто не искаше да я вижда да се предава така бързо след онова, което се бе случило с тях. И беше толкова нечестно той да обвинява жена си.

— Това и за теб ли важи? — попита Мери Стюърт, когато се връщаха по коридора към всекидневната, минавайки край няколко затворени врати, които Таня предположи, че водят към други спални. — Не е свършило, докато не свърши.

— Мисля, че в моя случай е различно — въздъхна Таня. — Може би никога не го е имало или никога нямаше да го има. Или като че отдавна е свършило, аз просто не исках да видя истината. Така и не осъзнах колко нещастен беше той с целия този боклук, който не бях в състояние да контролирам. Но щом това ще го вбесява, аз не мога да направя нищо. — Още го обичаше, ала беше достатъчно умна да знае кога е победена. И по един или друг начин нещата никога не са били напълно както трябва от самото начало и тя го знаеше, макар и да не искаше да го признае.

Настаниха се в дневната и поговориха известно време, после Таня се изправи и каза, че ще отиде да си пооправи грима. Мери Стюърт й посочи една малка баня за гости в дъното на коридора вляво и тя бързо се отправи натам. Отвори вратата, запали лампата и замръзна. Беше сбъркала и сега стоеше в стаята на Тод, загледана в трофеите и снимките и всички спомени наоколо. И най-дребният детайл беше на мястото си, сякаш той беше на училище и щеше да се върне от Принстън всеки миг. И застанала вторачена, Таня не беше чула, че Мери Стюърт се е приближила, нито бе забелязала отчаяния поглед в очите й.

— Аз никога не влизам тук — изрече тя с шепот, който накара Таня да подскочи, и обръщайки се към приятелката си, инстинктивно я обгърна с две ръце. Таня мислеше, че тя не трябва да поддържа стаята така. Приличаше на някакво светилище и като знаеше, че е там, толкова близо до нея всеки ден, сигурно беше невъобразимо болезнено. На бюрото му имаше една чудесна негова снимка с двама приятели от училище. Таня беше забравила колко много той приличаше на майка си, когато се смееше, но сега си спомни и това я разплака.

— О, Мери Стюърт — изхлипа, — съжалявам… сбърках вратата и нахлух тук…

Майката на момчето се усмихна също през сълзи, застана до Таня и се загледа в някаква снимка.

— Той беше чудесен, Тани… беше такова страхотно момче… винаги постъпваше както трябва… винаги е бил звезда, момчето, което всеки иска да бъде, момчето, в което всеки се влюбваше… — По страните й бавно се стичаха сълзи и Таня не откъсваше поглед от портрета му, той сякаш щеше да й проговори или да се появи пред тях, но и двете знаеха, че това няма да стане.

— Помня го съвсем добре… толкова приличаше на теб — отрони Таня тихо.

— Още не мога да повярвам, че това се случи — промълви Мери Стюърт и седна на леглото. Не беше се докосвала до него от Коледа. Беше влязла в стаята сама късно вечерта на Рождество Христово и лежа на леглото, сграбчила възглавницата му, и плака с часове наред. Както обикновено не посмя да каже на Бил, че е била тук. Веднъж преди това той й беше рекъл, че стаята трябва да се държи заключена, но когато го попита какво да прави с вещите на Тод, бе я оставил сама да решава. Сърце не й даде да извади каквото и да е оттам. Просто не можеше да го стори.

— Не трябва ли да преместиш нещата му? — попита я Таня тъжно. Тя можеше да си представи колко трудно би било за нея, ала може би щеше да им подейства успокояващо. Или да помислят да продадат апартамента. Но това не посмя да предложи.

