Даниел Стийл
Ранчото (12)

12.

Тази първа сутрин в ранчото Зоуи се върна да поспи още малко след обаждането на Сам, но се събуди отново точно когато Мери Стюърт излезе от стаята си. Двете жени се срещнаха в кухнята, където Мери Стюърт правеше кафе. Бяха по нощници, Мери Стюърт я погледна и й се усмихна. Зоуи изглеждаше по-отпочинала от предния ден и изненадващо млада.

— Да ти сложа ли кафе? Има и чай, ако искаш. — Но Зоуи си сипа чаша димящо кафе. — Таня дали е станала? — попита тя и двете се засмяха. — Струва ми се, че някои неща не се променят.

За миг Мери Стюърт се взря в приятелката си. Бяха отчуждени толкова дълго време.

— Не, не се променят. Аз съм доволна. Доволна съм, че дойдох. — Гледаше Зоуи право в очите.

— И аз, Стю. Иска ми се да не бях така глупава тогава. Иска ми се да бяхме си говорили през всичките тези години. Аз наистина съм доволна, че се видяхме. Би ми било толкова болно всичко това да останеше да тлее между нас. — Бе продължило достатъчно дълго. Ели беше в гроба вече повече от двадесет години, можеха да погребат и старите си вражди. Като погледнеха назад, всичко изглеждаше така глупаво и такава ненужна загуба на време. — Аз много дължа на Таня, че те покани тук, без да ми каже.

— Тя е такова сладко потайно същество, нали? — засмя се Мери Стюърт. — През целия път в автобуса не изпусна нито дума. Аз все пак трябваше да се досетя. На няколко пъти, уговаряйки ме да дойда, подхвърли „ние“, мисля, че и помощничката й спомена „те“ и три стаи. Помислих, че има предвид децата. Не съм допускала, че е поканила някого. И при мен така добре се нагласиха нещата, след като Алиса отмени пътуването. Нямаше какво да правя.

— За мен дойде като от Господа. — Зоуи си мислеше за сиянието над планините тази сутрин, когато Сам се беше обадил да й съобщи за смъртта на Куин Морисън. Разказа за това на Мери Стюърт, двете седнаха до тясната масичка в кухненската ниша да си изпият кафето.

— Трябва да е депресираща твоята работа — отбеляза Мери Стюърт спокойно. — Аз ти се възхищавам, но ти просто не можеш да спечелиш подобна битка. — Помисли си колко ужасно беше, когато Тод бе починал, не можеше да си представи да се сблъсква с това всеки ден. Все пак той беше неин син, а не пациент.

— Човек би могъл да печели малко време. И колкото и да е странно, не е непрестанно угнетяващо. Научаваш се да се радваш на дребните победи, ставаш все по-амбициозен да спечелиш битката. Понякога губиш. — Тя беше загубила повечето пъти, бе неизбежно. Но някои неща зависеха от обстоятелствата, доколко готови бяха пациентът и семейството му да се борят. Понякога краят идваше навреме, както при Куин. Тя най-много мразеше, когато умираха деца и млади хора, и онези, които би трябвало още толкова много да живеят, да се учат, да дават на другите. Като нея. Ала Зоуи все още не беше осъзнала това.

— Щастлива си, че си намерила правилния път за себе си още съвсем млада — каза Мери Стюърт, радвайки се на компанията й. Лесно беше да си спомни защо бяха толкова добри приятелки. В миг пропастта между тях бе окончателно изчезнала. — Аз се занимавам с благотворителна дейност в Ню Йорк, като член на много комитети и като доброволка, но мисля да започна някаква работа. Просто не зная какво ще правя. Досега съм била единствено съпруга и майка на нашите деца.

— Това не е лошо — усмихна й се Зоуи, внезапно разбирайки колко й е липсвала Мери Стюърт. И в неочаквания здрач на своя живот осъзна колко силно се нуждае от приятелките си. Беше още по-болезнено за нея, защото винаги бе мислила, че й остава много време, а сега то се бе стопило. — Да бъдеш съпруга и майка също е работа.

— Е, в такъв случай — рече Мери Стюърт, оставяйки чашата си, — мисля, че с тази работа съм приключила. Алиса порасна. Тод си отиде, вече дори не съм съпруга на Бил. Ние само живеем на същия адрес и името ми стои на данъчните му квитанции. Сега изведнъж аз се чувствам безполезна.

— Не бива. Може би е настъпило времето да се придвижиш напред.

Зоуи беше права, но проблемът беше накъде. Мери Стюърт бе мислила много.

— Продължавам да разсъждавам върху това какво да правя, къде да живея, какво да кажа на Бил, когато се върне. Дори нямам желание да говоря с него сега. Но и той не желае. Почти не се обажда. Може би преживява същото, просто не иска да го изрази. Бил трябва да осъзнае, че всичко е свършено.

— А може би е по-добре ти да го попиташ? — подметна Зоуи и погледна часовника си, чудейки се кога ли Таня ще стане, и се обърна към Мери Стюърт. — Кога трябва да бъдем на закуска?

— В осем часа, мисля. — Беше вече седем и половина и те трябваше да се обличат. Мери Стюърт се взря въпросително в старата си приятелка. — Ние отиваме ли си днес? — Гласът й беше съвсем тих. След дълга пауза Зоуи поклати глава.

— Аз предпочитам да не си тръгвам, освен ако ти не поискаш това от мен. Зависи от теб. Ти си изминала най-голямо разстояние. Ако някой трябва да си замине, това ще съм аз.

Мери Стюърт й се усмихна мило.

— Искам да останеш, Зоуи, и бих желала да остана и аз. Нека захвърлим враждата зад гърба си. И двете обичахме Ели, всички я обичахме. Тя би искала ние да сме заедно. Беше най-обичаната от нас, най-раздаващата се, сърцето й би се скъсало, ако знаеше, че не си говорехме двадесет и една години заради нея. — Това беше вярно и двете го съзнаваха.

Зоуи стоеше леко намръщена.

— Тя заслужава да й се скъса сърцето след онова, което ни причини. Струва ми се, че бях така гадна към теб тогава, защото й бях сърдита и нямаше на кого да си го изкарам.

