Даниел Стийл
Ранчото (10)

10.

В деня, в който заминаваше от Ню Йорк, Мери Стюърт застана за последен път в дневната и огледа апартамента. Завесите бяха спуснати, охладителната инсталация спряна и жилището бавно започваше да се затопля. През последната седмица беше минала силна гореща вълна. Тя разговаря с Алиса в Холандия предната вечер, прекарвала фантастично с петима приятели и Мери Стюърт заподозря, че дъщеря й наистина има своя първи сериозен роман. Радваше се за нея, но й стана и малко тъжно, че беше изпуснала възможността да пътуват заедно из Европа.

Говори на няколко пъти и с Бил. Той много работеше и доста се стресна, когато Мери Стюърт му каза, че заминава за Уайоминг. Не можеше да разбере защо и изрази мнението, че може би тя трябва да отиде в Мартас Винярд или в Хамптън при техни приятели, както беше направила на Четвърти юли. Той никога истински не беше одобрявал дружбата й с Таня Томас. И не виждаше защо трябва да ходи на луксозно ранчо за езда. Никога не бе мислил, че съпругата му има специален афинитет към конете. Той каза много неща, които преди години щяха да я накарат да обмисли отново, но този път не й подействаха. Тя искаше да прекара две седмици на ранчото с Таня. Искаше да бъде с приятелката си, да гледа с нея планините, когато се събуди сутрин. Внезапно осъзна, че трябва да се махне и да преоцени живота си, и ако той не разбираше това, си оставаше негов проблем. Беше отишъл в Лондон за два месеца и не я искаше със себе си и сега нямаше право да я кара да се чувства неудобно от онова, което прави. Бил се беше отказал от това право в момента, в който й бе заявил, че не я иска със себе си в Лондон. Беше се отказал от много неща през тази година, нарочно и изцяло, и тя възнамеряваше сериозно да размисли върху всичко това. Не можеше да си представи да възобновят отношенията си такива, каквито бяха, по начина, по който я караха. Не можеше да живее в атмосфера без въздух, без любов и без радост, каквато той създаваше. И въпреки че в нощта, преди Бил да замине, тя бе надзървала в него, нищо не й обещаваше, че отново ще го намери в края на лятото. Или въобще някога.

Беше започнала да осъзнава, че онова, което някога ги свързваше, бе вече отминало, много вероятно завинаги. И се съмняваше, че това, което бе останало, заслужаваше да се запази. Мери Стюърт се плашеше от мислите, които й минаваха, но не можеше и да се върне при него, да живее с него по този начин, никога да не разговарят, да не се държат един за друг, да не се докосват. Бяха изгубили мечтите и живота си заедно със загубата на Тод, тя го чувстваше в много отношения. Отиването в Уайоминг беше начин да загърби всичко това и да се опита да си представи какво още беше възможно между тях. За момент усети, оглеждайки се наоколо, като че ли напуска стария им живот завинаги. Никога вече нямаше да бъде същото. Тя никога нямаше да се върне при човека, който я остави така съкрушена и така самотна през изтеклата година. Или щеше да се върне при мъжа, когото познаваше преди, или въобще нямаше да го стори. И в двата случая Мери Стюърт искаше да помисли дали да каже на Бил да продаде апартамента, или не. Но вече нищо нямаше да е същото, нито беше през последната година.

Перспективата да бъде отново сама на нейната възраст, я плашеше. Ала мисълта да бъде сама с него, в гробницата, която той бе създал за тях двамата, беше още по-непоносима. Тя мина през дългия коридор и за един момент спря пред стаята, която беше на Тод. Завесите ги нямаше, покривките на леглата бяха дадени за чистене. Всичко беше изнесено. Онова, което все още бе останало от него, се намираше в нейното сърце и в спомените й. Сега той беше свободен.

Мери Стюърт вдигна куфара си и бавно измина коридора, мислейки за него… и за Бил… и за Алиса, колко щастливи бяха някога и колко различно беше всичко сега. Жестоката ръка на съдбата, един бърз замах и мечтата угасна. Всичко беше свършило толкова бързо. Странно беше да мисли сега за това. Чувстваше, като че ли гази във водите на леденостудено море от много дълго време и почти се е удавила, но отново беше започнала да се движи напред, все още замръзнала и онемяла, наранена и обидена, ала вече мислеше, че в края на краищата може да не потъне. Имаше, макар и много малък, шанс да успее. И както беше застанала на вратата с ключовете в ръка, й се прииска да каже сбогом на някого… на своя съпруг… на детето си… на живота, който някога бяха споделяли тук.

— Обичам те — прошепна към празния коридор, без да знае кого от тях има предвид, Бил или Тод… или живота с тях преди. И с последен поглед към дома си тя затвори тихо вратата.

