Даниел Стийл
Ранчото (1)

1.

В който и да е друг супермаркет, жената, която вървеше по пътеката между рафтовете, бутайки количката сред консерви и гастрономически подправки, би изглеждала съвсем не на място. Тя имаше безупречно сресани тъмни коси до раменете, красива кожа, големи кафяви очи, стегната фигура, съвършен маникюр и бе облечена в морскосин костюм с вид на купен в Париж. Носеше обувки с високи токове в същия цвят, морскосиня чанта „Шанел“ и въобще всичко по нея беше самото съвършенство. Тя можеше спокойно да претендира, че никога преди не е виждала супермаркет, но тук изглеждаше учудващо като у дома си. Всъщност често се отбиваше в „Гристидис“, на ъгъла на Медисън и Седемдесет и седма улица, по пътя за дома си. Покупките правеше най-вече тяхната домашна помощница, но по някакъв смешен, старомоден начин пазаруването привличаше Мери Стюърт. Тя също обичаше вечер късно да приготвя вечеря за Бил, когато той се връщаше, и никога не бяха държали готвачка вкъщи, откакто децата бяха пораснали. Въпреки безупречния си вид предпочиташе сама да се грижи за семейството си и сама да върши всичко до най-малките подробности.

Апартаментът им беше на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Пето авеню, с разкошен изглед към Сентрал парк. Живееха там вече петнадесет от близо двадесет и двете години на своя брак.

Мери Стюърт поддържаше впечатляващ дом. Децата от време на време се шегуваха, казвайки колко „съвършено“ е всичко, как всяко нещо изглежда идеално и действително беше така, що се отнасяше до майка им. Само като я погледнеше човек, можеше да разбере, че това е задължително за нея. Даже в шест през една гореща юнска вечер в Ню Йорк, след шест часа, прекарани в срещи, Мери Стюърт беше току-що поставила отново червило на устните си и всеки косъм на главата й беше на мястото си.

Тя избра две малки пържоли, два картофа за печене, пресни аспержи, плодове и кисело мляко, като си спомни с усмивка дните, когато пълнеше до горе количката с какво ли не за децата. Винаги се преструваше, че не одобрява, но не можеше да устои да им купува всичко, което те видеха по телевизията и кажеха, че го искат. Това бяха дребни неща в живота, малко да ги поглези човек, вземайки им овесени ядки, ароматизирани като дъвка, нещо толкова важно за тях, вместо да им го откаже и да ги принуждава да ядат по-здравословните, които мразеха.

Както повечето хора в Ню Йорк, тя и Бил очакваха много от своите деца, висок стандарт във всичко, отлични бележки, впечатляващи спортни способности, цялостно развитие, безукорен морал. И наистина Алиса и Тод бяха хубави, умни, блестяха във всичко, изявяваха се както в училище, така и вън от него, и въобще бяха чудесни. Още от малки Бил ги закачаше, като им казваше, че двамата с майка им очакват те да бъдат идеални деца и всъщност разчитат на това. Когато станаха съответно на десет и дванадесет години, и Алиса, и Тод всеки път посрещаха с ръмжене тези думи. Но в тях повече или по-малко се съдържаше истина и те го знаеха. Това, което баща им имаше предвид, беше да дадат от себе си всичко както в училище, така и вън от него, за да бъдат най-добрите, да покажат върха на възможностите си и дори и невинаги да успяват, да правят усилие да опитват. Беше прекалено да се очаква това от всекиго, но Бил Уокър винаги бе поставял високи изисквания и те ги изпълняваха. Колкото и непреклонна да изглеждаше майка им понякога, баща им беше истинският перфекционист и по отношение на тях, и по отношение на Мери. Бил бе в действителност този, който подлагаше всички на подобен натиск, не само децата, но и жена си.

Мери Стюърт беше за него съвършената съпруга вече близо двадесет и две години, осигурявайки му съвършен дом, съвършени деца, себе си, винаги изрядно красива, вършейки това, което се очаква от нея, забавна и поддържаща дом, който не само влезе на страниците на „Аркитекчъръл дайджест“, но беше щастливо гнездо, което ги привличаше у дома. В техния начин на живот нямаше и следа от показност или суетност, всичко беше просто изпипано красиво, с внимание. В нищо, което Мери Стюърт правеше, не се виждаха „шевовете“. Тя оставяше впечатление, че е сторено без усилия, макар че повечето хора осъзнаваха, че не може да бъде толкова лесно, колкото бе на пръв поглед. Но това беше нейният подарък за него. Да прави всичко да изглежда лесно. От години тя организираше благотворителни изяви, от които се набираха стотици хиляди долари за важни благотворителни акции, заседаваше като член на управителни съвети на музеи, непрекъснато работеше в помощ на каузата на болни или пренебрегнати деца. И сега, на четиридесет и четири, с израсли вече син и дъщеря, в добавка към благотворителната дейност и участието в разни комитети, през последните три години работеше като доброволка в една болница за физически и душевно увредени деца в Харлем.

Беше член на Управителния съвет на Музея на изкуствата „Метрополитън“ и на Линкълн сентър и помагаше в организирането на изяви за набиране на средства всяка година, защото всички желаеха тя да им помага. Беше изключително ангажирана, особено сега, когато децата й не живееха у дома, а Бил работеше до късно вечер. Той беше старши партньор в международна юридическа фирма на Уолстрийт. Водеше повечето от делата, свързани с Германия и Англия. Той беше юрист, който се занимава със съдебни дела, и това, което Мери Стюърт правеше със социалната си дейност, увеличаваше много известността му. Тя уреждаше приеми заради него с обичайното си изящество, макар и напоследък да не беше особено ангажирана в това отношение. Съпругът й прекара голяма част от годината в пътувания в чужбина, особено последните няколко месеца, зает с подготовката на важен процес в Лондон, и това го задържа далеч от дома. А Мери Стюърт повече от всякога потъна в своята работа на доброволка.

