Даниел Стийл
Ранчото (16)

16.

В деня след родеото, когато Мери Стюърт се събуди, чу шум в къщата. Сложи пеньоара си и отиде във всекидневната. Там беше Таня, напълно облечена и изглеждаше обезпокоена.

— Да не се е случило нещо? — Тя понечи дори да се пошегува с нея, че е станала толкова рано, вече обута в ботуши и дънки.

— Зоуи. Не е спала цялата нощ. Не ми казва какво й е. Смята, че е грип, вследствие на някакъв вирус, но Стю, тя наистина изглежда ужасно. — Хиляда различни възможности минаха през ума им, от язва до рак. — Мисля, че трябва да отиде в болницата, ала тя не иска.

— Нека да я видя — рече Мери Стюърт бързо, и когато я погледна, за миг изпадна в шок, но замълча. Лицето на Зоуи беше така бледо, флуоресциращо зелено, и тя дремеше. Постоя там една минута и после и двете излязоха тихо от стаята.

— Господи — каза Мери Стюърт изплашена, — изглежда ужасно. Ако не иска да отиде в болницата, ние трябва да доведем тук някой да я прегледа — реши тя и чувайки това, приятелката й почувства облекчение.

Таня се обади на управителя и попита дали наблизо има лекар, който прави домашни посещения. На въпроса какъв е проблемът отвърна, че една от приятелките й е зле, не знаят какво е, но може да се окаже апандисит или нещо друго, което изисква незабавна намеса.

Шарлот Колинс, собственичката, се обади много скоро и каза, че лекар ще дойде след половин час.

— Ти не мислиш, че може да е нещо сериозно, нали? — попита Таня, а Мери Стюърт само поклати глава и двете чакаха.

— Де да знаех какво е. Дано да не е сериозно. Но тя работи прекалено много. Да се надяваме, че ще се окаже напразна тревогата ни.

Вярна на обещанието си, Шарлот Колинс изпрати д-р Джон Кроунър в осем и половина. Беше млад мъж, с добра атлетическа фигура, явно бе играл футбол в колежа. И щом влезе, пролича, че бе предупреден, че ще срещне Таня Томас. Опита се да не изглежда силно впечатлен, но не можа да преодолее вълнението, и тя сърдечно му се усмихна, разказвайки му за Зоуи.

— Какво й е, как мислите? — Той седна, наблюдаваше я съсредоточено и слушаше.

— Не зная, постоянно ми изглежда бледа, уморена, но до вчера все пак беше добре. Казва, че вероятно има грип, стомахът й нещо не е в ред. Снощи цялата беше позеленяла и я тресеше. Не беше заспала до към два часа, а тази сутрин изглежда много по-зле и има температура.

— Да знаете дали чувства някаква болка?

— Не е казала. — Но Зоуи изглеждаше наистина зле. Трябваше да има някаква причина.

— Повръщане? Диария?

— Мисля, че спомена… — Таня се почувства необичайно глупаво и миг след това той влезе в стаята при Зоуи. Затвори вратата и те дълго време останаха вътре и после внезапно отново се появи. За Кроунър това беше много интересна среща. Той знаеше коя е тя, беше чел всичко, написано от нея. И за него беше по-голяма чест срещата със Зоуи, отколкото с Таня.

Беше й казал, че ще се почувства по-добре след няколко дни. Но тя бе искрена с него и сподели своята тайна. Той я посъветва да се отпусне напълно, да остане на легло, да приема течности, да прави всичко възможно да не се обезводни и да се опита да възвърне силите си. Беше сигурен, че до понеделник ще се почувства по-добре. Но бе напълно убеден, че се нуждае от още почивка, и настояваше да не си заминава в неделя. Зоуи изпадна в униние, не беше сигурна дори дали Сам би могъл да я замести още една седмица. И заяви мрачно, че ще трябва да му се обади. Тя искаше да види момиченцето си, да се върне на работа и се обезпокои, че това е знак, че лошото настъпва, ала д-р Кроунър не бе на същото мнение. Разбира се, не бяха изключени такива изолирани инциденти, но ако бъдеше грижлива и се отнасяше към тях с нужното внимание, нямаше да означават непременно пълен срив на защитните й сили.

— Вие знаете — каза той внимателно, — вие знаете много повече от мен за всичко това. Аз чета вашите трудове, за да помагам на пациентите си. Вие наистина направихте нещата много по-различни за хората, с които работя. Няма да скрия, че аз винаги съм имал желанието да ви пиша.

— Е, вече не се налага — рече тя мило, но все още изглеждаше твърде зле. Той й беше предложил да й вкара течности интравенозно, ала Зоуи не искаше да тревожи Мери Стюърт и Таня и смяташе, че би могла да се справи със същия успех, като ги пие.

— Ако все пак не можете да спрете процеса, ще дойда отново да ви направя инжекция.

— Добре, докторе. — Кроунър също предположи, че височината може да е усложнила положението й. И тя се надяваше да е така. Занапред всеки път, когато се разболееше, щеше да изпада в ужас, че упадъкът започва.

Таня и Мери чакаха пред вратата на стаята й, когато лекарят се появи, бяха много разтревожени от продължителния преглед.

— Как е тя?

— Ще се оправи — отвърна той спокойно. Беше го предупредила, че приятелките й не знаят нищо за нейния проблем и че не възнамерява да им казва. Той не беше съгласен с нея, но това бе нейно решение, тя беше пациентът, както и специалистът.

— Защо се забавихте толкова време? — Таня бе изпаднала в истинска паника. Беше станало девет и половина, когато Кроунър излезе. Хартли беше минал преди час и Мери Стюърт му бе казала, че няма да яздят тази сутрин. Таня го помоли да съобщи на Гордън. Хартли рече, че ще отиде на езда сам с него и ако Зоуи се пооправеше следобеда, Мери Стюърт и Таня можеха да се присъединят.

