Даниел Стийл
Ранчото (19)

19.

В понеделник сутринта, когато Таня се прибра, Зоуи вече беше станала и си правеше кафе. Тя отново се чувстваше добре, не дори така изморена, както беше, преди да дойде в Уайоминг. Вдигна поглед към Таня, щом я видя и поклати пръст.

— И къде си била? Чакай да позная… на религиозно уединение за молитва! — Така веднъж Зоуи беше казала на родителите й, за да я прикрие, когато тя бе отишла на уикенд с приятел.

— Как позна? — засмя се Таня, цялата сияеща, не само заради всички моменти, които бяха споделяли с Гордън през последните тридесет и шест часа, но и за чувствата, които му бе разкрила.

— Означава ли това, че се отказваш от Холивуд и се местиш в Уайоминг?

— Не съвсем — каза Таня, сипвайки си чаша кафе.

— Това временна история ли е, или чувам сватбени камбани? — След една седмица само беше повече от преждевременно, но ранчото, изглежда, оказваше забележителен ефект върху хората, които се срещаха тук.

— Мисля, че е малко рано — рече Таня разумно, — и той е по-проницателен от Боби Джоу. Освен това е и много по-възрастен. Казва, че няма да живее в Лос Анджелис, само ще ме посещава.

— Това говори добре за него — усмихна се Зоуи. — Този град ще го смели за не повече от пет минути. Радвам се, че е достатъчно умен да го прозре. Не че мисля, че не е подходящ за там. Просто смятам, че няма да му хареса.

— Така мисли и той. Гордън можа да вкуси малко от тамошната атмосфера онази вечер и мисля, че го отврати завинаги.

Зоуи кимна сериозно.

— Мери Стюърт ми каза. Том се обади снощи, да предаде, че автобусът отново е окей. Успял да смени и оправи всичко, с изключение на завесите.

— Можеш ли да си представиш? — Таня говореше с отвращение за нападателите.

Мери Стюърт се присъедини към тях сънлива.

— Да си представи какво? Здравей, Тан, как е сексуалният ти живот?

— Пази се да не раздрънкаш наоколо, чу ли? — засмя се Таня. Тя харесваше отношенията, които имаха, и беше наистина чудесно, че отново ги бяха възкресили.

— И така, как е той? — попита Мери Стюърт с интерес.

— Ще престанеш ли? — Таня я замери с една възглавница, а Мери Стюърт се усмихна дяволито. Тя искаше да знае всички подробности.

— Слушай, аз не съм спала с мъжа си цяла година. Сега съм обвързана с човек, който смята, че не бива да го правим, докато не реша дали ще се развеждам, или не, какво друго ми остава, освен да живея чрез преживяванията на моите приятелки? — Тогава се обърна към Зоуи. — Това се отнася и за теб. — Всичко, което правите със Сам, искам да го зная.

— Да се надяваме, че дотогава ти ще имаш своите собствени преживявания — отвърна й Зоуи на място и трите се разсмяха.

— Господи, ние всички сме объркани, нали? — Мери Стюърт поклати глава, оценявайки положението им, но истината беше, че не са. И трите бяха имали хубав живот, ала труден, огромни преимущества и страхотни болки, бяха платили висока цена за всяка благословия от живота и сега положението не беше по-различно. Всяка от тях трябваше да прескочи по един или друг начин запален огън, за да получи онова, което желаеше.

— Всъщност аз мисля, че сме направо забележителни — плесна с ръце Таня, гледайки с гордост своите приятелки. — И аз ви обичам и двете, в случай че бихте искали да го знаете.

— Ааа… мъглявината на любовта към човечеството след половото единение — каза Мери Стюърт и Таня я замери отново с възглавница.

— Отвратителна си — рече й, все още смеейки се, и тогава погледна приятелките си с желание да сподели с тях поне едно нещо. Едва устояваше. — Аз съм влюбена в него — призна тя, местейки погледа си от едната на другата, и двете се смееха, а Зоуи я подкачи.

— Не ни занасяш нали? — попита тя. — Ние така и предполагахме.

— Аз нямам предвид, че само го желая, искам да ви кажа, че го обичам. — Тогава и двете замълчаха, наблюдавайки я, и Мери Стюърт заговори с нея мило.

— Животът ти е ужасно комплициран, Тан. Направи така, че неговият да стане по-добър, а не по-лош. Увери се, че той може да понесе това, преди да скочите от скалата, хванати за ръка.

— Ще го направя — заяви Таня, но Гордън беше всъщност истински внимателният. — Той е изплашен до смърт от всичко това. Гледа разумно на нещата.