— Аз преживях същото с Тод. Сърдех се на всекиго първите шест месеца, на Алиса, на приятелките й, на мене си, на прислужницата, на кучето, на Бил — изреждаше Мери Стюърт с мъка — и мисля, че той все още се сърди и винаги ще бъде така.

— Може би просто е зашеметен от загубата — каза Зоуи внимателно. — Аз бях така. Бях като луда дълго време и когато най-после го преодолях, вие си бяхте отишли, всеки от нас бе започнал своя самостоятелен живот. Ти се беше омъжила за Бил, аз учех в Медицинския факултет, беше по-лесно да оставя нещата да си се търкалят, но не съм била права. Може би и Бил е в подобно състояние. — Беше правилна преценка и Мери Стюърт кимна утвърдително.

— Аз мисля, че той се изтъркаля през вратата навън преди известно време, без да го забележа. — Усмихна се и отново погледна часовника си. Беше осем без двадесет и трябваше да се приготвят за закуска. — Какво ще кажеш да събудим спящата красавица? — Засмяха се и широко ухилени, на пръсти влязоха в стаята й и се хвърлиха върху огромното легло от двете й страни. Таня беше облечена в нощница от бял сатен и с маска за сън и реагира, като че ли я бяха вдигнали от мъртвите, когато я събудиха.

— О, господи… спрете… мразя ви… спрете… — Зоуи гъделичкаше краката й, а Мери Стюърт я замеряше с възглавници. Бяха като две малки деца, Таня се опитваше да се скрие под завивките, но не успяваше. — Ще спрете ли? Престанете! Посред нощ е, за бога! — Тя мразеше да става рано сутрин и те трябваше насила да я издърпват от леглото, за да не пропусне сутрешните занимания.

— Свали си маската — нареди й Мери Стюърт. — Закуската е след петнадесет минути, а според това тук на масата трябва да бъдем при конете в осем и четиридесет и пет, за да си изберем. Размърдай се и се приготвяй. — Говореше като отговорник на групата, а Зоуи я издърпа от леглото за едната ръка. Таня свали маската си и гледаше ту едната, ту другата.

— Наистина ли чух, че отивате при конете? Означава ли това, че оставате?

— Очевидно нямаме избор — рече Зоуи, хвърляйки закачлив поглед към Мери Стюърт. — В противен случай ти ще проспиш седмицата и няма да излизаш от стаята преди вечеря. Ние мислим да останем край теб и да ти пазим реномето. Знаем колко мразиш конете. Без нас сигурно ще си висиш по цял ден в стаята, гледайки телевизия от твоята „Джакузи“.

— Божичко, каква велика идея! — Таня широко се усмихна, горда заради тях двете. Бяха го преодолели. След всичките тези години се бяха вразумили и бяха възстановили приятелството. — Защо не се върнете за мен по обед, мислех да си направя масаж на лицето.

— Вдигай си задника от леглото, мис Томас — кресна й Мери Стюърт. — Имаш точно дванадесет минути да си измиеш зъбите, да се срешиш и да се облечеш.

— Господи, какво е това, казарма? Ако знаех, нямаше да ви поканя вас двете тука. Бих могла да доведа приятни хора, които ме третират както трябва и ме оставят да си поспя. Аз съм много важна личност.

— Ти си цял ад — закани й се Мери Стюърт с широка усмивка. — Сега ставай от леглото. Можеш да си вземеш душ по-късно.

— Велико. Ще мириша като конете. Само ако това стигне до таблоидите.

Мери Стюърт и Зоуи бяха застанали с ръце на хълбоците, когато Таня без желание се измъкна от леглото, протягайки дългото си, изключително тяло с прозявка и мърморене, и заситни към банята.

— Ще ти донеса чаша кафе — каза Зоуи и се запъти към кухнята.

— Направи го силно, моля те, докторе — провикна се Таня, запалвайки лампите в банята, и отново изстена, когато видя лицето и косата си в огледалото. — О, господи, аз съм на двеста години и изглеждам точно на колкото съм. Някой да извика пластичен хирург.

— Изглеждаш чудесно — смееше се Мери Стюърт, гледайки я. Тя наистина беше толкова красива и смешното бе, че никога не го е съзнавала. Мислеше се за най-обикновена и другите винаги й се смееха за това. Мери Стюърт знаеше, че си вярва. — Погледнете ме на какво приличам в осем часа сутринта без грим. — Мери Стюърт се намръщи на образа си в огледалото. Косата й бе сресана до блясък, кожата й беше все още изящна и беше поставила само леко розово червило на устните си. Носеше мъжка синя риза, току-що изгладени джинси и съвсем нови ботуши от кафява гущерова кожа от „Били Мартинс“.

— Исусе, погледни се — проплака Таня, докато миеше зъбите си и цялата се напръска с паста. — Като че ли си излязла от „Вог“.

— Тя прави това само за да ни кара да се чувстваме зле — намеси се Зоуи, връчвайки на Таня чаша кафе.

Бяха свикнали с това. И в колежа винаги и във всичко изглеждаше съвършена. Беше просто неин стил и всъщност съучениците й много го харесваха. Мери Стюърт беше вдъхновение за другите. И момчетата я обичаха. Зоуи беше в джинси с дупка на коленете, каубойски ботуши, които имаше от години, и удобен бежов пуловер. Тъмночервеникавата й коса бе пригладена назад, видът й беше спретнат, леко небрежен, много подходящ за околната среда. Но и двете ахнаха, когато видяха Таня да се появява от банята пет минути по-късно. Макар и без грим и измъкната само преди мигове от леглото, изглеждаше възхитителна. Тя просто си беше звезда, без някога да се е опитвала да бъде. Гъстите й руси коси бяха разрошени, падащи на каскада върху раменете й. Нямаше време да ги прибере назад. Облечена беше в прилепнала бяла тениска и това в никакъв случай не беше неприлично, но бе секси, така че никой мъж с очи не можеше да й устои. Джинсите й бяха точно колкото трябва тесни, за да очертаят закръглеността на седалището, стройните й бедра, малката талия, дългите грациозни нозе. Беше обута в старите си жълти ботуши, около врата й бе вързана червена кърпа и бе сложила обици, обикновени златни халки. Тя грабна един дочен жакет, който бе донесла, каубойската си шапка и чифт слънчеви очила и изглеждаше точно като рекламно лице на което и да е луксозно ранчо.