— Страхувам се, че аз съм виновен — усмихна се младият лекар, обяснявайки причината за дългата си визита. — Аз съм голям почитател на д-р Филипс. Чел съм всяка нейна статия. — Беше някак освежаващо да се натъкнеш на нечий друг почитател, просто за разнообразие, и Таня му се усмихна доволна. — Страхувам се, че използвах мозъка й за някои от моите пациенти. — Той наистина беше единственият практикуващ лекар в околността, добре запознат със СПИН-а, и имаше хиляди въпроси.

— Бихте могли да излезете за малко да ни кажете, че е добре — реагира малко остро Таня, — така се разтревожихме.

— Съжалявам — извини се Кроунър любезно и ги увери, че на другия ден ще дойде пак. — Нека да лежи и да поема много течности — добави, тръгвайки си.

Когато Таня влезе в стаята, откри, че няма нужда да спори със Зоуи по този въпрос. Тя вече се наливаше с минерална вода от една голяма бутилка, но все още изглеждаше зле.

— Как е? — попита Мери Стюърт, ала приятелката й само сви рамене.

— Не както трябва, но той твърди, че утре ще съм по-добре. Пипнала съм някакъв ужасен микроб.

— Така съжалявам. — Таня се почувства отговорна за това, а Мери Стюърт веднага прояви майчински грижи, зави я, донесе й сухари, кана с джинджифилов сок и един банан, за да навакса изгубения вследствие диарията калий.

— Вие сте чудесни — каза Зоуи със сълзи в очите. Беше разчувствана и й се искаше да види детето си. — Аз наистина трябва да си отида — рече и избухна в плач. И в момента се разсърди на себе си. — Той смята, че би било добре да остана тук още една седмица — като че ли това беше смъртна присъда, а не удължаване на ваканцията. Разговорът с лекаря я бе върнал към мислите й за предстоящото. За съжаление, тя знаеше много повече от него. Знаеше и каква е прогнозата. Ежедневно боравеше с това и когато двете й приятелки се надвесиха над нея, усети, че не може да спре да плаче. Фактът, че те бяха толкова мили, правеше осъзнаването на ситуацията още по-трудно. Все още се приспособяваше към реалностите на своето положение.

— Зоуи има ли нещо друго, което да те безпокои? — Мери Стюърт приседна на леглото й и я гледаше угрижена. За приятелката й не беше характерно така да се разстройва и това я плашеше.

— Добре съм — кимна Зоуи, отново издуха носа си и пийна глътка вода. Ала всичко беше толкова трудно. Тя може би скоро щеше да умре и нямаше на кого да остави детето си. През последните няколко дни бе мислила за тях двете, но Таня никога не бе имала деца, а Мери Стюърт вече беше преминала този период. Пък и бяха достатъчно млади, за да могат още да си имат свои деца, и тя се боеше да ги попита. А това означаваше и да им каже, че е болна от СПИН, и въпреки че лекарят току-що я беше посъветвал да сподели с приятелките си и да потърси от тях подкрепа, Зоуи не искаше да го прави. Макар че и тя даваше подобни препоръки на своите пациенти. — Аз просто много работя — обясни.

— Добре тогава — рече Таня, опитвайки се да прозвучи по-спокойна, отколкото всъщност беше. Беше силно загрижена за нея. — Може би това е добър урок. Може би, като се върнеш, ще поуспокоиш малко топката и дори ще си вземеш помощник.

И Зоуи беше мислила за това и единственият, с когото би работила, беше Сам. Но не знаеше дали той ще иска.

— Не ме поучавай — каза тя малко раздразнено на Таня, с което изненада и двете. — Ти работиш повече и от мен.

— Не, не работя повече. И пеенето далеч не причинява такъв стрес, както да се грижиш за умиращи пациенти. — Но Зоуи започна отново да плаче и се почувства ужасно глупаво. Беше нещастна и хиляди пъти съжаляваше, че бе дошла в Уайоминг. Не искаше те да я виждат така, беше много потискащо за нея. — Хайде, Зоуи, моля те — умоляваше я Таня. — Ти се чувстваш неразположена и всичко ти изглежда лошо. Защо не се опиташ да поспиш. Аз ще стоя тук, ако искаш, и до довечера ти гарантирам, че ще бъдеш по-добре.

— Не, няма — упорстваше тя, внезапно разгневила се на съдбата и на бъдещето, което я очакваше.

— Аз ще остана при теб — твърдо заяви Мери Стюърт. Спореха коя да се грижи за нея и Зоуи се усмихна през сълзи, като ги слушаше.

— Искам и двете да излезете и да се забавлявате. Стига съм се самосъжалявала. Ще се оправя… честно. — Беше започнала да се успокоява и на Таня й поолекна. — Освен това и двете имате гаджета. — Колкото и странно да звучеше, техният живот беше по-нормален от нейния.

— Не мисля да стигам чак дотам — възрази Мери Стюърт с усмивка. — Сигурна съм, че Хартли ще бъде много впечатлен да чуе, че го наричаш мое гадже.

— А Гордън ще побеснее, ако знае, че някой е уведомен, че е разменил повече от две думи с мен — прибави Таня.

— Та вие снощи разговаряхте с часове навън — каза Зоуи, изглеждаше развеселена, но много уморена, облегнала се на възглавницата. — Само внимавай. — Тя отново предупреди Таня и Мери Стюърт също кимна. И двете знаеха, че Таня е разумна, но понякога се водеше повече от сърцето вместо от радара си.

— Защо не поспиш малко — увещаваше я Мери Стюърт внимателно и Зоуи кимна, ала колкото и странно да бе, не й се искаше те да излязат. Сега ги чувстваше още по-близки.