Портиерът долу й помогна да се качи в едно такси и Мери Стюърт за по-малко от час стигна на летище „Кенеди“. Полетът до Лос Анджелис беше спокоен.

Когато Таня тръгваше от къщи, домът й беше под пълна пара. Тя бе стегнала шест куфара, две кутии, пълни с шапки, и девет чифта каубойски ботуши в подбрани разцветки на кожа от крокодил и гущер. Нейната икономка товареше в автобуса опаковки с храна, а Таня беше купила дузина нови видеофилми, които да ги забавляват по време на пътуването през Невада и Айдахо. Беше дълъг, отегчителен маршрут, бяха й казали и тя взе със себе си и десетина нови сценария да ги прегледа по пътя. Понастоящем имаше предложения за участие в няколко нови филма.

Беше единадесет часа, а самолетът на Мери Стюърт пристигаше в дванадесет и половина. Таня обаче искаше да се отбие последно за още храна в Гелсънс. Бусът беше вече напълно зареден, ала тя възнамеряваше да купи още малко бонбони.

Шофьорът търпеливо чакаше отвън, докато Таня целуна кученцето си за сбогом, благодари на икономката, като й напомни да не забравя алармата за сигурност, грабна шапката, чантата и тефтерчето си с адреси и скочи в автобуса със свободно развети коси, разкошна в своята бяла тениска и тесни дънки и с най-старите си, яркожълти каубойски ботуши. Беше ги купила в Тексас на шестнадесетия си рожден ден и им личеше. Бе ги носила през всички години в колежа и всеки, който я познаваше, знаеше колко много си ги обича.

— Благодаря, Том — каза тя, махайки на шофьора, след като се бе качила, и той бавно подкара колата надолу по тясната алея пред дома й.

Бусът беше огромен, разделен на две големи стаи. Салон, целият в ламперии от тиково дърво, а мебелите облечени в дамаска от морскосиньо кадифе, с удобни фотьойли, два дивана, дълга маса за осем души и серия уютни кътчета за разговори. Задната стая беше в горскозелено и лесно се трансформираше в спалня. Между двете помещения бе разположена голяма и много функционална кухня и баня в бял мрамор. Беше купила този автобус преди години, когато получи първата платинена грамофонна плоча. Приличаше твърде много на яхта или на частен самолет и беше почти толкова скъп.

По пътя тя и Мери Стюърт щяха да спят вътре, а Том щеше да се настани в някой мотел. Много сложна алармена система щеше да осигурява безопасността им. В някои случаи Таня водеше със себе си охрана, но този път имаше чувството, че няма да й е нужна. Тя очакваше пътуването с приятно вълнение и се радваше, че ще може цели два дни да си бъбри с Мери Стюърт. Ако караха по десет часа на ден, щяха да пристигнат в Джаксън Хоул на втората вечер.

Озоваха се на летището десет минути преди самолета на Мери Стюърт и Таня чакаше на портала с тъмни очила и черна каубойска шапка, когато приятелката й се появи в джинси и блейзър, носейки една пътна чанта „Вюитон“. Както винаги, беше безупречна, сякаш някой беше изгладил жакета й в самолета, а косата й току-що бе подстригана.

— Бих искала да зная как го правиш — каза Таня засмяна и прегръщайки я силно. — Винаги изглеждаш така дяволски спретната и чиста.

— Това е вродено. Децата ми го мразеха. Тод винаги се опитваше да ме „поизцапа“, просто за да добия „по-нормален“ вид. — Мери Стюърт сякаш се извиняваше и ръка за ръка двете се запътиха към мястото, където се получаваше багажът и където шофьорът на Таня ги чакаше. Тя застана отстрани с приятелката си, но само след миг започнаха да се обръщат към нея, забеляза хората да шушукат, срамежливо да се усмихват и след пет минути група юноши пристигнаха с листове хартия и химикалки.

— Бихте ли ни дали автограф, мис Томас? — попитаха те, смеейки се и бутайки се един друг.

Тя беше свикнала с това и винаги го правеше. Но съзнаваше, че ако не се махнат оттам, скоро ще бъде заобиколена от фенове. От опит знаеше, че щом я разпознаеха, и в миг се събираше тълпа. Усмихна се към Мери Стюърт над главите на младежите. Когато подписа и последното листче, пошепна на старата си приятелка:

— Трябва да се разкараме… след малко ще стане лудница. — Тя каза нещо на Том и Мери Стюърт му подаде багажния си талон, описвайки му куфара си. Беше взела само един. А Таня я избута колкото може по-бързо към изхода. Но към нея вече се беше запътила голяма група жени и млади момичета, двама доста грубовати мъже сграбчиха ръката й и размахаха писалка пред лицето й.