— Ако не те обичах толкова много, щях да те мразя — каза Мери Стюърт с възхита, а Зоуи се засмя. И трите бяха красиви, но не би могло да се отрече, че у Таня има нещо специално.

— Никога не съм можела да си представя как го правиш — рече Зоуи със същото топло чувство, както Мери Стюърт. Между тях никога не се бе промъквала завист. Дори и преди години бяха като сестри, и повече дори. — Винаги съм мислела, че ако те наблюдавам как се обличаш, ще си го представя — продължи Зоуи, когато излязоха от стаята, — но то е нещо като онзи магически трик, гледаш го четири милиона пъти, ала върховият момент, в който заекът се появява, все ти убягва. Ти си единственият човек, когото познавам, който влиза в банята и излиза оттам като филмова звезда само след три минути. Аз мога да прекарам вътре цяла седмица и пак да изглеждам същата, може би прилично, със сресани коси, чисто лице, добър грим, но ще си бъда пак аз. Ти излизаш като принцеса от приказките.

— Това е чудото на пластичната хирургия — засмя се Таня, щастлива от тяхната компания, но не вярваща ни на една дума от онова, което говореха. Ала намираше, че е мило от тяхна страна да приказват така. — Ако натъпчете достатъчно нещо по себе си, няма да имате нужда от грим.

— Глупости — коригира я Мери Стюърт. — Ти изглеждаше така и на деветнадесет години. Когато сутрин се надигаше от леглото, приличаше на гъсеница и в момента, в който краката ти докосваха пода, беше вече пеперуда. Аз зная точно какво има предвид Зоуи. Ти си просто несигурна, за да можеш да разбереш и да повярваш как изглеждаш. Затова всички толкова те обичаме.

— По дяволите, аз мислех, че е заради моя акцент. — Говорът на Таня винаги се беше отличавал с най-нежното южняшко провлачване. Нейните фенове харесваха това в пеенето й. — Не мога да повярвам, че ви оставих да ме измъкнете от леглото толкова рано. Не е добре за здравето, особено на тази височина. Мисля, че е вредно за сърцето ми. — Таня се оплакваше, пуфкайки нагоре по един наклон по пътя към главната сграда.

— Това за теб е чудесно — каза Зоуи делово, намигайки на Мери Стюърт, — а с надморската височина ще свикнеш до довечера. Само не бива да пиеш алкохол.

— Защо не? — попита Таня изненадана. Не че пиеше много, но просто се учуди.

— Защото ще се почувстваш смазана още при първите три глътки и ще се направиш за посмешище — обясни Зоуи, смеейки се, и й припомни онзи случай, когато тя бе почти мъртва след едно парти с танци, бяха я завели едва ли не на ръце вкъщи и Таня повърна върху леглото на Зоуи, за което приятелката й щеше да я убие. Зоуи и Мери Стюърт се смееха, а тя след двадесет и отгоре години се опита да се изхитри и взе да разправя, че тогава е била болна, имала грип, ала Зоуи й повтори, че просто е била направо пияна. В този миг трите като някаква експлозия нахлуха в трапезарията, сякаш бяха красиво видение.

Около дълги маси си сервираха на бюфет и почти всички изглеждаха сънени и смачкани, с изключение на неколцина по-оживени, явно свикнали да стават рано. Беше плъзнал слух, че Таня Томас е в ранчото, но никой не знаеше как точно би изглеждала тя. А смеейки се със своите приятелки, Таня имаше толкова отпочинал вид и направо сияеше, така млада и толкова невъобразимо красива, че всички замръзнаха на местата си и се загледаха. На Зоуи моментално й стана мъчно за нея. Двете жени плътно я притиснаха и избраха маса в един далечен ъгъл. Мери Стюърт седна с нея, а Зоуи отиде да им донесе закуска. Но цялата зала вече се беше вторачила и жужеше, явно на Таня не й бе лесно.

— Какво мислите ще стане, ако внезапно се изправя и им покажа дупето си? — пошепна Таня, както седеше с гръб към летуващите, с черните си очила. Беше поставила шапката на облегалото на стола, но дори в гръб изглеждаше вълшебна. Всеки сантиметър от нея издаваше истинската звезда и целият свят го знаеше.

— Мисля, че ще направиш страхотно впечатление — отговори й Мери Стюърт и двете продължиха тихо да разговарят, докато Зоуи донесе чиния с датски бисквити и бекон, крепейки три кутийки кисело мляко.

— Поръчах бъркани яйца и овесена каша за всички — каза тя, а Таня я погледна ужасена.

— И после трябва да прекарам шест месеца в център за сваляне на тлъстини. Не мога да изям всичко това на закуска.

— Добре е за теб — отсече Зоуи делово. — Ти се приспособяваш към по-голямата височина и ще правиш много упражнения. Позволи си добра закуска. Заповед на лекаря. — По същия начин тя съветваше и себе си, а Таня посегна към киселото мляко.

— Нямам намерение да прибавя четири-пет килограма към теглото си, докато съм тук — заяви Таня твърдо, но беше по-гладна, отколкото мислеше, и след няколко минути посегна и към една бисквита. А Зоуи беше отишла на бюфета за още сладки и когато се върна, Таня я изгледа мрачно. Знаеше, без да се оглежда наоколо, какво става в залата. — Много ли е зле?

— Храната ли? Мисля, че е чудесна. — Зоуи изглеждаше изненадана. Тя намираше сладките и бекона много вкусни, а яйцата бяха току-що приготвени и приятно ухаеха.

Но Таня нямаше предвид закуската, а хората.

— Не, храната, глупаче. Народът! Подушвам го.

