Даниел Стийл
Ранчото (18)

18.

На път за родеото те бяха отново с повишено настроение. Зоуи беше решила да не ходи, каза, че се чувства добре, но иска да запази силите си, а на подобни места се изразходваше много емоционална енергия. Остана в къщата с последната книга на Хартли, която той й даде, щеше й се да се обади на Сам, да поговори и с детето.

Хартли придружи Таня и Мери Стюърт. Беше сложил нова каубойска шапка, която бе купил същия следобед, бе взел една и за Мери Стюърт. Приличаха на модни тексаски фермери. Шапките бяха поставени на пара специално, за да бъдат нагодени по техните размери, перифериите нарочно обточени. Представляваха красива двойка. Колкото и да беше смешно, и двамата се бяха облекли в морскосиньо, а Хартли отбеляза, че това понякога се прави несъзнателно, когато двама души са в пълна хармония помежду си. Но стоплиха сърцето на Таня, като ги зърна.

— Вие двамата сте толкова сладки — възкликна тя, седнала на дивана в своя автобус и преметнала крак върху крак. Беше нетърпелива да види Гордън.

И Хартли усети това, ала беше изключително дискретен и Таня знаеше, че ще запази тайната им. Но както и Гордън, той се безпокоеше за нейната сигурност.

— Не трябваше ли да бъдеш с охрана? — попита я и Мери Стюърт кимна. Тя също мислеше, че родеото е опасно за нея. Таня обаче твърдеше, че не е.

— Нормално би било в Лос Анджелис, хората тук са толкова почтени. Те няма да ме наранят. Най-многото да ме накарат да дам цял куп автографи, но това не е толкова лошо. Глупаво перчене би било да тръгна с отряд гардове на едно провинциално родео. Типично в холивудски стил. Би ми било неудобно.

— Но може би е по-разумно — настоя той. — Поне бъди внимателна — предупреди я и тя им се усмихна.

Толкова добър бе Хартли с Мери Стюърт. Таня никога не беше обичала Бил Уокър. Винаги бе смятала, че е суров с приятелката й и очаква много от нея. Просто я беше приел като дадена му по право. Той имаше перфектен дом, перфектна съпруга, перфектни деца и искаше винаги и всичко да е така. Тя се чудеше дали въобще я беше оценил истински, колко пъти й беше благодарил, ако въобще го бе правил. Но беше сигурна, че сега щеше да бъде потресен, когато Мери Стюърт му кажеше, че всичко е свършило. Даже факсовете му караха Таня да побеснява. Бяха толкова студени и високомерни и съвсем не приятелски. Хартли беше точно обратното на Бил, сърдечен и мил, и загрижен за всекиго. Тя го считаше за съвършения мъж за Мери Стюърт и двамата изглеждаха приказни като двойка. Дори малко си приличаха, само дето неговите коси бяха посивели и беше десет години по-възрастен от нея. Той поиска от Таня да обещае, че тази вечер ще бъде внимателна и ще потърси помощ от полицията, ако възникне и най-малък проблем.

— Просто стой близо до нас — предупреди я Мери Стюърт, сякаш говореше на Алиса.

— Да, мамо — рече Таня закачливо, но беше толкова въодушевена, че едва ли би могла да стои мирно. Автобусът влезе в паркинга, подскачайки върху бабуни от браздите, и едва успяваше да заобикаля децата на коне.

Когато Таня слезе, вече я чакаха, не само фенове, но същият човек и отговорниците, които се бяха обърнали към нея в сряда. Искаха да изпее химна още само веднъж, точно както го правеше тя, точно по начина, по който Господ е повелил да бъде, казаха те. Бяха толкова смешно сантиментални, че някак си я трогнаха. Докато разговаряше с тях, даде десетина автографа, а Хартли и Мери Стюърт я наблюдаваха нащрек, макар да знаеха, че това всъщност е нейният живот. А тя и не обичаше да разочарова своите почитатели. Накрая се съгласи отново да пее. Бяха й приготвили същото паломино и този път Таня поиска да изпее още нещо, веднага след националния химн, „Господи, благослови Америка“, песен, която за нея се свързваше с родеото.

— А какво ще кажете за някоя от вашите песни, госпожице Томас? — попита с надежда церемониалмайсторът, но тя поклати глава. Не желаеше да изпълнява своя репертоар с ученическа музика, без репетиция, и освен това тук не беше подходящо. Само „Господи, благослови Америка“, нищо друго, и те приеха.

Таня отиде да намери мястото си с Мери Стюърт и Хартли и се огледа за Гордън при загражденията за конете, но него го нямаше. Няколко минути по-късно дойдоха да я вземат. Хората я гледаха, тя разбираше, че са я познали, ала освен няколко деца никой не посмя да се приближи към нея. И Таня тръгна надолу по стъпалата, облечена в дънки и червена риза. Изглеждаше страхотна с червените ботуши, които Мери Стюърт й беше заела. Все още носеха един и същи номер обувки. Косите й бяха разпуснати, около врата й имаше червен ешарп и всички се обръщаха към нея. Само като я гледаше, човек усещаше, че е специална жена.

— Тя е възхитително момиче — отбеляза Хартли, докато Таня се провираше през тълпата. У нея се долавяше чудесно съчетание от изтънчени маниери и сърдечност. С нищо не напомняше за примадона. — И все пак се безпокоя за нейната сигурност. Има нещо в манталитета на феновете на музикални звезди, което винаги ме изнервя. Аз най-много да подпиша една-две книги, но хората от нейния бранш сякаш изкарват на бял свят всички щуротии на публиката.

— И аз винаги се безпокоя за нея — призна Мери Стюърт, следейки я с поглед. Таня беше вече в далечния край на арената, където ездачите тренираха конете си.

И тогава Хартли й зададе един странен въпрос.

— Не мислиш, че е сериозно това между нея и каубоя, нали? — Той се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул.

— Не съм сигурна. Защо? — Мери Стюърт се обезпокои, че Хартли знае нещо, което не й е известно.

— Просто ми изглежда странна комбинация. Тя е толкова изискана, а той е от съвсем друг свят. Животът й навярно е твърде усложнен. Мисля, че би му коствало много да се приспособи.

