Даниел Стийл
Ранчото (15)

15.

През третия ден в Уайоминг, Зоуи лежеше в леглото си и сънливо се протягаше. Още нямаше седем часа и тя щеше да стане след няколко минути. Чу, че някой вече ходи из кухнята. Мери Стюърт току-що беше станала и прозявайки се, тръгна натам да приготви една кана кафе и почти отскочи, когато налетя на Таня.

— Какво правиш тук? — възкликна Мери Стюърт учудена.

Таня никога в живото си, дори и в колежа, не беше ставала в този ранен час.

— Ами като се огледам, аз живея тук! — Беше направила кафе, кифлички и бе извадила едно кисело мляко от хладилника. Явно вече беше измила зъбите и лицето си и когато Зоуи излезе от стаята, също не можеше да повярва.

— Да не би нещо да не е в ред? — попита със загрижен вид, като ги видя. Може би се бе явил някакъв проблем. Трябваше наистина да има някаква спешна причина, която да извади Таня от леглото по това време.

— О, за бога, какво ви е на вас двете? Аз просто исках да започна деня по-рано. — Но тя не можеше лесно да ги подведе с обясненията си.

— Аз зная причината — каза Зоуи с широка усмивка. Сега беше неин ред. Таня беше притискала нея за Сам и Мери Стюърт за Хартли. — Гордън.

— Не бъди глупава — смъмри я Таня, — той е каубой.

— Какво от това? — отвърна Зоуи сериозно. — Той те гледа, сякаш ходиш по вода.

— О, глупости — възрази Таня, суетейки се в малката кухня, но в това имаше повече истина, отколкото приятелките й предполагаха. Предишния следобед бяха разговаряли за много неща, докато яздеха. Злополуката с малкия Бенджамин беше разтърсила всички и те бяха по-сериозно настроени. Гордън беше говорил за сина си. Вече бил пораснал и той не го бе виждал от две години, но очевидно беше много привързан към него. Таня разказа за проваления си брак с Боби Джоу, считаше го за единствения си реален брак и все още съжаляваше, че не бе устоял на правилата на нейната професия. От време на време все още й липсваше. И сега, когато отново беше сама, се чудеше защо бе всичко това. Куп златни грамофонни плочи, куп пари, огромна къща? Нямаше съпруг, нямаше деца, нямаше никой, който да се грижи за нея, когато остарее, никой, с когото да бъде, да споделя триумфите и провалите си. Всичко изглеждаше толкова безцелно и мястото, което бе извоювала в живота си, толкова празно. Това бе, което всеки в Холивуд искаше, а истината беше, че за нея не означаваше нищо. Бяха сериозни неща, които Таня му довери, а Гордън ги прие с много разум, стараейки се да й вдъхне успокоение. Беше умен и практичен и здраво стъпил на земята, каквато беше и тя, и по някакъв странен начин те намериха много общо помежду си. Той имаше желание още да разговаря с нея, но трябваше да се върнат в корала, а на каубоите разрешаваха да се хранят с гостите само в неделя, ако нямаха тогава свободен ден, какъвто бе случаят с Гордън. Но на Таня й харесваше да си приказва с него. У Гордън имаше толкова неща, които й допадаха. И за нея нямаше значение неговата недодяланост понякога. Обикновено той беше внимателен и загрижен, у него тя не забелязваше и следа от алчност или жестокост и беше много интелигентен. Харесваше й дори фактът, че двамата са от Тексас, ала не искаше да казва на другите.

— Ти тайни ли имаш от нас? — подразни я Зоуи и Мери Стюърт също й се усмихна. Но Таня ги изостави и отиде да довърши тоалета си. Бе особено привлекателна този ден в избелените си дънки и тениската с цвята на праскова. Беше обула дори нов чифт ботуши с цвят на кайсия, ръчно обшити, които беше купила преди известно време в Тексас.

И когато влязоха в трапезарията, Хартли ги очакваше. Той бе весел и в добро разположение на духа и веднага обгърна с ръка Мери Стюърт и сърдечно поздрави останалите. Ухаеше на сапун и афтършейв и изглеждаше много красив в бялата риза и дънките. Таня веднага си помисли каква страхотна двойка са с Мери Стюърт. Като че ли бяха създадени един за друг. Зоуи се съгласи с нея, когато отиваха към конюшните след закуска.

Малкият Бенджамин ги чакаше там и караше всеки да му се подпише на гипса. Таня сърдечно го целуна и му подаде автограф, а група млади момичета се възползваха от това да си поискат и те и майките им не възразиха. Хората се бяха поотпуснали, виждайки я около себе си, но никой не й правеше скришом снимки, което тя оцени. Когато Гордън я забеляза, махна отдалеч с ръка, беше зает, оседлаваше много коне. Както винаги, те щяха да тръгнат последни и Мери Стюърт седна на една пейка, взела Бенджамин в скута си, гъделичкаше с носа си вратлето му и му говореше. Сега той беше за нея като дар.

— Ама ти наистина ни изплаши вчера, ти, диваче такова — гълчеше го ласкаво тя, спомняйки си ужасната гледка, как детето препуска с коня, полита във въздуха и се стоварва на каменистия път.

— Докторът каза, че съм можел да си счупя врата, но аз не го счупих.

— Е, това е късмет.

— Да-а. А мама плака. — Тогава той погледна към Мери Стюърт сериозно. — Ти беше права. Тя каза, че никога няма да обича бебето, както обича мен. Аз й казах, че и ти каза така.

— Добре.

— Тя каза, че аз винаги ще бъда нейното специално дете. — И тогава Бенджамин отново я разплака с една фраза, която я жегна под лъжичката. — Съжалявам за твоето момченце — рече и я целуна.

