Даниел Стийл
Ранчото (17)

17.

В петък сутринта Зоуи още спеше, когато Таня влезе на пръсти да погледне как е, но тя изглеждаше спокойна, предната вечер се беше нахранила добре и Мери Стюърт също се съгласи, че цветът на лицето й е много по-свеж.

Точно излизаха за езда, Зоуи стана и по нощница се появи във всекидневната, а те бяха доволни да я видят по-бодра.

— Как се чувстваш? — запита я Мери Стюърт загрижено. И двете продължаваха да се безпокоят за нея.

— Като нов човек — отвърна Зоуи и почти съжаляваше, че им бе казала. Но котката беше вече излязла от чувала, а и за нея означаваше много, че ще й бъдат в помощ. — Съжалявам, че ви създадох толкова тревоги вчера.

На Таня й се искаше да каже колко й бе мъчно, че преди година Зоуи се беше убола и бе прихванала СПИН, но замълча.

— Не ставай глупава. — Погледите им се срещнаха и се задържаха така. В тях имаше истинска обич, и съчувствие, и грижа. Това бяха приятелки, които човек среща само веднъж в живота си. — Искаме да се грижиш за себе си. Стой си в леглото, почини си добре. По обяд ще дойда да видя от какво имаш нужда. — Таня й говореше, обгърнала раменете й с ръка. Изненада се колко крехка беше фигурата на Зоуи под фланелената нощница.

— Искаш ли да останем при теб? — попита нежно Мери Стюърт, но Зоуи отказа.

— Искам само вие да прекарате приятно. Заслужавате го. — И двете бяха минали през трудни периоди по различен начин, смърт, развод, все травми, от които бе съставен животът и които бяха предизвикателство за всекиго.

— Всички заслужаваме добри времена — поклати глава Мери Стюърт, — ти също.

— Аз искам само да се върна на работа — каза Зоуи, беше започнала наистина да се чувства виновна, задето е така мързелива, и това, че си даваше втора седмица почивка, й се струваше направо грях. Но знаеше, че трябва да се възстанови след неразположението, което току-що бе прекарала.

— Бъди добро момиче и мързелувай — закани й се Таня с пръст и минута по-късно двете с Мери Стюърт отидоха на закуска. Казаха си, че тя е много храбра, и бяха благодарни, че Сам я подкрепя.

— Той трябва да е истински мъж — беше възкликнал с възхищение Хартли, когато Мери Стюърт му разказа за реакцията на д-р Уорнър. Все още не бяха му казали, че Зоуи има СПИН, нямаха и намерение. Хартли си мислеше, че е рак.

— Тя би могла да се подобри — каза той с надежда, но явно смяташе, че това е невъзможно, както и те. — Аз познавам двама души, които направиха същото пред лицето на окончателна прогноза. Бяха най-забележителните хора, които някога съм срещал, и най-щастливите, и мисля, че тя живя много по-дълго благодарение на това. Той просто отказваше да я пусне да си отиде, тя се бори храбро и мисля, че любовта им прибави немалко години към живота й. Няма никога да ги забравя. И струва ми се той не се ожени отново след смъртта й. Написа за нея книга, най-вълнуващата, която някога съм чел. Не мога да ти опиша колко се възхищавах от него. Обичаше я с невероятна любов. — Мери Стюърт слушаше със сълзи в очите и от все сърце желаеше подобна съдба за приятелката си.

Следобед Сам се обади на Зоуи и говориха дълго. Той настояваше да му обещае, че ще се оженят, а тя продължаваше да го обвинява, че не е с ума си.

— Ти не можеш да ми правиш предложение — повтаряше, трогната, поласкана и развълнувана до сълзи, — ти дори не ме познаваш.

— Познавам те повече от двадесет и две години, работя за теб вече пет. Вероятно съм влюбен в теб от близо двадесет години и ако двамата сме били толкова заблудени да не го разберем тогава, това не е мой проблем. Ти си така заета с чужди проблеми, Зоуи, че не виждаш какво става непосредствено до теб. Аз искам да бъда с теб — каза той и гласът му звучеше топъл, пресипнал и жадуващ за нея.

— Ти вече си с мен, Сам — отвърна тя нежно. Беше възхитителен.

— Ще бъда винаги с теб, докато ме искаш. Освен това ние още не сме излизали на истинска среща.

— Зная. Още не сме опитвали и моята лазаня. — Имаше толкова много неща да правят заедно, толкова много да разкриват един за друг.

— Аз съм голям готвач. Кое е любимото ти ястие? — Искаше да знае всичко. Копнееше да я глези, да бъде с нея и да се грижи за нея. Желаеше да направи чудо и тя да се възстанови. Но дори и това да не станеше, щеше да бъде с нея до горчивия край. Вече знаеше, че това е неговата съдба, и нищо от онова, което му казваше Зоуи, не можеше да го разубеди или да промени решението му.