— Вярно е — съгласи се Мери Стюърт. Но той толкова много й напомняше Боби Джоу, само дето бе по-възрастен и по-мъдър. И беше сигурна, че макар и несъзнателно, Таня го усещаше. — Гордън прилича на първия й съпруг. А и в известен смисъл Таня е част от всичко това. Животът й просто така се стече. Дълбоко в сърцето си тя е дете на Тексас. Кой знае? Може и да стане. — Кой въобще знаеше какво ще се случи с когото и да било? Всичко беше сляп късмет. И може би от това нямаше да излезе нищо, но тя се надяваше заради самата Таня, че нещата с Гордън щяха да потръгнат. И в този миг Мери Стюърт го видя. Беше се покатерил на ограждението за биковете и следеше как Таня се качва на своя кон и казва нещо на церемониалмайстора.

А той, наблюдавайки я, не можеше да повярва на добрата си съдба. Не бе възможно да се случва на него, повтаряше си, нещата в живота не ставаха така. Звезда като Таня Томас да се разхожда с него по залез. Той се опитваше да си напомня, че за нея това може би беше само една игричка, забавен епизод от ваканцията й, и все пак знаеше от разговорите им, че е естествена и искрена, и вярваше всичко, което тя му казваше. Те бяха се целували и бъбрили и докосвали един друг пред нейната къща до два часа през нощта. И сега той седеше и я наблюдаваше как язди в кръг наперено, възседнала паломиното, което й бяха предоставили, и тълпата изведнъж замря. Отделни гласове се извисяваха и Гордън чу нейни фенове да викат името й, но когато тя погледна към тях, продължавайки обиколката си, те млъкнаха. Таня притежаваше възхитителна власт и харизма.

И тогава тя изпя за тях химна, както беше обещала, и после бавно подхвана „Господи, благослови Америка“, хората буквално заплакаха, слушайки я. Имаше мощен глас, който стигаше до небесата и понасяше със себе си всички, и дори Гордън избърса сълзите от очите си, когато свърши. Тя се усмихна широко на всички, махаше с ръка, накара коня си да танцува и напусна терена с внезапен галоп и добър тексаски вик, от който тълпата полудя. Ако можеха да я последват, те всички биха скочили, биха я грабнали. Но този път Таня беше внимателна. Слезе от коня и изчезна начаса. Целуна по бузата церемониалмайстора и му благодари, че й е позволил да изпълни и двете песни, и буквално се стрелна в тълпата точно когато се бяха запътили към нея. Бързо свали червената риза и я завърза около кръста си. Под нея имаше бяла тениска. Това моментално я преобрази и тя отметна назад косата си и я хвана с ластиче. Докато стигне до ограждението за мустангите, изглеждаше напълно различно и Гордън беше изненадан, като я видя.

— Е, такава шеметна промяна, наистина — рече той, възхищавайки й се, застанал толкова близо до нея, колкото можеше да се осмели, и умиращ от желание да я целуне.

— Това беше цялата идея. — Таня свали неговата каубойска шапка, сложи я на главата си и стана направо неузнаваема.

— Добър ход — одобри той, зарадван, че е внимателна. — Беше истински нокаут — добави той, имайки предвид изпълнението й на „Господи, благослови Америка“.

— Аз винаги съм мислила, че тя трябваше да бъде нашият химн, а не „Знамето, обсипано със звезди“. Наистина я обичам.

— Харесвам всичко, което ти пееш — каза той, все още замаян. — И „Мечето Смоуки“ да ми изпееш, ще се разплача, Тани.

— Приятно е да го чуе човек — усмихна му се тя и погледът й го галеше. Тогава той й купи една бира и двамата си я поделиха. Таня стоеше, подпряла единия си крак на оградата, пиеше бира, с неговата шапка, и приличаше на истински каубой.

— Тани, ти ме караш да полудея — пошепна й той и тя се засмя.

— Ти също не оставаш по-назад — закачи го Таня, известно време двамата наблюдаваха родеото и после тя се върна при другите, да не се безпокоят за нея. — Да яздиш предпазливо. Кажи на коня, че ако те нарани, ще го убия.

— Да, ме’м — каза той, когато Таня постави отново шапката на главата му, това беше най-удобният момент да я целуне, но Гордън се страхуваше. Ако наоколо имаше фотограф, щяха да се появят на първите страници във вестниците. А може би и Шарлот Колинс беше там тази вечер. Каубоите също биха се разбъбрили. И двамата знаеха, че е по-добре да пазят тайната си.

— Ще се опитам да дойда по-късно. Иначе те чакам на посещение — пошепна тя, преди да си тръгне. Следобедът той беше обещал да отиде при тяхната къща, те обичаха да седят отвън, да се целуват и милват и да разговарят на лунна светлина. На следващата сутрин имаше среща с него. Щеше да стигне с автобуса до Мууз и той оттам да я вземе с камионетката си, да прекарат деня заедно. Искаше да й покаже един милион места.

Отново му пожела късмет и се върна на мястото си, където Мери Стюърт и Хартли я очакваха. Те не я бяха забелязали в тълпата, след като напусна терена, но когато се появи, разбраха защо. Беше си свалила ризата и прихванала отзад косите си.

— Това е хитро — поздрави я Мери Стюърт и я попита къде е била, макар че чудесно знаеше.

— На огражденията за мустанги — каза Таня по чисто тексаски и приятелката й се смя с цяло сърце.

— Спомням си времето, когато говореше точно така, много ми харесваше.

— Твърде дълго вече съм в големия град — извади тя характерното си провлачване и въпреки метаморфозата хората наоколо бяха започнали да я сочат и да шушукат. Мери Стюърт й даде новата си тъмносиня шапка и Таня удобно се скри под нея, свеждайки поглед надолу.