Алиса беше първа година в Сорбоната. И така Мери имаше повече време за себе си. Това й позволи да навакса доста неща. Четеше много, натовари се с допълнителна благотворителна дейност и през неработните дни дежуреше в болницата. Или пък понякога в неделя просто се отдаваше на почивка, до късно оставаше в леглото с книга в ръка или изчиташе всичко в „Ню Йорк Таймс“. Животът й беше запълнен и като гледаше човек, никога не би помислил, че нещо й липсва. Изглеждаше поне пет-шест години по-млада, въпреки че през тази година бе поотслабнала, което би трябвало да означава навлизане в по-напреднала възраст, но всъщност със сигурност я правеше по-млада. В нея имаше някаква миловидност, която привличаше хората, на която децата откликваха, особено тези, за които работеше. Притежаваше истинска доброта, която извираше от душата й, превъзмогваше социалните различия и караше околните да се чудят от какъв свят идва тя. Човек просто усещаше в нейно присъствие нещо трогващо, почти навяващо тъга, като че ли Мери Стюърт познаваше горчивата мъка и беше изпитала голяма болка, но въпреки това от нея не лъхаше мрачно настроение. Животът й изглеждаше така съвършен. Децата й винаги са били най-интелигентните, най-изисканите, най-красивите. Съпругът й бе реализирал огромен успех както финансово, така и по отношение на престиж, печелейки нашумели международни съдебни процеси. Беше високо ценен и уважаван както в бизнеса, така и в техните среди.

Мери Стюърт имаше всичко, което повечето от хората желаят, и въпреки това у нея се долавяше тази загатната тъга, нещо по-скоро почувствано, отколкото видяно, може би някаква самота, която изглеждаше странна. Как беше възможно някой с вида и стила на Мери Стюърт, с нейната изисканост и семейство да бъде самотен? Когато човек усетеше това у нея, обожавайки я повече със сърцето, отколкото с очите си, то изглеждаше странно и неподхождащо и сякаш интуицията му го бе излъгала. Нямаше причина да се подозира, че Мери Стюърт е самотна или тъжна, но въпреки това при дълбоко взиране тя оставяше подобно впечатление. Зад елегантната й фасада у нея имаше нещо трагично.

— Как сте днес, мисис Уокър? — усмихна й се пазачът на входа.

Той я харесваше. Беше красива и винаги любезна с него. Все питаше как са жена му, децата и майка му, преди тя да почине. Преди пазаруваше с Алиса и Тод, но сега те бяха заминали, и тя идваше и винаги спираше да си побъбри с него. Трудно беше да не я харесаш.

— Благодаря, Чарли, добре съм — усмихна се тя и му се стори още по-млада. Едва ли се беше променила много от времето на моминството й, когато през уикендите идваше в магазина, облечена в джинси, приличаше досущ на дъщеря си. — Горещо е днес, нали? — каза тя, но това не личеше по дрехите й. Никога.

През зимата винаги беше изискано облечена, въпреки острия студ, който караше хората да се навличат с дрехи, ботуши заради снега и кишата, шапки, шалове и наушници. През лятото, когато всеки друг изглеждаше изтощен от смъртната жега, Мери Стюърт беше спокойна, хладна и с безупречно, неизмачкано облекло. Такъв човек беше тя. Като че ли никога нямаше нещо да не й е в ред, никога не губеше контрол и с положителност никога не избухваше. Беше я виждал също да се смее с децата си. Дъщерята беше истинска красавица. Синът беше добро момче… всички бяха такива. Чарли мислеше, че мъжът й е малко студен, но кой може да каже какво прави хората щастливи? Бяха хубаво семейство. Предположи, че съпругът се е върнал, защото беше купила два котлета, два картофа.

— Казват, че утре ще е още по-горещо — рече той, поставяйки нещата й в торбичка, и забеляза как тя хвърли поглед към „Инкуайърър“ и неодобрително се намръщи.

Голямата певческа звезда Таня Томас беше на корицата. Заглавието гласеше: „Таня върви към нов развод. Връзката с треньор разрушава брака й“. Бяха публикувани ужасни снимки, нейни, на мускулестия треньор по тениска и на настоящия й съпруг, как бяга от преследващите го журналисти, като крие лицето си и се шмугва в един нощен клуб.

Чарли погледна заглавието и вдигна рамене.

— Това е Холивуд, там всеки спи с всеки. Чудно е дори, че си правят труда да се женят. — Той живееше с една и съща жена вече тридесет и девет години и за него холивудските капризи бяха като приказка от друга планета.

— Не вярвай на всичко, което четеш — каза Мери Стюърт малко твърдо и той вдигна поглед към нея и се усмихна. Топлите й кафяви очи изглеждаха угрижени.

— Вие сте много мила към всекиго, мисис Уокър. Те не са като нас, повярвайте ми.

Той знаеше. Беше виждал хора от киното да идват години наред, винаги с различни мъже и жени, бяха доста набиваща се в очите тълпа. Напълно различен тип от този на Мери Стюърт. Беше сигурен, че дори не разбира какво иска да й каже той.

— Не вярвай на това, което четеш в сензационната преса, Чарли — отново повтори тя и звучеше необичайно твърда. Пое пликчето с продуктите си и усмихната се сбогува.

Кратко разстояние трябваше да извърви до зданието, в което живееше, но макар и да минаваше шест, още беше задушно. Помисли, че Бил ще си бъде вкъщи, както обикновено около седем часа, и тя ще приготви вечерята за седем и половина или осем, според това как той предпочиташе. Реши да пъхне картофите във фурната, като се прибере у дома, и след това да вземе един душ и да се преоблече. Въпреки свежия вид, който имаше, беше уморена и твърде сгрята след дългия ден на заседания. Музеят планираше огромна акция за набиране на средства през есента, предвиждаха през септември да устроят голям бал и искаха от нея да председателства инициативата. Досега успяваше да отклони това предложение и се надяваше да остане само като съветник. Нямаше настроение да се занимава с организацията на бал, а и напоследък много повече предпочиташе да помага в болницата.