— Моето любимо ястие? — Тя се смееше на въпроса му. Почти не се сещаше, че е болна. Днес се чувстваше по-добре и така щастлива. Живееше с настоящия момент, без да се тревожи за утрешния ден. — Всъщност… мисля, че бързите храни за вкъщи, напъхваш ги в шкафа в кабинета и хапваш по няколко хапки между прегледите.

— Ти си отвратителна. Край на това. Само гастрономически специалитети за теб. Аз може би ще трябва да се включа в хранителния бизнес, вместо да замествам в болница. — Но сега минаваше на пълен работен ден — и двамата бяха много щастливи от това. Идеята всекидневно да работи с нея наистина му харесваше. Освен това можеше постоянно да я наблюдава и да е сигурен, че няма да прекалява. — Та, като стана дума — напомни й той, — трябва да намерим нов заместник, ти не можеш да поемеш от мен посещенията, ако бъдем заедно.

Зоуи вече предполагаше, както и Сам, че повечето време ще работят заедно. Идеята със сигурност й харесваше, сега, след като той знаеше ситуацията и тя имаше усещането, че тази връзка щеше да бъде много по-добра, отколкото и двамата очакваха. За миг се усмихна и помисли за Дик Франклин. С него никога не би могла да направи нещо такова, той никога не би бил с нея при подобни обстоятелства. Беше щастлива, че познава Сам Уорнър.

— Ние можем да се заместваме един друг в началото — каза Сам практично, — междувременно ще разпитам за някой добър лекар, да ни замества двамата. Има един, за когото работих известно време, и една жена, която е лекувала болни от СПИН. Млада е, но е добра. Мисля, че ще ти хареса.

— Красива ли е? — попита Зоуи загрижена, а той се засмя.

— Няма за какво да се безпокоите, д-р Филипс. — Но беше доволен. — Не знаех, че си ревнива. — Всичко беше толкова налудничаво и прекрасно. Беше дошло като някаква магия.

— Не съм, просто съм прозорлива и внимателна.

— Добре, ще пусна съобщение, че търсим мъже, или грозни жени да ни заместват… Зоуи, обичам те. — В гласа му имаше нещо толкова нежно, че отново сълзи бликнаха в очите й.

— И аз те обичам, Сам — отрони тя и той й обеща по-късно следобед да й се обади отново.

— Мисля, че ще мога да отида на вечеря днес — каза Зоуи, загледана в тавана. Чувстваше се наистина по-добре.

— Не се насилвай. Помни, че не бива да се напрягаш много. Искам да те заведа някъде навън, когато се върнеш, затова сега си почивай. Знам един нов ресторант, трябва да го пробваме. — Всичко звучеше така живо и реално, и пълно с надежди.

И тя така и каза на д-р Кроунър следобед, когато дойде да я посети. Но нямаше нужда да му го казва, той сам видя. Настоя да продължи да поема повече течности, но пациентката му вече изглеждаше друг човек. Тя съзнаваше, че ще има тежки моменти като този, епизоди на болест и отчаяние, и после ще се съвзема. Ще дойде време, когато лошите периоди ще бъдат повече от добрите, но това не бе нужно да се случва скоро. Можеше дълго да продължи така, преди да започне да се влошава бързо. Никой не би могъл да го предскаже и Зоуи го знаеше по-добре и от него.

— Ще може ли вашият заместник да остане още малко? — попита той, след като я прегледа, и седна да си поприказват.

— Всъщност, да, може — засмя се тя, мислейки за всички неща, които Сам беше казал от вчера насам. — Може да остане дълго. Съгласи се да започне на пълен работен ден. — Зоуи продължаваше да се смее.

— Това е страхотно — възкликна Кроунър, радвайки се за нея, и малко изненадан, че е толкова щастлива. Епизодът от предишния ден беше сякаш екзалтирал. Беше необичайна реакция за страдащ от нейното заболяване. — Всъщност колко от работата смятате да му оставите да поеме? Вие трябва да се съгласите да се откажете от една част, д-р Филипс — каза той и тя кимна, все така усмихната.

— В действителност мисля, че ще поеме доста от работата. — Зоуи спря за миг и вдигна поглед към него. — Той иска да се оженим — призна му тя и отново приличаше на дете, дори не болно. Още не знаеше дали ще могат да го направят, но фактът, че той пожела, я трогна дълбоко. Това, че искаше да бъде с нея, означаваше всичко, със или без брак. Сватбата беше само глазурата на тортата, важното беше, че ще бъде с нея, в болест и в здраве, за по-добро и за по-лошо. Само това имаше значение.

Д-р Кроунър я поздрави и се чувстваше щастлив. Явно нещата се подреждаха добре за нея, а това беше важно. Тя му каза, че е съобщила и на приятелките си за своята болест, било свързано с много емоции и за трите, но получила голяма подкрепа от всички, които наистина имат значение за нея.