Следи повечето от номерата с интерес, докато дойде редът на Гордън. Тази вечер яздеше без седло, което беше още по-трудно и по-опасно. Таня мразеше всичко това и най-вече да го наблюдава със затаен дъх, подхвърлян във въздуха от един див звяр, който би могъл с лекота да го убие. Всичко вървеше добре, когато конят внезапно като че ли подхвръкна и се блъсна в портала на заграждението за биковете. Беше готов на всичко, за да се отърве от ездача си, и го направи, Гордън полетя към портала и когато падна, го влачи двадесетина метра, заловен само с едната ръка, докато накрая мъжете от помощния персонал го уловиха. Напускайки терена, придържаше едната си ръка, но в последния момент се обърна и махна. Таня знаеше, че го прави само за нея, за да не се безпокои. Искаше й се да изтича да разбере дали е добре, но не желаеше да привлича вниманието върху себе си, затова го наблюдаваше напрегнато от мястото си. Беше се изкачил отново на оградата, като придържаше ръката си, а говорителят го поздрави за великолепната езда. Получи втората най-висока оценка за вечерта, ала на каква цена.

— Мислиш ли, че е добре? — наведе се Таня към Хартли.

— Вероятно да. Щяха да го отведат или да повикат „Бърза помощ“, ако не беше. — Но те бяха шокирани от това колко много каубои напускаха терена ранени. Куцаха или се държаха за гърба, влачеха краката си, крепяха ръцете си, имаха рани по главите и три дни след това пак идваха. Говорителят дори поздрави един от тях, затова че участва отново, след като в сряда е получил „наистина лошо сътресение на мозъка, яздейки бик“. По преценка на Таня това не беше геройство, а чиста глупост. Но такъв беше светът, в който живееха. Дори петгодишни малчугани излизаха на терена в паузата, гонейки лотарийни билети и билети за местния панаир, завързани на опашките на телета и млади бичета, и Мери Стюърт споделяше с Хартли безпокойството си, че децата могат да бъдат стъпкани. Така обаче живееха в Уайоминг. Беше като бикоборството в Испания, за тях това бе смисълът на живота. Ала дори на Таня, която бе живяла в Тексас, й изглеждаше опасно и повече от ненормално.

— Това диване ще ме съсипе — каза тя на Хартли, виждайки как един млад ездач на бик едва не бе убит, когато животното ненадейно го хвърли на земята и го ритна точно в бъбреците. Извикаха носилка, но той някак си изпълзя от терена, с малко помощ. Публиката възторжено го аплодира. — Много по-лошо е от всичко, което правя аз — добави Таня и Мери Стюърт се засмя. След малко тя отиде при огражденията за мустангите да провери как е Гордън.

— Добре ли си? — попита го тя със загрижен поглед. Беше върнала на Мери Стюърт шапката, защото не искаше да я изцапа или загуби, а можеше и някой да й я грабне. Случваше се понякога. Хората се докопваха до елемент от облеклото й и избягваха, отнасяйки го като сувенир. Беше наистина обезпокояващо и малко я плашеше. — Как е ръката ти? — попита тя бързо и той се усмихна на загрижеността й. Видя, че е подута, но й беше сложил лед и каза, че не чувства да е нещо сериозно.

— Лъжеш ме, глупчо такъв. Ако само докосна ръката ти, със сигурност ще ме удариш.

— Не, няма, но може леко да скръцна със зъби — подразни я Гордън и Таня се засмя въпреки волята си.

— Ама сте инат хора — смъмри го. — Как е младежът, дето падна от бика?

— Добре е. Не поиска да отиде в болница. Доста жилав е. Ще уринира кръв цяла седмица, но той е свикнал.

— Ако продължиш да правиш това, ще те убия — каза тя разярена. — Действа ми много зле на нервите.

— Ти обаче действаш добре на моите нерви — рече той, приближавайки се към нея, и Таня усети аромата на неговия афтършейв, смесен с миризмата на коне. Тогава Гордън забеляза няколко души да я наблюдават и се обърна така, че да я скрие от погледите им. Беше събота и на родеото имаше повече хора и доста от тях пиеха. — Искам да внимаваш, когато си тръгваш оттук, Тан, чуваш ме, нали?

— Да, сър — каза тя и отдаде чест. Не се притесняваше. Харесваше й да си мисли, че е невидима, или че няма да я разпознаят, ако не иска и свежда поглед, но той бе по-насяно със ситуацията от нея.

— Хората знаят, че си тук, Тан. Кажи на Хартли да извика полицаите да ти помогнат да излезеш. Днес е събота и навън има много пияни.

— Всичко ще е наред — увери го тя отново. — Ще те видя по-късно. — Докосна бузата му и изчезна и Гордън я наблюдава на мястото й под козирката през останалата част от родеото.

Не я видя, като тръгва, защото разговаряше с мъжете наоколо. Бяха дисквалифицирали един от каубоите на оседлани мустанги, предлагаха му втори опит, но той отказа. Каубойски работи.