— Просто не бих могла — отговори й Мери Стюърт. — Не съм в състояние да му махна нещата. — Сълзите отново рукнаха по бузите й, мислейки за детето, което някога живееше там. — Той така много ми липсва… на всички ни. Бил не казва нищо, но аз зная, че и с него е така. Това го убива… всички ни убива… — Тя знаеше колко болезнено беше и за Алиса. Веднъж я бе видяла да влиза в стаята му. И мислеше, че неслучайно иска да остане да живее в Париж. Кой може да я обвини? Да се връща у дома, беше доста потискащо за нея и за момента не виждаше никаква утеха. Нито тя, нито Бил се бяха съвзели.

— Това не беше твоя грешка — внезапно каза Таня твърдо, поемайки и двете ръце на приятелката си и гледайки я право в очите. — Ти трябва да го проумееш. Не би могла да го спреш, щом вече е бил взел решение да го направи.

— Как можах да не разбера какво става с него? Как можа напълно да ми се изплъзне, след като толкова много го обичах? — Мери Стюърт никога нямаше да си прости, че не бе забелязала и бе допуснала да се случи това.

— Той не е искал ти да го забележиш. Беше вече мъж, имаше право на своите лични тайни. Не е желаел ти да знаеш, иначе щеше да ти каже. Не се очаква от теб да знаеш всичко, да надзърташ в главата на другите. Ти не би могла да знаеш, Мери Стюърт, трябва да повярваш в това. — Онова, което Таня не можеше да повярва, беше, че Бил я бе измъчвал през изминалата година, не я бе освободил от вина. Тъкмо напротив, непрекъснато я потвърждаваше както с действията си, така и с мълчанието си.

— Винаги ще мисля, че грешката е била моя — каза Мери Стюърт с тъга, но Таня не се отказваше. Тя беше решена да я освободи от веригите, които я приковаваха. Това беше крайният акт на приятелството и въпрос на оцеляване за Мери Стюърт.

— Ти не си толкова важна — рече тя спокойно. — Колкото и да те обичаше, ти не беше толкова важна за него. Той имаше своя собствен живот, своите приятели, своите мечти, собствените си разочарования, собствените си трагедии. Ти не би могла да го накараш да го направи и да си искала, както и да не го направи, колкото и много да си желала. Освен ако беше дошъл при теб да те моли да го спреш. А той никога нямаше да го стори, беше човек с гордост и достойнство, точно като теб. — Таня говореше сериозно и отчетливо, загледана в очите й и решена да й помогне.

— Но аз никога не бих се решила на нищо такова — каза Мери Стюърт, все така взряна в снимката на сина си, сякаш още можеше да го попита защо го бе направил.

Сега обаче те всички знаеха защо. Беше толкова патетично просто. Момичето, което беше обичал от четири години, бе умряло при автомобилна катастрофа на заледен път в Ню Джърси четири месеца по-рано и той бавно беше изпаднал в задълбочаваща се депресия. Никой не бе разбрал колко угнетен е бил, нито силата на неговото отчаяние. Мислеха, че по Великден ще се съвземе. Но гледайки сега назад, Мери Стюърт осъзна, че той само е изглеждал малко по-щастлив по празниците, защото вероятно е бил решил да го направи, когато се прибере в колежа след ваканцията. Тогава беше толкова близо до майка си. Двамата бяха ходили на дълга разходка из парка, разговаряха философски, смяха се, той дори, макар и неопределено, говори нещо за бъдещето си. Каза й, че знае, че сега ще бъде винаги щастлив. И тогава го направи. В нощта след завръщането си. Самоуби се две седмици преди двадесетия си рожден ден, в своята стая в Принстън. Момчето от съседната стая го намерило. Дошъл да му поиска нещо и видял Тод в леглото, заспал, ала нещо в положението на тялото му се сторило подозрително. Проверил незабавно и предприел сърдечни масажи и изкуствено дишане, докато дойде полицията и бърза помощ. Но по-късно те казали, че Тод е бил мъртъв няколко часа, преди момчето да го намери. Беше оставил бележка за всекиго от тях, в които казваше, че най-после се чувства толкова спокоен и щастлив. Добавяше, че е проява на страхливост от негова страна, знаел това и съжаляваше за мъката, която им причинява, но просто не можел да живее повече без Натали. Твърдеше, че наистина се е опитвал. И се надяваше, че след като веднъж му простят, за тях ще е утеха да знаят, че той и Натали завинаги ще бъдат заедно на небето. Макар родителите му да бяха казали, че са твърде млади, той бе поискал да се ожени за нея след дипломирането си през следващото лято. И в известен смисъл, завършваше Тод, сега те се бяха оженили.