— Вие знаете колко много значи това — припомни й той. Беше важно човек да не се чувства унизен, отхвърлен. Да има близки, които са в състояние да приемат факта и да дадат своята подкрепа.

Поговориха известно време за плановете й, за работата, за клиниката и Сам, за Джейд и за нещата, които тя искаше да направи, като се завърне вкъщи. Той й напомни да не се преуморява и Зоуи обеща, но Кроунър каза, че не й вярва.

— Може би сте прав — засмя се тя. Едва изчакваше да се върне и да види пациентите си, ала се забавляваше и в Уайоминг и вярваше, че мястото и всичко тук й помага. Подобно на останалите, и Зоуи беше усетила силното притегляне. Планините излъчваха нещо почти мистично.

И тогава той я изненада и трогна дълбоко, като я помоли да посети някои от неговите пациенти. Тя беше толкова компетентна и бе натрупала такъв опит, за него щеше да бъде безценна помощ. Кроунър имаше само шестима пациенти, но четеше всичко, което излизаше, и следеше резултатите от проучванията в областта на СПИН-а. Беше се снабдил с копия от всички нейни статии. Но да може на живо да се консултира, би било най-голямата помощ за него.

— Не и преди да се засилите самата вие… може би след няколко дни… — Гледаше я с очакващ поглед и тя му каза, че за нея ще е щастие да го направи. В действителност се почувства почетена.

— Какви посещения правите на болните, въобще какви услуги от този род имате тук? — попита Зоуи.

— Не лоши — отвърна той скромно, благодарен за нейния интерес. — Имаме чудесна група в приюта и няколко страхотни медицински сестри. Аз наблюдавам всеки, когото мога. Ходя по домовете, стремя се да мобилизирам приятелите и роднините на болните, да им помагат. Опитваме се да организираме малка обща кухня, ръководена от приятели, нещо наподобяващо проекта „Протегната ръка“ в Сан Франциско, но в много по-дребен мащаб. Надявам се никога да не ни се налага да обслужваме толкова пациенти. За момента за щастие нямаме много случаи. Ала с нахлуването на хора от градовете, от развлекателния бизнес, писатели, такива, които просто искат да избягат, мисля, съвсем разбираемо, ще се сблъскаме с много повече болни от СПИН, идващи тук и нуждаещи се от лечение. За мен ще бъде ценен всеки ваш принос — каза той и тя кимна.

Обеща също да му изпрати допълнителна литература, книги, които са й били полезни, някои от статиите, които Сам й беше препоръчал. Започнаха разговор върху алтернативни терапии и в края на следобеда откриха, че са говорили близо два часа. Зоуи беше вече уморена и Кроунър я посъветва да подремне малко преди вечерята. Тя искаше да отиде в трапезарията, да наблюдава урока по тустеп. Звучеше й забавно, щеше й се да бъде там.

— Ще дойда да ви видя в болницата след няколко дни, или може би искате да ви придружа при домашни посещения? Помислете кое ще е най-полезно за вас — каза Зоуи. — Аз съм готова на всичко, което предложите, само ми оставете известие. — Те сега бяха по-скоро лекар и студент, отколкото лекар и пациент.

Той си даваше сметка, че тя знае много по-добре от него от какво се нуждае. Тя отново му благодари за помощта и след като той си тръгна, легна и се унесе. Спеше дълбоко, когато другите се върнаха от езда. Бяха прекарали приятен следобед. Бяха се разделили на двойки, както напоследък често правеха, Хартли язди с Мери Стюърт, а Таня — далеч напред с Гордън. Тя беше щастлива да научи, че той ще бъде тази вечер на урока по танци в голямата зала на централната сграда. Това бе един от редките случаи, в които на каубоите беше не само разрешено да се смесват с гостите, но бяха специално поканени. А Гордън беше особено популярен, защото всички твърдяха, че е много добър танцьор.

Зоуи се събуди навреме, за да се облече и поприказва с приятелките си. След като сега се чувстваше така добре, въпреки шока от вестта за нейната болест, те всички бяха в изненадващо приповдигнато настроение. Любовните романи, които в момента преживяваха, ги караха да се смеят, да бъбрят и да се кикотят. И им напомняха за старите дни в Бъркли.

— Господи, като че ли отново сме деца, нали? — каза Таня, все още удивена от това, което се случваше с всяка от тях. — Смятате ли, че може да е от водата тук? — Тя от години не беше имала толкова много да разказва някому, както сега на Гордън. А Мери Стюърт и Хартли изглеждаха, като че ли винаги са били заедно, чувстваха се превъзходно един с друг и почти по всяка тема имаха еднакви или сходни възгледи.