— Хей, Таня, к’во ще кажеш да ми подпишеш нещичко, хей, сладуранке, харесва ми сутиена ти. — Двамата се смееха, мислейки се за много забавни, но Том, шофьорът на автобуса, ги забеляза и бързо се приближи.

— Благодаря, момчета, по друго време… ще се видим… — И преди Мери Стюърт да разбере какво става, те бяха изтласкани през вратата и блъснати на паважа, точно пред жените, които тичаха насреща им и две от тях бяха вдигнали фотоапаратите си, готови да снимат. Но Том държеше ключовете от колата в ръката си, отвори буса и бутна Таня вътре и Мери Стюърт след нея. Те бяха вече в безопасност и вратата заключена за части от секундата. Останало беше обаче задъхващото чувство, че си бягал панически. И това внезапно напомни на Мери Стюърт колко труден е животът на Таня. Тя почти беше забравила. Подобни неща се случваха навсякъде, в супермаркета, при лекаря, на кино. Не можеше да отиде никъде, без да привлече вниманието. Без значение как се криеше, винаги я намираха.

— Това беше ужасно — каза Мери Стюърт кратко, докато Таня вадеше от хладилника две коли и подаде една на приятелката си, усмихвайки се към шофьора.

— Човек свиква… почти… Благодаря, Том. Мина съвсем гладко.

— По всяко време действаме — каза й, че отива за багажа на Мери Стюърт, и й напомни да държи вратата заключена.

— По дяволите, аз мислех да застана отпред и да продавам билети. — Таня се ухили, а каубойската шапка още стоеше на главата й. С шапката и ботушите изглеждаше истинска тексаска.

— Бъдете внимателна — предупреди той още веднъж, тръгвайки, и двете жени видяха на тротоара да се образува малка група хора, които снимаха буса и сочеха към него, макар че не виждаха нищо вътре и нямаше никакви знаци, по които да го идентифицират. Беше просто един дълъг, лъскав, черен автобус, без каквито и да било надписи. Но те знаеха. Беше се разнесло. Бяха я зърнали. И докато Том се върна, навън вече се бяха струпали около петдесет души, които се бутаха, провираха, ръкомахаха. Опитаха се да го спрат, за да се промъкнат след него, но той беше здравеняк и никой не можа да припари. Качи се с багажа на Мери Стюърт и вратата беше отново заключена, преди някой да успее да се приближи.

— Исусе, тукашните са агресивни днес, нали? — рече Таня, наблюдавайки тълпата отвън. Все още понякога я плашеха. Страшно беше да си така преследван, така разкъсван от любопитни, така принудително гонен.

Мери Стюърт изпита към нея истинско съжаление.

— Не зная как издържаш — каза тя спокойно и когато автобусът тръгна, двете се настаниха удобно в креслата.

— Нито пък аз — отвърна Таня и постави кутийката с кола на една мраморна масичка — човек просто го прави, струва ми се. Това е нещо, което никой не ти обяснява, когато грабнеш микрофона за първи път и си изпееш душата. Отначало мислиш, че всичко е за теб и за музиката. Но не е. След време дори няма нищо общо с това. Може да ти се случи навсякъде… ала всичко е заради онова, което върви с него. Ще те изядат, ако им се оставиш. Те ти дават всичко, сърцата, умовете, душите, телата си, ако ги искаш, и тогава вземат твоите, всичко, което имаш, и никога вече не си го получаваш обратно, ако не внимаваш. — Тя знаеше за какво говори. Дълго и упорито се беше борила, за да стигне там, където беше, и бе платила висока цена, бе дала частици от себе си, които знаеше, че вече никога няма да получи обратно. Беше дарила доверие, грижа и любов и бе работила по-упорито от всеки, когото Мери Стюърт някога бе познавала, и накрая стоеше сама на върха на планината. Това не беше лесно място. Мери Стюърт можеше само да предполага. Но Таня го знаеше.

— И така, как вървят нещата?… Как беше пътуването?… Как е Алиса? — попита Таня, облегната в един от големите фотьойли, удобно настанена за дългото пътуване до Уинемука, Невада, където щяха да преспят.

— Алиса е добре. Тя е в Холандия и е влюбена. Звучи така щастлива, че чак сърцето ме боли, като я слушам. И Бил е добре — прибави тя, но лицето й изведнъж прие тъжен вид. — Изглежда много зает… — И не я иска със себе си. Това бе всичко, що се отнасяше до нея. Не каза нищо повече, ала беше явно, че не е щастлива.

— И все пак как вървят нещата, трябва ли още да питам?

— Не зная със сигурност. — Известно време се колеба, зареяна през прозореца. — Аз много мислих. — И тогава погледна приятелката си в очите и си спомни дългите изповеди в Бъркли, часовете, прекарани в разговори около техния живот и мечти. Всичко, което Таня искаше, беше да се омъжи за Боби Джоу. Мери Стюърт си беше пожелала да има работа, страхотен съпруг и добри деца. Беше се омъжила за Бил два месеца след завършване на колежа и за известно време изглеждаше, че притежава всичко, за което бе копняла. Но сега не беше убедена. — Не съм сигурна, че искам да се върна след лятото — рече тихо и Таня се сепна.