— Трябва да се обадя на Сам — рече тя сънливо. — Аз дори не съм сигурна, че той може да остане още една седмица да ме замества. Ако ли не, ще трябва да се върна, независимо от всичко, при пациентите си.

— Това би било истинска глупост — реагира Таня. — Всъщност — тя погледна към Мери Стюърт настойчиво — ние няма да те пуснем. Ще те задържим в плен.

Зоуи се засмя и сълзите отново рукнаха. Мери Стюърт се наведе и я целуна. Зоуи беше напълно сломена и когато надзърна в очите й, Мери Стюърт съзря безмерна боязън и тъга. И почувства, че трябва някак да опита още веднъж. Не искаше да й се натрапва, но желаеше да й помогне. Наведена над нея, тя прошепна:

— Има ли нещо, което искаш да ни кажеш? — Не знаеше какво я накара да попита, просто усети, че Зоуи аха да им каже нещо, ала се страхуваше.

Таня беше застанала на вратата, но в този миг се обърна, погледна ги и се присъедини към Мери Стюърт.

— Зоуи, какво има? — И двете чувстваха, че таи нещо от тях, и знаеха, че е важно. — Нещо не е в ред ли? — Изведнъж я обзе ужасната мисъл, че приятелката й има рак. Но гледайки ги, очите на Зоуи отново се изпълниха със сълзи и тя промълви:

— Заразена съм със СПИН. — В стаята се възцари тишина, без да отрони дума, Мери Стюърт се надвеси над нея и я прегърна. Тя също плачеше. Ракът поне можеше да се лекува, а СПИН-ът не.

— О, господи — възкликна Таня, пристъпи обратно в стаята и седна на леглото на Зоуи. — Боже мой… защо не ни каза?

— Открих го наскоро. Не исках да казвам никому. Как бих могла да се грижа за пациентите си, ако знаят, че съм болна? За тях аз трябва да бъда силна, а и не само за тях. Но мисля толкова много по това, какво ще означава за живота ми, за кариерата ми… за моето дете. Аз дори не зная какво да направя с нея, когато истински се разболея. — Тя гледаше с ужас ту едната, ту другата. — Ще я вземете ли? — Те бяха най-добрите й приятелки и Зоуи би била щастлива да знае, че Джейд е при тях.

— Аз ще я взема — реши Таня моментално, без никакво колебание. — Ще се радвам да имам твоето дете.

— А ако по някаква причина Таня не може, аз ще я приема. — Мери Стюърт заяви това твърдо, но Зоуи все още се безпокоеше, макар и да им беше благодарна.

— Ами ако си с Бил и той не я иска?

— Аз във всеки случай ще го напусна — каза тя с чист ясен глас и Зоуи й повярва. — А ако по някаква причина това не стане и той се възпротиви, тогава ще го направя и ще я прибера. — В очите на Мери Стюърт проблясваше решителност.

— Аз нямам никой, който да ми казва какво да правя — рече Таня със сърдечна усмивка, държейки ръката на приятелката си. Тя беше дребна, крехка и студена. — Но ти трябва да се грижиш за себе си. Можеш да живееш дълго. Дължиш това на нея, на нас и на твоите пациенти. Какво ще кажеш за този доктор, който те замества? Той знае ли? Ти се нуждаеш от неговата помощ, за да не се преуморяваш. — Същото й бе казал д-р Кроунър сутринта. Но тя не искаше да съобщава на Сам. Достатъчно беше, че Таня и Мери Стюърт знаеха. Те сега постоянно щяха да я следят, да се безпокоят за нея, да я съветват какво да не прави. Ала от друга страна, щяха да я подкрепят и да я обсипват с обич. Същата дилема, на каквато се натъкваше при своите пациенти. Преценявайки, беше доволна, че е казала на приятелките си. Сега знаеше, че Джейд би могла да отиде при Таня и тя можеше да подготви документите. Надяваше се, че няма да бъдат необходими скоро, но човек никога не знае.

— Аз наистина не искам да му казвам — настояваше Зоуи, имайки предвид Сам. Вестта ще се разнесе като стихиен пожар, а аз просто не го желая. Това ще намали въздействието ми върху моите пациенти.

— Напротив — възрази й Мери Стюърт сериозно. — Аз мисля, че ще стане тъкмо обратното. Тогава те ще знаят, че наистина познаваш това, за което им говориш. — Тя се почуди за нещо, искаше да попита, но малко се смущаваше. — Впрочем ти как се зарази?

— От убождане, както правех инжекция на момиченце, болно от СПИН, то се дръпна и аз… беше просто лоша шега. Чудех се тогава дали ще ми стане нещо, но реших да гледам на нещата по-философски. Почти забравих и после започнах да се разболявам. Известно време не исках да повярвам, но накрая си направих изследване. Беше точно преди да ти се обадя — обърна се Зоуи към Таня, която все още седеше на леглото, държеше едната й ръка и плачеше.

— Просто не мога да повярвам — изхлипа тя, разтърсена.

— Аз ще се оправя. Ще се почувствам по-добре, когато стомахът ми се успокои — увери ги Зоуи и може би изглеждаше малко по-силна. Много съжаляваше, че така ги бе разтревожила. — Искам и двете да излезете и да се забавлявате. Не желая да ми стоите тук цял ден — каза им тя твърдо. Наближаваше обяд.

— Ще го направим, ако обещаеш да си почиваш — рече Таня и Зоуи кимна.

— Ще спя целия ден до довечера, надявам се. Ще се почувствам човек.

— Гледай да си окей за утре вечер — каза Мери Стюърт, — за да можем всички да научим тустеп. Трябва да сме първи.