— Никога не съм познавала човек като него — каза тя. — Това я караше да мисли за живота си с Бил, дори преди смъртта на Тод. Винаги бе съществувало значително различие в техните становища, но Мери Стюърт го намираше за интересно и дори в най-добрите си времена бяха имали приятелски конфликти. Беше свикнала да мисли, че това дава плът на нещата, и хвърляше нова светлина на много от ситуациите. Ала с Хартли всичко вървеше толкова по-гладко. Сега тя разбра какво значи да бъдеш с човек, който има същите идеи за нещата, споделя същите възгледи, беше като да си Джинджър Роджърс и да танцуваш с Фред Астер. Мери Стюърт и Бил не бяха вече дори в една и съща бална зала.

Беше пристъпила прага тази вечер, в светлочервени джинси, подходящ пуловер и същия цвят червило, черните й коси, пригладени назад, когато телефонът иззвъня. Приятелките й бяха излезли преди нея, тя остана да се обуе светлочервените каубойски ботуши, които бе купила от „Били Мартинс“. Тъкмо хлопваше вратата, когато чу телефона. Изкушаваше се да не отговори. Но не беше честно спрямо другите, можеше да се отнася за детето на Зоуи или за някой от пациентите й, или пък да предупреждават Таня за опасност или потенциален проблем. Тя изтича обратно в стаята, носейки в ръка червения кашмирен шал, и вдигна слушалката запъхтяна.

— Ало?

— Госпожа Уокър там ли е? — В началото не позна гласа. Беше мъж и не можеше да си представи кой е той.

— На телефона. Какво има? — каза тя формално и тогава се сепна.

— Мери Стюърт? Не те познах. — Беше Бил и това само подчертаваше колко се бяха отдалечили един от друг. Но тя от дни не бе разговаряла с него. Напоследък си разменяха кратки и абсолютно безсъдържателни факсове.

— И аз не те познах. Точно отивах на вечеря.

— Съжалявам, ако съм улучил неподходящо време — рече той сухо. В Лондон беше три часа сутринта. И тя не можеше да си представи за какво я търси.

— Алиса добре ли е? — Сърцето й подскочи за миг, като попита. Единствено за това можа да помисли, че й се обажда.

— Тя е добре — отвърна Бил спокойно. — Говорих с нея вчера, отиват на бал във Виена. Току-що са пристигнали от Залцбург. Обикалят навсякъде, било им много забавно. Предполагам, че няма да я видим цялото лято. — Мери Стюърт се усмихна на това, което чуваше. Звучеше изцяло в стила на дъщеря им.

— Ако говориш отново с нея, кажи й, че я обичам. Не ми се е обаждала. Предполагам, че е поради разликата във времето. Но бях сигурна, че е добре. И за теб е късно. Какво правиш в тия часове? — Приличаха на съдружници в бизнеса, които си разменяха информация, не се усещаше и следа от топлота между тях.

— Работих до късно и бях достатъчно глупав да пия кафе този следобед и ето ме, буден по никое време, затова реших да ти звънна. И мен разликата във времето не ме устройва. — Нито нашият брак, щеше й се да добави, но не го направи.

— Хубаво е, че се обади — каза, ала не прозвуча убедително. Нямаше и желание повече да опитва. Беше взела своето решение. Искаше да го напусне. И това нямаше нищо общо с Хартли Боуман. Всичко беше заради Уилям Уокър.

— Какво правиш там? Не казваш нищо във факсовете. Всъщност мисля, че не си се обаждала от няколко дни. — Той дори не си спомняше. Но за Мери Стюърт това нямаше значение.

— И ти не ми казваш много — натърти тя.

— Няма нищо за разказване, аз работя. Не ходя по баровете. Седя си на задните части ден след ден, нощ след нощ и се готвя за процеса. Не е особено забавно, обаче мисля, че ще го спечелим. Много стабилно сме подготвени.

— Това е добре — каза тя, поглеждайки към червените си кожени ботуши и мъчейки се да мисли за съпруга си. Но слушайки го, разбра, че сега е способна да мисли само за Хартли. Потърпевшият в сравнението беше Бил. Мери Стюърт не можеше да си представи такъв разговор с Хартли Боуман или отново годината, която беше споделила с Бил. Не можеше да си представи нито едно от двете, нито да изживее всичко отново, нито да продължи нататък.

— А ти? — Бил настояваше, но тя не искаше да говори. И той го забеляза и се чудеше защо.

— Яздим всеки ден. Тук всичко е невъобразимо красиво. Никога не съм виждала нещо по-прекрасно. Планините са великолепни, по-хубаво е, отколкото в Европа.

— Как са приятелките ти?

Защо изведнъж проявяваше такъв интерес? Тя не можеше да разбере.

— Добре са. — Мери Стюърт не спомена и дума за Зоуи. — Всъщност те ме чакат отвън. — Не му каза и за танца след вечеря, нито за болестта на Зоуи. Не искаше нищо да споделя с него. Всичко беше свършило.