Портиерът я поздрави, когато влезе в сградата, пое продуктите й и ги подаде на човека, който обслужваше асансьора. Тя благодари и се изкачи до техния апартамент в мълчание. Зданието беше солидно и старо и много изящно. Беше едно от любимите й на Пето авеню и изгледът, който се разкриваше пред нея, когато отваряше входната врата, беше възхитителен, особено зимно време, тогава Сентрал парк биваше целият покрит със сняг и небето над него се открояваше в силен контраст. Беше красива гледката и през лятото с пищната зеленина и от техните прозорци — едно предимство, което им даваше четиринадесетият етаж — всичко изглеждаше прелестно и спокойно. Не се чуваше никакъв шум отдолу, не се виждаше нищо от мръсотията, не се усещаше никаква опасност. Всичко бе красиво и зелено и последният цъфтеж на пролетта беше буквално експлодирал най-после след сторилата се на всички безкрайно дълга и мрачна зима.

Мери Стюърт благодари на човека от асансьора за това, че й помогна, заключи вратата след него и се отправи към обширната, чисто бяла кухня. Тя обичаше откритите, функционални, непретрупани стаи и освен рамкираните три френски щампи, кухнята беше напълно семпла, с бели стени, бял под и дълги плотове от бял гранит. Беше показана на страниците на „Аркитекчъръл дайджест“ преди пет години, фотографирана с Мери Стюърт в нея, седнала на висок кухненски стол, облечена в бели джинси и бял ангорски пуловер. И въпреки чудесните ястия, които тя наистина приготвяше тук, трудно беше да се повярва, че някой в тази кухня готви.

Домашната им помощница сега идваше само денем и в апартамента беше пълна тишина, когато Мери Стюърт извади покупките и включи фурната да се сгрява. Един дълъг момент тя се задържа пред прозореца, гледащ към парка. Виждаше детската площадка и си спомни безконечните часове, които беше прекарала там, мръзнейки зимно време, когато децата бяха малки, да ги люлее на люлките, да ги следи по различни уреди за катерене или как играят с приятелчетата си. Струваше й се, като да е било преди хиляда години… твърде отдавна… как можа така бързо да излети времето. Като че ли беше вчера, когато децата й си бяха вкъщи, всяка вечер вечеряха заедно и всички говореха наведнъж за своите работи, планове, проблеми. Дори някой от споровете на Алиса и Тод сега би бил облекчение за нея, въздействащо й много по-успокоително, отколкото тази тишина. Съвсем друго ще бъде, когато Алиса се върне през есента, след една година, прекарана в Париж, за да продължи в университета в Йейл. Като е вече тук, ще си идва поне за уикендите вкъщи.

Мери Стюърт излезе от кухнята и отиде в малкия работен кабинет, където обикновено извършваше писмената си работа. Там държаха телефонния секретар, тя го пусна и моментално чу гласа на Алиса. Това я накара да се усмихне на мига.

— Здравей, мамо… съжалявам, че не те намерих. Исках просто да ти кажа „здрасти“ и да разбера как си. Тук е десет часа и аз излизам с приятели да пийнем по нещо. Ще закъснея, затова не ме търси. Ще ти звънна по някое време в събота или неделя. След няколко седмици ще се видим… чао… — И после, като че ли допълнително се е сетила: — О-о… обичам те…

Чу се щракването от затварянето на телефона. Апаратът бе отбелязал времето и Мери Стюърт, съжалявайки, че я е изпуснала, погледна часовника. В Ню Йорк е било четири часа, когато дъщеря й се е обадила преди два часа и половина. Тя очакваше срещата си с нея в Париж след три седмици, след което щяха да заминат за Южна Франция и Италия. Мери Стюърт щеше да прекара там две седмици, но Алиса искаше да се върне у дома няколко дни преди започването на учебната година през септември. Щеше й се да остане в Европа колкото може по-дълго и вече казваше, че като завърши, навярно отново ще се върне и ще живее в Париж. Мери Стюърт дори избягваше да мисли за това сега. Последната година, прекарана без нея, й се стори безкрайно дълга.

— Мери Стюърт… — Гласът беше на мъжа й. — Тази вечер няма да се прибера за вечеря. Ще имам срещи до седем часа и току-що разбрах, че трябва да вечерям с клиенти. Ще се видим около десет или единадесет. Съжалявам.

Щракна и вече го нямаше. Информацията беше предадена, клиентите вероятно чакаха и освен това Бил мразеше секретарите. Казваше, че не може да свикне с тях и никога не би споделил нещо лично на запис. Тя понякога се шегуваше за това. Имаше навик да се закача с него, но вече все по-рядко го правеше напоследък. Много неща се промениха… толкова стряскащи разкрития и разочарования… толкова тежки мигове. И въпреки това, външно, те всички изглеждаха съвсем нормално. Мери Стюърт понякога се учудваше как беше възможно. Как можеш да преживееш такава непоправима сърдечна мъка и въпреки това да продължиш да си правиш кафе, да си купуваш чаршафи, да оправяш леглата, да посещаваш заседания. Ставаш сутрин, вземаш душ, обличаш се, вечер си лягаш, но вътре в теб една частица е умряла. В миналото тя се бе удивлявала как хората преживяват такова нещо. Понякога го бе приемала болезнено. Но сега знаеше. Човек продължава да живее. Просто го прави. Сърцето продължава да бие и отказва да те остави да умреш. Ти все така вървиш, говориш, дишаш, ала вътре в теб всичко боли.

— Здравейте — каза следващият глас, — обажда се Тони Джоунс. Видеото ви е поправено и можете по всяко време, когато желаете, да минете да си го приберете. Благодаря, довиждане.

Две уточнения за събрания на управителни съвети, в чийто час бе настъпила промяна. Запитване за бала на музея и учредения за целта комитет и едно съобщение от отговорника за доброволците в едно от отделенията на Харлемската болница. Тя нахвърля набързо няколко бележки и си спомни, че трябва да изключи фурната. Бил нямаше да си дойде за вечеря. Отново. Сега това често се случваше. Работеше прекалено много. По този начин оцеля. По свой начин същото правеше и тя, с безкрайната въртележка от събрания и комитети.