— И аз — прошепна Мери Стюърт с разтреперани устни, а Хартли я наблюдаваше. — Все още го обичам много, много. Той продължава да бъде за мен специалното ми дете.

— Можеш ли да го виждаш понякога? — попита той, озадачен от смъртта. Това бяха въпроси, които Тод би й задавал на тази възраст и тя би се опитвала да се измъкне, но на Бенджамин каза честно.

— Не, не мога. Вече не мога. Само в сърцето си. Там постоянно го виждам, и на снимки.

— Как му е името?

— Тод.

Бенджамин кимна, като че ли това беше достатъчно за представяне. След малко скочи от скута й и отиде при конете, после се прибра при майка си в къщата. И тогава Мери Стюърт, Таня и останалите се отправиха към Гордън. Да общува с Бенджамин, все още беше болезнено. Той бе толкова прям, а може би това беше за нея оздравително. Със сигурност не беше лесно и Хартли й стисна ръката, преди тя да се качи на коня си, и й каза, че е страхотна.

— Не зная с какво съм заслужила да ми се падне такова щастие — отговори Мери Стюърт.

— Чист живот — подметна той.

Тази сутрин ездата бе много приятна. Зоуи изглеждаше уморена, затова реши да язди полека, за отмора. Двамата лекари бяха отишли на екскурзия в Йелоустоун със сал и тя се присъедини към Мери Стюърт и Хартли. Гордън и Таня бяха както винаги далеч напред и той я покани да посети родеото същата вечер, в което участваше.

— Да не се шегуваш? С какви животни?

Той погледна закачливо за миг.

— Бикове и прерийни коне. Правя го още от Тексас.

— Ти луд ли си? — Тя беше ходила на родео като дете. Хората биваха стъпквани и влачени, половината от тях, преди да навършат тридесет години, получаваха мозъчни увреждания, други бяха с толкова много чупени кости, мъкнеха се като старци, макар и едва прехвърлили двадесетте. — Това е наистина глупаво — каза Таня, гледайки го сърдито. — Ти си умен човек, защо рискуваш живота си за неколкостотин долара или за една сребърна купа? — Вкъщи имаше десет такива, но за какво му бяха, ако останеше недъгав?

— Те са също като вашите платинени грамофонни плочи — отвърна Гордън спокойно, без ни най-малко да се изненада от реакцията й. Майка му казваше същото, както и сестрите му. Жените просто не разбираха. — Като това, което трябва да преживеете, за да получите златна плоча, или един „Оскар“. Погледнете на какво мъчение ви подлагат, репетиции, заплахи, лоши мениджъри, таблоиди. Далеч по-лесно е да яздиш див кон само деветдесет секунди.

— Да, но мен не ме влачат с главата, навряна в конските фъшкии, докато мозъкът ми се изпари. Гордън, аз не одобрявам това — заяви Таня строго и той остана разочарован. Може би тя все пак беше момиче на големия град, а не тексаска.

— Значи ли, че няма да дойдете тази вечер? — изглеждаше смазан и Таня поклати глава, но се смееше.

— Разбира се, че ще дойда. Ала въпреки това мисля, че си луд. — Тогава той широко се усмихна и си запали цигара. — Какво ще яздиш тази вечер?

— Оседлан мустанг. Това е лесно.

— Прояви се. — Беше се ентусиазирала. Тя обичаше да ходи на родео и във всеки случай не би пропуснала подобно преживяване. Гордън я покани да отиде да го види при огражденията за конете и Таня му обеща да се опита. За нея невинаги беше възможно да се движи свободно. Ако хората я разпознаеха, дори можеше да се наложи да си тръгне. Тя никога не ходеше на обществени места без бодигард, но този път щеше да отиде с автобуса си с Том, Зоуи и Мери Стюърт. И Хартли, ако искаше да ги придружи. Самата Таня едва изчакваше да види Гордън. Беше в настроение за силни емоции.

Приличаше на дете, което ще водят на панаир, когато вечерта се облякоха преди вечеря. Тя излезе от стаята в бежови велурени джинси, отстрани с кант, подходяща бежова риза със същите кантове и велурен ешарп. Каубойската й шапка беше в същия цвят. Изглеждаше напълно от Запада, но беше купила всичко в Париж и велурът беше толкова мек, че го чувстваше като кадифе върху тялото си.

— Уау, вие, тексасците! — възкликна Мери Стюърт. Беше в смарагдовозелени джинси и подходящ пуловер с ботуши от черен алигатор от „Били Мартинс“. А Зоуи носеше дънки от ластичен плат с военен тип сако „Ралф Лорен“. Както обикновено, бяха най-добре изглеждащата група и Хартли беше започнал да ги нарича Ангелите на Хартли, което ги забавляваше.

Вечерята беше много оживена, Бенджамин тичаше из залата, а майка му заплашваше, че всеки момент ще роди. Каза, че преживяла доста стресове през седмицата и едва щяла да издържи да се върне в Канзас Сити, и Мери Стюърт едва ли можеше да я упрекне. Това не бе най-благотворното за жена, бременна в осмия месец. Но Мери Стюърт беше щастлива, че е срещнала Бенджи. Детето я накара да му се подпише на гипса втори път. Веднага след вечеря се качиха в автобуса на Таня и заминаха за Джаксън Хоул с Хартли. Той се беше съгласил да ги придружи на родеото и беше много впечатлен от автобуса.

— Не мога да повярвам — току повтаряше, забавлявайки се от всичко, което виждаше. — А аз мислех, че моят ягуар е бог знае какво.

— Аз пък карам един стар, десетгодишен фолксваген — довери му Зоуи и той се разсмя. Но при нея беше в името на хуманна кауза. Всяко пени, което спестяваше, отиваше за закупуване на лекарства и оборудване за клиниката.