И трите се засмяха през сълзи. Зоуи благодари на своята щастлива звезда, че беше дошла в Уайоминг. Това, че имаше тях, беше най-важното нещо за нея от много време насам. А то реши и бъдещето на дъщеря й. Беше се сдобрила с Мери Стюърт и дори започна да се примирява и със СПИН-а. Ужасяваше я мисълта за кошмарната болест, но тя някак си разбра, че ако прави каквото трябва, можеше да удължи живота си и да подобри неговото качество. Това беше най-доброто, на което бе способна в момента. Ако някой се интересуваше, можеха да казват, че има язва или дори рак в стомаха. Можеха да разправят каквото си искаха, освен че е заразена с вируса на СПИН и умира. Не искаше да живее с терора или съчувствието на хората. И приятелките й се съгласиха да я подкрепят в тази заблуда.

Най-после ги убеди да излязат и щом се озоваха навън, двете силно се разплакаха, но не проговориха нищо, докато не се отдалечиха достатъчно, за да не се чува.

— О, господи, какъв ужасен ден — изстена най-после Мери Стюърт, по средата на пътя към конюшните. Дори не знаеха накъде вървят, просто вървяха и плачеха прегърнати. — Не мога, не мога да повярвам.

— Знаеш ли, аз все си мислех, че изглежда много бледа. Тя винаги е имала такава полупрозрачна кожа, която отива на червената й коса, но сега е по-бледа от всякога и се изморява толкова лесно.

— Това обяснява нещата. — Мери Стюърт изглеждаше съсипана и беше признателна, че се бяха сдобрили. — Благодаря на Бог, че ни каза. Какъв ужасен товар е това, да го носи сама. Надявам се, че можем да направим нещо да й помогнем.

— Тя трябва да каже на човека, който я замества, Сам. Той наистина би могъл да й помогне или да си намери друг, с когото да работи — рече Таня, мислейки практично за бъдещето.

— Ето защо не иска да ходи на срещи с мъже — прибави Мери Стюърт.

— Не виждам защо да не го прави, само трябва да е внимателна — каза Таня замислена. — Тя не може напълно да се изолира, не е здравословно. О, господи, не мога да повярвам. — Двете едновременно си издухаха носовете, а насреща им вървяха Хартли и Гордън и водеха конете си. Те се бяха запътили право към тях, недоумяващи какво се е случило.

— Какво стана? — попита Хартли. Той много се беше обезпокоил, когато сутринта Мери Стюърт му каза, че не може да отиде на езда.

А Гордън бе помислил, че Таня е отрезвяла от опиянението си и сега не смее да се яви пред очите му. Но беше ясно, че нещо много по-лошо ги бе сполетяло.

— Ти добре ли си? — Гордън загрижено попита Таня. Тя приличаше на човек, току-що загубил близък. Не беше чак толкова лошо, но някой ден щеше да дойде и това. Сегашното беше само интродукция.

— Аз съм окей — прошепна Таня, погалвайки ръката му с пръсти и той почувства през него да минава ток.

— Как е приятелката ти? — Тя не му отговори, но видя, че Мери Стюърт разговаря с Хартли и плаче. Знаеше, че е твърде дискретна и няма да наруши обещанието си пред Зоуи, тя предполагаше, че ще каже, че има рак, както се бяха договорили. И Таня реши да каже същото на Гордън. Той се ужаси, когато чу, и усети колко близки са трите и как страдат.

— Познаваме се още от осемнадесетгодишни. Това прави цели двадесет и шест години — рече тя с нещастен вид и той изпита силно желание да я прегърне, но не посмя. Беше на работа.

— Не личи, наистина — каза и Таня се усмихна.

— Благодаря. Аз навярно съм десет години по-стара от теб. — Официално съм на тридесет и шест, в случай че ти потрябва. Ала в действителност съм на четиридесет и четири.

Гордън се изсмя на създалото се усложнение.

— Е, аз наистина съм на четиридесет и две, и наистина съм каубой, и съм наистина от Тексас, и бях започнал да се тревожа. Помислих, че като си се събудила, си се окопитила и вече за нищо на света не искаш да ме видиш. — Така беше прекарал цялата сутрин и почти не бе могъл да обърне внимание на Хартли. За щастие никой друг не беше яздил с тях.

— Аз станах в шест часа, за да мога да се видя с теб. Не можех да заспя, толкова бях развълнувана. Като че ли съм на четиринадесет години и за първи път се влюбвам. — Също както се беше влюбила в Боби Джоу, когато бяха в осми клас, само че сега бе по-силно. — Единствено за това мислих цяла нощ… а тази сутрин беше същинска лудница. Тя бе толкова зле и аз повиках лекар. Той с часове стоя при нея и после Зоуи ни каза.

— Ще се оправи ли? Засега, имам предвид? Трябва ли да влезе в болница?

— Докторът смята, че е не е нужно — обясни Таня, — освен ако не се влоши. Но тя иска да се върне вкъщи и да продължи да работи.

— Наистина е забележителна жена. — Той я гледаше как страда за приятелката си, още преди да я е загубила. Мисълта за това почти я убиваше и й напомняше за Ели. Тогава всички бяха така съкрушени. А при Зоуи ще бъде още по-зле, когато се случи.

— Ти също си забележителна жена — додаде Гордън нежно. — Никога не съм срещал друга като теб. Не очаквах, че ще бъдеш толкова реална. Мислех, че ще си най-голямата фантазьорка, която съм виждал в живота си, а вместо това ти си най-човечната, най-земната, най-обикновена. — Това не беше обида, а комплимент, и тя го разбираше. — Мислиш ли все още, че в неделя ще можеш да дойдеш с мен?

— Ще се опитам. Нека първо да видя как ще е Зоуи.

— Но Таня знаеше, че това е единствената възможност двамата да бъдат заедно. През седмицата той работеше, а следващата неделя, когато щеше да има свободен ден, те си заминаваха.