— Радвам се — рече Мери Стюърт и тогава им разказа своя план, който бяха направили с Хартли. — Аз отивам в Лондон.

— Връщаш се при Бил? — Таня беше стресната, чудейки се какво се е случило в нейно отсъствие.

— Не, само за да говоря с него — обясни Мери Стюърт. — Щях да изчакам края на лятото, но вече не си струва. Мисля, че знаех какво искам да направя още когато напуснах Ню Йорк. Наистина няма смисъл да протакам.

— Сигурна ли си? — взря се Таня в очите й. Те вземаха такива съдбоносни решения.

— Абсолютно.

— Той знае ли?

В отговор Мери Стюърт поклати глава.

— Мислех да му се обадя след няколко дни.

— Ами ако ти каже да не отиваш?

— Няма да му оставям възможността за избор. Тези дни отминаха — рече тя просто.

— Амин — извика Зоуи, винаги независимият дух между тях.

— Как е Сам? — попита Таня, отивайки да се облича.

— Все още не е на себе си — отвърна Зоуи с широка усмивка и тогава ги уведоми, че следобед отива в града да види някои от пациентите на Джон Кроунър.

— Предполагах, че си във ваканция? — посмъмри я Мери Стюърт.

— Това не е нищо. Наистина ми се ще да го направя.

— Кога тръгваш — попита Таня с интерес.

— Мислех да дойда на езда тази сутрин, да обядвам с всички вас и тогава да прескоча до града. Шарлот Колинс каза, че някой може да ме закара с кола.

— Аз ще те взема с автобуса, самата аз искам да отида в града за някои покупки. — Таня покани и Мери Стюърт да ги придружи, но тя каза, че предпочита да остане с Хартли. И всички отидоха да се приготвят. Също както в колежа, когато сутрин се обличаха за лекции. И пристигнаха в конюшните бодри, със свежи лица с цял час закъснение след закуска. Гордън беше разочарован да чуе, че Таня има други планове за следобед. Тя му каза, че трябва да отиде в града със Зоуи.

— Ще дойдеш ли при мен довечера? — попита, гледайки я като дете, докато яздеха пред другите.

— Ако ти ме искаш — рече Таня и двамата си размениха погледи, които биха стрували милиони за таблоидите.

— Обичам те — пошепна й и тя му отговори същото. Двамата се впуснаха в галоп един до друг, в хармония. Като че ли през изминалия ден душите им се бяха слели. Таня се чувстваше толкова привързана към него и той би я следвал навсякъде, освен в Лос Анджелис. После се впуснаха обратно към другите. — Казах ти, че ще дойда на посещение.

— Кога? — притискаше го Таня, макар и да знаеше колко заета щеше да бъде през следващия месец.

Но Гордън обясни, че не може да напуска ранчото за повече от един ден на седмица чак до края на август.

— Кога би могла ти да дойдеш отново тук? — попита той, ала и тя нямаше свободно време. Прекара през главата си своите ангажименти и установи, че ще има десетина свободни дни в началото на август.

— Ще мога да се върна след три седмици — каза му и той кимна, защото Хартли се присъедини към тях. Лекарите от Чикаго си бяха заминали този уикенд, както и Бенджамин с родителите си.

— Изглежда цяла вечност — пошепна Гордън, преди Хартли да се приближи съвсем. Така й изглеждаше и на нея, но за момента не можеше да направи нищо. Свободно време щеше да има отново през септември и той можеше на връщане да я придружи до Лос Анджелис. Щеше да бъде интересно. Като ежедневно пътуване до Мууз, Уайоминг.

— Красиво е днес, нали? — каза Хартли, гледайки нагоре към небето, а Гордън и Таня се спогледаха и се усмихнаха.

Бяха яздили интензивно до обяд, после отидоха да обядват, но без Гордън. Неговият кон беше изхвърлил едната си подкова, а имаше да оправя и книжа. Предишния ден бяха дошли нови гости и макар да не трябваше да язди с тях, тъй като вече беше предаден към групата на Таня, бе нужно да провери дали другите каубои си гледат добре работата и дали няма проблеми с конете.

Накрая се оказа по-добре, че Таня бе заета в града този следобед, защото две жени от Ню Йорк бяха паднали от конете си по време на обучението в галоп и сега той трябваше да заведе една кобила на ветеринар да прегледат разтегнатия й глезен.