Мери Стюърт изключи фурната и реши за себе си да приготви яйца, но по-късно, и влезе в спалнята. Стените бяха в бледо масленожълто с лъскави бели первази, килимът беше антика, ръчна изработка, който тя бе купила в Англия. По стените висяха стари щампи и акварели, имаше елегантна мраморна камина и на плота над нея, поставени в сребърни рамки, снимки на децата. От двете страни бяха сложени удобни меки кресла и Бил, и тя обичаха да седят в тях и да четат до късно вечер или в почивните дни в края на седмицата. Сега обикновено прекарваха уикендите в града, правеха го вече повече от година. Бяха продали къщата в Кънектикът още предишното лято. Като ги нямаше децата, а и Бил постоянно пътуваше, те и без това не ходеха там.

— Напоследък моят живот все повече се стеснява — беше казала Мери Стюърт на една своя приятелка, шегувайки се, — като заминаха децата и Бил все го няма, сякаш всичко започнахме да съкращаваме. Дори апартаментът взе да ни се струва твърде голям. — Но сърце не й даваше и да помисли да го продадат. Там бяха израсли децата й.

Влизайки в спалнята, тя остави чантата си и неволно погледът й се насочи към камината. Като че ли трябваше да се увери, че те са си там, децата, когато бяха на четири, пет, на десет и петнадесет години… кучето, което имаха тогава, един огромен, дружелюбен лабрадор с шоколадов цвят, наречен Мус. Погледът й остана закован върху тях, както стоеше права пред камината, взряна в снимките. Като че ли се връщаше в друго време и толкова често й се искаше да го стори, да иде назад във времето, когато всичките им проблеми бяха толкова прости. Светлото весело личице на Тод я гледаше и Мери Стюърт чуваше как я вика, как гони кучето… или как пада в басейна, когато беше на три години, и тя се хвърли след него във водата с дрехите. Тогава го спаси. Винаги беше, където трябва за него и за Алиса. На една от снимките бяха всички, преди три Коледи, засмени, прегърнати, закачайки се, докато един отчаян фотограф ги молеше да останат сериозни поне за миг. Тод настояваше да им пее скандални песни, Алиса истерично се смееше, дори и Бил, и тя не можеха да спрат да се заливат в смях. Под напора на тези спомени гласът на Алиса тази вечер й бе подействал още по-мъчително. И тогава, както правеше винаги, Мери Стюърт се откъсна от фотографиите, от малките личица, които едновременно я милваха и измъчваха, късаха сърцето й и го успокояваха. Нещо я сграбчи за гърлото, когато отиде до банята, изми лицето си и втренчено се взря в огледалото.

— Стига вече! — кимна в отговор тя. Знаеше, че не бива да се оставя да го прави. Да се отдаде на мислите си, беше лукс, който повече не можеше да си позволява. Всичко, което бе в състояние да стори сега, беше да продължи напред. Но Мери Стюърт се бе озовала в една непозната страна с пейзаж, който не й харесваше. Беше пуст и безлюден и понякога излъчваше непоносима самотност. На моменти имаше чувството, че е достигнала дотам сама, ала знаеше, че и Бил е изгубен някъде в пустинята, в своя личен ад. Тя продължаваше да го търси там вече повече от година, но не беше го намерила.

Помисли да си направи вечеря, после реши, че не е гладна, и вместо това се преоблече в розова тениска и джинси и се върна в работния си кабинет, седна на бюрото и се залови с някакви преписки. Навън беше все още светло в седем часа и реши да се обади на Бил да му каже, че е получила съобщението. През тези дни те имаха да си кажат много малко неща, освен за неговата работа или нейните заседания, но въпреки това тя все пак му звънна. По-добре, отколкото да го остави съвсем да се отдалечи. Независимо колко изгубени се чувстваха през последната година, Мери Стюърт все още не беше готова да позволи всичко да си иде. И знаеше, че навярно никога нямаше да бъде. Да се отказва, не беше в нейната схема за нещата, не беше нещо, в което вярваше. След всички тези години те си дължаха повече от това. Когато настъпят тежки времена, човек не напуска кораба. В представите на Мери Стюърт по-скоро потъваше с него, ако трябва.

Набра номера му и зачака, отговори секретарката. Не, господин Уокър не може да се обади, бил още в заседание. Тя ще му предаде, че госпожа Уокър го е търсила.

— Благодаря ви — каза Мери Стюърт тихо и постави слушалката, леко обръщайки се с лице към парка. Ако останеше там, можеше да наблюдава двойките, които се разхождаха в топлата юнска привечер на залез-слънце. Сега нямаше нищо какво да им каже, нищо какво да научи от тях. Те й носеха само болка и спомен за онова, което тя и Бил някога споделяха. Може би един ден щяха отново да го правят. Може би… замисли се за думата, но не и за неизбежното заключение, ако не успееха. Това беше немислимо и насилвайки отново самата себе си, се върна към преписките. Работи цял час, докато слънцето залезе, като съставяше списъци на комитети, предложения за групата, с която се беше срещала същия ден, и когато погледна навън, беше почти тъмно и кадифената нощ като че ли я погълна. В апартамента беше толкова тихо, празно по начин, който едва не я накара да извика или да потърси някого, протягайки ръце. Но там нямаше никого. Мери Стюърт затвори очи и облегна главата си назад на стола и тогава, сякаш провидението я беше чуло и все още го беше грижа, в което тя се съмняваше, телефонът иззвъня.

— Ало? — Звучеше изненадана и много млада, беше измъкната от далечни свои мисли и в полумрака на стаята, с леко разпилени коси, изглеждаше невероятно красива, когато отговори.

— Мери Стюърт? — Гласът беше мек и малко провлачен и я накара да се усмихне. Това беше глас, който познаваше от цели двадесет и шест години. Не беше я чувала няколко месеца, но по някакъв начин тя винаги се явяваше, щом се нуждаеше от нея, като че ли знаеше. Притегляше ги една към друга силната връзка на стара дружба. — Ти ли си? За миг помислих, че е Алиса, така ми прозвуча. — Гласът от другия край беше на жена, дълбоко чувствен, и в него все още се долавяха тексаски нотки.