— В Ню Йорк? — Тя не можеше да си я представи да живее в Калифорния. Таня беше единствената й приятелка там, но у нея всичко беше толкова източно. Щеше да бъде твърде смело решение, ала в отговор Мери Стюърт поклати глава. И с това, което изрече, още повече шокира Таня.

— Не, при Бил. Не зная. Нещо се случи, когато той замина. Като че ли мисли, че сега може да прави каквото си иска. Решил си е да отиде в Лондон сам за два месеца, въпреки че аз можех да бъда с него там. Фирмата дори щеше да плати това, ала той не ме искаше. И все пак очаква аз да съм си вкъщи, да ръководя нещата, да получавам съобщенията за него, да му готвя. Но вече няма защо да разговаря с мен, да се грижи за мен или да ме извежда, където и да било. Мълчаливо ме обвинява, че съм убила Тод, или поне не съм го спряла. Бил вече не се държи като женен за мен. Това е моето наказание. Аз съм омъжена, а той не е женен. Като наказание в Чистилището, и аз го оставях да ме наказва, защото се чувствах виновна. Но нещо се случи, когато изнесох нещата на Тод, това ме освободи. Аз изпитвам тъга, загубата ме терзае, понякога ме обзема страшна мъка. — Мери Стюърт отново бе плакала за сина си в нощта, преди да тръгне, плака също и за своя брак. Усещаше, че може вече никога да не се върне в техния апартамент. — Но не се чувствам толкова виновна. Това не беше моя вина. Беше ужасно. Ала беше нещо, което Тод направи. И без значение колко страшно беше или колко глупаво, макар че съм негова майка, аз не можех да го спра.

— Вярваш ли в това? — попита Таня облекчена. Беше точно същото, което се беше опитала да й каже, ала Мери Стюърт не бе готова да я слуша. Или може би Таня беше подтикнала този ход на мисли у нея. Надяваше се да е така и слушаше.

— Сега вярвам — заяви Мери Стюърт спокойно. — Но не мисля, че Бил смята така. Той ще продължи да ме наказва винаги. — Тя погледна навън през прозореца, излизаха от Лос Анджелис и продължи да говори за мъжа си. — Ние вече не сме съпрузи, Тан. Всичко свърши. Надали ще го признае, ако го попитам. Но не е останало нищо и мисля, че и той го съзнава. Ако не беше така, аз щях да бъда с него в Лондон.

— Може би той още не може да се изправи пред теб — опита се Таня да бъде справедлива, ала подозираше, че Мери Стюърт е права. Това, което тя й разказа в Ню Йорк, беше истински кошмар. Мълчанието, самотата, агонията от неговото отблъскване. А и само нежеланието му да я вземе със себе си в Лондон казваше всичко.

— Не мисля, че има нещо, при което да се върна. Отне ми доста време да го разбера. Беше ми толкова трудно, защото винаги съм вярвала, че нашият брак е страхотен. Повече от двадесет години не е малко. И бе толкова добре, когато всичко беше добре. — Мери Стюърт отново се натъжи. — Винаги съм мислила, че сме така близки и така щастливи. Изглежда учудващо, че удар като този може да унищожи всичко. Човек по-скоро би помислил, че ще ни сближи.

— Аз не смятам, че става така — каза Таня честно. — Повечето бракове не оцеляват след смъртта на деца. Хората се обвиняват един друг или просто се свиват в себе си и съхнат. Не зная, но много съм чела за това. Не мисля, че онова, което се случи при вас, е изненадващо.

— Като че ли всички предишни години нямат значение. Мислех, че е както пари в банка, човек ги натрупва, така че, когато се нуждае, да ги има, а след като покривът падна, аз открих, че нашата касичка е празна. — Тя се усмихна унило, но вече беше започнала да се примирява, колкото и да бе странно, едва през последните седмици. След като Бил замина за Лондон, Мери Стюърт имаше много време да преценява. — Аз просто мисля, че не мога да се върна при това, което беше през последната година, и не съм уверена, че въобще вече бихме могли да възкресим миналото.

— Ще се опиташ ли, ако той поиска това от теб? — Таня беше любопитна. Както и Мери Стюърт тя винаги беше мислила, че бракът им е изключителен.

— Не съм сигурна — каза приятелката й внимателно. — Сега просто не зная. Това, което преживяхме, беше толкова болезнено, че не желая да се връщам назад, искам само да вървя напред. — Двете замлъкнаха за няколко минути, докато навлизаха в планините Сан Бернардино, после Мери Стюърт й зададе един въпрос. Бяха се вече излегнали на диваните, Таня беше свалила шапката и ботушите си. — Какво става с Тони?