Мери Стюърт и Хартли си проправиха път, както бяха заобиколили Таня, и видяха наблизо охраната на родеото да я следи, също и няколко души от местната полиция. И, разбира се, там беше и обичайната тълпа от фенове, които развяваха химикалки и молеха за автографи, някои я снимаха, но инциденти нямаше и Таня не се чувстваше заплашена от нищо. Бяха само на двадесетина крачки от автобуса, когато двама души се провряха сред множеството, блеснаха светлини и тя забеляза една видеокамера. Бяха местни репортери и искаха да знаят какво я е накарало да пее националния химн, дали са й платили, дали някога преди е била на родео и дали ще се премести сега в Джаксън Хоул. Таня се стараеше да бъде приятно любезна с тях, като продължаваше да се придвижва напред, но те блокираха пътя й и тя не можеше да стигне до автобуса, не успяваше да ги отмести, а и хората от охраната бяха така ангажирани да спират тълпата от фенове, че не бяха в състояние да й помогнат. Хартли се опита да накара репортерите да се отдръпнат, ала те направиха стена пред тях, щракаха с фотоапаратите, снимаха, изстрелваха канонада от въпроси и внезапно като че ли избухна пожар. Всички фенове разбраха къде е тя, какво се случва и че не може да се спаси от журналистите. Том беше отворил вратата на автобуса, за да я пропусне бързо вътре, но внезапно бе отнесен настрани и десетина души се втурнаха в колата, търсейки я, грабеха различни предмети, правеха снимки. Полицаи се провираха сред тълпата, Таня бе повлечена, ризата й разкъсана, някой сграбчи косата й, а един пиян до нея се опита да я целуне. Беше ужасно, но тя продължаваше да се мъчи да си проправи път. Репортерите обаче непрекъснато се изпречваха отпред и не я оставяха да мине, Хартли и Мери Стюърт бяха изблъскани от цяла вълна от фенове, които искаха да се доближат и да я разкъсат на парчета. Те просто не заеха какво вършат. Само желаеха да я имат. Полицията с високоговорители предупреждаваше тълпата да се отдръпне, и най-вече репортерите, които бяха създали цялата галиматия, а до този момент петдесет души се бяха качили в автобуса и късаха пердетата. Тогава Таня осъзна, че наистина е в опасност. Не можеше да избяга, отвред я блъскаха, сграбчваха, дърпаха. Нямаше отърване. И сред този ужас тя усети една здрава ръка около кръста си, една друга ръгна някого от притисналите я наоколо. Усети, че някой я влачи по земята и после я вдига във въздуха и почти я носеше на ръце към някаква камионетка. Мислеше, че е успешно отвлечена, и тогава видя, че това е Гордън. Беше изгубил шапката си и неговата риза беше разкъсана, но погледът му говореше, че ще убие всеки, който понечи да я докосне. Той беше единственият, който застана между нея и помитащата я лавина. Полицаите бяха далеч зад тях.

— Хайде, Тан, тичай! — извика, дърпайки я, докато народът се опитваше да ги следва. Гордън беше паркирал камиончето си възможно най-близо до тълпата, след като бе видял какво се случва, и бе оставил мотора запален, тя тичаше с всички сили, а четирима от организаторите на родеото с галоп се присъединиха като охрана. Но те бяха вече стигнали до камиончето, Гордън я вкара вътре, скочи на шофьорската седалка и потегли, едва не прегазвайки почти десетина души и няколко коне. Но не би спрял за нищо на света. Зад тях страхотната безредица продължаваше. Той държеше крака си на педала и увеличаваше скоростта, докато не се отдалечи на миля от мястото и тогава спря да погледне за нея. И двамата трепереха.

— Благодаря ти — отрони Таня с глух глас. Цялата се тресеше от глава до пети. Беше ужасно. Бе една от най-опасните ситуации, в които беше изпадала напоследък, защото тълпата бе неконтролируема и тя нямаше подходяща охрана да й помогне. Ако той не беше там, можеше да бъде убита, или зле наранена, знаеха го и двамата. — Мисля, че ти ми спаси живота — рече Таня, а Гордън въздъхна и я гледаше с отчаяно желание да може да я закриля.

— Не ми казвай, че оседланите мустанги са по-опасни. Посочи ми който и да е зъл, див кон, би ли могла да го сравниш с това нещо? Какво им става на хората? Напълно нормални хора, излезли в събота вечер да отидат на родео. И щом те погледнат, и се побъркват. Що за чудо наистина?

— Лудост на тълпата. Не зная. Искат да те притежават, даже и с цената на това да те разкъсат, да се върнат вкъщи, макар и само с част от теб, парче от блуза, кичур коса, едно ухо, един пръст. — Главата я болеше. Толкова хора бяха дърпали косите й, опитвайки се да откъснат по някой косъм, който да запазят за спомен. Беше наистина побъркана работа. Тя се усмихваше, но нито един от двамата не мислеше, че е смешно. Беше й неприятно, че оставиха Хартли и Мери Стюърт да се отбраняват сами, ала не можеше да им помогне, а и беше сигурна, че полицията ще се погрижи за тях.

— Тези проклети фотографи, те го направиха — каза Гордън, прегръщайки я с едната ръка и привличайки я към себе си. Таня току-що му беше разправила как й дърпали косата и той не можеше да го повярва. — Ако те бяха пуснали, щеше да си стигнеш до автобуса и да бъдеш окей сега. Но тези задници блокираха пътя ти, за да си набавят материал за репортажите.

— Е, успяха. И то много по-добър, отколкото само да ме разпитват дали са ми платили, за да пея химна.

— Гадняри — процеди той, клатейки глава. Вече виждаше заглавието „ТАНЯ ТОМАС ПРЕДИЗВИКВА БУНТ В УАЙОМИНГ“. Сега разбираше колко лесно животът й можеше да излезе от релсите. Учудваше се как издържа всичко това. — Заслужава ли си, Тан? — попита Гордън, гледайки я, искрено недоумяваше защо тя се подлага на този кошмар.

— Не зная — вдигна рамене Таня, — понякога. Това е, което аз правя. Казвала съм, че искам да се оттегля, но нямам желание те да победят. Защо да ги оставя да ме спрат и откъснат от онова, което ми е отредено да върша, само защото правят живота ми нещастен?

— Да, вярно е. Но може би е добре да премислиш всичко отново. Ти трябва някак си да се защитиш.

— Правя го. Вкъщи имам охрана и алармена система, електрически врати, камери, кучета, целия този боклук — изреждаше тя, като че ли го смяташе за нормално.

— Звучи ми като Тексаския държавен затвор. Аз имах предвид нещо друго, някакъв начин, та хората да не скубят косите ти всеки път, когато отидеш да си купиш сладолед. — Той беше силно впечатлен от онова, което току-що бе видял, и изпълнен с повече съчувствие, отколкото тя можеше да долови. За него това беше нечовешко.

— Можеш ли да ме заведеш до някой телефон? — попита Таня в миг, изглеждаше обезпокоена. Искаше да се обади на Том в автобуса, да му каже, че е добре и не е отвлечена от непознат, а от приятел. Усмихна се на Гордън и му довери какво си е помислила в първия момент, когато е почувствала ръката около кръста си, толкова силна, та тя била напълно уверена, че няма да може да се съпротивлява.

— Горкото детенце. Единственото нещо, което исках, беше да те измъкна оттам колкото мога по-бързо.