— Страхувам се, че литературният свят не може да се състезава с Холивуд — каза Хартли извинително. — Вие ни биете, Таня.

— Да, но погледнете мръсотията, с която ние трябва да се справяме. Вие работите като джентълмени. Хората, с които аз се налага да общувам, са диваци, затова заслужавам това — заоправдава се тя и всички се смяха, и никой не й завиждаше, нито самият Хартли, Таня здравата работеше за своите пари.

В удобния автобус времето мина бързо от Мууз до Джаксън Хоул и пристигнаха с половин час по-рано. Ранчото се беше погрижило да им предостави чудесни места. Всичко беше познато, миризмата, усещането, и у Таня нахлуха детски спомени. Беше точно така, както когато беше момиченце. Тя яздеше своето пони и наблюдаваше останалите. А когато порасна, яздеше дори вътре на терена, но баща й каза, че е много скъпо, а Таня не беше чак толкова отдадена на конете. Харесваше само възбудата около състезанията. Беше нещо като цирк.

Те заеха местата си, купиха си пуканки и кола, когато един служител се приближи към нея. Тя се позачуди, да не са сгрешили нещо, да нямаше някаква заплаха или проблем със сигурността, защото човекът изглеждаше изключително нервен, и Хартли веднага зае защитна позиция. Мъжът поиска да говори с Таня.

— Мога ли да зная какво има? — попита Хартли любезно, усещайки някаква заплаха, или най-малкото неудобство за нея.

— Бих желал да говоря с мис Томас — настоя той с акцент, който Таня лесно разпозна, беше тексаски. — Искаме да я помолим за една услуга. — Надзърна над рамото на Хартли и добави: — Като тексаска.

— Какво мога да направя за вас? — Тя пристъпи напред. Беше решила, че той не е опасен, макар и да ги безпокоеше.

— Чудехме се дали… — Мъжът се потеше от неудобство, бяха го натоварили с тази задача, но сега си мислеше, че трябваше да изпратят някой друг. А нейният бодигард наистина го изплаши. Беше много добре облечен и леко всяващ страх. Това беше, разбира се, Хартли, макар че бе купила билет и за Том, но той седна някъде другаде. — Мис Томас — човекът от Тексас продължи нервно, — зная, че вие навярно не правите това, а и ние не можем нищо да ви платим… но се чудехме… дали ще ни окажете тази чест… — Тя имаше желание да го разтърси, за да излязат думите от устата му — … дали бихте изпели националния химн тази вечер. — Беше толкова изненадана, че в първия миг не отговори. Беше го правила преди, в това имаше нещо трогателно. Като песен бе трудна за изпълнение, но от друга страна, щеше да бъде толкова хубаво. Навън, на открито, с планините, ограждащи ги отвсякъде. Идеята беше страхотна, тя му се усмихна и се почуди какво ли ще каже Гордън. Колкото и смешно да беше, искаше й се да го направи заради него, да пожелае късмет на неговия мустанг.

— За мен ще бъде чест — каза сериозно, така и мислеше. — Къде искате да го направя?

— Бихте ли дошли с мен? — За миг Таня се поколеба, бе малко изплашена от тълпата и от това, което можеше да й се случи, а нямаше кой да я защити. Другите гледаха загрижени, но до този момент никой от публиката не я беше разпознал, а и я съблазняваше мисълта да изпълни химна.

— Искаш ли да дойда с теб? — запита Хартли, щеше да бъде щастлив да й предложи закрилата си.

— Мисля, че ще се справя сама — увери го тя. — Ще бъда на открито и ако забележите нещо, да се приближава тълпа или друго, извикайте органите за сигурност, полиция ли, какво ли, да дойдат на мястото. — Макар и да знаеше, че можеше да не пристигнат достатъчно бързо.

— Смятам, че не бива да го правиш — каза той, по-консервативно настроен.

— За тях това ще значи много. — Беше подарък, който можеше да поднесе на Гордън. Тя искаше да го направи заради него и хората от Джаксън Хоул, Уайоминг. — Не се тревожи — додаде, потупвайки ръката му, погледна към приятелките си и последва потящия се от притеснение човек по многобройните стъпала надолу към арената.

Те излязоха съвсем на открито и всички можеха да я видят. Предложиха й да застане в средата на арената с микрофон, или ако предпочита, да се качи на кон. Във всеки случай беше на прицел, но на кон щеше да е по-подвижна, предоставиха й един красив паломино, който по цвят подхождаше на костюма и косите й. Така бе по-театрално. Надяваше се само да не стане лесна цел за някой с оръжие. Беше ужасно да мисли така, но на концерти винаги го имаше предвид. Нейният импресарио сигурно би получил удар, ако знаеше какво се готви да направи, без да е защитена, и то без хонорар. Ала малкото момиче от Тексас все още живееше у нея. Като дете никога не бе и помисляла, че един ден ще пее националния химн при откриване на родео. Обясниха й, че церемонията ще започне след около десет минути. Огледа се наоколо, търсейки с очи Гордън, но не успя да го зърне. Никой, изглежда, не бе разбрал за нейното присъствие, нито какво предстои. Никой не знаеше, че тя е сред публиката, или поне така си мислеше, макар че служителите казаха, че момичето, което се обадило да ангажира билетите, съобщило за кого са. Това малко я обезпокои, ала човек трудно можеше да контролира всичко. Някой някога все казваше нещо. Тълпата, събрала се да наблюдава родеото обаче, не беше подготвена за съобщението, което беше направено, нито самият Гордън.