— Нищо особено. Той си взе адвокат. Моят се грижи за това от мое име. Всичко е доста предсказуемо и относително гадно. Тони иска къщата в Малибу, но няма да му я дам. Аз я купих и вложих в нея повечето от средствата си, а накрая ще трябва да му изсипя и куп пари, за да я задържа. И други неща. Взе ролс-ройса и иска издръжка и обезпечаване с имот и вероятно ще ги получи. Казва, че моят начин на живот му причинявал болка и страдания и желае да му бъде заплатено за това. — Таня сви рамене, но Мери Стюърт се беше възмутила.

— Човек би помислил, че ще му е неудобно — рече тя и се намръщи разочарована. Мразеше онова, което хората причиняваха на Таня. Изглежда, смятаха, че е редно да го вършат заради това, което беше тя. В крайна сметка и Тони се беше поддал. Сякаш им бе трудно да осъзнаят, че и тя е човек, и още по-трудно да устоят на порива да грабят от нея, кой каквото му се иска.

Таня също мразеше това, но отдавна го бе разбрала и се беше примирила. Бе неотменна част от живота на знаменитостите.

— Не се притеснява нито той, нито който и да е друг за такива дреболии — каза Таня с ръце, сключени зад тила, както лежеше на дивана. — Просто така стоят нещата. Понякога мисля, че съм свикнала, на моменти обаче побеснявам. Моят адвокат продължава да ме уверява, че всичко е единствено за пари и че не бива да се разстройвам. Но това са мои пари и моят живот и аз съм работила неистово за тях. Не разбирам защо някой си негодник, който и да е, се намесва в живота ти, спи известно време с теб и после ти взема половината от онова, което имаш. Това е дяволски висока цена да бъдеш две-три години с някой, който неизменно те мами. А какво да кажем за моята „болка и страдания“? Но за това не става въпрос. Другия месец отиваме на съд и медиите ще ликуват.

— Ще бъдат ли допуснати? — На Мери Стюърт й се струваше ужасно. Как беше възможно да й причиняват всичко това? Но го правеха от близо двадесет години.

— Разбира се, че ще бъдат. Съдебните зали са достъпни за пресата и телевизията. Първата поправка, нали помниш? — Тя не хранеше илюзии, познаваше отлично капаните в нейния бизнес.

— Каква ти поправка, това са глупости и ти го знаеш.

— Кажи го на съдията — рече Таня и кръстоса крака. Беше прелестна, но там нямаше никой, за да я види. Това място беше от малкото кътчета, в които можеше да се наслаждава на уединение, имаше пълно доверие на Том, шофьора. Той от години я возеше и беше самата дискретност. Беше женен, с четири деца и никога никому не разправяше за кого работи. Понякога казваше само „хрътка“. Много й се възхищаваше и би направил всичко, за да я закриля.

— Не зная как издържаш цялата низост и фалш, които съпътстват живота ти — погледна я Мери Стюърт с възхищение. — Мисля, че аз бих се побъркала напълно само след два дни.

— Не, не би. Просто ще свикнеш, точно както направих аз. Има много примамки. Това е нещото, което в началото те всмуква, и не ти нанася удар, едва след време, а тогава е късно, вече си навлязъл твърде много, за да се измъкнеш, и си въобразяваш, че някак си можеш да останеш до края на представлението. Аз самата още не съм сигурна дали си е заслужавало. Понякога се съмнявам. А понякога ми е скъпо. — Тя мразеше напрежението, пресата и грозотата на онова, което се стоварваше върху нея. Но все още обичаше това, което правеше, и бе готова на жертви заради музиката.

Пътуваха известно време в мълчание и тогава Таня отиде в кухнята и направи пуканки. По-късно следобед си приготвиха сандвичи и Таня занесе един на Том, заедно с чаша кафе. Спряха само веднъж, за да може той да се поразтъпче малко, през останалото време двете разговаряха, четоха и Таня гледа един филм, който бе взела от Академията, съвсем нов, а Мери Стюърт в това време спа. Беше изтощена от всички емоции, преди да напусне Ню Йорк. Откакто Бил замина, у нея бавно назряваше решението за техния живот и сега смяташе, че го е взела. Колкото и да беше тъжно, бе и облекчение в известен смисъл. Трябваше да сложат край на загубите. И Таня се съгласи с нея. Но тя беше сигурна, че Алиса ще се разтревожи, когато узнае. Нямаше представа как Бил ще реагира. Мислеше, че навярно и за него ще е облекчение. Може би цялата година той точно това е искал, ала не е имал куража да й го каже. Щеше да изчака и да говори с него, когато се завърне от Лондон в края на август или септември. А междувременно щеше да прави планове за своето бъдеще. След двете седмици на ранчото Мери Стюърт каза, че ще отиде за десетина дни в Лос Анджелис на гости на Таня, и после бе решила да замине за Ийст Хамптън, за да прекара половин месец вън от града. Там тя имаше много приятели. Лятото щеше да бъде интересно.