И през всичкото време, в момента, когато го научиха, и след това Бил беше обвинявал Мери Стюърт. Повтаряше, че тя му е напълнила главата с глупости и романтични представи, че му е позволила сериозно да се отдаде на Натали през последните четири години и че ако не му била насаждала религиозни идеи, той никога не би имал такива абсурдни представи за отвъдното или Бога. Според Бил Мери Стюърт беше тази, която бе поставила сцената за трагедията. И той стовари самоубийството на Тод изцяло върху съвестта на майка му. Когато й каза всичко това, то едва не я уби. Но по-ужасно от онова, което би могъл да й каже, беше страшната мъка от загубата на по-голямото й дете, на единствения й син… нейния първороден… детето, което за нея винаги е било слънчева светлина и й доставяше толкова радост и гордост.

Слушайки я, Таня имаше желанието да отиде при Бил Уокър и здравата да го разтърси. Обвиненията му бяха най-безумното нещо, което бе чувала, и лесно разбра, че той просто се опитваше да намали собствената си мъка и усещането за провал, като хвърляше цялата вина върху съпругата си. Беше толкова жестоко, направо непоносимо. И човек лесно можеше да види какво се бе случило в резултат с Мери Стюърт. Вътрешно беше почти мъртва.

— Бедното дете. — Тя продължаваше тихо да ридае, докато седяха в неговата стая. — Той беше толкова влюбен в нея, когато се обадиха да му съобщят за смъртта й, мислех, че ще умре. — И накрая беше умрял. Това бе убило и тях. Не беше останало нищо от Мери Стюърт, нито от Бил, нито от брака им. Те всички бяха умрели заедно с Тод, поне най-важното в тях, сърцата и душите, мечтите им бяха умрели заедно с момчето, което толкова обичаха и което бяха загубили така несправедливо.

— Някога сърдила ли си му се за всичко това? — попита Таня и Мери Стюърт я погледна стресната.

— На Тод? Как бих могла?

— Задето нарани всички ви. Задето отне нещо от вас. Задето се показа страхливец, когато трябваше да намери сили да го преживее и да ви каже колко страда.

— Аз бях длъжна да разбера. — Мери Стюърт отново стовари всичко върху себе си, но Таня не искаше да остави нещата така.

— Не можеш да знаеш всичко. Ти не четеш мислите на хората, ти си просто едно човешко същество. И беше чудесна майка. Той не трябваше да ти причинява това. — Мери Стюърт никога не беше си позволявала дори да помисли такова нещо и то я изплаши. — Не беше честно от негова страна и ти го знаеш. Нито пък от страна на Бил да те обвинява. Може би е дошло време да им се разсърдиш и на двамата. Те са стоварили голямо бреме на гърба ти, Мери Стюърт.

Един дълъг миг тя не промълви нищо, загледана в Таня.

— От нощта, когато той почина, винаги съм приемала случилото се като моя грешка.

— Зная, но това е било някак си удобно за всички, нали? Може би дори сега Тод чувства нужда да поеме отговорност за стореното и ти трябва да го подкрепиш в това и да кажеш на Бил какво мислиш. Не можеш просто така мълчаливо да поемаш цялата вина и целия товар на случилото се. Тод си е отишъл в историята като герой, а не като болно безразсъдно дете, извършило едно невъобразимо глупаво нещо, за което всички съжаляваме. Но каквото и да е било, по каквато и да е причина, то може би е било неговата съдба. И това е, което е станало. Сега не би могло да бъде променено. Не можеш да го върнеш, нито да го приемаш като свое решение или своя грешка. Всичко беше негово деяние. И не е редно Бил да обвинява теб, така освобождава себе си от отговорност. Всичко е твоя грешка, при това положение той има право да се сърди, да се чувства нещастен, да те тормози. Мери Стюърт, ти не си отговорната страна, ти си жертвеното агне.