— Истина ли е всичко това между нас, Тани? — попита Гордън внезапно, както бяха застанали под един дъб. Искаше му се да бъде, искаше да вярва, че всичко е както той го мисли, но отчаяно се страхуваше, че тя е една легендарна филмова звезда, дошла от Холивуд, че ще си поиграе малко с него и ще го забрави. Ала това не й подхождаше. Той дори не смееше да го произнесе.

— Истина е — пошепна тя тихичко. — Не зная как се случи, нито кога — Таня се усмихна, — ти дяволски ме раздразни в понеделник, като не ми проговори. Може би тогава стана. Но когато и да е било, аз никога не съм изпитвала подобно нещо. Всичко е наистина, Гордън, повярвай ми — рече тя нежно и изглеждаше така пленена от него, както и той от нея.

— Аз не разговарях с теб, защото се страхувах, а после ти не се оказа това, за което те мислех, и не можах да устоя. Искаше ми се да мога завинаги да яздя из тези планини с теб.

— Какво ще правим сега? — Таня копнееше да разговарят, да бъдат заедно, но не искаше това да му коства работата и да му донесе неприятности.

— Мога ли да дойда отново тази вечер и да си приказваме? — попита той тихо, така че никой да не ги чуе.

Тя кимна и вдигна към него очи с лека усмивка.

— Ще яздим утре. Мисля, че този следобед ще останем със Зоуи, освен ако не спи. А какво ще кажеш за утре вечер? Ще дойдеш ли да ме научиш да танцувам тустеп? В брошурата е упоменато, че каубоите ще ни учат, и аз държа да бъде така. — Въпреки ужасната сутрин Таня се закачаше с него и това много му хареса. Очите му бяха изпълнени с любов и възбуда, както и нейните. Беше жалко, че не могат да им се отдадат. Но и така любовта им имаше своите върхове, беше нежна и скрита. — Ще ме научите ли, мистър Уошбоу?

— Да, ме’м, ще бъда там. — Това беше една от инициативите, на които разчиташе, и имаше намерение пълноценно да се възползва. — И в събота, отново съм на родеото.

— Ще дойда — прошепна тя.

— Ще пееш ли пак?

— Може би. — Усмихна му се. — Беше забавно. — Но ги бе и изплашило малко и двамата. — Ще видя как ще изглежда тълпата.

— Ти беше великолепна на онова паломино. — Много би се радвала да можеше да го язди заедно с него. — И неделята е наша, пък ще видим как ще бъде другата седмица.

— Звучи доста добре. — Таня сякаш го милваше с поглед. Това беше нещо ново за двамата и доста опасно. Тогава се приближиха към Хартли и Мери Стюърт и той ги остави. Тръгвайки, Гордън леко потърка ръката си в нейната и нещо в стомаха й се сви, почувства го толкова близо, а не можеше да направи нищо. Умираше от желание да го целуне.

— Как беше ездата? — попита тя Хартли, а той я погледна съчувствено.

— Много по-хубава от вашата сутрин. Мери Стюърт точно ми разказваше за Зоуи. Ракът на панкреаса е ужасно нещо. Една моя братовчедка почина от това в Бостън. — Таня кимна, благодарна, че научи какво е казала приятелката й. — Толкова съжалявам.

— И аз — рече тя и размениха погледи с Мери Стюърт. — Явно доста време още може да продължи, но са настъпили някакви усложнения. — Това беше комплицирана лъжа, ала той кимна в знак на съгласие.

— Същото се случи и с моята братовчедка. Всичко, което можете да направите, е да й помогнете да се чувства колкото е възможно по-удобно и да бъдете при нея, ако се нуждае от вас.

Думите му й напомниха, че беше забравила да каже на Гордън, че ще вземе детето на Зоуи, когато се наложи. Искаше той да знае. По редица причини. И да види неговата реакция. Не можеше да повярва, че мисли за евентуално общо бъдеще с него, едва три дни след като са се запознали, но дори да беше само някаква възможност, Таня искаше да знае как ще реагира той на много неща и едно от тях беше детето на Зоуи.

Хартли ги придружи в трапезарията и тримата говориха дълго за Зоуи, за нейното здраве, за кариерата, клиниката, детето й, неговото бъдеще, за нейния блестящ ум, за огромната й отдаденост на хората. А обектът на този разговор и възхищение седеше в стаята си и размишляваше. Знаеше, че е добре да се обади на Сам, но все отлагаше. Трябваше да го попита дали би я замествал още няколко дни, ала се страхуваше, че той ще долови нещо повече в гласа й, а все още не бе готова да му се довери. И докато се чудеше какво да прави, телефонът иззвъня, беше като самото провидение, защото се обаждаше Сам, да я пита нещо за една пациентка. Тя се нуждаеше от генерална промяна в лечението и той искаше да бъде сигурен, че предприема нещо, което Зоуи одобрява. Изненада се, че я намира в стаята й, беше решил да й остави съобщение, но искаше за всеки случай първо да опита.

— Радвам се, че те хванах — възкликна доволен. Зоуи беше щастлива, че Сам я пита, мнозина не биха оказали подобно внимание на основния лекуващ лекар, той да направи заключението.

— Наистина оценявам това, че ме питаш — каза му тя. — Точно затова обичаше той да я замества. Други лекари в нейно отсъствие бяха налагали своето становище, без да си направят труда да се поинтересуват от мнението й.

— Приятно ми е, че ми го казваш — отвърна Сам. Звучеше много щастлив, в момента бил в обедна почивка, което му се случвало рядко. — Мога да кажа само, че не е възможно да надебелееш тук. Аз от Медицинския факултет не съм тичал толкова, както сега. — Преди я беше замествал само вечер или следобед, за да може да излезе на вечеря или на театър, или да отиде на някоя благотворителна сбирка, и необезпокоявана, да изпие чаша вино с хората там. За първи път пълноценно я заместваше цяла седмица и това му хареса. — Ти ръководиш голямо нещо тук. Трудно е човек да те догони.