— Дами и господа — каза церемониалмайсторът по микрофона от средата на арената, възседнал голям, черен жребец. — Тази вечер имаме за вас една наистина голяма изненада. Родеото на Джаксън Хоул ви приветства с „Добре дошли“ и за да ви благодарим, че сте тук да видите нашите бикове, нашите мустанги и нашите каубои, ние сме поканили една наистина чаровна дама, която ще ви поднесе изненадата, ще изпее националния химн. Тя е на посещение в Джаксън Хоул. — И когато го изрече, Таня се помоли наум да е достатъчно съобразителен да не спомене къде е отседнала, същото помислиха и приятелките й, но слава богу, той не каза. — На нея родеото не й е чуждо. Тя е момиче от Тексас… дами и господа… — Последва мощен звук от удари на барабани от оркестъра на гимназиалното училище, който щеше да изпълни химна. — Представям ви… Таня Томас… — И докато произнасяше тези думи, един каубой отвори портата и тя с галоп излезе на арената на своя паломино.

Представляваше великолепна гледка с разветите си руси коси. В едната си ръка държеше микрофона, а с другата юздите, конят беше по-буен, отколкото очакваше, и Таня се молеше да не падне от него, преди да изпее химна. Съгласно сценария тя обиколи в галоп арената и после бавно поведе коня към центъра, усмихната и махайки за поздрав към публиката, а отвсякъде пищяха и я приветстваха. Хората се бяха изправили на крака и не можеха да повярват на изключителния си късмет. За частица от секундата тя се изплаши да не нахлуят и да не я стъпчат. Почти усещаше боботещия кипеж. Искаше й се да зърне Гордън, ала бе невъзможно. Той беше много далеч назад, седнал на оградата, зад която бяха мустангите, и не можеше да повярва на онова, което виждаше, на реакцията на публиката. Беше изненадан, че тя не му каза, но продължи да наблюдава как зрителите крещят и викат името й и в ритъм удрят с крака. Таня държеше ръката си високо вдигната и накрая престанаха, за да чуят какво ще им каже.

— Окей, сега… И аз съм щастлива да се срещна с вас, но това не е концерт, а родео… и ние ще изпеем нашия национален химн, така че нека да се успокоим. За мен е истинска чест да бъда тук. — Говореше така прочувствено, че те наистина се успокоиха и се заслушаха. — Това е много специална песен за всички нас, американците. — Сякаш дръпна най-тънката струна във всяко сърце. — И бих искала да се замислите върху онова, което тя казва, и да пеете заедно с мен. — Таня сведе глава за миг, настъпи пълно мълчание и оркестърът започна, свиреха толкова въодушевено, по-добре от професионалисти. Правеха го заради нея и тя пя от все сърце за хората на Джаксън Хоул, за туристите, за своите приятели и за тексасците… и за Гордън. Пя най-вече за него и се надяваше той да разбере това. Знаеше какво означава родеото за него, същото, което означаваше и за нея, когато беше малко момиче в Тексас. Това беше върхът на съществуванието му. Поне винаги досега е било. Но в този момент единственото, за което можеше да мисли, беше Таня и онова, което виждаше и чуваше. Никога не беше чувал нещо по-прекрасно и така му се искаше да го има записано, за да може вечно да го върти и слуша. Гордън се просълзи и не само той, а почти всички зрители. И направо полудяха, когато песента свърши. Таня им махна за последен път и в галоп напусна терена, преди да прескочат бариерите и да я последват. Връчи микрофона на човека, който я бе поканил, а той я целуна по бузата така поривисто, че едва не я свали от коня. Тогава тя слезе и на мига изчезна в тълпата. Запъти се към ограждението за мустангите, за да търси Гордън. Цялата трепереше от възбуда.

Никой не видя къде се шмугна, движеше се така бързо, че й загубиха следите. Даже Хартли не можеше да я зърне и Мери Стюърт, и Зоуи бяха загрижени за нея. Но тя знаеше къде отива. Достатъчно беше ходила по надбягвания, за да може да се ориентира, и само след две минути го зърна, още изглеждаше зашеметен, възседнал ограда номер пет. И някак като че ли я усети, погледна надолу и я видя. Ловко се спусна по високата ограда и застана до нея. Гордън далеч я надвишаваше по ръст, а тя цялата грееше.

— Защо не ми казахте, че ще правите това? — Изглеждаше засегнат, но беше все още силно възбуден от песента.

— Аз не знаех, докато не дойдох тук. Поканиха ме в момента, когато седнах.

— Бяхте невероятна — изрече той с гордост. Не му се вярваше, че я познава. Последните няколко дни за него бяха като сън, а сега стоеше и разговаряше с нея, сякаш винаги я е познавал. Беше с кожени каубойски панталони в зелено и сребърно, подходящи красиви ботуши, светлозелена риза и сива каубойска шапка, сребърните му шпори дрънчаха. — Никога не съм чувал някой да пее така — добави удивен. Около тях се събираха хора, ала никой не осъзнаваше с кого разговаря Гордън. Не бяха в състояние да си го представят.

— Лудост е да ти казвам такова нещо — поде Таня, почувствала се изведнъж срамежлива като дете, а и не беше сигурна дали той трябва да чуе това, — но аз го направих заради теб. Помислих, че може да ти донесе късмет… да ти хареса…

Очите му бяха като милувка, вперени в нея, ала Гордън беше толкова стеснителен, не знаеше как да го приеме.

— Не зная какво да ви кажа. Просто не зная, Таня… — Таня… Таня Томас… искаше да се ощипе, за да се събуди. На него ли се случваше всичко това? На него ли говореше тя? С нея ли беше яздил от понеделник насам? Това беше лудост. Той сънуваше.

