Даниел Стийл
Ранчото (21)

21.

Когато автобусът спря пред къщата на Зоуи, и трите спяха. Часове наред бяха стояли будни, смяха се, разговаряха за мъжете в живота си. Направиха си нещо за ядене и предложиха и на Том. И в един момент заспаха. Беше невероятен ден за тях. Таня трябваше да събуди Зоуи. Тя спеше дълбоко и се усмихна, когато отвори очи. Беше ги накарала да се съгласят да влязат за миг и да видят детето й, макар и то да спеше.

Таня събуди и Мери Стюърт и трите изкачиха стъпалата пред дома на Зоуи и почакаха, докато тя намери ключовете си в чантата. Отвори вратата колкото може по-тихо и те пристъпиха в дневната, с намерение да надзърнат в детската стая. Влизайки, Зоуи забеляза играчки, разхвърляни навсякъде, табла с храна, бутилка и тогава ги видя тях. Сам спеше дълбоко на дивана с Джейд в ръце. Бяха ги чакали с часове. Инге отдавна беше отишла горе да си легне, а Сам беше държал момиченцето будно, за да посрещне своята мами. Трите жени ги гледаха с топлина в сърцата и одобрение.

Зоуи направи няколко стъпки напред и се наведе да целуне детето и тогава Сам отвори очи и я видя. Той едва се раздвижи и се усмихна и тя целуна и него, нежно, първо по бузата, после и по устата, а приятелките й ги наблюдаваха.

— Липсваше ми — прошепна й и се изправи да посрещне и Таня, и Мери Стюърт. Все още държеше Джейд, а тя беше дълбоко заспала и не помръдна. Те двамата бяха станали добри приятели през изтеклите две седмици и детето истински го обикна. Щастливо, беше се унесло в ръцете му, чакайки мами да дойде. — Умираше от нетърпение да те види — рече той и Зоуи се усмихна. — И аз — продължи Сам и я обгърна с ръка. — Добре ли си? — Беше загрижен, а тя кимна.

Мери Стюърт и Таня искаха да тръгват. Том бе решил да изпие повече кафе и да продължат, за да стигнат в Лос Анджелис до сутринта. Предстояха им още шест часа път и трябваше да потеглят, макар да им беше приятно да постоят със Сам и Зоуи. А беше време и Зоуи да остане със Сам.

Той все още я държеше в прегръдките си, когато те се сбогуваха отново със сълзи, и Сам и Зоуи им махаха с ръка от стълбите, докато автобусът се изтегляше. Сам въведе Зоуи вкъщи, остави Джейд внимателно на дивана, нежно обгърна майка й с ръце и я целуна.

 

 

Автобусът стигна в Лос Анджелис по разписание, в шест сутринта. Бяха изминали почти двадесет и четири часа, откакто напуснаха Уайоминг. И когато влязоха в дома на Таня, Мери Стюърт намери факс от мъжа си. Питаше кога точно пристига. Тя беше направила резервации, ала още не му ги беше съобщила. Имаше и дълъг списък от съобщения за Таня, от нейния адвокат, от секретарката и от агентите й. Но гледайки ги сега, след като беше пребивавала в Уайоминг две седмици, всичко й изглеждаше по-маловажно. Когато слънцето се издигна над Лос Анджелис, Мери Стюърт и Таня седяха до кухненската маса. Беше приятно чувството, че си отново у дома, ала и двете тъгуваха по Уайоминг. Бяха оставили там много. Разговаряха за Гордън и за Хартли. За всяка от тях беше изключително пътуване, сега бе дори трудно да си представи човек, че се беше случило.

— Кога заминаваш за Лондон? — попита Таня.

— Мисля да остана тук днес и утре и да тръгна в сряда — каза тя, — освен ако искаш да си отида по-рано.

— Ти занасяш ли се? — смъмри я Таня. — Аз бих желала да останеш завинаги. И се надявам, че скоро ще се върнеш. — И двете бяха обещали на Зоуи да поддържат връзка и възнамеряваха да прекарат с нея един уикенд някъде, може би в Кармел, ако тя се чувстваше в състояние да го направи, или в Малибу при Таня, или дори в Сан Франциско. Всички смятаха, че е страшна идея. Те вече нямаше да оставят времето или разстоянието, и по-лошото, трагедиите да ги разделят.