— Не, аз съм. Тя е още в Париж. — Мери Стюърт дълбоко въздъхна с чувството, че една силна ръка се протяга и отново я връща на брега. Учудващо беше как винаги в тежки моменти се появяваше. Мислейки за това, Мери Стюърт се сети какво беше видяла в „Гристидис“. — Ти добре ли си? Този следобед четох нещо за теб. — Мери Стюърт леко смръщи чело, като си спомни заглавието.

— Бива си го, нали? Особено мило е, като имаш предвид, че настоящият ми треньор е жена. Миналата година аз уволних човека на корицата на „Инкуайърър“. Днес ми се обади да ме заплаши със съд, защото жена му била бясна от публикацията. Той има още много да учи за това какво е жълтата преса. — Таня самата го беше научила по най-мъчителния начин. — И да ти отговоря на въпроса, да, добре съм. Донякъде. — В гласа й се долавяше леко мъркане, което подлудяваше повечето мъже, и Мери Стюърт се усмихна, като я слушаше. Беше като струя свеж въздух в задушна стая. Така го беше почувствала първия ден, когато се срещнаха. Бяха постъпили заедно в колежа преди двадесет и шест години в Бъркли. Бяха щури дни и всички бяха толкова млади. Тогава бяха четири. Мери Стюърт, Таня, Елеонор и Зоуи. В пансиона бяха настанени в един апартамент през първите две години, а после си наеха къща на Юклид.

Бяха неразделни цели четири години, като сестри. Ели почина, когато бяха в най-горния курс, сетне нещата се промениха. Те всички пораснаха и поеха по своя път. Таня се омъжи веднага, два дни след дипломирането. Омъжи се за своята любов от детството, от родния й град в Източен Тексас. Венчаха ги в параклиса и бракът им трая две години. Само за една година нейната подобна на метеор кариера я беше изхвърлила нагоре и разбила живота й на парченца, а с това и брака й. Боби Джоу успя да остане с нея още година, ала това бе твърде много за него. Той съвсем не беше в своя среда и го знаеше. Достатъчно го плашеше фактът, че има образована и талантлива жена, а суперзвезда беше повече, отколкото можеше да понесе. Той се опита, искаше да бъде справедлив, но това, което всъщност желаеше, беше тя да се откаже от всичко и да остане с него в Тексас. Не мислеше да напуска дома си, да изоставя бизнеса на баща си, бяха предприемачи, работеха добре и той знаеше какво може да прави и какво не. Сензационни заглавия, агенти, концерти, крещящи фенове, контракти за много милиони долари не беше това, което искаше, а за Таня то бе целият й живот.

Тя обичаше Боби Джоу, но не смяташе да се отказва от кариерата, за която винаги беше мечтала. Разделиха се на втората годишнина от сватбата и до Коледа се разведоха. На него му отне много време да преодолее чувството си към нея, ала след това се ожени отново и доби шест деца и през тези години Таня го бе виждала само веднъж или два пъти. Казваше, че бил дебел и плешив и добър, както винаги. Изричаше го с малко тъга и Мери Стюърт знаеше какво й бе коствало измеренията на онова, което животът й бе взел в замяна за бурния успех и фантастична кариера. Вече двадесет години беше певицата номер едно в страната.

Тя и Мери Стюърт бяха останали добри приятелки. Мери Стюърт също се беше омъжила през лятото след дипломирането. А Зоуи бе постъпила в медицинския факултет. Тя беше неизменно най-бойната измежду тях, готова да пламне за всякакви революционни каузи. Останалите обикновено се шегуваха, че е закъсняла с идването си в Бъркли, но тя беше тази, която винаги стягаше редиците им, изискваше всичко да бъде справедливо и честно, бореше се за онеправдани във всякаква ситуация… Тя беше тази, която намери Ели, когато почина, беше плакала горчиво и събра сили да се обади на леля й и чичо й. За всички тях това беше ужасно време. Ели бе най-близка с Мери Стюърт, беше прекрасно, мило момиче, изпълнено с идеалистични мисли и мечти. Родителите й бяха загинали в катастрофа през първата година на следването й и трите й състудентки се бяха превърнали в семейство за нея. Мери Стюърт понякога се учудваше дали тя ще може някога да се справи с трудностите във външния свят. Беше толкова деликатна, почти нереална и различна от другите с техните цели в живота и планове, беше съвършено нерационална, пълна мечтателка. Почина три седмици преди дипломирането. Таня за малко не отложи сватбата си, но те всички знаеха, че Ели не би одобрила това, а и Таня каза, че Боби Джоу ще я убие, ако го стори. Мери Стюърт беше почетната, а Зоуи единствената друга шаферка.

Таня щеше да бъде и на сватбата на Мери Стюърт, но по това време изнасяше първия си концерт в Япония. А Зоуи не можеше да отсъства от занимания в университета. Мери Стюърт се бе омъжила в дома на родителите си в Гринуич.

Когато Таня сключи брак за втори път, Мери Стюърт го разбра от новините по телевизията. Таня беше на двадесет и девет години, омъжи се за своя мениджър на малка церемония в Лас Вегас, преследвана от таблоиди, хеликоптери, телевизионни камери и едва ли не от всеки, свързан с пресата, в обсег от хиляда мили наоколо.