— Беше нещо като подарък от мен за теб… сега и ти ще ми направиш подарък. — Гордън изпадна в ужас, какво ли ще поиска от него. Но в този миг би направил наистина всичко, което би пожелала. — Пази се. Това е, което искам от теб. Внимавай. Дори и да не спечелиш. Иначе не си заслужава, Гордън. Животът е твърде важно нещо. — Тя беше виждала толкова много хора да идват и да си отиват от живота й, толкова глупости да се случват, толкова много хора, които рискуваха всичко за неща, неозначаващи нищо. Таня не искаше той да се убие за седемдесет и пет хиляди, яздейки един глупав мустанг. В известен смисъл родеото бе като борба с бикове. Понякога залогът беше твърде висок и човек трябваше да знае докъде да си позволи да губи.

— Обещавам — прошепна Гордън с прегракнал глас. Очите им се срещнаха, а неговите колене се подкосяваха.

— Пази се — повтори тя, докосвайки ръката му, кадифената мекота на нейния велур погали кожата му и Таня на мига изчезна. Беше забелязала хора да ги наблюдават и преди някой да успее да ги снима или да се струпват около нея, се постара да се завърне на мястото си под козирката. Може би сега, след като вече всички знаеха, че е там, нямаше да може да остане въобще, ала тя умираше да го види как ще язди.

Отне й цели пет минути, но стигна до приятелите си без никакви неприятности. Сърцето й биеше лудо и това беше заради Гордън, а не от тълпата или изпълнението й. Не беше се вълнувала от никой друг мъж в живота си така, както от него, и знаеше, че това може да бъде опасно и за двамата. Тя нямаше нужда от нов скандал, а той не се нуждаеше животът му да бъде обърнат с главата надолу от една певица, която след две седмици щеше да се качи на своя автобус и да си замине.

— Къде, по дяволите, беше? — Зоуи бе побесняла, както и Мери Стюърт, дори и Хартли. Тъкмо се канели да повикат службата за сигурност.

— Съжалявам, наистина — извини се Таня много сърдечно, — нямах намерение да ви обезпокоявам. Едва се проврях през тълпата и попаднах на Гордън. — Всички приеха извинението й и седнаха успокоени, а половин минута по-късно Мери Стюърт се наведе към нея и й пошепна:

— Ти, гаднярке, си ходила да го търсиш. — Гледаше я с упрек и Таня избягваше погледа й. Тя наистина не искаше да си признае. Беше много повече увлечена по него, отколкото бе готова да им каже.

— Разбира се, че не — извърна се и се престори, че е увлечена от първия номер в програмата, хвърляне на ласо, което обикновено истински я отегчаваше.

— Аз те видях — упорстваше Мери Стюърт и погледите им се срещнаха. Приятелката й се усмихваше. — Бъди внимателна — пошепна в ухото на Таня, а в този миг група хора се приближиха с молба да им даде автографи. И тъй като тя доброволно беше направила за тях спектакъл, не можеше да им откаже.

Така мина цялата вечер — изпълненията с ласо, ездата с неоседлани диви коне, с бикове, и най-накрая Таня го видя. Той яздеше свиреп, скачащ оседлан мустанг. Това, което тя мразеше при този вид езда, беше, че каубоите привързваха едната си ръка за рога на седлото. Трябваше по много специфичен начин да се измъкнат на една страна, така че да могат да освободят ръката си. Ако не го направеха, можеха да бъдат влачени с глава, подскачаща по терена десетина минути, преди да успеят да спрат животното. Като дете в Тексас бе виждала ужасяващи инциденти. И сега откри, че с ужас наблюдава как той излиза през портала, възседнал свиреп, кафяв кон, който правеше всичко възможно да се отърве от ездача си. Стъпалата му бяха във въздуха, както се предвиждаше, краката изпънати право напред, главата и тялото силно наклонени назад и той въобще не докосна седлото със свободната си ръка. Изглеждаше, че ще язди без край. Продължи, докато звънецът оповести финала, беше останал по-дълго на арената, направи хубав, майсторски скок на земята, а мъжете тичаха след мустанга и най-сетне успяха да го хванат. Гордън получи висока оценка и размаха шапка със завързаната си ръка. И с широка крачка прекоси терена до ограждението за дивите коне в своите ботуши с шпори, изглеждаше славен. Това беше истинска победа за него. И той го беше направил за Таня.

Останаха до последния номер в програмата, финален рунд с бикове, следвани от четиринадесетгодишни момчета на млади бичета, което караше хората да се чудят що за родители имат тези деца. Това със сигурност не беше така опасно, както с биковете, но не бе и много различно, и Мери Стюърт беше крайно възмутена.

— Тези хора трябва да бъдат пъхнати в затвора, задето заставят децата да вършат това.

В действителност едно от момчетата, дванадесетгодишно, беше изхвърлено от бичето, но само за минути отново се изправи на крака. Зоуи и всички наоколо бяха нащрек.

Но въпреки дозата варварство и чиста зрелищност, Таня трябваше да признае, че й хареса, това беше нещо, което бе обичала като дете. И когато си тръгнаха, не можеха да повярват какъв огромен брой хора искаха от нея автографи, докато си пробиваше път към изхода, снимаха я и се опитваха да я докоснат. Ала церемониалмайсторът любезно бе изпратил охрана плюс полицаи да се погрижат за Таня Томас и тя успя да стигне до автобуса без никакви проблеми. Когато потеглиха, около колата все още имаше насъбрали се хора, които махаха с ръка, викаха и тичаха редом с автобуса.

Беше удивляваща случка. Това бе обожанието, което винаги предхождаше омраза. Ако беше останала по-дълго, щяха да я разкъсат, за да си вземат частица от нея, а някой побъркан можеше и да я нарани. Това беше атмосфера, която винаги я изнервяше в тълпа или пред публика.