— О! — Зоуи разбра и погледна Мери Стюърт, опитвайки яйцата. Щеше й се да спести на Таня малко емоции, поне тук. — Това ли? Е, навярно е нормално.

— Просто ми кажи, за да зная какво да очаквам. Местните приятелски ли са настроени? — Надяваше се, че в даден момент ще изгубят интерес, понякога това ставаше, но в повечето случаи просто трябваше да напусне и да се премести на ново място, ала сега нямаше намерение да го прави. Решила бе да остане достатъчно незабелязана и да се смеси с посетителите, но като че беше безнадеждно.

— Е, да видим — рече Зоуи, удивена от метаморфозата, която настъпваше у хората, когато бяха близо до нея. — Четири жени искат да знаят дали косата ти е истинска, двама от съпрузите се интересуват дали си правила нещо на циците си, или са истински. Един каза, че много харесва дупето ти. Три жени смятат, че си опъвала кожата на лицето си, но пет други се кълнат, че не си. Цяла банда тийнейджърки умират за твой автограф, ала майките им се заканват, че ще ги убият, ако ти поискат, и всички келнери са вече влюбени в теб и намират, че си божествена. Аз мисля, че това е доста изчерпателна информация, пропуснах може би само малкото мексиканче, което приготви яйцата, то иска да знае дали е верен слухът, че ти си испанка по произход. Казах му, че според мен не си, и той беше наистина разочарован.

Таня слушаше ухилена. Знаеше, че Зоуи сигурно преувеличава, но явно не беше много далеч от истината. Винаги беше така. Ала докато можеха да контролират нещата и се пазеха на дистанция, тя би могла да устои. Ако ли не, това щеше да провали ваканцията й.

— Кажи на онзи, дето харесва дупето ми, че е истинско и ще се радвам да изпратя на секретарката му едно ксерокопие.

— А за циците? — попита Зоуи сериозно. — Готови ли сме да направим изявление по този въпрос?

— Кажи им да четат списание „Пийпъл“. В него ще пише за тази част от тялото ми следващата седмица.

— О, това е добре, а една жена иска да знае зодията ти. Кълне се, че си Риби, като сестра й. Рече, че бихте могли да бъдете близначки. Иска да ти покаже снимката й.

— Не мога да повярвам. — Мери Стюърт вдигна поглед към нея. — Как е възможно да понасяш всичко това?

— Аз не го понасям. Малко съм луда — отвърна Таня, хапвайки от овесената каша. — Разправят, че се свиква, и може би вече съм свикнала, не зная. — Истината беше, че тя с готовност приемаше много от онова, което съпътстваше кариерата й на звезда, само когато минаваше границата и ставаше прекалено или когато беше жестоко и я нараняваше, вече не бе в състояние. А в повечето случаи беше така. Неща като зодия, по-интимни въпроси, автографи, това беше едва ли не безобидно.

— Мен би ме извадило извън релсите — призна Зоуи честно. — Скърцала съм със зъби всеки път, когато видех името ти в таблоидите.

— Аз все още продължавам да го правя — каза Мери Стюърт. — Понякога грабвам колкото мога екземпляра от подобен брой в супермаркета и ги крия — изрече тя с гордост, а Таня се засмя. Странно беше, след две десетилетия в Холивуд и след всички хора, които беше срещала, на тези две жени тя най-много държеше, те имаха най-голямо значение за нея и ги усещаше най-близо до себе си. С тях се чувстваше сигурна и защитена.

— Не зная как човек свиква да живее с подобно нещо — въздъхна Таня. — Понякога все още така ме наранява това, което пишат, лъжите. Иде ми да избягам някъде и да се скрия. На моменти не съм далеч от мисълта да се върна в Тексас. Но моят агент казва, че не мога да се спася. Всичко вече е твърде напреднало и продължава от дълго време. Той твърди, че ако аз просто се оттегля, нищо не ще се промени, затова, струва ми се, няма много смисъл да бягам. Сега поне мога да пея и да правя малко пари.

Мери Стюърт повдигна вежди. „Малко пари“ за Таня означаваше огромна сума. Тя погледна приятелката си в очите и се засмя.

— Окей, много пари. Но, по дяволите, трябва да има компенсации.

— Това е една от тях — усмихна се Зоуи и се огледа наоколо, благодарна, че се намира на такова място. — Знаеш ли, ако не беше ти, аз навярно не бих си взела отпуска още единадесет години. Беше някак си моментно хрумване.

— Какво в края на краищата те накара да дойдеш? — попита Таня. Беше забравила да се поинтересува и Зоуи се поколеба само за части от секундата.

— Хвана ме грип и се чувствах пребита. А имам един наистина добър колега, който ме замества. Той по принцип замества, няма своя практика. Както и да е, та каза, че ще поеме моите болни, и един вид насила ме застави да отида на почивка. А ти ме беше поканила в Уайоминг.

— Браво на него — одобри Таня. — Той женен ли е?

— Не. Но няма да кани на среща пациентките ми, а ще се грижи за тях — засмя се Зоуи.

Понякога Таня мислеше само в една посока. Винаги бе обичала да организира случайни срещи на своите приятелки, когато бяха в колежа.

— Остави ги тях. Аз питам за теб. Той излиза ли с теб? — Безгрешният радар на Таня бе уловил нещо.

— Ннне. Аз излизах с един хирург известно време, но не беше нищо сериозно и свърши.

Мери Стюърт беше чула за Адам преди години, ала оттогава не знаеше нищо за интимните отношения на Зоуи. Чудеше се дали в живота си е имала сериозна връзка с мъж, но тя каза, че не е.

— Докторите никога ли не излизат с други, освен със свои колеги? — попита Таня. — Остават си явно в бранша. Точно както артистите. Да се говори за работа, е толкова скучно.

— Не, не е. Може би никой друг не може да се нагоди към нас, малкото свободно време, напрежението. Нашите интереси са някак тесни.

— Е, и какво за този „заместник“ или как го нарече ти? Интересен ли е? — не я оставяше Таня.

— О, хайде — поруменя Зоуи и приятелката й го забеляза. — Той е просто лекар.