— Те сигурно вече и не питат за мен — усмихна се Зоуи. — Ще започнат да търсят само д-р Уорнър.

— Бих бил много щастлив. — Но слушайки я, долови, че му звучи малко особено, като че ли беше изморена, или на легло, или току-що събудила се, или плачеше, внезапно му мина мисълта, че това е странно, и той я попита. Беше просто инстинкт и тя толкова се стресна, че за минута замлъкна, после отново се разплака и не можа да отговори. Сам чу това и у него се събуди силна тревога.

— Да не се е случило нещо с приятелките ти? — попита я внимателно. — Или с теб? — Беше човек с изключителна интуиция и това я изплаши.

— Не, не, те са добре — каза Зоуи и побърза да смени темата. — Всъщност аз щях да ти се обаждам, така или иначе. Тук прекарваме толкова добре, че се чудех дали… — Тя се запъна, ала бързо продължи на един дъх, с надежда, че той не забелязва. — … ако би могъл да ме заместваш още една седмица, може и по-малко. В най-лошия случай ще си дойда следващата седмица. Аз бях сигурна, че ако си свободен, или… ти как би приел това? Исках да те попитам.

— Ще го направя с удоволствие — каза Сам спокойно, но той бе следил всеки нюанс на интонацията й и беше сигурен, че тя плаче. — Нещо обаче не е в ред и аз бих искал да зная какво е то, за да ти помогна.

— Наистина нищо — продължи тя да го лъже. — Но ти можеш ли да останеш още една седмица в клиниката?

— Разбира се, че ще го направя. Няма проблем. Не е там въпросът. Зоуи, кажи ми какво има? Винаги остава някаква частица от пъзела, която ти не ми показваш. Защо се криеш? Какво не е наред, миличко?… Аз те чувам, че плачеш… моля те, не затваряй… искам да ти помогна. — Той също почти плачеше, а тя вече неудържимо хълцаше.

— Не мога, Сам, моля те, не ме питай…

— Защо? Кое е това, което е толкова ужасно, че ти трябва да го криеш и да носиш целия товар сама? — И тогава, както я питаше, той разбра. Страхотната напаст, най-големият срам, непреодолимата мъка. Тя имаше СПИН. Не му каза, но той разбра. — Зоуи? — Усети по гласа му, че нещо се е случило, и изведнъж притихна. Това обясняваше много неща: защо не искаше връзка с никого, защо изглеждаше така болна онзи ден. Случваше се на немалко лекари, чиито пациенти са болни от СПИН. Човек се опитваше да внимава, но се случваше. Направиш някаква грешка, някой мръдне при инжекция, боцкаш дете и убождаш и себе си, бил си уморен или отпуснат, каквато и да е причината, резултатът е невъзвратим. — Зоуи? — промълви отново и гласът му беше много ласкав. Съжаляваше, че не е сега при нея да я обгърне с ръце. — Убоде ли се? Искам да зная… моля те… — Настъпи дълго мълчание и после въздишка. Толкова беше трудно да се бори с него. Тайната й бе разкрита.

— Да… миналата година… беше малко момиченце и много шаваше.

— О, господи… аз си знаех. Защо не ми каза? Бях толкова глупав, и ти. Какво правиш? Защо се криеш от мен? Болна ли си сега? — Беше изпаднал в паника, тя имаше СПИН, а той не бе сторил нищо да й помогне, само дето я заместваше. Мозъкът и сърцето му силно пулсираха. — Болна ли си? — запита той още по-настоятелно.

— Малко. Не е сериозно, но лекарят тук иска да се отпусна няколко дни. Мисля, че до понеделник ще бъда добре. Той ме съветва да се лекувам цяла седмица, за да не допусна нова инфекция.

— Слушай лекаря. Какво ти е всъщност? — Сам изведнъж прозвуча професионално и Зоуи се засмя. — Нещо в дихателните пътища ли? — Тя не беше толкова твърда.

— Не, обичайният ужас, който идва с болестта. Страшна диария. Снощи наистина мислех, че ще умра. Учудвам се, че не стана.

— Ти няма да умреш още дълго време — каза той делово, — аз няма да те оставя.

— Преживяла съм всичко това, Сам — каза Зоуи тъжно. — Не тръгвай по моите стъпки. Спомни си, аз така започнах своята практика. Човекът, с когото живеех, се разболя вследствие преливане на заразена кръв. Създадох тази клиника заради него. Но да го наблюдавам как умира, беше най-тежкото нещо, което съм изживявала, а преди бях имала много хубави мигове с него. Няма да причиня подобно нещо никому другиму. Това е началото на края. Няма да го допусна.

— Ти съжаляваш ли, че си го направила? — По-добре ли щеше да е, ако го бе?

— Не — отговори Зоуи ясно. Тя беше обичала Адам до края. Но не искаше Сам да изпита онова, което беше минало през нейната глава.

— А как щеше да се чувстваш, ако той ти бе казал, че не ти позволява да се грижиш за него? Ако те беше отпратил?

— Опита се да го направи неведнъж — усмихна се тя. — Аз просто не го послушах — в този момент се усети какво казва и се запъна, — но това беше различно. — После се замисли. — Щях да се чувствам измамена, ако не бях до него. — Сега Зоуи мислеше за Сам, тя едва го познаваше в някои отношения, но в други сякаш го бе познавала винаги.