— Зная — изрече тя много тихо. — Разбрах това наскоро, но то не променя нищо. Бил никога няма да го признае. За него аз съм виновната.

— Тогава може би ти трябва да го напуснеш. Или ще му позволиш да те наказва до края на дните ти? Ще останеш ли на колене пред него останалите четиридесет, петдесет години от живота си, шепнейки „tea culpa“^[1]? Това е твърде дълго време да се чувстваш виновна. Прекалено млада си.

Като че ли някой дръпваше завесите в тъмна стая и пускаше слънчевата светлина да нахлуе на големи снопове. Тя се беше свивала цяла година в тъмен ъгъл, изгубена в мрака и потънала в мъката си. И беше странно да седят в тази стая, говорейки за това. Сякаш Тод беше с тях. И слушайки Таня, изведнъж всичко започна да й изглежда различно. Имаше желание да се разгневи на Бил, да му крещи и да го разтърси. Как можеше да бъде толкова глупав? Как дръзна да разруши техния брак?

— Не зная какво да мисля вече, Тан. Всичко е толкова объркано. И бедната Алиса, за нея трябва да е било истински кошмар идването й за Коледа миналата година. Не издържа и се върна в Париж. — Беше си заминала четири дни по-рано. И това бе накарало майка й да се почувства още по-виновна.

— Нужни са ти години, за да оправиш нещата с нея. А това, което сега трябва да сториш, е да помислиш за себе си. Не можеш да оставиш Бил да постъпва така с теб. Трябва да намериш своята утеха. Трябва дълго да говориш със себе си, със сина си… И тогава да разговаряш с Бил. Досега той много леко се е измъквал от всичко това.

— Не мисля, че е така — рече Мери Стюърт мъдро. — Всичко бе толкова болезнено за него, че той се скри зад ледена стена, докато напълно онемя. А сега е изплашен и не смее да излезе оттам.

— Тогава ще погуби теб и ще разруши брака ви. — Ако вече не беше го направил. Таня не бе сигурна колко дълго приятелката й можеше да издържи, но поне я бе накарала да се замисли. И Таня беше доволна, че нахлу в стаята на Тод и остана там с нея.

— Благодаря ти, Тани — каза Мери Стюърт, изправяйки се, а Таня обгърна раменете й с ръка. И със сълзи в очите двете бавно се отправиха към кухнята.

Таня изпи още една чаша чай и се върна в хотела да се преоблече за приема.

След като си отиде. Мери Стюърт влезе още веднъж в стаята на Тод, огледа я, дръпна пердетата и тихо затвори вратата. После се върна в своята стая. Може би Таня беше права. Може би вината не беше само нейна. Може би беше вина единствено на Тод и на никого другиго. Но тя все още не можеше да му се сърди. Много по-лесно беше да се сърди на баща му. Точно както беше по-лесно за Бил да обвинява майка му, а не себе си, задето не е предусетила какво ще се случи.

Мери Стюърт още седеше и мислеше за това, когато Алиса й се обади и те побъбриха, разказа й за посещението на Таня, ала не и за разговора им в спалнята на брат й. Спомена й, че Таня я поканила на парти в дома на Фелиша Дейвънпорт, но тя мислела да не ходи. Чувствала се емоционално изчерпана след разговора им. Но Алиса страшно се ядоса при мисълта, че ще пропусне възможност като тази.