— Глупости! Ти се изчерви! — Мери Стюърт се смееше, а Зоуи се въртеше на стола си, притискана от въпросите на Таня. — Аха! Значи е готин и не е женен. Как изглежда?

— Като пухкаво мече. Едър, с кестенява коса и кафяви очи. Доволна ли си? Окей? Веднъж бяхме на вечеря, но вече няма да излизам с него и той го знае. Окей? — Но Таня не възнамеряваше да сменя темата.

— А защо не? Всичко е наред при него, нали? Имам предвид в Сан Франциско, той може би… — Тя погледна извинително, а Зоуи изръмжа.

— Ти си безнадеждна. Той си е в ред, изглежда чудесно, не е женен и аз не се интересувам. Край. — Беше много твърда, но Таня бе решила, че Зоуи го харесва въпреки всичките си протести.

— А защо не? Защо не те интересува? Да няма някакъв ужасен дефект? Лош дъх, лоши маниери, затворническо досие или ти просто си капризна? — Зоуи винаги бе невъобразимо взискателна по отношение на това с кого се среща.

— Аз нямам време за никого. Работя през цялото време и имам дъщеря.

— Какво ужасно отношение към въпроса — скара й се Таня. — „Това не е генерална репетиция“ — цитира тя своя любим плакат. — Не можеш да живееш сама до края на живота си, Зоуи. Не е здравословно.

— Аз не вярвам на това. Жена на средна възраст съм и мога да правя каквото искам. Твърде стара съм, за да ходя по срещи. Освен това не желая.

— Е, добре, благодаря, че ме предупреди — рече Таня, бутвайки настрани чинията си. Беше изяла всичко, дори и яйцата. — Ти си една година по-голяма от мен, значи имам една година още, преди всичко да е свършило. И ако кажеш някому, че съм толкова стара, ще те убия.

— Не се безпокой — усмихна се Зоуи, — никога няма да ми повярват.

— Може и да повярват, но аз ще им кажа, че си непоправима лъжкиня. А сега да чуем как му е името на тоя мъж, изглежда страхотен.

— Сам, а ти си костелив орех.

— Кажи го на таблоидите. Той ми харесва.

— Ти нищо не знаеш за него — рече Зоуи твърдо, опитвайки се да бъде спокойна. Таня я беше нервирала. Тя винаги бе имала способността да го прави.

— Знам едно, че си изплашена до смърт от него, което означава, че връзката е сериозна. Ако беше шушумига, нямаше да те е грижа. Мисля, ти знаеш, че той е съвършеният мъж за теб. Откога го познаваш?

— От Медицинския факултет. Заедно учехме в Станфорд. — Зоуи не можеше да повярва, че отговаря на въпросите й, а Мери Стюърт се смееше на двете, слагайки си червило. Беше също както едно време. Спореха така на закуска в Бъркли. Таня беше толкова влюбена в Боби Джоу, мислеше, че целият свят трябва да е влюбен, сгоден и да му предстои женитба. Не беше се променила много.

— Познаваш го още от студентските години? Защо не си предприела нищо досега? — Таня изглеждаше ядосана.

— Защото и двамата бяхме обвързани с други хора, имахме друг живот. За известно време му изгубих следите, напоследък той работи по малко за мен. Мил човек е, но това е всичко. А сега ще яздим ли коне, или целия ден ще говорим за Сам?

— Мисля, че ти трябва да излизаш с него и да дадеш шанс на човека — измърмори Таня, изправяйки се на крака. — Тя от години не се бе забавлявала така, нито пък приятелките й. — Аз гласувам за Сам. По-късно ще го разискваме пак.

— Със сигурност — каза Зоуи и Мери Стюърт ги поведе към конете. Стигнаха там последни. Появата на Таня отново предизвика голяма сензация. Имаше шушукания, погледи се втренчваха в нея, децата се побутваха едно друго и я сочеха с пръст. Някои хора я снимаха, но тя артистично и бързо се извръщаше. Не възразяваше от време на време да позира за снимки с почитатели, ала не обичаше да се натрапват в частния й живот, а сега решително „не беше на работа“. Звездата се появи, прошепна тя на Зоуи. Но и двете й приятелки бяха много успешни в прикриването й от любопитни погледи. Трите дискретно се притаиха в един ъгъл, докато жената, която отговаряше за конюшните, извикваше имена, за да предостави подходящи коне. Предната вечер всички бяха попълнили формуляри, с които освобождаваха ранчото от отговорност, посочвайки степента на своята подготовка в ездата. Таня беше вписала: „Напреднала. Мразя ги. Ще яздя само средно ниво с приятелки“. Както Мери Стюърт, така и Зоуи бяха просто задоволителни ездачки. Мери Стюърт имаше повече опит, но от години не беше яздила, стилът й беше английски. Зоуи бе яздила няколко пъти, но не напоследък, и никоя от тях нямаше амбицията да се доказва. Искаха да ходят само на лека пробна езда. Вече им бяха обяснили, че в момента имат твърде много гости, за да ги изпращат сами, без група, но Таня каза, че не възразява. Ако станеше много трудно за нея, в случай че я наобиколят или постоянно я снимат, или ако обкръжението не й харесаше, винаги можеше да се откаже. За момента обаче й се искаше да опита.

Случи се така, че техните имена бяха сред последните. Шефката на корала се приближи и поговори с Таня лично, докато един висок каубой с черни коси изведе коня й.