— И го направи — кимна Таня с признателност и той спря до една телефонна кабина. Внимателно наблюдаваше някой да не я разпознае, докато набира номера. Том вдигна на първото позвъняване. Хартли, Мери Стюърт и полицаите чакаха заедно с него. Знаеха, че ако тя е добре, ще позвъни там. Хартли беше предположил, че е Гордън, но не искал да каже. Обяснили само, че Таня има приятели на родеото и се надявали, че е заминала с тях. Мери Стюърт изпита страшно облекчение да я чуе.

— Ти добре ли си? — попита тя, като самата все още трепереше. Преживяването беше смазващо даже за тях и бе напомнило на всички колко труден е животът на Таня.

— Аз съм добре. Изглеждам ужасно, но нямам нищо счупено. Просто ме изплашиха. Наистина съжалявам, Стю. Хартли много ли е сърдит? — Беше доста неприятно да изживееш такова нещо. Когато беше сама, преди да се омъжи за Тони, имаше мъже, които не искаха да излизат с нея, защото се оплакваха, че да отидат на едно кино с Таня било за тях като колежански боксов мач.

— Разбира се, че не — отвърна Мери Стюърт поласкана, — не на теб. Той е бесен на пресата за това, което предизвикаха. Каза, че утре ще се обади на собственика на вестника и на местната новинарска агенция.

— Предай му да не си прави труда. Аз дори не съм сигурна, че бяха местни хора. Може някой да им е платил. Не видях откъде са. Но какво значение има. Така или иначе, няма да направят нищо. Много зле ли изглежда автобусът? — Мери Стюърт се огледа наоколо, все още разстроена от преживяното. Феновете бяха задигнали пепелници, възглавници, бяха чупили чинии, разкъсали пердетата. Шофьорът й промърмори нещо и тя го повтори на Таня.

— Том каза, че е както в Санта Фе, но далеч не толкова лошо, колкото в Денвър или Лас Вегас. Това редовно ли ти се случва? — При този списък от сравнения Мери Стюърт изглеждаше още по-втрещена. Горката Таня, какъв кошмар.

— Случва се — каза Таня спокойно. — Ще се видим по-късно… — Ала в този миг Гордън докосна ръката й.

— Не обещавай нищо — промълви той нежно и леко се изчерви. Имаше желанието да й предложи да спрат някъде по пътя за едно питие, малко да се отпуснат, но не смееше. В действителност копнееше да я заведе в своя дом, да седнат пред камината и да разговарят. Не искаше днес да стои с нея навън. Тя беше изживяла толкова много, щеше му се да я заведе в дома си и да я прегърне. И кой знае какво можеше да се случи. Таня прочете томове в очите му и кимна с усмивка.

— Не се безпокойте за мен. Може би ще закъснея. В добри ръце съм.

Мери Стюърт знаеше, че е с Гордън.

— Ще се видим утре тогава, така ли? — закачи я тя и Таня се засмя.

— Знае ли човек? Целуни Зоуи от мен и й кажи, че избра подходящия ден да си остане вкъщи. И отново предай, моля те, на Хартли колко много съжалявам.

— Престани да се извиняваш. Ние съжаляваме за теб. И благодари на нашия приятел за това, което направи за теб. Свърши добра работа.

— Той е добър човек. — Таня се усмихна към него, както стоеше в кабината.

— Струва ми се, да — рече тихо Мери Стюърт. — Пази се, Тан. Обичаме те.

— И аз те обичам, Стю. Лека нощ — каза тя и затвори, обърна се към него, а той я обгърна с две ръце. Постоя, държейки я така, а после я вкара в камиончето си и я отведе в малката си къща зад ограждението за конете. Приближи с колата колкото бе възможно по-тихо, изгаси светлините и така поседяха известно време. Беше необикновена вечер и за двамата и Таня все още потреперваше. Неговата езда беше нищо в сравнение с онова, което се случи после.

— Добре ли си, Тани? — прошепна той нежно.

— Да, мисля, че да. — Намираха се на около четвърт миля от тяхната къща, но тя нямаше желание да си ходи. — Подобни неща винаги ме разтърсват за известно време.

— Искаш ли да влезеш вътре? — попита Гордън. Щеше да я разбере, ако откажеше, ако би предпочела да се прибере и да си легне. Но той искаше да бъде с нея, и макар това да не бе позволено, беше по-добре, отколкото да го видят, че излиза от нейната къща. И в двата случая щеше да загуби работата си, ала още преди дни Гордън бе решил, че тя го заслужава. — Не трябва да правиш нищо, което не желаеш, Тани — рече й той нежно. — Ще те заведа до вас, ако кажеш.

— Искам да вляза — отрони тя тихо. Искаше да види къде живее той, какво има, какво харесва, просто искаше да бъде с него.

— Мисля, че всички са излезли, но трябва да пазим тишина. — Таня знаеше в каква беда може да изпадне Гордън, ако някой ги видеше.

— А за теб дали ще е добре? — попита тя със загрижен поглед.

— Толкова добре, колкото се получи — отвърна той и тогава слезе от камиончето и с бърза крачка стигна до къщата. Таня го последва вътре и той заключи вратата, спусна завесите и запали лампите. Учудена, тя видя колко подредено и приятно беше наоколо. Бе очаквала да е много по-неуютно и разхвърляно. Самата къща, или колиба, както ги наричаха, му бе предоставена свежо боядисана и обзаведена в тукашен стил. Навсякъде имаше снимки на неговия син, на родителите му, на любимия му кон. Също и много книги, грижливо подредени, кутия с инструменти и цяла етажерка, пълна с компактдискове. Ахна, като видя колко много от нейните албуми притежаваше, но хареса и другите му неща.

Освен обширната всекидневна имаше и голяма кухня с трапезария, също спретнати, а и хладилникът му беше всичко друго, но не и празен. Имаше това, което той наричаше ергенска храна: фъстъчено масло, едно авокадо, два лимона, един домат, бутилка със сода и много бира и толкова сладки, като че се бе запасил за цял живот.

— Ти, изглежда, не готвиш много — засмя се тя.

— Храня се в трапезарията за персонала — отговори той и показа, отваряйки едно отделение на хладилника, че има също яйца, бекон, конфитюр, масло и английски кифлички.