— Ти луда ли си? Никога няма да получиш такъв шанс, мамо. Отивай. Върви веднага да се облечеш. Затварям, за да имаш време да се приготвиш. Сложи черния шифон от „Валентино“.

— Тази, която ти носиш постоянно? — подразни я Мери Стюърт.

Беше толкова прелестно, че може да си поговори с нея. Тя винаги е била близка с дъщеря си, но след смъртта на Тод двете още повече се сближиха. Искаше да й се извини, че е била така депресирана дълго време, ала не смееше да повдига болезнени теми. Вместо това приключи разговора и побърза да се изкъпе и облече тоалета от „Валентино“. Беше красива рокля и тя изглеждаше покоряваща и елегантна на високи токове, после реса косите си, докато блеснат. Много внимателно се гримира, сложи диамантените обици, които Бил й бе подарил преди години, и поглеждайки се в огледалото, се усмихна. Изглеждаше добре, реши тя, може би и малко повече от добре, но не беше редно да отива сама без съпруга си.

Таня се обади и каза, че ще мине да я вземе. Мери Стюърт вече чакаше долу на входа, когато лимузината пристигна, качи се и остана поразена, като видя приятелката си. Беше облечена в широка, почти прозрачна шифонена розова блуза, панталони от черен сатен, които ясно открояваха здравата работа на нейния треньор и великолепната й фигура. Беше с обувки от черен сатен, а русата й коса представляваше огромна грива. Беше невъобразимо хубава и сексапилна, но и Мери Стюърт не изглеждаше по-зле.

— Много си елегантна — каза Таня с възхищение. Приятелката й притежаваше едно качество, за което винаги й завиждаше. У нея всичко изглеждаше съвършено, до последния детайл, до последния косъм на главата й, до последния нокът на ръцете й. Имаше вълшебни крака и пищна коса и тази вечер, за първи път от една година насам, големите й, топли кафяви очи изглеждаха не така изплашени. — Страхотна си.

— Сигурна ли си, че няма да те изложа?

— Едва ли. Ти ще трябва цялата вечер да отритваш мъжете. — Тя се засмя и вдигна едната си вежда. — Освен, разбира се, ако не искаш да го правиш.

Но Мери Стюърт поклати глава. Тя не търсеше друг. Поне не още. И най-вероятно никога. Не й харесваше чувството, че тази страна от живота й е вече напълно приключила, а последната година наистина беше така, и въпреки разговора й с Таня в стаята на Тод този следобед в момента не се виждаше светлина в края на тунела. Но беше приятно усещане отново да е облечена добре, да излиза, да среща хора, нови хора. А приемът се оказа по-добър, отколкото очакваха.

Фелиша Дейвънпорт беше разкошна, сърдечна, гостоприемна към тях и двете с Мери Стюърт разговаряха дълго за Ню Йорк, за театъра, дори за деца. Мери Стюърт я обикна. Беше очарователна жена и очевидно голяма приятелка на Таня. Самата Таня прекара вечерта, заобиколена от мъже, а и Мери Стюърт имаше доста почитатели. Тя държеше всеки да разбере, че е омъжена, венчалният й пръстен проблясваше на ръката й, но води няколко много интересни разговора и изобщо цялата вечер беше благотворна за нейното его. Те се чувстваха страхотно, когато най-после си тръгнаха, и Таня й предложи да отидат отново на хамбургери, ала тя смяташе наистина да се прибере вкъщи. Не искаше да прекалява с новата си независимост и да отблъсне Бил.

Таня я остави пред дома й, Мери Стюърт я покани да се качи у тях, но приятелката й настоя да се върне в хотела, за да проведе няколко телефонни разговора и да си почине.

— Благодаря ти за чудната вечер… за още много неща… — усмихна й се с благодарност Мери Стюърт. — Както обикновено, ти спаси живота ми. Странно е как така ти винаги го правиш.

— Аз не правя нищо друго, освен да се появя веднъж в годината съвсем неочаквано като неканен гост на трапеза.