— Тогава няма да те задържам. Поздрави ги от мен. — Тъкмо щеше да му благодари и да се сбогува, когато настъпи неловка пауза. За него беше късно и тя не го беше виждала от седмици.

— Стю… липсваш ми. — Последва безкрайно мълчание.

Не искаше да го подвежда и не знаеше защо той прави това. След една година на отчужденост и болка, защо сега? Може би се бе почувствал виновен или съжаляваше за онова, което вече нямат. Тя също съжаляваше, но нямаше да си играе с него, нямаше да му позволи да я наранява повече. Вече достатъчно го беше направил. Вратите бяха затворени. Мери Стюърт се позамисли, в този час, а и тонът му, да не би пък да е пил. Това не му бе присъщо, но беше късно, той беше сам, възможно е. Каквато и да бе причината, тя нямаше да се поддаде.

— Не работи толкова много. — Това беше всичко, което изрече. Преди месец, преди шест месеца… преди година… щеше да се чувства истинско чудовище заради това, което не му казва. Но сега не изпитваше нищо, сбогува се и затвори телефона. После изтича навън да се присъедини към приятелките си.

Урокът по танци тази вечер се оказа по-забавен от очакваното. Дойдоха всички гости и Зоуи седеше, завита със синия си кашмирен шал, облечена в мека рокля от козя вълна, с красиви тюркоазни обици, изглеждаше много хубава. Някои от жените бяха с широки поли, които прошумоляваха при всяко движение. Таня както винаги беше атрактивна в бялата дантелена викторианска рокля, която й придаваше едновременно невинен и възпламеняващ вид. Гордън бе пленен, когато я видя. Самият той беше в дънки, чиста каубойска риза и черни кожени ботуши. Таня му каза, че изглежда като каубой от филм. А Шарлот Колинс го помоли да направи демонстрацията. Очевидно беше печелил няколко награди за танцьорско изкуство.

— Не само за яздене на бикове и мустанги, макар че той самият нямаше да ви го каже — представи го тя. Шарлот беше мъдра и опитна възрастна жена. Следеше Зоуи с майчина загриженост, а тя доволна седеше на дивана. Не се чувстваше още във форма за танци, но прекарваше приятно в разговор с д-р Джон Кроунър, който беше дошъл за танцовата вечер. Шарлоте често го канеше и той бе пристигнал специално заради удоволствието да се види пак със Зоуи и да поговори със своята героиня.

— Някой танцувал ли е преди тустеп? — попита Шарлот, когато Гордън пристъпи напред, и неколцина от вече идвалите тук неловко вдигнаха ръка.

Таня не можа да се сдържи да не се засмее.

— Не и откакто бях на четиринадесет години, госпожице Шарлот.

— Точно така — усмихна се сърдечно към нея домакинята, — имаме момиче от Тексас. Ще направите ли едно завъртане? — обърна се тя към Таня, очаквайки нейното съгласие, а гостите мигновено аплодираха. Ако не можеха да я чуят да пее, можеха поне да я погледат как танцува.

— Страхувам се, че ще се изложа — смееше се Таня, — и себе си, и теб — рече на Гордън, когато той приближи към нея. Но изкушението беше твърде голямо, обаянието му твърде силно и тя нежно плъзна ръката си в неговата и тръгна към средата на салона, когато музиката засвири, а Шарлот обясняваше на всички как се танцува тустеп. Най-напред Гордън изпълни движенията бавно, заедно с нея, и при втората мелодия той я завъртя, пристъпваше в такт напред и назад и отново я завърташе. Всички ръкопляскаха, а двамата изглеждаха фантастични. Приличаше на професионална демонстрация, а Гордън сякаш щеше да умре от радост, когато Таня леко се завърташе около него, и след като музиката секна, той я пое в ръцете си.

— Ти, тексаска пуйчице — прошепна й с широка усмивка, — ти си по-добра от мен. Не ми казвай, че не си танцувала от години.

И те отново се понесоха, когато другите двойки се присъединиха към тях, всеки опитваше, повечето се спъваха. Тя и Гордън танцуваха още, после той смени няколко пъти партньорката си, внимателно показвайки стъпките. Но на края отново се върна при нея и двамата изиграха последния танц. Беше великолепно, всички й се възхищаваха, ала не я безпокояха. Дори не шушукаха. За тях Таня беше станала вече обичайна гледка и тя се чувстваше напълно спокойна в ранчото, още повече с Гордън.

Когато музиката свърши, той остана, както и още неколцина каубои, които разговаряха с гостите. След прекараните пет дни заедно всички бяха вече добри приятели, макар и не така близки, както Таня и Гордън. Но за тяхно облекчение абсолютно никой не подозираше какво се бе случило.

— Славно беше — каза той, гледайки към нея, а тя вдигна към него поглед, пълен с възбуда и игриви искри.

— И за мен. Вие сте добър танцьор, мистър Уошбоу.