Таня я гледаше усмихната, когато отвори очи след дрямката. Бяха вече навлезли в Невада.

— Къде сме? — попита Мери Стюърт и се огледа наоколо. И макар и още сънлива не изглеждаше разрошена. Таня се наведе и разбърка косите й, точно както правеше в колежа, и двете от сърце се смяха.

— Ти приличаш на дванадесетгодишна, Стю. Мразя те. Аз прекарах половината от живота си в кабинети на хирурзи, подлагайки се на пластични операции, а ти си така естествена. Отвратителна си. — И двете изглеждаха страхотно и далеч по-млади за възрастта си. — Между другото, миналата седмица разговарях отново със Зоуи — вметна Таня съвсем неочаквано. — Тя наистина прави нещо невъобразимо с нейната клиника за болни от СПИН в Сан Франциско. — Бяха единодушни, че това напълно й подхожда, и Таня изкоментира, че е много лошо, дето така и не се е омъжила.

— Аз всъщност никога не съм мислила, че ще се омъжи — каза Мери Стюърт замислено.

— Аз пък обратното. Тя имаше много приятели момчета.

— Да, но разбиранията й бяха някак по-извисени… сираци в Камбоджа, гладуващи деца в Етиопия, бегълци от слабо развитите страни. Клиниката й за СПИН съвсем не ме изненадва. Единственото нещо, което ме удивлява, е детето, дето е осиновила. Никога не съм мислила, че ще има деца. Тя е прекален идеалист. Мога да си я представя да умре за кауза, на която държи, но не и да чисти и да дундурка бебе.

Таня не можа да се сдържи да не се разсмее на описанието. Беше права, в колежа винаги Мери Стюърт и Елеонор чистеха апартамента. Зоуи все ходеше по разни демонстрации, а Таня или беше на телефона с Боби Джоу, или репетираше за концерт. Домакинските „изкуства“ бяха нейната голяма страст.

— Аз наистина имам желание да я видя — рече Таня внимателно, чудейки се колко ли ще се ядоса Мери Стюърт и надявайки се да не е много. Щеше страшно да се разстрои, ако някоя от тях откажеше да остане в ранчото. Това можеше да бъде Мери Стюърт, не Зоуи. Защото Мери Стюърт беше много обидена от това, което й бе казала Зоуи.

Но когато Таня спомена, че иска да види Зоуи, Мери Стюърт не реагира. Само извърна поглед и го зарея през прозореца, спомняйки си случилото се. Беше трагично време за всички тях, точно преди да се дипломират, тъжен начин да завършиш учението си. И оттогава те никога не се бяха събрали отново. Мери Стюърт повече не се видя със Зоуи, макар понякога да мислеше за нея. А Таня се срещаше с всяка поотделно. Никоя от тях не беше ходила на годишните сбирки в колежа. Бъркли бе прекалено голям, за да бъдат подобни събития привлекателни.

През следващите няколко часа те двете четоха. Мери Стюърт носеше цял куп книги, а Таня прегледа доста списания и почувства облекчение, че не откри себе си в тях. В девет часа най-после влязоха в Уинемука. Беше малък, шумен град, пълен с ресторанти и казина по главната улица, която беше част от магистрала. Том внимателно вкара колата в паркинга на „Ред Лайън Ин“, където беше запазил една стая. Таня беше щастлива, че ще остане в буса с Мери Стюърт, но искаше за вечеря да отидат в ресторанта и да поиграе на някои от автоматите. Беше по-скоро кафене, отколкото ресторант, и имаше около петдесет автомата и няколко маси за игра на карти.

Тя обу каубойските ботуши, нахлупи каубойската си шапка и взе чифт черни очила. Носеше си къса черна перука, но беше горещо, а от нея я сърбеше и не й се искаше да я слага, освен ако не се налагаше. Двете с Мери Стюърт стояха в мраморната баня, миеха лицата си и си поставяха червило. Мери Стюърт изглеждаше отпочинала и двете се забавляваха, споделяйки колко смешни се чувстват, като отиват заедно да играят комар в Уинемука.