Мери Стюърт никога не беше харесвала новия й съпруг. Таня каза, че този път иска деца, щяха да купуват къща в Санта Барбара, или Пасадена, и да водят „истински живот“. Идеята й беше добра, но не и тази на съпруга й този път. Той имаше наум две неща: кариерата на Таня и нейните пари. И се стараеше всячески да подтиква едното, за да постигне другото. Таня казваше, че в професионален план той прави много за нея. Тласкаше я към промени, каквито тя сама никога не би предприела, организираше нейни концерти по цял свят, уреждаше й договори за записи, които чупеха всички рекорди, и я издигна от суперзвезда в легенда. Оттук нататък можеше да поиска всичко, което желаеше. За петте години, през които бяха женени, имаше три платинени грамофонни плочи, пет златни и печелеше всяка награда „Грами“ или друго музикално отличие, за което се явеше. И въпреки малкото състояние, което той накрая взе от нея, бъдещето й беше осигурено, майка й живееше в къща в Хюстън на стойност пет милиона долара и беше купила за сестра си и зет си имение в Армстронг.

За себе си имаше една от най-красивите къщи в Бел Еър и една на брега на океана в Малибу за десет милиона долара, в която така и никога не отиде. Мъжът й беше поискал да я купи. Тя притежаваше и слава, но нямаше деца. След развода помисли, че й трябва промяна, и стана актриса. Първата година се снима в два филма и спечели Академичната награда за втория. На тридесет и пет Таня Томас имаше всичко, за което повечето хора мислеха, че мечтае. Това, което нямаше, бе животът, който би споделяла с Боби Джоу, привързаност, обич и подкрепа, някой, който да бъде с нея, да се грижи за нея и деца. И изминаха още шест години, преди да се омъжи за третия си съпруг, Тони Голдман. Той беше истински голям бизнесмен в търговията с имоти в областта на Лос Анджелис и бе ходил с десетки филмови звезди. Нямаше съмнение, че е впечатлен от кариерата на Таня, но даже Мери Стюърт, винаги яростно вземаща страната на своята приятелка, трябваше да признае, че беше почтен човек и очевидно се грижеше за нея. Това, от което се безпокояха приятелките на Таня, беше дали той ще издържи на напрежението в живота й, или ще му дойде много и ще полудее. От всичко, което Мери Стюърт беше научила през последните три години, имаше впечатлението, че нещата вървят, а тя знаеше по-добре от всеки друг, тъй като бе останала близка с Таня през двадесетте години на нейната кариера, че онова, което бе прочела в жълтата преса, не значеше нищо.

Мери Стюърт съзнаваше, че Тони я бе привлякъл с това, че беше разведен и имаше три деца. Те бяха на девет, единадесет и четиринадесет, когато се ожениха, и Таня много ги обикна. Най-голямото и най-малкото бяха момчета и луди по нея, а момиченцето бе сякаш омагьосано и не можеше да повярва, че Таня Томас се омъжва за баща й. Хвалеше се пред всеки и дори започна да изглежда и да се облича като нея, което за единадесетгодишно дете съвсем не подхождаше, и Таня често я водеше сама да й купува дрехи, малко да тушира копнежа й да подражава, но оставяйки я все пак да се чувства красива. Тя беше чудесна в отношението си към децата и в един момент взе да подхвърля, че иска да си има бебе. Но след като се беше омъжила за Тони на четиридесет и една години, се колебаеше дали да забременява. Страхуваше се, че е вече твърде възрастна, а и той нямаше особено желание за повече деца и тя не настоя. И без това програмата й беше пренатоварена. Имаше едно след друго две концертни турнета през първите две години от брака им, сензационната преса полудя около нея, тя трябваше да се пребори с два съдебни процеса. Това едва ли беше атмосфера, която води до уравновесеност, камо ли до зачеване. По-лесно беше просто да поеме децата на Тони и тя с цялото си сърце го беше направила. Той дори казваше, че била за тях по-добра майка, отколкото първата му жена. Но Мери Стюърт бе забелязала, че въпреки непринуденото му, приятелско отношение към нея Таня трябваше да се справя сама с всичко: мениджъри, адвокати, концертни турнета, смъртни заплахи, да посреща тегобите и безпокойствата сама, докато Тони вършеше своите бизнес дела или отиваше в Палм Спрингс да играе голф с приятелите си. Той много по-малко се вплете в нейния живот, отколкото Мери Стюърт очакваше. По-добре от всеки друг тя знаеше колко труден е животът на Таня, колко е самотна, колко много работи, колко брутални са изискванията на нейните фенове, колко болезнени се предателствата. Таня рядко се оплакваше и Мери Стюърт винаги й се възхищаваше за това. Но се дразнеше, като гледаше Тони приветливо да маха с ръка пред камерите, когато отиваха за връчването на наградите „Оскар“ или „Грами“. Той винаги беше край нея за хубавите неща, но не и за трудностите на живота. Мери Стюърт се сети за това сега, когато Таня спомена съпругата на треньора, която се беше обадила да я заплаши по повод новата сензация. Таня се беше научила през годините, че човек не можеше да се пребори с таблоидите.

— Всъщност и Тони не се ядоса особено — каза спокойно тя. Тонът й разтревожи Мери Стюърт. Звучеше уморена и самотна. Тя беше водила същите битки дълго време и знаеше, че бяха много уморителни. — Всеки път, когато таблоидите пуснат новини, че имам любовна връзка с някого, той се вбесява. Казва, че го излагам пред приятелите му, а Тони не обича това. Разбирам го. — Тя въздъхна, но не можеше да направи нищо. Нямаше начин да ги спре. А пресата обичаше да я измъчва, нея, с великолепната руса коса като грива, огромни сини очи и възхитителна фигура. Трудно беше за тях да повярват, че е просто една порядъчна жена и предпочита да пие минерална вода пред шампанско. Пък и такава новина не би продавала вестника им.

Таня винаги беше имала руси коси и постоянното поддържане с козметика я правеше да изглежда греховно млада. Сега тя се представяше на тридесет и шест и съвсем успешно се беше отърсила от осемте години, които и двете с Мери Стюърт имаха отгоре. И никой не можеше да се усъмни в думите й.

— Аз самата не обичам да ме набеждават и забъркват в любовни истории, но мъжете, с които ме свързват, обикновено са толкова смешни, че почти не се безпокоя от тези приказки… освен заради Тони. — И заради децата. Беше притеснително за всички тях, ала нищо не можеше да се направи, за да ги спре човек. — Аз мисля, че просто държат на разположение в компютър, списък на възможни любовници и те хвърлят заедно с някой, който им хареса за случая.