— Таня, ти си великолепна — каза й Хартли, когато тръгнаха. Той бе изпълнен с възхищение. Тя беше чаровна спрямо всекиго, запазваща своето достойнство, опитвайки се да им даде каквото искаха и все пак да остане на разумна дистанция. Но човек неизменно усещаше колко опасно беше балансирането с публиката. — Аз бих се ужасил дори от много по-рехава тълпа — призна той емоционално, — аз съм непоправим страхливец. — Но тя беше свикнала да изнася концерти пред не по-малко от седемдесет и пет хиляди души. И все пак, дори и в тълпа като днешната, някой би могъл да изгуби контрол над себе си и да я убие. И Таня го знаеше. — А и имаш глас, даден направо от Господа — добави Хартли. — Всички около нас плачеха.

— Аз също — каза Мери Стюърт усмихната.

— Аз винаги плача, когато пееш — заяви Зоуи сериозно и Таня им отговори с усмивка, трогната от отношението им.

Това беше забележителна вечер и когато се прибраха, Хартли остана малко с тях, после двамата с Мери Стюърт излязоха на разходка и тя се върна към единадесет и половина. Бяха стояли дълго на лунна светлина прегърнати, целуваха се, а Таня и Зоуи си мислеха колко хубави и романтични са и двамата.

— Какво мислиш, че ще се случи? — Таня попита Зоуи, когато двете останаха в дневната да си приказват.

— За нея ще е добре, ако нещата се развият благоприятно, но е трудно да се каже. Струва ми се, че тяхното е подобно на роман на борда на параход. И не съм сигурна, че вече е решила в себе си как да постъпи с Бил. — Беше много проницателно от страна на Зоуи.

— Той се държа като истински негодник спрямо нея цяла година, надявам се, че ще го напусне — каза Таня и този път звучеше по-твърда от всякога, беше сърдита на Бил и съчувстваше на Мери Стюърт.

— Но той също е страдал. — Зоуи беше повече запозната с голямото напрежение, което една смърт носеше в иначе прилични семейства. Превръщаше някои хора в светци, други в чудовища. И Бил Уокър решително беше от последните.

Зоуи се канеше да каже нещо и за каубоя на Таня, но в това време Мери Стюърт се върна цялата сияеща.

— Позволено ли ни е да проверим дали бузите ти не са пламнали, отъркани от брада? — попита Таня, напомняйки за колежанските им навици, и трите прихнаха.

— Господи, бях забравила какво е това — смееше се Мери Стюърт и се обърна към Таня. — Ти беше невероятна днес, Тан. По-добре от всякога. Никога не съм те чувала да пееш така.

— Беше забавно. Това е хубавата страна. Аз обичам да пея при всякакви обстоятелства.

— Ти доставяш много радост на голям брой хора — каза й мило Мери Стюърт.

Известно време трите поговориха и Мери Стюърт и Зоуи отидоха да си легнат, а Таня остана в дневната да чете. Тя още беше възбудена от родеото и от краткото представление, което направи. Точно след полунощ чу леко почукване на стъклото на прозореца. Отначало помисли, че е някакво животно, но поглеждайки навън, пред очите й се стрелна зелена риза и едно засмяно лице като на палаво момче. Беше Гордън. Тя широко се усмихна. И се почуди дали някаква част от нея инстинктивно не я бе накарала да го чака. Тихо се измъкна, за да отиде при него. Навън беше хладно, Таня бе все още в своите велурени одежди и боса.

— Шшшт! — сложи той пръст на устните си, но тя нямаше намерение да го вика по име.

Беше се досетила, че Гордън може да си навлече голяма беда, задето е там по това време с нея. Къщичката му беше на другия край, зад конюшните.

— Какво правиш тук? — попита го шепнешком, а той целият грееше от щастие. Беше в еуфория като нея.

— Не зная. Мисля, че съм луд. Може би толкова, колкото и ти. — Заговори й, като че ли я бе познавал вечно. Никога нямаше да забрави какво беше направила за него тази вечер и гласа, с който бе пяла.

— Беше страхотен — говореше му Таня усмихната. — Поздравявам те, ти спечели.

— Благодаря — отвърна й с гордост. Това имаше значение за него. Голямо. И точно както бе сторила тя, той й каза, че го е направил за нея. Това беше неговият подарък за Таня, както я нарече тази вечер.

— Зная. — Гордън беше застанал до едно дърво, разговаряйки с нея, внезапно се облегна на него и я притегли към себе си.

— Не зная какво правя тук, аз съм луд. Могат да ме уволнят като нищо.

— Не искам да пострадаш — каза Таня искрено, притисната до него, надявайки се никой да ни ги види.

— Не искам и ти да бъдеш наранена. — И той погледна към нея леко смръщен. Никога не беше се страхувал толкова, колкото тази нощ, не за себе си, а за нея, когато тълпата я погълна, след като тя се отдалечи от него. — Бях ужасен… така ме беше страх, че някой може да те нарани.

— Могат да го сторят някой ден — прошепна Таня с лека тъга, това бе част от живота й и тя го приемаше. Почти. — Можеше да се случи. — Опитваше се да прозвучи като нещо обикновено, но не беше.

— Не искам да ти се случва нищо лошо. Никога. — И той изненада самия себе си с онова, което каза: — Бих желал да бъда с теб, да те закрилям.

— Не можеш през цялото време. Някой трябва да ме взима, когато сутрин излизам от дома си, или да ме води до сцената, или до супермаркета. — Таня му се усмихна, правейки се на много сериозна, но Гордън не изглеждаше особено щастлив.

— Трябва да имаш охрана непрестанно. — Би я държал заключена вкъщи, би сторил всичко, за да я запази.