— Слушай, дечко, това е сериозно. Някоя от нас може да удари голямата печалба. Само не казвай на Тони — намигна й Таня. Тя все още не можеше да повярва, че той така бързо напусна живота й и че всички чувства между тях угаснаха. Беше, като че ли почти не я е познавал. Напоследък толкова много я караше да се ядосва, че дори не й липсваше. От време на време усещаше някакъв изблик на носталгия по него, спомняйки си хубавите съвместни мигове, но минута след това, когато се сетеше за останалото, разбираше, че всичко е свършило. Това беше грешка, брак, който трябваше да бъде само една любовна история. Болеше я, ала не толкова, колкото смяташе, че ще страда, когато той я напусна. Това дори я удивляваше. Помисли си дали не става безсърдечна, или между тях никога не е било онова, което тя претендираше, че е. Много странно беше да се наблюдава как връзката им се стопява в мъглата, като че ли никога не е съществувала. Единственото, което й липсваше сега, бяха неговите деца.

Те слязоха от автобуса, Том внимателно ги наблюдаваше и Таня го увери, че всичко ще е наред. Той можеше да се отпусне, да поиграе, да спи, да направи каквото му се иска. И Том влезе вътре да се регистрира и да вечеря. Таня и Мери Стюърт побързаха да сменят две банкноти от петдесет долара срещу монети от по 25 цента и ги пуснаха в една кофичка. Прекараха много весело на автоматите, от време на време падаше по някой долар и се забавляваха да наблюдават другите. Имаше жени с боядисани в синьо коси, с широки връхни дрехи от полиестер на цветя. От устните на повечето от тях висяха запалени цигари, а мъжете играеха карти и пиеха. На автоматите определено преобладаваха жените. Когато Таня плесна с ръце, след като пред нея се изсипаха десет монети по четвърт долар, един мъж от съседния автомат й се усмихна и минута по-късно се присламчи към нея. Беше с дълги, тънки крака и износени дънки. Лицето му не беше бръснато от два дни и ръцете му бяха груби, а шапката, която носеше, приличаше на тази на Таня.

— Колко спечели? — попита той разговорчиво и Мери Стюърт нервно погледна към приятелката си. Не й се нравеше особено да я хареса някой пиян от Уинемука.

— Два долара — отвърна тя с пренебрежение и се намръщи.

— Някой да ти е казвал, че приличаш много на Таня Томас, само дето си по-слаба и по-млада.

— Да, благодаря — рече Таня, без да го поглежда в очите. Шер й беше казвала веднъж, че ако не срещнат погледа й, не могат да я познаят. Понякога наистина ставаше, но друг път не. Надяваше се в този случай да проработи. — Хората постоянно ми го заявяват. Аз мисля, че тя наистина е ниска.

— Точно това казах. Ти си по-висока. Нея все пак си я бива. Харесваш ли я как пее?

— Всичко й е както трябва — каза Таня, пускайки в ход старото тексаско провлачване, а Мери Стюърт едва се сдържа да не се разсмее. — И все пак това, дето пее, е малко скучно. — Тя наистина го насърчаваше и продължавайки да играе, даваше вид на съвсем незаинтересована.

— Неее, добра е — започна той да спори с нея, — аз наистина я харесвам.

Таня сви рамене и няколко минути по-късно мъжът отиде до масите за игра на карти и седна там, а Мери Стюърт се наведе и й прошепна:

— Ти добре се забавляваш. — Таня също я гледаше засмяна, бе спечелила джакпот от двадесет долара. До този момент те играеха без загуба и без печалба. Още в автобуса се споразумяха, че ще играят, докато загубят стоте долара.

— Това е единственият начин да се измъкнеш — засмя се Таня и след малко чу една жена да казва: „Виж, това е Таня Томас“, но мъжът до нея отбеляза, че само прилича на нея, че е по-висока, и жената, която я беше разпознала, веднага се съгласи и не се случи нищо. — И по-млада — прибави Таня под сурдинка и отново се смяха. До момента бяха загубили около петдесет долара. Към десет часа влязоха в ресторанта да си вземат по един хамбургер и няколко души се взряха в тях, но Таня се направи, че не забелязва. Особено вторачено ги наблюдаваше келнерката, ала не беше съвсем сигурна и не посмя да попита. Така те успяха да изядат вечерята си на спокойствие, което много рядко се случваше на Таня. После отново се върнаха на автоматите и се забавляваха почти до полунощ. Накрая им бяха останали четиридесет долара и си ги поделиха.

— Уау! Спечелихме четиридесет долара — възкликна щастливо Мери Стюърт, когато заключиха вратата на буса зад гърба си.

— Не, глупчо — засмя се Таня. — Ние загубихме шестдесет. Не си ли спомняш? Започнахме със сто.

— Ооо — каза Мери Стюърт с клюмнал вид и двете отново се смяха като деца, докато се събличаха за лягане. Двата дълги дивана в салона ставаха на легла, между тях имаше и маса.

— Знаеш ли, ти приличаш досущ на Таня Томас! — Мери Стюърт провлече думите по тексаски, докато приятелката й решеше русата си грива в банята. Като че ли отново бяха съквартирантките от колежа.