— Благодаря ви, ме’м. — Гордън провлече думите й и се поклони и те се смееха, когато Шарлот Колинс се присъедини към тях.

— Вие двамата трябва да се явите на конкурса на големия панаир — рече им с широка усмивка. — Този танц наистина е красив, когато се изпълнява както трябва.

— Страхувам се, че аз малко съм поръждясала — каза Таня скромно. Но тя и Боби Джоу бяха участвали във всички тези конкурси и бяха печелили.

— Всичко наред ли е? — попита Шарлот. Тя беше загрижена за Зоуи. Джон Кроунър не й беше казал какво е точно, само че състоянието й е сериозно, и това я обезпокои. — Д-р Филипс изглежда малко по-ведра. — Беше обаче все още бледа и много крехка.

— Чувства се по-добре тази вечер — отбеляза Таня с облекчение, ала не преставаше да се тревожи. Когато малко се отдалечи от нея, забеляза колко бледа и слаба беше Зоуи. По време на разговора тя бе така жива и мобилизирана, че човек забравяше за състоянието й.

— Разбирам, че утре отново ще отидете на родеото — каза Шарлот с усмивка. Таня и приятелките й си бяха вече поръчали билети. — Ще пеете ли пак? Целият град говореше за вас в сряда.

— Иска ми се — усмихна се Таня щедро, отмятайки дългите си руси коси, ала забеляза с ъгъла на окото си, че Гордън се намръщи. — Ще видя дали ще ме поканят, също и как ще изглежда публиката. — Ако забележеше пияни хора, или по-груби от миналия път, нямаше да се съгласи.

— О, ще ви поканят. Това беше събитието на годината в Джаксън Хоул. Може би и на десетилетието. Много мило беше от ваша страна. — Шарлот се усмихна и се придвижи към другите гости, а Гордън беше все още навъсен.

— Не искам да правиш това — прошепна той. — Не ми харесва какви стават хората, когато си толкова близо до тях. Ако си на сцена, с охрана е друго, тогава не могат да те наранят.

— Могат — каза тя искрено, знаеше, че може да стане някой ден. Веднъж на концерт на Филипините бе носила бронирана жилетка и тогава се закле никога повече да не го прави. Тресеше се от глава до пети и през целия концерт й се повръщаше. — Затова се качих на кон онази вечер — добави убедително. — Ако се бе наложило, щях на мига да изчезна.

— Не ми харесва така да рискуваш — настояваше Гордън. Нямаше желание да я заставя, но беше наистина обезпокоен.

— На мен не ми харесва да яздиш бикове и мустанги — казвайки това, Таня го гледаше право в очите. Тя познаваше каубойския живот. Оттам идваше. И знаеше цената, която се плаща, и опасностите. Но познаваше и своя свят, по-добре от него.

— Ще ти кажа нещо — рече той съвсем искрено, — човек неизменно се разделя с едно или друго, аз ще оставя биковете и мустангите.

— И аз ще те подкрепя в това — отвърна му тя нежно. Искаше също да бъде честна с него. — Ала не мога да се откажа от концертите си, Гордън. Аз така изкарвам прехраната си.

— Зная това. Не очаквам да го направиш. Само искам да бъдеш предпазлива, да не допускаш да те наранят. Просто не си заслужава. Те не го заслужават.

— Зная — възкликна Таня и вдигна поглед към него. Трудно беше да се повярва, че разговорят така, разисквайки своето бъдеще, от какво всеки от тях ще се откаже и от какво не. Но нямаше нищо лошо в това, ако някога се случеше. — Аз просто имам желание понякога да пея ей така, без продуцент и договори и всичките там боклуци. Забавното е просто да го правиш.

— Тогава пей за мен — засмя се той.

— Страшно бих искала. — Имаше една стара тексаска песен, която тя желаеше да изпее за него. Беше я пяла като дете на гимназиалните балове и оттогава бе станала популярна, но Таня винаги беше я считала за своя песен. — Ще го направя един ден.

— И аз ще те подкрепя в това. — Между двамата зрееха множество обещания.

Мнозина от гостите останаха да поговорят известно време и след това Мери Стюърт и Таня заведоха Зоуи до къщата. Гордън беше обещал да се мерне по-късно, ако може. Каза й, че ще почука на прозореца на нейната спалня. И те си тръгнаха, придружени от Хартли. Той постоя известно време навън с Мери Стюърт. Таня и Зоуи разговаряха в дневната.

Мери Стюърт му каза за обаждането на Бил преди вечеря и Хартли замислено я гледаше.

— Вероятно осъзнава какво му е липсвало, какво самият той е изгубил през всичките тези месеци — каза, вперил поглед в нея. — Ти какво ще направиш, ако той пожелае да възкреси отношенията ви.