Таня прекара целия ден в работа със секретарката си, опитваше се да взема решения след двуседмично отсъствие и късно следобед Гордън й се обади. Той бил добре, работел в корала, липсвала му до подлудяване, ходил горе до тяхната къща и наел предприемач да изработи план за реставрирането й. Каза, че съвсем скоро щяла да бъде готова да се пренесат там. Тя му разказа за целия ужас на завръщането в реалния свят. А Гордън й заръча просто да почака, докато той пристигне.

— Не мога да чакам — рече Таня, очите й грееха от ентусиазъм.

— Нито пък аз — каза Гордън, затваряйки очи и представяйки си я точно както изглеждаше в неговата къща. Едва изчакваше да направи ранчото годно за живеене.

Говориха дълго, той беше отишъл да й се обади от автомат и непрекъснато пъхаше по четвърт долар, отказвайки тя да набере номера или в бъдеще разговорите да бъдат за нейна сметка. Беше упорит. Обеща да й позвъни на следващия ден и я помоли да поздрави Мери Стюърт. Тя не беше получила никаква вест от Хартли, но и не очакваше. Двамата се бяха договорили да не се обаждат един на друг до решаване на нещата в Лондон. А и не знаеше къде да се свърже с него, в Бостън или в Сиатъл. Знаеше, че се прибира в дома си в четвъртък и че кодът е „Сбогом, Ариел“ или „Добър ден, Ариел“, в зависимост от развръзката на нейния брак.

Вечерта Таня я заведе в Спаго и я представи на Волфганг Пак, собственика, и й обясни кой, кой е. Виктория Принсипал вечеряше с голяма група, Джордж Хамилтън беше там. Хари Хамлин… Жаклин Смит… Уорън Бийти… А Джордж Кристи от „Холивуд и рипортър“ седеше на една маса в ъгъла. И всеки познаваше Таня, но това бе едно от малкото места в Холивуд, където без значение колко голяма звезда е, никога никой не я безпокоеше.

Двете с Мери Стюърт разговаряха дълго за какво ли не. Мери Стюърт изглеждаше, че е взела своето решение.

На следващия ден, когато Таня отиде на репетиция, тя излезе да пазарува. И вечерта и двете си легнаха рано. Гордън се беше обадил, имаше нов факс от Бил, потвърждаващ, че е получил съобщението за нейното пристигане. Не беше добавил абсолютно нищо лично и Мери Стюърт поклати глава.

На сутринта тя и Таня стояха дълго прегърнати и разплакани. Не й се тръгваше, а желанието и на двете беше да можеха да върнат часовника назад и сега да тръгваха за Уайоминг.

— Всичко ще бъде окей — насърчаваше я Таня. — Ще мине добре. Само мисли за Хартли.

Това беше всичко, за което Мери Стюърт можеше да мисли през целия път до Лондон. Дори му написа писмо. Първото писмо, усмихна се в себе си, което тя пише до него. Той може би щеше да го запази. Беше много сантиментален. Пишеше му колко много означава за нея, колко прекрасно е било всичко в Уайоминг, колко празен е бил животът й, преди да го срещне. Щеше да го пусне, когато стигне в Лондон.

От хотела бяха изпратили за нея кола да я посрещне. В края на краищата бе решила да отседне в „Кларидж“. Беше по-лесно, отколкото да ходи в друг хотел, след като той пребиваваше там. Ала си беше запазила отделна стая. Нямаше представа дали Бил знае това. Но всъщност сигурно му бяха казали.

През митницата мина лесно и скоро се озова в хотела. Всичко беше много цивилизовано и щом пристигна, на минутата я заведоха горе, като гостуваща знаменитост от чужбина. Веднага я уведомиха, че мистър Уокър е в апартамента, нает за негов офис, и в момента работи там със секретарката си. Но тя не бързаше да му се обажда. Нуждаеше се от малко време да събере силите си. Изми се и среса косите си и както винаги изглеждаше безупречна в черния си ленен костюм, с който беше пътувала от Лос Анджелис до Лондон, без да му направи и една гънка. Типично за Мери Стюърт.