Таня издаде напред долната си челюст. Имаше от години закрепено едно малко приспособление с прикачен липосмукач, който правеше шията й да изглежда като на младо момиче.

— Но по-висока и по-млада — изрекоха в един глас и не преставаха да се смеят.

— И не забравяй „по-млада“ — напомни й Таня. — Платила съм цяло състояние, за да ми направят всички тези щуротии.

— Ти си безнадеждна — заключи Мери Стюърт, смеейки се все още, докато обличаше нощницата си. Тя от години не беше се веселила така и за първи път от доста месеци Бил въобще не й липсваше. Внезапно се бе сдобила със свой собствен живот и това, че той я отблъсна, беше жалко, ала не толкова от значение. — Ти не изглеждаш много различна от онова, което беше — каза Мери Стюърт, внимателно разглеждайки Таня в огледалото. Но същото се отнасяше и за нея, а тя не беше правила нищо, за да го постигне.

— Там е цялата работа — възкликна Таня, — искам да знам как ти успяваш да бъдеш все същата, след като твърдиш, че не си предприемала нищо. Аз мисля, че лъжеш. — Тя се закачаше с нея, но знаеше, че е така. Мери Стюърт просто имаше тънки кости, очарователно лице, изящна фигура, тя беше една красива жена. И двете бяха такива.

Легнаха и си бърбориха като малки момичета до два часа през нощта на запалена светлина и най-накрая се унесоха и спаха до девет на другата сутрин. Беше казала на Том, че ще го повика от хотела, когато се приготвят.

Таня направи кафе в кухнята и сладки рулца в микровълновата печка, докато Мери Стюърт взе душ.

Двете се облякоха в дънки и каубойски ботуши и в девет и половина бяха готови. Нито една не си беше дала труда да се гримира.

— Знаеш ли, аз никога не правя това — призна си Таня, гледайки се в огледалото с учудване. Тя не дръзваше да излезе така в Лос Анджелис, проста не можеше да си го позволи, но тук нямаше значение. Подобна свобода за нея беше истински лукс. — Винаги се страхувам, че ще попадна на фотограф или репортер. А сега мога да пратя всичко по дяволите — рече, смеейки се. Чувстваше се по-добре само от факта, че е тук, както и Мери Стюърт. И двете бяха сякаш освободени от големия си товар.

Няколко минути по-късно влязоха отново в казиното. Таня се беше обадила на Том да му каже, че са вече почти готови за тръгване. Бяха прибрали леглата си, а той щеше да изчисти и да зареди с гориво, докато те изхарчат още двадесет долара на автоматите. Но този път и двете удвоиха парите си. Ухажорът им от предната вечер си беше отишъл и на негово място имаше дузина други мъже, ала нито един не обърна никакво внимание на Таня, което на Мери Стюърт й се стори много учудващо.

— Може би трябва по-често да излизаш без грим — каза й тя, когато се качваха в колата.

Том ги очакваше и сложи нова кана с кафе.

— Благодаря ти, Том — каза Таня, като видя колко приятно подредено изглеждаше вътре. Мери Стюърт се съгласи с нея и си мислеше, че това беше най-добрият начин за пътуване. Много й хареса и разбра защо Том наричаше автобуса земна яхта.

Те напуснаха Уинемука малко след десет и продължиха през Невада целия следобед. Когато навлязоха в Айдахо, пейзажът стана по-зелен. В пустинята беше невъобразимо голо. Айдахо беше по-привлекателен. Както и преди, четоха, спаха, приказваха си. Таня провери какво става в офиса й и отговори на няколко телефонни обаждания. По чудо нямаше никакви катаклизми. Никой не искаше нищо от нея, нямаше и нови нападки, нито съдебни дела.

— Ама че скучно — подразни тя Джийн по телефона. Но беше благодарна, че си отдъхва. Имаше съобщение от Зоуи, че потвърждава часа на полета. Щеше да пристигне в Джаксън Хоул малко след тях. Кола на хотела щеше да я вземе от летището. Таня изчисляваше, че те ще бъдат в ранчото около пет и половина, точно навреме, за да се преоблекат за вечеря. Но не каза нищо на Мери Стюърт за известието от Зоуи, макар че вече се чудеше дали да я предупреди. Приятелката й така се беше отпуснала и разведрила, че Таня нямаше никакво желание да й проваля пътуването, и не го направи. Последните няколко часа и двете спаха и когато се събудиха, бяха заслепени от Тетоните, най-импозантните планини, които всяка от тях бе виждала, и без да се усети, Таня започна да тананика и се разпя.

Беше момент, който нямаше да забравят. Пеейки, Таня протегна ръка към Мери Стюърт и те седяха така, в захлас, преминавайки през Джаксън Хоул към Мууз, Уайоминг.