— Впечатлена съм — възкликна Таня, а Гордън сложи да свари кафе. Имаше уиски и вино и й предложи и от двете, но тя му каза, че не си пада по пиенето, макар че след кошмара на родеото той считаше, че глътка уиски би й се отразило добре, ала Таня все пак отказа. И излизайки от кухнята с чаша кафе в ръка, хвърли поглед към спалнята му. Изглеждаше малка, без много вещи. Имаше легло, тоалетна масичка и голям, удобен стол. Той обясни, че не прекарва много време там. Беше приятно да бъде в неговия свят, да види къде живее и внезапно се почувства като у дома си. Беше по-хубаво от много домове, които бе виждала в живота си.

— Почти толкова голяма е, колкото къщата, в която израснах — каза Гордън с усмивка. — Имахме две спални, родителите ни в едната, а ние, шест деца, в другата.

— Нещо като тази, в която съм живяла като дете — усмихна се и тя. — И може би все още щях да бъда там, ако не бях получила стипендия да уча музика в Бъркли. Това промени живота ми — добави Таня, замислена за миналото и за жените, които бе срещнала там.

— А ти промени моя — промълви той нежно, когато сядаха на дивана, и я прегърна с едната ръка. Няколко минути по-късно пусна някаква музика. Беше толкова спокойно, тя не можеше да си представи каквато и да е беда да я сполети, когато е с него. Чувстваше се напълно сигурна и защитена. Започнаха да се целуват и целият ужас от случилото се тази вечер сякаш изтичаше от нея, както се беше сгушила в прегръдките му. Целуваха се дълго и в един миг Гордън я погледна. Не искаше да направи нищо без нейно съгласие, или за което тя по-късно щеше да съжалява. По всяко време беше готов да я върне у дома й, ако пожелаеше.

— Тани? — Гласът му в тъмнината беше галещ. Бе изгасил лампите и запалил огън в камината и музиката ги приспиваше, както бяха прегърнати и се целуваха и постепенно разкриваха телата си. — Позволяваш ли ми, Тан? Не искам да правя нищо, което ти не желаеш — пошепна й Гордън.

— Добре ми е — каза тя меко и отново го целуна, отдавайки му цялото си сърце, цялата си душа, и той легна на дивана до нея и бавно свали скъсаната й тениска. Когато съблече дрехите й, беше поразен от красотата на тялото й. В ръцете му лежеше сякаш младо момиче, беше със слънчев загар и загладена, нозете й като че ли нямаха край и двамата се отпуснаха, лежаха голи един до друг, а той я гледаше усмихнат. Никога в живота си не се бе чувствал по-щастлив, никога не бе обичал по-силно, а тя обгърна врата му с ръце и се отдаде на онова, което Гордън беше искал още от деня, в който я срещна.

След това отидоха в спалнята му и Таня заспа в обятията му, а когато той се събуди на разсъмване и я погледна, се зачуди дали не бе сън, видение, което на сутринта щеше да изчезне. Тя ще си отиде в Холивуд и ще забрави, че въобще го е срещала. Но докато мислеше за това, Таня отвори очи, погледна го и му прошепна колко много го обича.

— Страх ме е — продума той в бледата светлина на зората. Не беше признавал такова нещо никому преди, но й го каза на нея, също както тя му разкри всички свои тайни. — Ами ако това не се е случило въобще?… Ами ако всичко свърши, ами ако…

— Спри… Аз те обичам… — каза тя. — Няма да отида никъде. Аз съм момиче от Тексас — усмихна се, — не забравяй това. — Той се разсмя в бледата светлина на утрото и те отново се любиха и беше вече десет часа, когато се събудиха и Таня отиде в кухнята му чисто гола.

— О, господи — възкликна Гордън, гледайки я втренчено. — Как можа това да ми се случи? — Седна на ръба на леглото, подпрял глава с ръце, а тя се смееше щастлива.

— Мисля, и двамата решихме, че е добра идея, някъде около полунощ. Или ти си беше пийнал? — подразни го Таня, но той бе изпълнен с благоволение.

— Нямам предвид това… имам предвид, ами погледни се. Боже господи… погледни тази жена. Това е Таня Томас, която се разхожда гола из моята къща с чаша кафе от моята кухня. — Таня се смя от сърце на начина, по който го каза, смя се и Гордън. Всичко беше налудничаво. Той, тя, мястото, където животът й я беше запратил, фактът, че хората искаха да късат дрехите й и да скубят косите й.

— И ти ми изглеждаш доста добре — ухили се Таня, и му го доказа на пода на всекидневната, после на дивана и обратно на леглото в спалнята му. Гордън се разкъсваше между желанието да прекара така деня с нея и да я разведе из местата, които обичаше и искаше да й покаже. Беше трудно решение, но накрая й каза, че е най-разумно да тръгнат, когато всички се отправят към трапезарията. Затова по обяд те полека се измъкнаха от къщата и за голяма тяхна радост никой не ги видя. Тя беше облечена в стари дънки, нахлузила вехта шапка и завързала точно под бюста си негова работна риза. И така изглеждаше великолепна и той пак поклати глава в почуда от съдбата си. Пусна музика в камионетката.

Таня беше оставила съобщение за приятелките си, че ще се върне по някое време вечерта. Искаше да прекара целия ден с него и така направи.

Посетиха един водопад и той я заведе високо в планината. Изгледът беше невъобразим. Разхождаха се дълго, Гордън й разказа за детството си, за семейството си, за своите мечти. С никого в живота си не беше се чувствала така добре. На връщане към града той спря в едно старо ранчо. Каза й, че някога е било едно от най-елегантните наоколо, но собственикът починал и сега не беше достатъчно представително за типа хора, които идваха в Джаксън Хоул. Бяха го оглеждали филмови звезди и някакъв германец. Гордън познаваше посредниците. Предлагаха го на сносна цена, само дето се нуждаеше от ремонт. Но повечето хора смятаха, че е далеч от града и че е твърде селско. Намираше се на около четиридесет минути път от Джаксън Хоул и на Таня й приличаше на декор от стар каубойски филм. Обикаляха наоколо и надничаха вътре. Имаше доста голяма къща и три или четири колиби за персонала. Също и конюшни в окаяно състояние и плевня, която се нуждаеше от оправяне. За Таня беше ясно, че Гордън го харесва.