— Искахме тълпата да поизтрезнее, за да ви дадем малко въздух — обясни й Лиз Томпсън. Беше висока, суха жена с обветрено лице и силно ръкостискане, някъде към средата на петдесетте. — Мисля, че нямаше нужда около петдесет души да ви снимат как си пъхате краката в стремената — добави тя с разбиране и Таня й благодари. — Според онова, което прочетох във формуляра ви, не сте голяма любителка на конете — усмихна й се любезно, — ще ви предоставим един приятен старец. — За миг Таня се зачуди дали има предвид коня или каубоя, но поглеждайки към мъжа, който наместваше седлото, й стана ясно, че не се отнася за него. Той беше на около четиридесет години, със силна конструкция и широки рамене. Когато погледна към нея, Таня откри, че има ведро, открито лице и я наблюдаваше с интерес. Ако човек се взреше, беше почти красив. Скулите му бяха малко широки, брадата издадена, ала въпреки това всичко си пасваше добре и в говора се чувстваше провлачване, подобно на нейното. И когато го запита, отговори, че е от Тексас. Но бяха от различни краища на щата, а и мъжът не беше много склонен да продължава разговора. Повечето хора се опитваха да намерят нещо общо с нея. Той се интересуваше само от това да оседлае коня й, да й намести стремената и да отиде да помага на други да се качат. Веднага щом тя се настани на Големия Макс, както се наричаше конят й, каубоят я остави. Не се беше представил, Таня научи името му, чувайки друг каубой да го вика. Казваше се Гордън.

На Зоуи й дадоха петниста кобила, изглеждаше жизнена, но Лиз я беше уверила, че е дружелюбна, и тя се почувства изненадващо удобно на седлото. А Мери Стюърт яздеше паломино. Големият Макс беше едър, черен кон с дълга грива и опашка и докато се поразтъпка малко из корала, Таня си мислеше дали е наистина така ленив, както казваше Лиз. Тя нямаше намерение да препуска на див кон из планините. Но Лиз обясни, вървейки до нея, че той ще се държи много добре, когато излезе извън ограждението, бил ленивец само вътре в него. Шефката на конюшните беше изключително внимателна към Таня. Далеч повече от Гордън, който беше зает с другите трима гости, които обслужваше. Едните бяха двойка на средна възраст от Чикаго, които се представиха като д-р Смит и д-р Саймън, но се оказаха съпрузи. Те дори си приличаха, което забавляваше Таня, и тя прошепна нещо на Зоуи. Третият беше мъж на около петдесет и пет години и Мери Стюърт го изгледа продължително, можеше да се закълне, че го познава. Висок, слаб, с гъста посивяла коса и проницателни сини очи, които шареха наоколо с интерес. Изглеждаше много добре и дори Таня не пропусна да подхвърли, че има открояващи се черти. Не й убегна, че и той я забеляза и се усмихна, когато я разпозна, но не се приближи. Проявяваше същия интерес и към другите. И само веднъж, докато яздеха, Мери Стюърт се изравни с приятелката си, както беше на коня, и й пошепна:

— Знаеш ли кой е този? — Най-после се бе сетила.

Беше го виждала веднъж, но тук изглеждаше различен. Таня обаче не го познаваше. Тя погледна отново и поклати отрицателно глава.

— Това е Хартли Боуман. — Мина една минута, докато Таня се досети, и ахна, заинтригувана, едва се сдържа да не се обърне назад.

— Писателят? — прошепна и Мери Стюърт кимна. Понастоящем две от неговите книги бяха в списъка на бестселърите. Беше високоуважаван автор. — Женен ли е? — попита Таня приятелката си от Ню Йорк и Мери Стюърт обърна очи към нея. Беше безнадеждна.

— Вдовец — добави тя, спомни си, че беше прочела, че преди година или две жена му умряла от рак на гърдата.

В списание „Тайм“ или „Нюзуик“. Като писател той беше много почитан. Изглеждаше и интересен човек и Мери Стюърт с удоволствие би поговорила с него, но не искаше да изглежда като хората, които отегчаваха Таня.

Известно време двете яздиха една до друга, а Зоуи вече се беше разприказвала с лекарското семейство от Чикаго. Таня беше права. Докторите навсякъде се сдушаваха. Двамата бяха онколози и съпругата бе чувала за работата на Зоуи и нейната клиника. И те оживено разговаряха, докато конете спокойно прекосяваха долината. Минаха през поляни, обсипани със сини и жълти цветя, а покритите със сняг върхове величествено се издигаха високо над тях.

— Невъобразимо е, нали? — Мери Стюърт чу глас до себе си и подскочи.

Таня яздеше напред с каубоя. Големият Макс се беше уморил от бавния ход и тя го беше пуснала за няколко минути в тръс, затова Мери Стюърт беше останал сама, но не за дълго. Хартли Боуман се беше приближил към нея.

— Идвали ли сте тук преди? — попита той непринудено, като че ли бяха стари познати, ала атмосферата в ранчото бе съвсем неформална.

— Не, не съм — каза тя спокойно, — чудесно е. — Мери Стюърт не се въздържа да погледне към него, както яздеше до нея. Беше много хубав. Притежаваше вида и елегантността на човек, свикнал да носи туид. Имаше красиви ръце, забеляза тя, проследила как държи юздите, а стилът му на яздене изглеждаше английски. Мери Стюърт спомена това и той се изсмя.

— Аз винаги се чувствам малко особено върху седлата на Запада. Яздя в Кънектикът — само добави, а тя кимна. — Вие от Западния бряг ли сте? — Бе заинтригуван от нея и от групата, с която се движеше. Бе разпознал Таня моментално и се чудеше как Мери Стюърт се вписва в антуража, но не искаше да я пита.

— Аз съм от Ню Йорк — отвърна тя. — Дойдох само за две седмици.

— И аз — рече той усмихнат. — Идвам всяка година. Двамата с жена ми много обичахме това място. Сега за първи път съм тук, откакто тя почина. — Мери Стюърт предполагаше, че му е тежко, но той не каза нищо. Ала навярно се чувстваше самотен. — Много хора пристигат от Източния бряг. Заслужава си пътуването. Аз идвам заради планините — призна Боуман, отправил поглед към върхарите. Всички идваха за това, дори и онези, които не го съзнаваха. Те мислеха, че ги привличат конете. — В тях има нещо толкова оздравяващо. Смятах повече да не стъпвам тук и миналата година прескочих, но разбрах, че не мога, нуждая се от това място. — Изрече го замислено, като че ли учуден от себе си, че е дошъл. — Обикновено предпочитам океана, ала в Уайоминг и планините има нещо магическо.

Тя съвсем точно разбра какво иска да каже. Защото беше започнала да го чувства. Беше част от онова, заради което Джаксън Хоул бе станал толкова популярен през последните години. Беше като влечение към Мека.