Таня вдигна рамене и постави краката си на масичката за кафе пред нея, присвивайки очи и мислейки за Мери Стюърт. От месеци не беше говорила с нея. От тяхната група те бяха най-близки една с друга. Таня знаеше, че Мери Стюърт вече не говори със Зоуи от години и беше напълно загубила следите й. Тя от своя страна й се обаждаше веднъж или два пъти в годината и все още разменяха коледни картички, но животът на Зоуи изглеждаше така различен от техния. Беше интернист в Сан Франциско, не се омъжи, нямаше деца. Бе изцяло отдадена на работата си и всеки свободен миг посвещаваше на безплатните клиники. Това беше дейност, в която винаги беше вярвала дълбоко. Таня не беше я виждала пет години, от последния си концерт в Сан Франциско.

— А ти как си? — настойчиво попита тя Мери Стюърт. — Какво правиш? — Беше насочила едно острие към душата на своята приятелка да дълбае, но Мери Стюърт го усети и се отдръпна мълчаливо.

— Добре съм. Правя все същите неща, работя в комитети, ходя на заседания на управителни съвети, доброволка съм в Харлем. Току-що се връщам от „Метрополитън“, подготвяме голяма акция за набиране на средства, която се предвижда за септември. — Гласът й беше равен, контролиран и хладен, ала Таня я познаваше чудесно и Мери Стюърт не се съмняваше. Тя можеше да заблуди много хора, дори Бил понякога, но Таня никога.

— Нямах предвид това. — Настъпи дълго мълчание, никоя от тях не знаеше какво да каже, Таня чакаше да чуе какво ще отговори Мери Стюърт. — Как си ти, Мери Стюърт? Наистина как си?

Мери Стюърт въздъхна и погледна навън през прозореца. Беше вече тъмно. И тя беше сама в тихия апартамент. Беше сама във всичките си намерения и цели вече повече от година.

— Добре съм. — Гласът й потрепери, но леко. Беше по-добре, отколкото преди година, когато се бяха видели с Таня в един злощастен дъждовен ден, тогава Мери Стюърт искаше животът й да е свършил. — Започвам да свиквам. — Ала толкова неща се бяха променили. Много повече, отколкото тя бе очаквала.

— А Бил?

— И той е добре, струва ми се. Аз въобще не го виждам.

— Това не ми звучи обнадеждаващо. — Последва отново дълга пауза, но те бяха свикнали на това, Таня мислеше. — А Алиса?

— Смятам, че е добре. Тя се е влюбила в Париж. След няколко седмици ще се срещнем там. Ще прекараме един месец, обикаляйки Европа. Бил има голям процес в Англия и ще бъде в Лондон цялото лято, затова реших да отида при Алиса. — Говорейки за това, тя звучеше по-щастлива и Таня се усмихна. Алиса Уокър беше нейна любимка.

— Ти ще заминеш ли за Англия с него? — попита Таня със своето леко провлачване. Мери Стюърт се поколеба и после бързо отговори:

— Не, аз ще си бъда тук. Той е твърде зает по време на процес като този, за да може да ми обърне каквото и да е внимание, а аз имам толкова много за вършене тук. — Толкова много за вършене тук. Тя знаеше точно какво да каже, което да прикрие езика на отчаянието… Трябва някога да се видим… не, всичко е наред… всичко е просто страхотно… Бил е толкова невъобразимо ангажиран… пътува… аз имам събрание… в центъра… в Европа ще се срещна с дъщеря си… Политиката на прикриване, да изрече точните думи, за да си откупи самотата и мълчанието, и място, където да страда на спокойствие, далеч от пронизващи я погледи и съжаление. Начин да отстрани хората, без да им каже колко лошо всъщност беше всичко.

— Ти не си добре, Мери Стюърт. — Таня продължи да упорства със своята всеотдайност, с която беше известна. Тя няма да остави нито един камък непреобърнат, докато не открие истината, отговора, виновника. Тази решителност за преследване на истината беше общото между Зоуи и нея. Но Таня винаги биваше далеч по-изискана в това и по-любезната, когато разкриеше каквото търсеше. — Защо не ми кажеш истината, Стю?

— Казвам ти я, Тан — настоя Мери Стюърт… Стю… Тан… Тани… обръщенията от едно толкова отдавнашно време… обещанията, надеждите… началото. Сега тя усещаше като че ли края, когато всяко нещо се обръща и започваш да губиш всичко, вместо да намираш. Мери Стюърт мразеше този обрат в живота си. — Добре сме, честна дума.

— Ти ме лъжеш, но аз не съм сигурна, че те коря. Налага ти се да го правиш. — Това беше разликата между Зоуи и Таня.

Зоуи никога не би я оставила да лъже, да скрива. Тя щеше да се чувства задължена да я разкрие, да хвърли ярка светлина върху мъката й, мислейки, че може да я излекува. Таня разбираше поне, че не е в състояние да го стори. Сега тя бе погълната от своите собствени тревоги. Таблоидите не бяха прави относно поредната афера, но не бяха много далеч от това, че тя и Тони имаха проблеми. Макар да смяташе, че е било забавно за известно време, той вече никак не харесваше осветения кръг, в който пресата ги беше поставила, нито лъжите, заплахите, дебненето, съдебните процеси, хората, които непрекъснато се опитваха да се възползват от нея, или да я злепоставят и използват, каквото и да им струваше това. Беше крайно изтощително и бе невъзможно да имат какъвто и да е приличен личен живот. Как можеше всъщност човек да намери истинската жена сред всички тази безсмислия? Напоследък Тони постоянно се оплакваше, тя му съчувстваше, но освен да се оттегли, което не искаше, а и той не го очакваше от нея, наистина не бе в състояние да направи нищо, за да промени положението. Всичко, което можеха да сторят, беше от време на време да бягат и това помагаше, но едно пътешествие до Хавайските острови, даже в Африка или Южна Франция, не можеше да реши проблема. Осигуряваше само кратко, приятно бягство, не и истинско решение. Звучеше му съвсем ненормално, ала въпреки феноменалния й успех, бляскавата слава и милионите обожаващи я почитатели, животът, който тя водеше, я правеше жертва. И малко по малко Тони намрази всичко това. За момента онова, което Таня можеше да направи, беше да му обещае да се показва пред обществото колкото е възможно по-малко. Не беше отишла дори да види майка си в Тексас предишната седмица, както бе планирала, защото се страхуваше, че ако напусне града, само ще раздуха въглените на клюките. Напоследък той непрестанно повтаряше, че за него става все по-трудно и заради децата, и начинът, по който го казваше, всяваше паника у Таня. Особено като знаеше, че е безсилна да промени ситуацията. Терзанията им идваха само от външни източници.