— Сега се погрижи за себе си, чуваш ли? — смъмри я Мери Стюърт и двете се разсмяха.

После се прегърнаха и Мери Стюърт остана на тротоара и маха с ръка, докато лимузината изчезна от погледа й. И в момента, в който се обърна и прекрачи прага на сградата, се почувства като Пепеляшка. Посещенията на Таня винаги променяха живота й и й напомняха за доброто приятелство, което имаха, имат и вероятно винаги щяха да имат. И се почувства по-добре от месеци насам, може би от година. Таня не би могла да избере по-подходящ момент. И макар самата тя да имаше проблеми, успя да даде толкова много на Мери Стюърт.

— И мистър Уокър току-що се прибра — съобщи й човекът от асансьора.

След миг тя беше в апартамента и го видя да влиза в спалнята им. Той я чу, но не се обърна и не я погледна.

— Здравей, Бил — каза Мери Стюърт, пристъпвайки прага на стаята. Тогава той забеляза присъствието й, поглеждайки през рамо. Държеше чантата си.

— Не те видях да влизаш — рече, но тя знаеше, че я е чул. Не беше поискал да я види. Той беше майстор на отричането и отблъскването. — Как беше приемът?

— Великолепен. Срещнах много интелигентни хора, беше някак ободряващо. Фелиша Дейвънпорт бе чудесна и повечето от приятелите й ми допаднаха. Прекарах добре — каза, без да се извинява.

Изведнъж почувства, че не трябва да лази пред него, да го моли за прошка за непростимия си грях. Беше странна мисъл, ала като че ли този следобед Таня я беше освободила.

— Много жалко, че ти не успя да дойдеш.

— Излязох от офиса преди двадесет минути, а ти в това време се забавляваше — подметна той нелюбезно. Но се усмихна, когато изрече: — Заминаваме за Лондон след три дни. — Беше почти две седмици преди планираното от него.

— Доста по-рано, отколкото каза ти — възрази Мери Стюърт и отново се почувства наказана и изоставена. Нямаше резонна причина, поради която да не можеше да отиде с него в Лондон. Той отдавна беше дал да се разбере, че не би могло да става и дума. Не я искаше там, докато работеше. Беше друг начин да поддържа разстоянието между нея и себе си, да я накаже.

— Ще се видим, когато дойдете с Алиса — каза Бил, сякаш четеше мислите й.

Но два дни в течение на три месеца едва ли бяха достатъчни за поддържането на един брак, особено когато за нея нямаше причина да не бъде там, само дето той не я искаше. След пътуването с Алиса щеше да прекара остатъка от лятото сама в Ню Йорк. И в един момент й хрумна щурата мисъл да замине при Таня в Калифорния. Нямаше какво друго да прави, повечето от нейните управителни съвети и благотворителни общности щяха да бъдат в почивка през лятото. Това беше поне една идея, макар добре да знаеше, че навярно няма да я реализира.

Миг по-късно Бил изчезна в банята и се върна в пижама. Правеше се, че дори не я вижда, нито нея, нито тоалета, който бе облякла, и как добре изглеждаше. Като че ли беше престанала да бъде жена за него от момента, в който синът им бе починал.

След това тя отиде в банята и бавно съблече роклята от „Валентино“ и с това си отиде и илюзията както че е привлекателна, така и независима. Излезе, наметнала пеньоар, а Бил вече й бе обърнал гръб и четеше някакви преписки. И преди да може да се спре, като че ли някаква сила дълбоко вътре в нея я накара да му се противопостави. Гласът й звучеше в стаята ясен и спокоен и дори тя самата се учуди на думите си, но не беше така стресната както той.

— Аз няма вечно да търпя това, Бил. — Остана неподвижна за миг, след като го изрече, и мъжът й бавно се извърна и я погледна удивено, държейки в ръка очилата си.