— Бих искал самият аз да купя такова нещо някой ден — каза той, вдигайки поглед към планините. Оттам, където бяха застанали, се разкриваше гледка към долината. Имаше красиви места за езда и добра земя за конете.

— Какво ще го правиш?

— Ще го постегна. Ще отглеждам коне, вероятно. Това е доходно. Но човек трябва да има начални средства, за да предприеме подобно нещо. — За него беше срам, че никой досега не го е купил. Смяташе, че не са могли да оценят прелестите му. И Таня се съгласи с него. На нея й харесваше внушителната суровост на местността и тя можеше да си представи как през зимата се крие в място като това. Човек би могъл да направи големи неща, ако притежаваше ранчо.

— Тук може ли да се идва и да се излиза при сняг? — попита тя и той кимна.

— Разбира се. Пътят е добър. Възможно е да се ползва и снегорин. Част от конете ще трябва да се изпращат на юг, но вероятно някои биха могли да се задържат тук, в затоплен обор. — И тогава Гордън се засмя на себе си, че прави планове за ранчо, което не притежава. Ала Таня беше доволна, че сподели това с нея.

Те обикаляха с колата още известно време и тогава той я заведе да вечеря в един стар, порутен ресторант, на половин час път от града, където се навъртаха множество стари каубои. Имаше по-луксозни места, но Гордън се страхуваше, че където и да отидеха, щяха да ги разпознаят и да започне нова неразбория. А това смешно старо ресторантче й хареса и след това се върнаха отново в неговата къща. Беше прекарала славно и знаеше, че трябва да се прибира, ала не й се искаше. Седнаха в дневната да послушат музика. И за да се позабавляват, Гордън пусна своя любим компактдиск с нейни песни и тя пя за него, а той не можеше да повярва. Беше сигурен, че сънува, шепнеше й Гордън, а Таня му се смееше.

— Не, не сънуваш — не преставаше да се смее тя и започна да сваля дрехите му.

— Да, сънувам — повтори той, смеейки се, — това е илюзия, погледни само какво сънувам… слушам Таня и тя ме съблича…

— Не, не го прави — отричаше тя, а той събличаше нея, — нито ти сваляш нейните дрехи… — Те се смееха, играеха си един с друг, целуваха се и Гордън не можеше да повярва колко много я обича и как го възпламенява. След минута отново се озоваха в спалнята му и не погледнаха към часовника до късно след полунощ.

— Може би аз ще трябва да пренеса багажа си тук — рече Таня сънливо, с дълбок глас, който го подлудяваше, и той се усмихна, като помисли какво беше правила с него и колко много му бе харесало.

— Сигурен съм, че мисис Колинс ще бъде доволна да ни помогне. Аз само ще й кажа, че ти предлагам моята колиба за останалата част от седмицата. — И двамата се разсмяха.

— Или може би ти ще се преместиш при нас?

— О, това ще бъде хубаво — одобри Гордън и те отново правиха любов, той стенеше и се гърчеше под нейните пръсти. — О, господи… толкова е хубаво, Тани… — Лежаха заедно до зори и тогава тя осъзна, че трябва да си върви, преди някой да я е видял. Така не й се щеше да го остави.

— Не искам да си тръгваш — прошепна той тъжно, наблюдавайки я как се облича, след като двамата бяха взели душ заедно в неговата малка баня. Едва се държаха да не започнат всичко отначало, но този път Гордън знаеше, че вече не бива. — Какво ще правя, когато си отидеш? — попита той, гледайки като изгубено дете, и Таня му се усмихна. Така страшно й се искаше да бъде с него. Знаеше, че говори за неделята, когато тя трябва да тръгне за Лос Анджелис, за да продължи да води своята борба.

— Защо не дойдеш с мен? — попита, съзнавайки, че е щура идея, но и тя не искаше да го остави. Той обаче беше много по-мъдър от нея.

— И колко дълго ще трае това? Какво ще правя аз? Ще вдигам телефона? Ще внасям цветята ти? Ще отговарям на писмата на твоите фенове? Ще ти бъда бодигард? Ти ще ме намразиш много скоро и аз тебе също. Не, Тани — поклати глава тъжно, — аз не принадлежа на този свят.

— Нито пък аз — отвърна тя с нещастен вид, в недоумение как да реши проблема.

— Но това е твоят живот, не моят. Ти наистина бързо ще ме намразиш. — Гордън беше прозорлив. Точно това се беше случило с Боби Джоу. Той истински се беше отвратил от нея и накрая се бе върнал в Тексас. — Не искам да допусна подобно нещо.

— Тогава какво ще стане с нас? — попита Таня в паника.

— Не зная. Ти ще ми кажеш. Аз бих могъл да идвам да те виждам от време на време, за колкото ме изтърпиш, или за колкото аз бих издържал. Ти можеш да идваш. Защо да не си вземеш едно място тук, ще ти се отрази добре. Място, където да намираш убежище от всички малоумия в живота ти, каквито наблюдавахме онази вечер. Ако живееш тук, ще бъде различно. Поне през част от годината, Тан… и аз ще те чакам. Ако имам общ живот с тебе тук, и идвам за известно време в Лос Анджелис, всичко ще има смисъл. Ще правя онова, което искаш, ще стоя, ще си отивам, ще изчезвам, ще те чакам, само не желая да живея в Лос Анджелис и да наблюдавам как ме намразваш.

— Това никога няма да стане — каза Таня. Не беше намразила и Боби Джоу.

— Аз ще намразя себе си и ти ще го знаеш. Върни се тук — рече той, обгръщайки я с две ръце и притискайки я така силно, че тя остана без дъх, и я целуна. — Аз ще бъда тук и ще те чакам. Завинаги, ако искаш.

— Ще идваш ли понякога в Лос Анджелис? Наистина? — Сега Таня се безпокоеше за него. Ами ако вече никога не го видеше? Ако я забравеше в момента, в който си замине, или ако се премести в друго ранчо, в друг град, при друга певица? Тя беше изплашена като него.