И след като си поръча чаша чай и я изпи, тя му се обади. Беше станало десет часа сутринта. Нямаше представа, че Бил вече подлудява. Той знаеше, че самолетът й е кацнал в седем. Предполагаше, че е минала през митницата към осем и е пристигнала в хотела в девет. Беше звънил и на рецепцията да го потвърдят. Знаеше, че тя е в стаята си и не му се обажда. И изживяваше същинска агония. Но Мери Стюърт не бързаше. Беше вече четвъртък. За разговора бе определила един ден, и тъй като не бе успяла да открие къде точно се намира Алиса, щеше да отлети обратно за Ню Йорк в петък. Беше наистина доста заобиколен пътят й от Уайоминг.

Бил отговори при първото позвъняване. Тя му даде номера на стаята си и той каза, че веднага слиза да я види. Остави секретарката си и й поръча да не го безпокои. Отиваше на важна среща.

Мери Стюърт отвори вратата и го погледна, стана й болно, като откри колко близък й изглежда, колко много приличаше на мъжа, когото беше обичала толкова дълго допреди една година. Но знаеше, че сега този мъж е друг. И двамата бяха други.

— Здравей, Бил — пророни тихо, когато той влезе и понечи да я прегърне, ала като погледна в очите й, се отдръпна. — Как си?

— Не толкова добре всъщност — отвърна Бил и с това я изненада.

— Нещо не е наред ли? — Беше странно тя да му задава този въпрос.

— Страхувам се, че да — рече той, сядайки на един стол, протегнал напред дългите си крака.

— Какво се е случило? — Мери Стюърт предположи, че процесът не върви добре, за което би съжалявала. Той наистина беше вложил много сили и време и се надяваше да го спечели.

— Всъщност — поде Бил, поглеждайки към нея тъжно, и й се стори много млад. Изглеждаше уязвим и разчувстван. — Аз много лошо провалих живота си, и твоя. — Тя се стресна от вида му и още повече от интонацията му. Чудеше се дали няма да направи ужасно признание, някаква любовна история, откакто е пристигнал в Лондон. Но в известен смисъл това можеше да облекчи нещата. Не беше толкова лесно, както си го представяше, просто да му заяви, че с брака им е свършено. Внезапно той беше станал реален човек, с бръчки и дефекти, и неща, които по-рано беше обичала у него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мери Стюърт озадачена. Какво имаше предвид с това, че е провалил живота си?

— Мисля, че знаеш точно за какво говоря. Ти затова си тук, нали? Колкото и да съм глупав, се досетих. И както повечето мъже, бях много тъп. Прекарах миналата година с глава, заровена в бюрото си, мислейки, че ако те пренебрегна за дълго време, ти ще си отидеш, или нещастието ми, или моята вина, или Тод ще се върне, или пък глупостите, които ти наприказвах, ще се забравят. Но явно нищо от това не се случи. Просто нещата ставаха по-лоши. С всеки изминал ден се чувствах по-зле и ти ме намрази. Подобен вариант можеше да се предскаже, като се има предвид как се държах с теб. Единственият човек, който не съумя да го предвиди, бях аз, което е неприятното. — Изричайки всичко това, приличаше на дете, тя не можа да не се усмихне, слушайки го. Понякога ставаше толкова обичен. — Както и да е, не смятам, че думите ми те изненадват. Мисля, че съм единственият човек тук, който се изненадва не само от собствената си глупост, но и от поведението си. И така, сега ти си дошла да ме информираш много учтиво, лично, което е изключително мило от твоя страна, скъпа моя, че ще се разведеш с мен. — Той беше осъденият, който помага на екзекутора да постави гилотината, съгласявайки се, че е виновен и я заслужава. Това правеше гилотинирането още по-трудно.

— Ти къде беше цялата година? — попита Мери Стюърт. Единственият въпрос, който искаше да му зададе. — Как можа напълно да се скриеш от мен, да се замразиш така за мен. Дори не ми говореше, подминаваше въпросите ми. — Бе все едно да живее с робот. Или с мъртвец, и той беше такъв.