— А защо ти искаш да измамиш мен? — каза й той направо, вече решен да не допуска да бъде отблъскван, или да се преструва, или да крие чувствата си. — Аз те обичам. От години. Може би още откакто учехме в Станфорд. Мисля, че тогава съм бил просто глупак, та не съм го разбирал. А след като го осъзнах, ти така и не ми даде възможност да ти го кажа. Но сега нямам намерение да те оставям да ме спираш. Искам да бъда с теб… Не ме е грижа какво тази ужасна болест ще направи с теб… няма значение дали ще страдаш от диария, язви по лицето, или пневмония. Аз искам да ти помагам да живееш, искам да работя с тебе, Зоуи… да се грижа за теб и Джейд… моля те, позволи ми да те обичам… толкова малко любов има на света, ако сме намерили нещо, нека да го споделим. Не го захвърляй. СПИН-ът не променя нищо, не ми пречи да те обичам, означава само, че онова, което изпитваме, е нещо по-ценно. Няма да ти позволя да го пропилееш. За мен тази любов означава много… — Сега той плачеше и тя беше така трогната, не можеше да проговори, давена от собствените си сълзи. — Зоуи… обичам те… ако не те замествах тук, щях да се кача на следващия самолет и да ти кажа всичко това очи в очи, но ти сигурно ще ме убиеш, ако го сторя и зарежа пациентите ти. — Сам се засмя през сълзи, тя също.

— Да, със сигурност, затова да не си посмял да оставиш клиниката.

— Няма, иначе още тази вечер щях да съм при теб. Толкова ми липсваш. Вече твърде дълго време те няма — оплака се той.

— Сам, как можеш да бъдеш толкова луд? И да причиняваш това на себе си?

— Ами човек просто не прави избор на тези неща в живота си. Влюбва се в този, в когото се влюбва. Съжалявам, ако не ти е удобно, много съжалявам, ако си болна. Аз утре мога да се влюбя в някоя ужасна жена и да я накарам да се хвърли под влака. Поне ти и аз знаем цената на всичко това. Имаме известно време, може би много, може би малко. Аз искам да получа каквото ни е отредено. А ти? Ти ще го пропилееш ли?

— Ще трябва непрекъснато да бъдеш изключително внимателен. — Зоуи все още се опитваше да го обезкуражи, но той не желаеше да слуша. Беше напълно сигурен в това, което искаше от нея.

— Да бъда внимателен е много малка цена, нали? Заслужава си. Господи, ти така ми липсваш, Зоуи. Аз копнея да те държа в обятията си и да те направя щастлива.

— Ще работиш ли с мен? Пълен работен ден? Или поне отчасти? — Това бе също много важно за нея, ако не и по-важно от другото. Тя носеше отговорност за толкова хора, повече, отколкото към самата себе си. И се нуждаеше от Сам да й помага. Но той самият го желаеше.

— Ще работя за теб ден и нощ, ако ти искаш това — каза и после му дойде по-добра мисъл. — Всъщност аз ще върша дневната и нощна работа, а ти ще се натоварваш малко по-малко, моля те. И ще си оставяме време и за нас си. Не искам повече да се преуморяваш. Ще се грижим добре за теб. Нали? Точно както казваме на пациентите си. И ще ме слушаш. Аз ще бъда твоят доктор.

— Да, сър — усмихна се тя и отново избърса сълзите си. Тази сутрин беше наситена с емоции. Бе се доверила на двете си най-добри приятелки и на Сам и никой не я беше изоставил, напротив, те всички бяха изключителни човешки същества. И тогава Сам я стресна още повече.

— Хайде да се оженим — предложи внезапно той и Зоуи не можеше да повярва на онова, което чуваше. Наистина беше обезумял, но тя го обичаше тъкмо такъв. Засмя се открито, когато му отговори.

— Ти си за освидетелстване. Няма да ти позволя да направиш това. — Беше ужасена, ала и дълбоко трогната.

— Аз щях да ти предложа да се оженим, независимо дали имаш СПИН, или не. — Тонът му беше твърд и решителен.

— Но аз имам СПИН и не мога да ти причиня това — рече тя тъжно.

— А ако се отнасяше за твой пациент? Аз те познавам. Ти щеше да му кажеш да направи онова, което би го ощастливило и което счита за правилно.

— Откъде знаеш, че това е правилно? — попита Зоуи нежно.

— Защото те обичам — каза той, молейки се тя да склони.

— И аз те обичам — отвърна Зоуи внимателно, — но да не бързаме, да приемаме нещата бавно. — Хареса му реакцията й, означаваше, че смята, че има време, за да взема решения, тоест, че е оптимистка, а това бе важно. Но той наистина искаше да се ожени за нея. И по-лесно щеше да я убеди очи в очи.

— Страшно съм щастлив, че ти позвъних днес — каза той, сияейки. — Получих съвет за един пациент, работа, за предпочитане на пълно работно време, и вероятно и съпруга. Беше действително много плодотворен разговор — добави и тя се засмя.

— Не мога да повярвам, че оставих ненормален като теб да ръководи клиниката ми.

— Нито пък аз. Но твоите пациенти ме обичат. Помисли си колко ще са щастливи те, когато станем д-р и д-р Уорнър.

— И ще трябва да приема и името ти? — Зоуи се смееше. Наистина го обичаше. Отдавна беше привързана към него, ала не бе позволила чувствата й да вземат връх. Беше твърде заета с пациентите си, за да се остави да бъде нещо повече от лекарка… и майка.

— Можеш да се наричаш както си искаш, ако се омъжиш за мен — каза й Сам великодушно. — Аз съм с широки разбирания.

— Ти си луд — отвърна тя и изведнъж стана сериозна, макар двамата да бяха в много добро настроение. — Благодаря ти, Сам… ти си чудесен — изрече го искрено — и аз наистина те обичам. Преди се плашех от това, че много те харесвам, но бях твърдо решена да не се забърквам в такава каша. А ти самият се хвърли право в нея. Все още можеш да промениш намеренията си, ако желаеш.

— Имаш ме завинаги — каза той спокойно.

— Бих искала и аз да съм… завинаги — промълви Зоуи тъжно.

— Можеш да бъдеш. Ако, макар и малко зависи от мен, ще бъдеш.