— Какво точно означава това? — Той беше съдията в най-ужасяващия процес, който бе имал, но тя отказваше да бъде повече сплашвана. Онова, което Таня й внуши, й даде кураж.

— Означава точно каквото казах. Аз няма винаги да живея така. Не мога. Ти изобщо не разговаряш с мен. Държиш се, като че ли не съществувам. Пренебрегваш ме, отбягваш ме, отблъскваш ме, а сега отиваш в Лондон за три месеца, или поне два, и очакваш да съм доволна, задето ще съм с теб само два дни. Това вече не е брак. Това е робство, а някога трябва да са били много по-мили към робите си, отколкото ти към мен.

Беше най-ужасното нещо, което му беше казвала със сигурност през последната година, и той не изглеждаше никак доволен от чутото.

— Ти мислиш, че аз заминавам за удоволствие ли? Като че ли забравяш, че отивам да работя. — Тонът му беше смразяващ.

— Ти, изглежда, забрави, че ние сме женени. — Бил знаеше какво има тя предвид и не му бяха нужни повече обяснения.

— Беше много тежък период. За двама ни.

Неотдавна беше минала годишнината от смъртта на Тод. И това бе направило нещата още по-трудни.

— Чувствам, сякаш с него умряхме и ние — каза Мери Стюърт тъжно, гледайки съпруга си, но беше усетила облекчение от това, че поне разговаряха. — И заедно с нас и бракът ни.

— Не е съвсем така. Мисля, че и двамата се нуждаем от време — възрази той, ала тя виждаше, че не е искрен нито с нея, нито със себе си. Бил мислеше, че всичко ще се нареди един ден, но Мери Стюърт се съмняваше. Щеше да е нужно далеч повече, не просто изчакване.

— Измина една година, Бил — напомни му тя, чудейки се колко още ще търпи да бъде подтикван. Подозираше, че не много.

— Зная това — отговори той и настъпи тишина. — Зная много неща. Не знаех обаче, че ти се готвиш да поставяш ултиматуми. — Съвсем не беше доволен от открито заявеното от нея.

— Не съм имала това предвид. Само те информирах. Дори и да исках да го правя безкрайно, мисля, че не бих могла.

— Ти можеш да правиш каквото си искаш.

— Тогава може би не искам. Не бих желала да бъда третирана като някаква мебел през останалата част от живота си. Това не е брак, а някакъв кошмар. — Казваше му го за първи път. Той не отговори, просто отново се обърна с гръб и се концентрира върху книжата си. — Не мога да повярвам, че отново възнамеряваш да ме пренебрегваш след онова, което ти казах.

Бил заговори, както беше с гръб към нея, и толкова бе трудно, наблюдавайки го, да си представи, че между тях е имало топлота, любов, смях. Още по-тежко й ставаше, като си спомнеше колко дълбоко влюбена беше в него и че той бе баща на децата й.

— Нямам какво повече да ти кажа — рече Бил, като че ли го четеше. — Чух изявлението ти и нямам коментар по него. — Не беше за вярване и тя недоумяваше дали беше толкова изплашен и обзет от толкова дълбока мъка, та се бе просто вледенил. Но във всеки случай Мери Стюърт окончателно се озова лице в лице с факта, че няма да може да изтърпи още дълго.

Легна си и той изгаси лампата. Не се обърна нито веднъж към нея, нито й продума. Тази нощ тя дълго лежа в мрака, мислейки за Таня и за хората, които беше срещнала на приема на Фелиша. Макар и на четиридесет и четири години за нея имаше живот навън, имаше хора, които проявяваха интерес към нея. Сякаш беше отворила един прозорец за себе си и бе дръзнала да надзърне навън през него за първи път от много време. Всичко беше така интригуващо, Мери Стюърт не знаеше какво да прави. А след като я чу какво каза тази вечер, и съпругът й бе не по-малко объркан, те бяха хванати в капан от двете страни на онова, което някога беше техният брак, а сега се бе превърнало в Големия Каньон.