— Странно е, че вие казвате това — довери му тя, почувствала се също съвсем свободно в негово присъствие, макар да бяха непознати. Но той беше така открит. — И аз го усетих вчера, когато пристигнах. Като че планините те чакат тук… сякаш можеш да им разкажеш тревогите си и те те очакват да те прегърнат. — Боеше се, че може да му прозвучи глупаво, но той кимна.

— Сигурно й е трудно на вашата приятелка — рече мило. — Наблюдавах хората в трапезарията, те се преобразиха в момента, в който се появи, и дори без да съзнават, те се превърнаха в глупаци. Тя не разполага и с миг, в който да не реагират спрямо нея, да не искат да бъдат с нея, да я фотографират, да се опитат да проникнат в нейната аура. — Беше интересно наблюдение, а и точно, и Мери Стюърт бе заинтригувана от това, че е прозрял всичко така ясно.

— Сигурно е трудно за всяка знаменитост — подхвърли тя, не желаейки да му каже, че го е познала и че е чела последните му шест книги и ги е харесала. Не искаше да се проявява като захласната по звезди. След като беше наблюдавала какво се случва с Таня през всичките тези години, знаеше колко досадно може да бъде.

— Има своите недостатъци. — И Боуман погледна Мери Стюърт с усмивка. Добре разбираше, че го е познала. — Но аз не съм от тях. Те са малцина. Навярно само шепа хора в целия свят, които трябва да се примиряват с подобно нещо. Тя проявява голяма благосклонност.

— Така е — съгласи се Мери Стюърт.

— Вие с нея ли работите? — Той не искаше да се рови в подробности, но се чудеше дали двете жени, постоянно плътно до нея, не й бяха помощнички.

— В колежа живеехме в една стая — обясни Мери Стюърт с усмивка.

— И все още сте приятелки? Удивително. Ето ти една история. — И побърза да се изясни, преди да я обезпокои: — За книга, не за таблоид — уточни той и двамата се разсмяха.

— Благодаря ви. Тя постоянно има такива неприятности. Толкова е несправедливо.

— Хората престават да се отнасят човешки към тях в момента, в който станат звезди — рече той с тъга и Мери Стюърт кимна.

— Тя го нарича „живот като предмет“. Казва, че просто се превръщаш в „нещо“ и на всеки му е позволено да прави с теб каквото си иска. Справяла се е с много подобни случаи. Не зная как успява.

— Сигурно е силна. — И тогава той се усмихна към Мери Стюърт, възхитен от безупречния й вид. Харесваше му стилът й, но не се осмеляваше да й го каже. — Тя е щастлива, че има добри приятелки.

— Ние сме късметлийки, че имаме нея — усмихна се и Мери Стюърт. — Беше наистина случайно съвпадение на възможности това, че дойдохме тук. Случи се някак в последния момент.

— Какъв късмет за нас, останалите — каза той. — Вие трите със сигурност подобрявате пейзажа. — Боуман премести погледа си от нея на Таня, блестяща, както галопираше редом с каубоя, но Мери Стюърт забеляза, че те не разговаряха, просто яздеха. — Тя е жена с невероятна външност. — Той не можеше да не й се възхити и приятелката й кимна без всякаква завист. — Аз наистина много обичам изпълненията й. Имам всичките й компактдискове — призна, леко смутен, и Мери Стюърт се засмя.

— Аз пък имам всички ваши книги — казвайки го, тя се изчерви.

— Наистина ли? — Беше му приятно, протегна ръката си и се представи, макар явно това да не беше необходимо, просто от добро възпитание. — Хартли Боуман.

— Аз съм Мери Стюърт Уокър. — Те стиснаха ръцете си и продължиха да яздят.

Таня и каубоят вече бяха отишли далеч напред, триото лекари държаха ариергарда, дискутирайки публикации и изследвания в областта на онкологията.

Мери Стюърт и Хартли поговориха още известно време за книги, за Ню Йорк, за литературния свят, за други писатели и за Европа и в един момент тя каза, че дъщеря й учи в Париж. Те се докосваха до цяло богатство от теми и двамата се изненадаха, когато каубоят бавно обърна коня си и ги поведе обратно към конюшните. Беше време за обяд. Хартли и Мери Стюърт все още продължаваха да разговарят, слизайки от конете. Тя забеляза странно изражение на лицето на Таня, като слезе от Големия Макс и връчи юздите на каубоя.

— Добре ли си? — попита тя, когато Таня се присъедини към тях, и я представи на Хартли.

— Аз съм добре. Но нашият каубой е наистина странен. Не отрони и дума. Държеше се, като че ли съм чумава или нещо подобно. Той ме мрази. — Мери Стюърт се засмя на нейното тълкуване на ситуацията. Не беше срещала мъж, който да мрази Таня, поне от първата среща.

— Може би е срамежлив? — предположи тя. Изглеждаше доста приятен. Навярно просто не беше разговорлив.

— Повечето са такива — обясни Хартли. — Първите няколко дни едва промърморват „здрасти“, а когато си тръгвате, вече се чувствате като роднини. Не са свикнали с хората от големите градове и не са много общителни като нас — рече той и Таня го погледна усмихната.

— Мислех, че съм го обидила с нещо. — Беше леко обезпокоена.

— Предполагам, че Лиз му е казала да се държи прилично с вас, да не приказва много. Сигурно е истинско преживяване за тези хора да бъдат близо до звезда като вас. — Боуман се засмя и въпреки посребрелите си коси заприлича на дете. — Аз дори малко треперя. Имам всички ваши компактдискове, госпожице Томас, и ги харесвам.

— Аз съм чела книгите ви и също ги харесвам. — Тя му се усмихна. Винаги я учудваше, когато някоя важна личност се вълнува от нейното присъствие. — Всичките ми допадат. — И двамата се държаха малко срамежливо, до известна степен усещайки неудобство като че ли от успехите си. Всеки в своята област беше звезда. Той се чувстваше много по-свободно с Мери Стюърт, отколкото с Таня. Към тях се присъедини и Зоуи, заявявайки, че е прекарала прекрасна сутрин. Било истинско удоволствие да говори с двамата лекари. Мери Стюърт я представи на Хартли.