— Поне работата ми ще бъде… в клиниката… и Джейд… и ти… и приятелките ми…

— Ако ме питаш, съществуват доста неща, заради които трябва да те има.

— Ще направя всичко каквото мога, Сам, обещавам.

— Добре. Тогава почивай, докато си там, и се върни здрава, и иди в болница, ако диарията не спре.

— Вече спря — каза тя и това го успокои.

— Пий много течности.

— Зная. Аз съм лекар. Не се безпокой. Ще бъда на ниво. Кълна се.

— Обичам те. — Беше странно. Напълно неочаквано. Той изведнъж се почувства толкова щастлив. Зоуи го обичаше. Тя имаше СПИН, беше ужасна новина и все пак по някакъв лудешки начин Сам бе щастлив и Зоуи също. Тя все още се усмихваше, когато по-късно, след като бяха обядвали, Таня и Мери Стюърт дойдоха да проверят как е.

— Какво се е случило? — попита Таня подозрително. — Ти ми приличаш на котка, която е глътнала канарчето.

— Говорих със Сам. Ще дойде да работи с мен в клиниката.

— Уау, страхотно! — Мери Стюърт беше ентусиазирана, разбираше какво облекчение е това за Зоуи.

— Не, не, почакай… тя лъже. — Таня присви очи и изгледа старото си другарче. — Има още нещо, но не казва.

— Не, няма. — Ала едва се сдържаше да не се засмее. Атмосферата беше далеч от напрегнатостта и мъката на изминалата сутрин.

— Какво друго каза той? — Зоуи се бе ухилила, опитвайки се да избегне въпроса на Таня.

— Нищо. Аз му казах — тя се поколеба, изведнъж ставайки по-сериозна, — че съм серопозитивна. — Ненавиждаше тези думи и вдигна широко отворените си очи към своите приятелки, все още неспособна да асимилира онова, което бе чула от него.

— И как реагира той? — попита тихо Мери Стюърт, а Зоуи се извърна към нея с усмивка на учудване.

— Поиска да се оженим. Можете ли да си представите? — Двете жени зяпнаха и я гледаха невярващи. Таня проговори първа.

— По-бързо да те излекуваме, за да се прибереш вкъщи при тоя човек, докато някоя друга не го е грабнала. Той изглежда страхотен.

— И наистина е. — Зоуи все още не знаеше какво ще прави. Но щеше да бъде с него, и да работи с него, и да изживее всичко, което животът й предложи, и ако Сам наистина искаше да се оженят, тя може би щеше да приеме. Ала независимо дали щеше да се омъжи за него, или не, знаеше, че го обича, което беше най-важното.

— Това е чудесно, дявол да го вземе — каза Мери Стюърт, силно впечатлена от д-р Сам Уорнър.

Трите поговориха известно време и тогава Мери Стюърт и Таня излязоха, тъй като Зоуи изглеждаше вече много по-добре. Този следобед Хартли и Мери Стюърт отидоха на екскурзия в планината и разговаряха за толкова неща, за Зоуи и за мъжа, който беше достатъчно смел да се обвърже с жена, която обича, макар да знаеше, че е обречена. И двамата намираха това за изключителен жест и се възхищаваха на Сам.

А Таня отиде на езда с Гордън. Бяха щастливи този ден. Никой друг от нейната група не искаше да язди: Хартли беше на екскурзия с Мери Стюърт, лекарите от Чикаго заминаха на риба и те двамата, без дори да са го планирали, останаха сами. Гордън я заведе до един планински водопад и там за малко слязоха от конете и легнаха сред високата трева и диви цветя, той я прегърна и се целуваха, и им костваше свръхчовешки усилия да се въздържат да не стигнат по-далеч. Ала желанието им бе да напредват бавно в отношенията си, въпреки ограниченото време, с което разполагаха. Те вече имаха чувството, че са в експресен влак. Но това беше най-хубавият следобед в живота й, легнала на тревата, го гледаше, надвесен над нея, после той се отпусна по гръб и заедно наблюдаваха планините. Разхождаха се известно време, уловени ръка за ръка, водейки конете, говориха си за детството, също и за Зоуи и за забележителната любов на Сам. Бяха храбри хора в един труден свят. По свой начин такава беше и Таня. Беше изминала дълъг път в живота си и сега внезапно до нея имаше някой, който беше силна опора, сърдечен и мил. Плашеше се малко от това какво пресата ще съчини и се опитваше да го подготви за очакваните неприятности, за горчивината, която можеше да изпита, но Гордън, изглежда, не се безпокоеше и накара Таня да се огледа наоколо.

— Докато имаме всичко това, как можеш да се тревожиш за подобни неща? Те са толкова несъществени. Ние сме важните и онова, което представляваме един за друг.

— А когато няма да имаме всичко това около нас? — попита тя, оглеждайки се и мислейки за връщането си в Калифорния.

— Ще го имаме — каза той спокойно, — трябва да го имаме. Докато имаме нещо тук, някакво местенце, където да идваме, да ставаме отново мъдри, може би останалата част от налудничавия живот няма да бъде от такова значение. — Това беше интересна идея и й хареса. Може би Гордън беше прав и тя трябваше да купи място в Уайоминг. Би могла да си го позволи. Можеше дори да продаде къщата в Малибу. Беше огромна, а Таня почти никога не ходеше там.

— Изпитвам чувството, сякаш стоя на прага на един цял нов живот — каза тя, когато застанаха върху една стръмна скала и оттам наблюдаваха долината. Виждаха биволи, лосове, говеда, коне. Беше удивителна гледка и Таня започна да разбира, защо той толкова обичаше всичко тук.

— Ти наистина стоиш на прага на един нов живот — изрече Гордън бавно и отново я обърна към себе си, обгърна я с ръка и я целуна.