— Бях нещастен — каза Бил. Беше майстор да омаловажава нещата и Мери Стюърт наум си припомняше, че трябва да мисли за Хартли. — И така, какво правим сега? Донесе ли книжата за развода? — Когато разговаря с него от Уайоминг, той бе помислил, че вече ги е подготвила. Изведнъж всичко му се беше прояснило и знаеше много добре за какво идва тя.

— Трябваше ли да ги донеса? Ти искаше ли?

— Имаш ли ги у себе си? — Изглеждаше готов да ги подпише и това още повече я разтревожи, като видя с каква лекота се отказваше от всичко, което бяха имали двадесет и две години. Не го беше грижа за нищо. И това още повече я вбеси.

— Не, не нося със себе си документи за развод — отсече тя сърдито. — Наеми си адвокат или си ги състави сам. Аз не мога да правя всичко, за бога. Дойдох тук, за да разговарям с теб, а не да те карам да подписваш.

— О! — Той се стресна. Беше сякаш прозрял, когато от рецепцията му казаха, че си е взела отделна стая. Точно щеше да поиска да подготвят неговата за още един човек и се почувства смазан, като разбра, че тя няма да отседне при него. Това беше своего рода послание. — Ти си ми много сърдита, Стю — рече Бил тъжно, загледан в нея, с желание да върне всичко обратно или да промени нещата. — Аз не те обвинявам. Бях пълен негодник спрямо теб. Всичко, което мога да ти предложа сега, е моето извинение. Бях объркан през цялото време откакто Тод умря. Чувствах се толкова безсилен, не знаех кого да коря. Обвинявах себе си, но не можех да го понеса, затова се преструвах, че обвинявам теб. Ала никога наистина не съм го правил. Винаги съм бил убеден, че е моя грешка.

— Как така е било твоя грешка? — Мери Стюърт беше поразена. — Това не беше ничия грешка. Бе ужасно за всички ни, дори за Алиса. Никой от нас не го заслужаваше. Аз наистина му се разсърдих, когато почистих стаята от вещите му, и невероятното е, че след това се почувствах по-добре.

— Ти изнесе нещата му? Защо? — Тя още веднъж го изненада.

— Защото беше дошло време. Махнах и пакетирах всичко. Раздадох дрехите на хора, които могат да ги носят. Преди си мислех, че ако оставя стаята му недокосната, той може да се върне. Но накрая разбрах, че това няма да се случи.

— А аз го осъзнах тук, в Лондон.

Тогава Мери Стюърт отново го шокира.

— Аз искам да продадем апартамента. Или ти можеш да правиш с него, каквото пожелаеш — коригира се тя, — но аз не възнамерявам да живея в него. Твърде потискащо е за мен. Никой от нас няма да се оправи, докато сме там. — Бяха си казали, че не бива да вземат прибързани решения. Ала вече беше минала година. — Ти можеш да останеш, ако искаш, но аз не. — Когато се върнеше в Ню Йорк, щеше да потърси апартамент, ако не вземеше решение да живее при Хартли. Все още се колебаеше. А знаеше, че той ще направи каквото тя пожелае.

— Остави апартамента — каза Бил направо. — Ти искаш ли да живееш с мен? Мисля, че в това се състои въпросът. — Той едва не падна от стола, когато Мери Стюърт отговори, въпреки че беше очаквал, не му се щеше да го чуе.

— Не, не желая — рече тя спокойно. — Не и както живяхме през изтеклата година. Бих желала, ако е, както беше преди. Но то вече свърши.

— А какво ще стане, ако можем да го върнем? Да бъде отново както преди, тогава какво?

— Това не се случва — промълви Мери Стюърт тъжно и когато го погледна, видя сълзи в очите му и й стана мъчно за него. Беше плакала толкова много през последната година, не можеше да плаче повече. За нея всичко беше приключило. — Наистина съжалявам.