— Не мога да си представя такова нещо — отвърна тя искрено. — А и не искам това да стане. Осъзнах го, докато разговарях тази вечер с него. Аз вече не мога да се върна. Не можем да заличим последната година, нито онова, което се случи с Тод. Аз не смятам, че бих могла някога да му простя, задето се държа така с мен. Грозно е и вероятно изглежда злобно от моя страна, но за да бъда честна пред теб, ще ти призная, аз мисля, че той уби всичко.

— А ако не е? Ако се върне и ти каже колко много те обича и колко не е бил прав, тогава какво? — Хартли искаше от нея да помисли върху това, преди да направят грешка. Двамата изключително много бяха привлечени един от друг, но внимаваха. Той също не искаше да бъде наранен.

— Не зная, Хартли. Не съм сигурна. Вярвам, че всичко е свършено за мен. Ала предполагам, че нямам никаква гаранция, докато не се срещна с него. Тогава ще бъда сигурна.

— Защо ще чакаш до септември? — Това беше въпрос, който напоследък тя също си задаваше. В началото мислеше, че се нуждае от време, и беше доволна, че има на разположение цялото лято, да размисли. Но откакто дойде тук, беше готова с решението си. Минало й беше през ум да отлети до Лондон и да се срещне с Бил и каза това на Хартли.

— Мисля, че е добра идея — рече той мило, — ако се чувстваш готова. — Познаваха се от пет дни и за тях беше изключително преживяване, но бе възможно да е само сън, илюзия, или беше реално и нещо много специално. Само времето щеше да покаже. Най-напред обаче тя трябваше да изясни отношенията със съпруга си. Никой от тях не искаше да направят нещо нередно преди това. И колкото и примамливо да беше просто да се хвърлят в леглото, Мери Стюърт знаеше, че няма да го сторят.

— Когато си тръгнем оттук, аз отивам с Таня в Лос Анджелис. Възнамерявах да прекарам една седмица там, но тя е много заета и без това. — Мислеше на глас и споделяше с него. — Ще остана някой и друг ден и после ще замина за Лондон. Дойдох тук, за да размисля и да реша какво искам. И разбрах в момента, в който пристигнах. Смятам, че го знаех още преди. — Тя знаеше от момента, в който напусна техния апартамент в Ню Йорк, че вече няма да живее по същия начин. Когато тръгваше, се сбогува със стария си живот и довери това сега на Хартли.

— Има нещо в тези планини, което ти дава отговор на толкова въпроси. На мен много ми липсваше това, че не идвах тук след смъртта на Мег. — Той се усмихна към Мери Стюърт и пое ръката й в своята. — Ще бъде вълшебно, ако съм намерил новия си живот тук, ако съм дошъл да открия теб… — И после добави с тъга: — Но дори и нищо да не излезе, ако ти се върнеш при него, искам да знаеш колко щастлив ме направи. Ти ми показа, че не съм така сам, както мислех, че има някой, който може да ме накара отново да се влюбя. Ти си един красив подарък, който никога не бях очаквал, едно видение, което показва колко прекрасен би могъл да бъде животът, когато двама души се обичат и са щастливи. — Точно същото означаваше и той за нея. Беше живият пример за това, че на света има някой, който да мисли за нея, с когото така леко да може да разговаря и който би могъл да я обича. И тя не желаеше да се откаже от подобно щастие. Хартли обаче искаше да бъде сигурна в своите намерения спрямо съпруга си. А Мери Стюърт смяташе, че вече е взела решение.

— Аз не мисля, че като се видим, нещо ще се промени — каза тя мило, държейки ръката на Хартли в своята и в миг я целуна. Той беше толкова нежен с нея, тя така го беше обикнала за кратко време, беше така грижовен. Но трябваше да провери себе си, чувствата си към Бил. — Беше толкова странно обаждането му тази вечер. Като че ли говорех с напълно непознат човек. Дори не познах гласа му в началото, нито той моя, и не можех да си обясня защо ме търси. Тъжно е да се чувстваш толкова отдалечен от човек, когото някога си обичал. Никога не съм мислила, че ще се случи с нас.

— Ти си преживяла един от най-тежките удари на живота — прошепна й Хартли съчувствено. — Повечето от браковете не издържат. Статистиката е категорична. Мисля, че някъде около деветдесет и седем процента от хората, изгубили деца, се развеждат. Човек трябва да е ужасно силен, за да може да устои.

— А ние май не сме.