— Аз не бих искала да живея така, правя го само като се налага — прошепна му тя. — Чувствам се много добре с хората, освен ако не полудеят.

— Полицията каза, че повече от сто души са тичали след теб, когато си тръгвала… това ме изплаши…

— Всичко е наред — усмихна му се Таня. — Ти си всъщност в опасност върху тези диви мустанги. Може би трябва да помислиш за това, вместо за моите фенове — каза, когато той я привлече още по-близо и тя не се възпротиви. Искаше да се стопи в него, да стане част от него и гледайки я, Гордън вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нейното лице, за нейните очи, за жената, която бе открил зад легендата.

— О, боже… Тани — шепнеше в косите й. — Не зная какво върша… — Толкова се беше страхувал от нея, да не се захласне или дълбоко впечатли, но никога не беше очаквал тази лавина от чувства. И когато тя го обгърна с ръцете си, той я целуна така, както не бе целувал друга жена. Беше на четиридесет и две години и през целия си живот не бе изпитвал към никоя жена това, което изпитваше сега. А след по-малко от две седмици тя ще си отиде и той ще се чуди дали наистина се бе случило. — Кажи ми, че не съм луд — прошепна й Гордън, след като я беше целунал. — Макар да зная, че съм. — Изглеждаше едновременно и нещастен, и в пълен екстаз, триумфиращ и победен, но и тя самата беше така диво влюбена, като него.

— И двамата сме — рече Таня нежно. — И аз не зная какво става с мен. — Беше като приливна вълна, която не спираше, и той я целуваше отново и отново и всичко, което тя в този миг желаеше, беше да се люби с него, а и двамата знаеха, че не бива.

— Какво правим сега? — Гордън я гледаше с очакване. И тогава поиска да узнае нещо, което дори не беше мислил да я пита. — Омъжена ли си? Имаш ли си някого… приятел? — Ако кажеше „да“, той щеше да спре на момента, дори и това да го убиеше, но тя поклати глава и го целуна отново.

— Развеждам се. И нямам никой друг. — Погледна го. Като че ли никога не беше имало друг. И Таня помисли, че ако Гордън беше на мястото на Боби Джоу, те все още щяха да бъдат женени.

— Това е всичко, което исках да зная. Останалото можем да решим по-късно. Може би няма да има „останало“, но аз нямаше да играя игрички, ако ти беше омъжена.

— Аз не правя това — каза тя много меко. — Не съм го правила никога досега… Каквото и да говорят за певиците и филмовите звезди… Никога така не съм се впускала към някого през глава. — В действителност се бе обвързвала с мъжете, които имаха значение за нея. Наистина беше малко старомодна. Но това, което чувстваше сега към него, беше прекалено силно, за да се удържи. И тогава помисли за възможните последици. — Ти трябва много да внимаваш никой да не разбере. Не искам да имаш неприятности. — Той кимна, но всъщност не го беше грижа особено. Беше на работа в ранчото от три години, ала с удоволствие щеше да изостави всичко, ако тя искаше това от него.

— Тани — мълвеше, притискайки я до себе си, прокарвайки пръсти през чудесните й коси и целувайки я отново и отново. — Аз те обичам.

— И аз те обичам — пошепна тя, чувствайки се направо полудяла. Никой от двамата нямаше представа какво ще правят, дали въобще ще правят нещо, но в момента всичко беше повече от зашеметяващо. Той дори не искаше да мисли.

— Ще дойдеш ли пак на родеото в събота?

— Съвсем сигурно — усмихна му се Таня, обзета от желанието да седне с него на оградата.

— И недей пак да пееш. Не искам да се подлагаш на опасност — шепнеше й Гордън.

— Няма — отрони тя в отговор, все още сгушена в прегръдката му.

— Аз наистина се безпокоя. — Изглеждаше загрижен. Таня се вмъкна право в сърцето му преди три дни и се настани, като че ли винаги е била там.

— Тогава недей да яздиш мустанги — подразни го тя, ала не го каза сериозно. Знаеше, че той трябва да го прави, поне за момента. Може би по-късно щеше да спре. Ако имаше „по-късно“ за тях. Но как можа това да се случи? И двамата знаеха, че граничи с безумието.

— Сега аз през цялото време ще се тревожа за теб — повтаряше Гордън загрижен.

— Недей. Нека имаме малко вяра в съдбата. Тя ни събра. Дори това, че съм тук, е пълна случайност… защо просто не изчакаме да видим какво ще се случи. Животът е забавен такъв, какъвто е.

— Ти си забавна и аз те обичам — усмихна се той и я целуна.

Дълго време стояха двамата така, целуваха се и разговаряха. Гордън имаше свободен ден в неделя и му се щеше да я изведе на разходка. Таня предложи да го вземе с автобуса, но той искаше просто да я повози в своята камионетка, да й покаже местата, които обича, и тя се съгласи. Трябваше да измисли какво да каже на приятелките си. Наистина не желаеше да споделя с никого. Имаше нещо толкова магическо в случващото се между тях, че копнееше да го запази за себе си.

— Ще се видим утре — прошепна й накрая той, но се чудеше как ще издържи да не я целуне на другия ден или да не я вземе в обятията си, ала и двамата знаеха, че не трябва. Следващата нощ би могъл пак да дойде и да я изведе навън, ала тя не искаше той да си създава неприятности. Управата на ранчото реагираше срещу романтични истории между гости и каубои, макар всеки да знаеше, че понякога се случва. Но Гордън се закле, че на него не се беше случвало никога. И действително, какъвто беше девственик, бе ударил голямата печалба.