— И аз — каза Бил и изглеждаше толкова уязвим. Беше до болка печално, крадците на тялото му го бяха върнали твърде късно, но това може би вече нямаше значение, то беше тук само за едно посещение. Ако тя се съгласеше да се върне отново при него, той отново щеше да се държи гадно с нея, щеше да престане да й говори, мислеше си, гледайки го. Не желаеше да рискува. — Съжалявам, че бях такъв проклет глупак — добави той, а устната му потрепери, очите му се напълниха със сълзи. — Аз просто не знаех как да се справя с това, което се случи.

— И аз не знаех — отрони тя и очите й също се овлажниха въпреки желанието й, — но се нуждаех от теб. Нямах никого. — Мери Стюърт се разхълца, казвайки това.

— И аз. Аз нямах дори себе си, това беше ужасното. Като че ли и аз умрях с Тод и убих и нашия брак.

— Ти го направи — обвини го тя открито. Затова беше дошла в Лондон. Искаше поне да знае защо го напуска. Той имаше право да знае това. Но Бил просто седеше там и плачеше. И изглеждаше толкова нещастен, че понечи да го прегърне, ала си наложи да не го прави.

— Бих искал да върна всичко назад, Стю, но не мога. Не съм в състояние да сторя нищо, освен да ти кажа колко дълбоко съжалявам. Ти заслужаваш много по-добра участ. Винаги си я заслужавала. Бях голям негодник и пълен малоумник.

— Какво се предполага, че трябва аз да направя? — попита тя, внезапно се изправи и закрачи из стаите. За първи път изглеждаше сърдита и объркана. — Защо сега ми казваш какъв негодник си бил? Защо не предприе нещо?

— Не знаех как. Просветна ми едва тук. Осъзнах каква грешка е било това, като дойдох в Лондон. Бях толкова самотен, не можех да мисля нормално. Исках да си с мен тук. Исках да те поканя да дойдеш, но се срамувах да го направя, а ти се забавляваше добре в някакво си проклето луксозно ранчо. Навярно си се влюбила в някой каубой, мисля аз — рече той и наистина изглеждаше нещастен.

А Мери Стюърт се беше втренчила в него и й се искаше да го разтърси.

— Ти си направо мижитурка! — Изрече го с невероятна убеденост. Трябваше да му го каже преди месеци и сега съжаляваше, че не беше го направила.

— Съжалявам, не исках да прозвучи обидно. Просто мислех, че го заслужавам.

— Ти заслужаваш един здрав ритник отзад, Уилям Уокър. Какво искаш да кажеш с това, че си бил самотен? Как можа да се окажеш такъв глупак, да дойдеш тук сам за два-три месеца, а мен да ме захвърлиш просто така в Ню Йорк? За какво ми е да бъда омъжена за теб и занапред?

— Права си — въздъхна той засрамен.

— Добре. Доволна съм, че сме съгласни по това. Трябва да се разведем. — Най-после го бе казала. Беше свършено, но Бил стоеше, загледан в нея, и клатеше глава, което още повече я обърка.

— Аз не искам — рече той и приличаше на дете, което отказва да отиде на зъболекар. — Не искам да се развеждам с теб — заяви твърдо.

— Защо не? — Мери Стюърт изглеждаше изтощена.

— Аз те обичам. — Казвайки това, я гледаше право в очите, а тя извърна поглед и го насочи навън през прозореца.

— Малко е късно за подобно признание, струва ми се — поклати глава тъжно. Нямаше да повярва отново, че той я обича. Цяла година беше доказвал обратното. Бе я игнорирал, изоставил, избягвал, бе заминал за Лондон за два месеца и нито за момент не й беше предложил утеха, когато синът им почина. Беше я измамил във всичко, което й дължеше като съпруг.

— Никога не е твърде късно — каза той, все още гледайки към нея, но Мери Стюърт клатеше глава. Тя познаваше други взаимоотношения. — Искаш да кажеш, че никога няма да ми простиш ли? Това не си ти. Ти винаги си била готова за прошка.

— Може би прекалено много съм го правила — отбеляза тя мъдро. — Не зная защо, ала за мен вече е прекалено късно. Наистина съжалявам — каза, изправяйки се и обръщайки му гръб, загледана над покривите на Лондон. Имаше желание да прекрати разговора. Беше му заявила, че иска развод. Това бе причината за идването й. И трябваше да изпрати един факс… „Добър ден, Ариел“… Щеше й се Хартли да го намери в момента, в който влезе в апартамента си в петък.