— Толкова ми е приятно да бъда с теб, Мери Стюърт — каза той с усмивка и промени темата. Искаше да направят крачка напред в отношенията си, да бъде с нея в Ню Йорк, да отидат в Европа, да й представи приятелите си, да сподели с нея живота си, кариерата си. Имаше толкова много неща, които желаеше да правят заедно, и гореше от нетърпение. Беше прекарал сам две години, но знаеше, че се налага да почака още известно време. Тя трябваше да отиде в Лондон да се срещне със съпруга си. И после възможностите щяха да бъдат безгранични, той знаеше това. Нищо вече нямаше да ги задържи разделени един от друг, макар и малко да се безпокоеше как ще го приеме дъщеря й. Хартли никога не бе имал свои деца и се чудеше дали Алиса ще се отнесе враждебно, дали ще го обвини за развода и ще избере да го мрази от лоялност към баща си. В действителност разводът нямаше да бъде заради него, но за нея може би би било трудно да го приеме. Същият следобед той бе говорил с Мери Стюърт за това и тя призна, че двете с Алиса трябва да проведат много сериозен разговор. Ала от друга страна, не искаше да остане с баща й само заради нея. Алиса тепърва щеше да гради собствения си живот. А за Мери Стюърт това бе последният шанс да заживее с човек, когото истински обича и който й отвръща със същото. Тя нямаше да остави щастието да я отмине само от лоялност към някого, който вече бе изстинал към нея. Искаше да бъде с Хартли.

Те дълго време останаха заедно, говориха за миналото, за настоящето, за бъдещето. И всичко беше договорено. Тя ще замине за Лондон малко след като напуснат Уайоминг. Не смяташе да остава там повече от няколко дни, дори не и толкова, ако Бил откажеше да разискват въпроса. Можеше да опита да се срещне с Алиса за един ден. Не беше сигурна дали все още трябваше да й казва, освен ако Бил настояваше за това, иначе смяташе, че новината за развода би могла да почака до септември. Но Мери Стюърт просто искаше да я види, ако можеше да я хване някъде из Европа. И тогава щеше да се прибере у дома и да организира живота си. Нямаше представа какво Бил ще пожелае да направи с апартамента. Дали щеше да поиска да го запази, да го продаде, или да живее в него, а може би мислеше, че тя трябва да остане там. Но Мери Стюърт вече бе взела своето решение. Не искаше да живее там. Беше твърде болезнено, постоянно напомняне за смъртта, винаги когато минеше покрай стаята на Тод. Дали нещата му бяха там, или не, нямаше значение. Тя знаеше, че той е живял там, помнеше точно местата на знамето на Принстън и трофеите, и мечето на леглото му още откакто беше малък. Подобно на неговите вещи, сега беше време да извадят и своите оттам. Беше време за напълно нов живот за всички тях и Мери Стюърт се надяваше, ако имаше късмет и съдбата бъдеше така благосклонна към нея, нейният да е с Хартли.

— Искаш ли да дойдеш с мен на Фишърс Айлънд, когато се върнеш? — попита той внимателно. — Имам една смешна стара къщичка. Не съм ходил много-много след смъртта на Маргарет, но мислех да прекарам известно време там през август. — Тя го гледаше с благодарност и кимна. И Хартли имаше своите призраци, своите спомени, наслоения от миналото. Подобно на нея.

— С удоволствие. Аз наистина не знаех какво да правя сама, след като Бил ще отсъства толкова дълго. Щях да отида да се видя с приятели в Ийст Хамптън.

— По-добре ела с мен — прошепна той, галейки врата й с лицето си. Не искаше нищо повече от това да се събужда до нея, да слуша океана и да я люби по цял следобед, по цяла нощ, по цяла сутрин и да разговарят в малките часове, да говорят за любимите си книги. Беше вече открил, че тя е страстна читателка и те обичаха почти едни и същи автори. Имаше някои чудесни творби, които копнееше да й покаже. Искаше да се разхождат по плажа и да държи ръката й и да й доверява всичките си тайни. Но те вече си бяха разказали повечето, яздейки през поляните с диви цветя в подножието на планините в Уайоминг. Беше чудесно и занапред можеше да бъде само още по-хубаво.

Бе вече късно, когато той най-после се откъсна от нея и двамата доволни от плана, който бяха начертали, тя да прескочи до Лондон и след това да се върне и да отиде с него на Фишърс Айлънд. Важно беше пътуването до Лондон. И когато й казваше „Лека нощ“, й зададе един последен, толкова болезнен въпрос.

— А ако той отново те спечели?

— Няма — каза Мери Стюърт и го целуна.

— Ще бъде глупак, ако не го направи — прошепна Хартли и тогава я целуна и той. А ако го стореше, Хартли знаеше, че трябва да си хване обратния път. — Може би е добре да си измислим някакъв сигнал — рече той, — за да зная дали животът ми е свършил, или едва започва.

— Не се тревожи — отвърна му тя и отново се целуваха, а Хартли едва преодоляваше силното си желание. Толкова много я искаше. — Обичам те — каза тя с цялата си убеденост. Едва го познаваше, а знаеше, че може да прекара целия си живот с него и да бъде безмерно щастлива, без да съжалява нито за миг. Както беше някога с Бил. Но Бил беше дошъл и си бе отишъл. Времето й с Хартли сега започваше.