Таня стоеше на прага на къщата и го наблюдаваше как се отдалечава. Движеше се бързо и тихо и изчезна в мрака секунда след като се разделиха. Вече беше минало два, те бяха стояли навън близо два часа, разговаряйки и целувайки се. И когато тя влезе вътре, подскочи, чувайки шум. Мислеше, че другите спят, ала в кухнята Зоуи слагаше чайника да ври. Лицето й бе добило зеленикав цвят и се беше завила с одеяло. Не каза на Таня, но беше получила раздираща я диария.

— Добре ли си? — попита Таня още от вратата и се чудеше как ще обяснява отсъствието си, ала не се наложи. Зоуи се беше досетила и не я притискаше с въпроси. — Изглеждаш болна.

— Няма ми нищо — отговори тя неубедително и Таня видя, че трепери от главата до петите, и истински се обезпокои.

— Зоуи? — Гледаше я с широко отворени очи, загрижена, а Зоуи само поклати глава. Не искаше да разговаря за това. — Отивай си в стаята, аз ще ти направя чая. — Зоуи си легна благодарна и след малко Таня влезе с чаша ментов чай и седна на ръба на леглото й. Зоуи все още се тресеше, но изглеждаше малко по-добре. — Какво става — попита приятелката й угрижена.

— Нищо особено. Някакъв микроб.

Но Таня някак си не й повярва.

— Искаш ли да извикам лекар?

— Разбира се, че не. Аз съм лекар. Имам тук всичко, което ми трябва. — Имаше AZT, цял куп други медикаменти, можеше да си направи дори инжекция, ако диарията излезеше отново извън контрол. Едва беше успяла да стигне до тоалетната. Дано само не станеше прекалено и не се наложеше да дава обяснения.

Останаха известно време замислени, и двете, докато Зоуи сръбваше от чая си и после отново се отпусна на възглавницата. Тя се загледа в старата си приятелка и почувства, че трябва да й каже нещо.

— Тани… бъди внимателна… ами ако той не е това, което си мислиш… ако продаде историята си някому… и те нарани? Ти не го познаваш добре.

Таня се чудеше как Зоуи е разбрала, нищо не убягваше от острия й поглед и се усмихна, слушайки я. Инстинктът обаче й подсказваше, че всичко е истинско, а тя обикновено изпадаше в беда, когато пренебрегваше инстинкта си.

— Мисля, че е свестен човек, Зоуи. Зная, че звучи налудничаво, понеже едва го познавам. Но той много ми напомня Боби Джоу.

Зоуи вяло се усмихна.

— Странното е, че и на мен ми напомня на него. Ала Гордън не е Боби Джоу. Той си е той. И би могъл да направи много неща, с които да ти навреди. — Цената, която таблоидите даваха за главата й, беше невероятно висока. Биха платили стотици хиляди долари за подобна история. Да не говорим за снимки.

— Зная това — рече Таня внимателно. — И забележителното е, че все още съм готова да се доверя някому. Но е така. Може да съм луда, ала аз му вярвам.

— Възможно е да имаш основание — каза Зоуи искрено. Тя винаги беше справедлива, такава я помнеше от колежа. Това бе едно от многото неща, които Таня обичаше у нея. — Все пак не отдавай сърцето си толкова бързо, то ти е само едно и е толкова трудно да го оправиш, когато бъде разбито. — Двете жени си размениха многозначни усмивки. Зоуи би желала да види, че приятелката й намира човека, който й е нужен, онзи, който ще я закриля.

— А какво ще кажеш за твоето сърце? — попита я Таня на свой ред. Зоуи постави чашата на шкафчето си. Изглеждаше малко по-добре. — Защо си сама толкова дълго време? Твоето сърце разбито ли е?

— Не — отвърна тя честно, — просто препълнено от историите на други хора. Никога нямам достатъчно време… а сега и детето. Повече не ми е нужно.

— Не ти вярвам — каза замислено Таня, — на всички ни е потребна близост.

— Може би аз съм различна — отговори Зоуи, но изглеждаше тъжна, болна и самотна и на Таня й се искаше да може да стори нещо повече за нея. Винаги я бе обичала като сестра и Зоуи винаги беше правила толкова много за другите. Тя наистина беше светица и Таня бе разтревожена, че изглежда толкова болна и изтощена. Нямаше никой, който да се грижи за нея, да я приласкава… Но в момента й се спеше и Таня загаси лампата и я целуна по челото.

— Сега поспи и ако утре сутринта не си по-добре, ще извикам лекар.

— Добре ще бъда — кимна Зоуи, затваряйки очи, и се беше почти унесла, преди Таня да напусне стаята. Тя постоя за миг на прага, вперила поглед в Зоуи, която вече спеше усмихната.

Връщайки се в своята стая, Таня отново се замисли за Гордън. Знаеше, че приятелката й е права. Той можеше да й причини ужасни злини и истински да я нарани. Тя беше най-уязвимият човек и не биваше да си позволява емоционален лукс, както другите хора. Гордън можеше да напише неоторизирана биография или да даде интервю на жълтата преса, да й направи снимки и да я изнудва, ако му позволеше, да стори всичко — от извличане на пари до убийство. Но как би могла да живее вечно със страх от подобни неща? Винаги е била съобразителна и внимателна. И сега изведнъж, за три дни, бе пламнала от любов по един каубой. Беше налудничаво и въпреки това нищо в живота си не бе чувствала така истинско, така разумно. И пъхвайки се в леглото, след като изми зъбите си и облече нощница, всичко, за което можеше да мисли, беше как изглеждаше той тази вечер, когато му каза, че е пяла химна за него. И единственото, което й се искаше, беше да бъде отново с него на следващата утрин. Заспивайки, Таня виждаше лицето му, очите му, как яздеше мустанга… неговите развети сребърно-зелени кожени панталони… ръката му, вдигната високо… тя пее за него… и той се усмихва.