— Другата седмица пристигам в Ню Йорк, затова ти се обаждам — обясни Таня. — Помислих си, че при твоята толкова натоварена програма е по-добре да си осигуря отсега една среща с теб, или ти ще гониш кмета за пари за някоя от акциите си. — През всичките тези години Таня беше много щедра към социалните групи, за които Мери Стюърт се грижеше, и два пъти даде безплатни концерти. Но напоследък беше изключително заета. Не намираше и един свободен миг за себе си. Настоящият й агент и мениджърът бяха много по-взискателни от предишните, които й даваха повече почивка, а тези настояваха за още и още концерти. Трябваше да се правят цели състояния от албуми и концерти, лицензирани сделки за кукли и парфюми, записи на компактдискове и Таня работеше, както никога преди. Те искаха тя да инвестира в музикалния бизнес, но нея я влечеше идеята да направи още един филм. — Ще се снимам в телевизионна програма в Ню Йорк — каза на Мери Стюърт, — освен това ще разговарям с един издател за написване на книга. Обади ми се по телефона, не мисля, че подобно нещо ме интересува, но ще го изслушам. Какво още да ти кажа за себе си? — Вече бяха излезли четири неоторизирани нейни биографии, всичките жестоки, неточни, но тя прояви добродушие спрямо авторите. След появата на първата, която й дойде като тежък удар, Таня се беше обадила на Мери Стюърт посред нощ, изпаднала в истерия. Много години бяха споделяли онова, което им се случваше, и вече бяха сигурни, че винаги ще бъде така. Това е приятелството, което човек не може да постигне по-късно в живота. То започва, расте, ти го храниш от фиданка, докато стане дъб. В по-напреднала възраст корените не се образуват по същия начин. Тяхното приятелство бе пуснало дълбоки корени от рано и те съществуваха, проникнали в здрава почва, за да траят дълго.

— Кога идваш? Ще те посрещна на летището — предложи Мери Стюърт.

— Аз ще те взема по пътя за града и ще отидем в хотела да си говорим. Пристигам във вторник. — Таня щеше да дойде със самолета на компанията, която правеше записите й, както винаги. Беше все едно скачаше в кола и начинът, по който тя пътуваше от място на място по въздуха, винаги забавляваше Мери Стюърт. — Ще ти звънна по телефона от самолета.

— Ще чакам — рече Мери Стюърт, обзета от детинско въодушевление. Имаше нещо в маниера, по който Таня я увличаше и издигаше нагоре под своето крило, карайки я отново да се почувства млада вместо на хиляда години. Усмихна се при мисълта, че ще я види, беше минала цяла вечност от последния път, дори не можеше да си спомни точно кога беше, въпреки че Таня съвсем определено помнеше.

— Доскоро, детенце — засмя се приятелката й от другия край на жицата. След това, вече по-сериозно и мило, както винаги, прибави: — Обичам те.

— Зная. — В очите й бликнаха сълзи. Беше затрогващо отношение, което Мери Стюърт не можеше да понесе. Човек толкова по-лесно понася самотата. — И аз те обичам… — изрече, задавяйки се от собствените си думи — … прощавай. — Затвори очи, мъчейки се да се пребори с давещата я вълна от емоции.

— Хайде, недей, бейби… всичко е окей… зная… зная… — Но истината беше, че не знаеше. Никой не знаеше. Никой не бе възможно да разбере от какво страдаше тя сега. Дори съпругът й.

— Ще се видим другата седмица — каза Мери Стюърт, опитвайки се да овладее чувствата си, но Таня не можеше да бъде измамена. Цял порой от мъка Мери Стюърт удържаше зад стената, която беше изградила, за да не избие навън болката й, и Таня нямаше представа колко дълго би могла да устои на напора.

— Ще се видим във вторник. Облечи се с джинси. Ще изядем по един хамбургер или ще си поръчаме нещо в стаята. Доскоро… — Затвори и вече я нямаше, а Мери Стюърт мислеше за нея, за дните в Бъркли, преди всяка от тях да тръгне по пътя си, преди животът им да стане така пълен и така труден и всяка да трябва да плати своят дан. А тогава всичко беше толкова лесно… в началото. Докато Ели почина, точно преди дипломирането. Това беше тяхното навлизане в живота, в реалния свят и изведнъж погледът й падна върху снимка на четирите от първата година в колежа. Сега й изглеждаха като деца, по-млади дори от дъщеря й. Таня с нейната буйна, руса грива, секси и предизвикваща сензация, Зоуи, с разкошни червеникави плитки, усърдна и напрегната, Ели, така въздушна, като че ли с ореол от руси къдри, и самата Мери Стюърт, само очи, дълги крака и дълги черни коси, втренчена в обектива на апарата. Струваше й се, че е било преди сто години, и така и беше. Дълго мислите й бяха с тях и без да усети, заспа, както беше с джинсите и розовата тениска. И когато Бил влезе в единадесет часа, я намери там. Остана да я гледа дълго, после изгаси лампата. Не й проговори и не я докосна и тя спа така облечена цялата нощ. И когато се събуди на следващата сутрин, той вече бе отишъл в офиса си. Просто още веднъж беше само преминал през живота й като чужд човек.