— Каква е вашата специалност? — попита той приятелски, след като тръгнаха към къщите си, за да се измият преди обяд.

— СПИН-ът — отвърна тя просто — и свързаните с него проблеми. Имам клиника в Сан Франциско.

Боуман кимна. Беше мислил да напише книга на тази тема, но протакаше изследването на въпроса. Изглеждаше му толкова депресиращо. Ала очевидно беше впечатлен от онова, което тя правеше, и й зададе доста въпроси. С явно съжаление ги остави пред тяхната къща и каза, че ще се видят на обяд. Отдалечи се замислен, а Таня го наблюдаваше.

— Какъв интересен мъж — изкоментира тя, когато влязоха в своята къща, далеч от собствените си домове, и свали шарфа си. Беше станало топло.

— Той е луд по твоята музика — каза Мери Стюърт насърчително. Би се радвала да види Таня с някой като Хартли, въпреки че трябваше да признае, че не намираше много общо между двамата. Хартли беше спокоен, типичен обитател на Източния бряг, интелектуален, но някак си светски, и изключително изискан. Таня беше много повече импулсивна и чувствена, не дива, ала толкова жизнена. Мери Стюърт смяташе, че тя се нуждае от някой по-силен, да я укроти или поне да я направи щастлива.

— Той може да е луд по моята музика — поде Таня мъдро, по-добре запозната с нещата в живота от Мери Стюърт, — но харесва тебе, дечко. Изписано му е на лицето. Не можеше да откъсне погледа си от теб.

— Това са глупости. Интригуваме го и трите. Нещо като Ангелите на Чарли.

— Обзалагам се, че ще те свали, преди да си си тръгнала оттук — каза Таня с пълна сигурност. Зоуи ги изгледа и двете и си изми ръцете в кухнята.

— Вие сте отвратителни. Само за това ли мислите? За срещи с мъже?

— Да — рече Таня с хитра усмивка. — За секс. Чети жълтата преса. — Но те знаеха добре как стоят нещата. Таня беше и продължаваше да бъде морална. Може би повече от мнозина други и винаги е била само с един мъж, дори в колежа. — Казвам ви каквото виждам. Човекът е луд по Мери Стюърт.

— Чак пък луд? Аз го срещнах едва тази сутрин.

— Е, жена му почина преди две години, нали? Той трябва да се е втвърдил като рог, затова внимавай с него, Стю! Може да се окаже див мъжага. — Мери Стюърт и Зоуи се смееха, докато тя прибираше гъстата си руса коса, без да се огледа, и изведнъж им се стори още по-секси.

— Защо не носиш чувал на главата си или нещо такова? — каза Мери Стюърт. — Не зная защо въобще си правя труда да се реша, когато ти можеш да изглеждаш така, без дори да се погледнеш в огледалото.

— Да, и виж колко добро ми е донесло това. Дори и каубоят не ми обърна внимание. Господи, помислих, че някой е зашил устните на този човек. Не ми продума. Задник такъв.

— Да не си решила сега да си хванеш каубой? — Зоуи размаха пръст към нея и Таня се засегна.

— Просто исках да разговарям с някого — Толстой или Дикенс, или който и да е там, проглушаваше ухото на Мери Стюърт, ти и докторите говорехте, за отвратителни неща, от които ми се повръща, и аз останах с Рой Роджърс. Е, право да ви кажа, този човек получава нула по разговор.

— По-добре, отколкото да беше получил отличен — каза Зоуи делово, — или да бе някой тъп твой фен и да ти задава глупави въпроси.

— Да, струва ми се — примири се Таня. — Но със сигурност беше досадно.

Тогава чуха звънецът да оповестява времето за обяд и точно тръгваха, когато телефонът иззвъня. Трите се спогледаха, готови да не отговорят, ала знаеха, че трябва. Зоуи доброволно се писа дежурна по телефона, може би беше Сам във връзка с някой от пациентите й или с Джейд. Но беше Джийн, помощничката на Таня. Изпращаше оригинала на договора за концертно турне и едно копие от Федерал Експрес по искане на нейния адвокат и той настояваше да разговаря с нея, щом го прочете. Само като чу за това, й стана противно.

— Добре, като дойда, ще го прегледам.

— Той държи да го върнете веднага. Без разтакаване.

— Окей. Окей. Ще го направя. Нещо друго важно, което трябва да зная? — Един служител, когото тя уволнила, се съгласил да подпише документ за освобождаването му, без да я съди, което беше същинско облекчение. „Вог“ и „Харпърс Базар“ искаха да правят страници за нея, а едно филмово списание си пъхало носа да души някаква мръсна история. — Благодаря ти за хубавата новина — каза Таня, така мразейки да слуша за всичко това. Сякаш целият голям зъл свят бе дошъл на прага на вратата й в Уайоминг. Едва изчака да затвори телефона и да се присъедини към другите.

— Всичко наред ли е? — Мери Стюърт я гледаше загрижено. Таня отново бе посърнала.

— Горе-долу. По изключение някой си нямало да ме съди, а някакво въшливо списание се готви да пусне гадна история. Не е голяма работа, доколкото разбирам. — Но беше като да отчупят парченце от душата й, сякаш бе стара, втвърдена бисквита. И един ден нямаше да са останали никакви парченца. Просто нямаше да й е останала душа. Но кого го интересуваше това.

— Не им обръщай внимание — опита се да я успокои Зоуи. — Просто не ги чети. — Когато поставила началото на клиниката, и за нея се появили няколко критични статии, ала не беше същото и Таня добре го знаеше. Това беше толкова лично, толкова болезнено, така агресивно и толкова грозно.

— Постарай се да го забравиш — каза Мери Стюърт и двете жени прегърнаха Таня през кръста, както вървяха нагоре по хълма към трапезарията, без да знаят какво страхотно впечатление оставяха у околните. Бяха невероятно очарователни и трите. И от своя прозорец, незабелязан от тях, Хартли Боуман наблюдаваше Мери Стюърт.