Но не беше разбрала, че Бил е пристъпил зад нея, и тя отскочи, когато я обгърна с ръце.

— Не прави това, моля те — промълви, без да се обърне да го погледне.

— Аз искам — настоя той и звучеше отчаяно нещастен, — още само един, последен път, моля те, позволи ми да те подържа…

— Не мога — бранеше се Мери Стюърт отчаяно и се извърна с лице към него. Бил я беше обгърнал с ръцете си и лицето му бе на сантиметри от нейното. И не я пускаше. Искаше да му каже, че вече не го обича, ала нямаше куража да го стори. А и не беше вярно. Но щеше да бъде един ден. Просто трябваше да мине време. Беше го обичала твърде дълго, за да може чувството да изчезне изведнъж. Ала той твърде много я беше наранил, за да иска тя да го обича. Единствената беда беше, че все пак го обичаше още, въпреки всичко.

— Обичам те — прошепна Бил и я гледаше право в очите, а Мери Стюърт ги затвори. Все още я държеше и не я пускаше, а тя не желаеше да го гледа.

— Не искам да слушам това… — Но тя и не се отдръпваше.

— Вярно е. Винаги е било. Аз те обичам… о, господи, дори и да ме напуснеш сега, моля те, повярвай ми. Винаги ще те обичам… също както обичах Тод. — Той отново плачеше и без да иска, тя склони глава на рамото му. Внезапно си спомни колко силна беше болката им, когато това се случи, и Бил не беше до нея. Той самият бе като мъртъв и наранен, и вледенен, и не можеше да й помогне. А сега плачеше за техния син, същото правеше и тя, и се беше облегнала на съпруга си. — Толкова много те обичам… — промълви Бил отново и я целуна, Мери Стюърт се опита да се отдръпне, да се откъсне от него, ала не можеше. Вместо това установи, че го целува, и се мразеше за това. Как можеше да бъде толкова слаба? Как можа така да се поддаде? И най-лошото бе, че искаше да го целува.

— Недей — простена тя, когато престанаха за миг, и двамата останали без дъх. Но откри, че целувайки го, се беше успокоила, макар и болката да не бе още излекувана. Тогава той отново започна да я целува и тя него и сякаш нямаше желание да спре. — Това не трябва да става — каза задъхана. — Аз дойдох тук да се разведа с теб.

— Зная — отвърна Бил, целувайки я, и изведнъж се оказа, че са отишли още по-далеч. Той я докосваше и държеше в обятията си, а тя го целуваше и никой от двамата не можеше да проумее това взаимно привличане. Не ми се беше случвало от една година, а сега и двамата бяха обзети от желание и преди да са разбрали какво се е случило, се озоваха в леглото и Мери Стюърт никога не го беше желала повече от сега, а той бе обзет от неустоима страст. По цялата стая бяха разпилени дрехи и когато най-после спряха, и двамата бяха напълно изтощени. Това им беше за цяла година и тя, както лежеше и го гледаше, му се усмихна, после високо се разсмя, всичко беше толкова абсурдно, и той се смееше.

— Това е отвратително — каза Мери Стюърт, все още засмяна. — Не мога да повярвам. Не зная какво стана… да го направим пак… — И час по-късно го направиха отново. Говориха си, любиха се, той лежеше в ръцете й и плачеше за сина им и за това, което беше сторил с нея, и отново се любиха. Бил въобще не се видя със секретарката си целия ден и тя нямаше представа какво му се е случило, освен че бе казал, че отива на важна среща. Това обясняваше на всеки, който се обаждаше да го търси.

В шест часа те бяха все още голи в леглото и щастливо отмалели. Той я попита дали да поръча нещо за ядене, но тя искаше само да бъде с него и заспа в ръцете му. И когато се събуди на следващата сутрин, Бил я гледаше и се молеше в себе си да не е било сън. Единственото нещо, което знаеше в този живот с всичките му несигурности, с които се бе сблъсквал, беше, че не искаше да я изгуби. И й го каза на закуска. Беше поръчал за двамата богата закуска, те умираха от глад, в буквалния смисъл и един за друг. И докато седяха и разговаряха, той я попита какво иска да правят през деня. Прозвуча й, като че ли са във ваканция.