— Разбира се, ще идвам — увери я Гордън отново. — А какво ще кажеш да прекарваш тук част от времето си?

— Никога не съм мислила за такова нещо — призна тя искрено. — Но някак си идеята ми харесва.

— Сигурен съм, че ще ти допадне.

— Ако купя ранчо, ти ще го управляваш ли заради мене?

— Ами да — каза той, замислен за подобна възможност, както бяха седнали на леглото му и разговаряха. — Но не искам да бъда твой служител.

— Какво означава това? — попита Таня, гледайки го неразбираща.

— Означава, че не желая да ми плащаш — обясни Гордън спокойно и в очите му тя прочете непоколебима решителност.

— А как ще преживяваш тогава? — Искаше да уреди нещата, защото се безпокоеше за него.

— Имам малко спестени пари. Не съм работил всичките тези години за нищо. Бих могъл да купя коне и да ги отглеждам, да работя допълнително и тук, на ранчото. А и да работя на твоето място срещу жилище и храна. Ще го измислим някак — каза той, притегляйки я към себе си. — Аз не се безпокоя за това. — Гордън отново се чувстваше по-добре, толкова много я обичаше, та беше сигурен, че нещата все ще се нагласят, стига да са равнопоставени, да не се окаже един от нейните платени служители. Но тя хареса идеите му и мислеше върху тях, докато той я целуваше.

— Не искам да те оставям — прошепна му отново. Гордън знаеше, че има предвид в края на седмицата, не тази сутрин.

— Тогава недей — рече той с прегракнал глас, с желание да я люби отново. Никога не бе имал връзка като тази. Беше предизвикателство към самата му душа, а физически Таня го подлудяваше. — Не си отивай.

— Налага се. Имам куп ангажименти за следващите седмици, трябва да запиша и една плоча. — Сети се и за концертното турне, за което беше дала съгласие. Каза му за него, докато се обличаше, и той я слушаше. — Гордън, ще дойдеш ли с мен? — Това означаваше да го изложи на прицел пред пресата, но и двамата знаеха, че рано или късно щеше да стане.

— Ще дойда, ако ти искаш — каза той, размишлявайки. По някакъв може би смешен начин идеята все пак му допадна, макар и не изцяло. Той желаеше да бъде с нея и да я закриля от целия кошмар, който съпътстваше кариерата й. Но същевременно се и плашеше. Знаеше, че ако има намерение да бъде с Таня, ще трябва поне част от времето да споделя нейния свят. Не можеше да очаква тя непрестанно да се крие с него в Уайоминг. — Ще го направя — каза Гордън и Таня го целуна. — Не зная как ще я караме, Тан. Твоят живот е доста сложен, но ще го изработим някак, ако трябва. — И тогава й зададе един странен въпрос. — А какво ще кажеш за деца? Как така се е получило, че ти нямаш нито едно? — Чудеше се, откакто се срещнаха. Беше толкова сърдечна и грижлива, та му изглеждаше странно, че никога не е имала деца.

— Моментът все не беше подходящ. Винаги бях омъжена не за този, за когото трябва, в неподходящо време, тикана напред от мениджъри и агенти. Сигурно биха ме убили, ако бях забременяла.

Той кимна. Разбираше, но я съжаляваше. Мислеше, че би била добра майка.

— Дали все още не би ти се искало да имаш? — попита, гледайки я замислен, а тя се стресна от въпроса му.

— Не зная — отговори честно. — Исках преди няколко години. — Беше се опитала да склони Тони, ала той не желаеше повече деца и каза, че било свързано с твърде много грижи. — Моят лекар смята, че на тази възраст ще ми коства доста усилия. — Но самият факт, че той попита, я накара отново да се размисли и беше изненадана да установи, че идеята я привлича. И се разсмя, Гордън наистина завърташе шеметно живота й. Опитваше се да я уговори да се премести в Уайоминг, да живее в ранчо, да има бебе. Тя му каза това и той се засмя. — Коренна промяна на стила на живот. — После го погледна и попита искрено: — Бих могла да поискам да родя дете, но ще има ли значение, ако не го направя?

— Каквото ти пожелаеш — каза Гордън и се надвеси над нея да я целуне, посегна да я съблече отново, ала и двамата знаеха, че тя трябваше да излезе, преди ранчото да се оживи и хората да започнат работа. — Аз само си помислих колко страхотно би било да имаме с теб дете — рече той. Не беше изпитвал такова чувство от години. Тогава тя му каза за момиченцето на Зоуи и го попита как би приел, ако приятелката й го остави на нея. Беше мислила да говори с него по-рано, но не бе имала случай. Той не виждаше никакъв проблем. Според него това трябваше да реши Таня.

Струваше й невероятно усилие да се откъсне от него и най-после се облече, а Гордън по дънки стоеше бос в дневната. Държеше я в обятията си и не искаше да я пусне. Беше шест часа. След три часа щяха да яздят заедно.

— Не мога да те оставя за цели три часа — каза тя, гледайки го с широко отворени очи. — Как ще те оставя в неделя?

— И аз нямам отговор на това. — Той затвори очи и я притисна за един дълъг момент. — А сега по-добре да вървиш. — Погледна часовника си и знаеше, че другите каубои всеки момент ще наизлязат, за да отидат в корала, а повечето от служителите ще се запътят към трапезарията. — Ще дойдеш ли довечера? — Гледаше я със загрижени очи, а тя се усмихваше.

— Ти как мислиш? — Целуна го за довиждане и с едно махване на ръката изчезна, бързайки под ранните утринни лъчи, които като пръсти обхванаха върховете на планините. Таня гледаше нагоре, бързайки по пътя, мислейки за него и за времето, което бяха прекарали заедно. Гордън беше всичко, което някога бе пожелавала и никога не бе очаквала да намери. А сега внезапно той беше тук в Мууз, Уайоминг. Имаше много, за което да мисли, да планира, да преценява, да решава. Онова, което със сигурност знаеше, бе, че само за една седмица един каубой от Тексас беше преобразил живота й завинаги.