— Нямаш ли работа? — поинтересува се тя, привършвайки омлета си и сръбвайки глътка кафе.

— Ще си взема свободен ден. Ако заминаваш за Ню Йорк, бих желал да бъда с теб, преди да тръгнеш. — И после с тъжен поглед добави: — Аз ще те заведа на летището. — Но след закуска те отново се любиха и Мери Стюърт почти бе изпуснала самолета. Можеше да успее, ако скочеше от леглото и се облечеше набързо, ала не искаше. Искаше да остане. Един ден, седмица, колкото и той. Може би завинаги. И му го каза, когато заедно влязоха във ваната.

— Ще останеш? — попита Бил така мило и когато тя кимна, я целуна.

— Аз нося със себе си каубойски ботуши и джинси и само две прилични рокли за града. — Усмихваше му се, а той беше по-щастлив от всякога.

— Ще бъдеш последният вик на модата в Лондон. Трябва ли да имаме отделни стаи.

— Не — рече тя сериозно, — но искам да продадем апартамента. — И Бил смяташе, че това е добра идея.

Време беше за тях да оздравеят, да се намерят един друг и с повече късмет да започнат наново. Той имаше твърдото намерение да осъществи това и й беше благодарен, че му позволи. Закле се, че кошмарът от изминалата година няма вече никога да се повтори, и след дългия разговор тя му повярва.

Каза й, че следобед иска да я изведе някъде, за да бъде с нея и да си говорят, и да си спомни колко приятно е било винаги да се разхожда с нея. Но първо трябваше да се отбие в офиса си. Беше обещал на секретарката, като се обади, че ще подпише някои документи. Мери Стюърт му каза, че ще се срещнат във фоайето.

Тя спокойно се облече, мислейки за него и времето, което бяха прекарали заедно, и с треперещи ръце написа бележката. Беше в кафява ленена рокля, единствената по-прилична дреха, която беше донесла в Лондон, и косата й не беше изрядна както обикновено. Изглеждаше по-млада и съвсем леко разрошена. Вече бе казала на Бил, че ако оставаше, трябва да пазарува. Но сега не мислеше за това, мислеше за мъжа, който беше яздил с нея през поляните с диви цветя в Уайоминг.

Слезе долу и говори с човека на рецепцията, той я увери, че няма проблем да го изпрати, макар да й напомни, че за съпруга й са монтирали личен факс в офиса му. Но тя предпочиташе да го даде на него, обясни му, и му каза номера на факса. Беше написала две думи и очите й бяха изпълнени със сълзи, когато го връчваше.

— Ще отида веднага, мадам.

И Мери Стюърт потръпна от болката, която причиняваше и на двамата. Но Хартли беше по-мъдър от нея. И по-добре си беше представил какво може да се случи.

Бележката гласеше „Сбогом, Ариел“. Нищо повече. Само това. И тя така и не му изпрати писмото. Сега нямаше смисъл. Това беше обещанието й към него. Само две думи и никакви обяснения.

— Готова за малко свеж въздух? — попита я Бил, когато слезе долу. Той мислеше, че ще е вече спокойна, и се разтревожи, като погледна към нея, и видя, че плаче. Те бяха прекарали в стаята й близо два дни, ала бяха решили много неща и Бил я взе в обятията си там, насред фоайето.

— Всичко е окей, Стю… кълна ти се, аз вече ще бъда какъвто бях преди… обичам те.

Но Мери Стюърт не мислеше за него. Тя се сбогуваше с един приятел. После пое ръката на съпруга си и излязоха навън на слънчевата светлина. Портиерът ги гледаше как се отдалечават рамо до рамо и се усмихна. Беше хубаво и бе такава рядкост да видиш щастлива двойка. Отстрани животът им изглеждаше толкова лесен. Или може би те просто имаха късмет.