Таня придружи Зоуи до болницата, където Джон Кроунър я чакаше, и продължи по своите задачи. Тази сутрин беше назначила една среща и всичко мина бързо и безпрепятствено, та й остана време и да пазарува. Купи чифт каубойски ботуши в тюркоазно и взе обратно Зоуи от болницата съвсем навреме, за да пристигнат в ранчото точно за вечеря. Чакаха ги отвън, когато Том внимателно вкара автобуса в алеята, и като тръгнаха, Джон Кроунър им махна с ръка. Зоуи изглеждаше уморена, но доволна, и си полегна на дивана в дневната.

— Как беше? — попита Таня с усмивка.

— Интересно. Той има някои много мили пациенти — отвърна Зоуи и разказа колко благодарни били за посещението й. Дори й станало неудобно. Целият персонал бил изключително любезен. Тя започнала наистина много да харесва д-р Кроунър. Поканила го някоя вечер да им дойдат на гости с приятеля си. Той бил рентгенолог и предишната година се преместил от Денвър в Джаксън Хоул. Били приятна млада двойка и двамата се отнасяли крайно внимателно към Зоуи. — Наистина ми харесват.

— Да не се задава вече съперник на Сам — погледна я Таня с вдигната вежда, — или е твърде млад за нас? — закачаше се тя със старата си приятелка, а Зоуи се засмя от сърце.

— Нито едното, нито другото, глупаче, той е обратен, не си ли забелязала?

— Всъщност — Таня погледна замислено — не бях. Е, добре, ти имаш Сам. Какво повече ти трябва? — Беше с много повишен дух и двете се смяха през целия път до ранчото.

— Ти се безнадеждна. Какво прави днес?

— Просто свърших едно-друго и пазарувах. — Магазините бяха страхотни и всички си купуваха оттук велурени дрехи, кожени ботуши и каубойски шапки. — Взех си чудесни тюркоазни каубойски ботуши.

— Сигурна съм, че ще изглеждаш страхотно в Спаго. Ти май се задържа твърде дълго тук. И аз направих веднъж същото в Аспен. Високи до коленете розови ботуши, за които някак си убедих сама себе си, че ще ми пасват в болницата. Още ги имам, чисто новички, необувани, в дъното на килера. — И така продължиха да си бъбрят и да се смеят. Като пристигнаха, Хартли и Мери Стюърт спокойно разговаряха. Темите им за разговор сякаш никога не свършваха и когато Таня и Зоуи влязоха, те явно се бяха целували. Като че ли прекъснаха тийнейджъри, правещи нещо на дивана, Мери Стюърт се изчерви от вдигнатата нагоре вежда на Таня.

— Престани с това! — каза й тя под сурдинка, отивайки да донесе на Хартли една кола.

— Какво съм направила? — попита Таня, преструвайки се на невинна, но сега всички се държаха като деца и се чувстваха невероятно. Беше един много нужен контрапункт на сериозните травми, които животът им беше поднесъл, от самоубийство до развод, СПИН и таблоиди. И малко закачки, шеги и романтични истории бяха не само безвредни, ала и добра терапия.

— Какво ще правим тази вечер? — попита Зоуи, сядайки да си отпочине след уморителния следобед с пациентите, но въодушевена от разговора с д-р Джон Кроунър. — Уроци по танго? Змийски танц? Ще става ли нещо вълнуващо? — Ранчото предлагаше доста забавления, макар те трите невинаги да ги посещаваха, за да пазят нужната дистанция за Таня.

— Мисля, че ще бъде най-обикновена вечеря — поясни Мери Стюърт и погледна към Таня. Сега беше неин ред да вдигне веждата си. — Ще бъдеш ли с нас тази вечер, мис Томас?

— Разбира се — рече Таня невинно. — Защо да не бъда?

— Да ти кажа ли защо? — ухили се Мери Стюърт закачливо и Таня я погледна със свити устни.

— Не, благодаря. — Щеше да ги остави по-късно и да отиде при Гордън, но те не знаеха.

Вечерята беше много приятна, бяха заедно четиримата и след това Зоуи се прибра да си легне по-рано след активния следобед. Хартли и Мери Стюърт решиха да отидат в града на кино и в осем часа Таня вече крачеше към корала в своите стари жълти каубойски ботуши, джинси и широк бял пуловер. Надуши пушек във въздуха и се зачуди дали някой не готви навън.

Беше помислила да си сложи каубойска шапка, за да прикрие лицето си, и когато стигна до вратата на Гордън, почука веднъж и се шмугна вътре. Не искаше много да се мотае отвън пред къщата. Той седеше на дивана, гледаше телевизия и я чакаше.

— Защо се забави толкова? — попита, целият в очакване, приличащ на дете, което чака Дядо Коледа, и тя нежно му се усмихна, докато заключваше вратата след нея. Гордън вече беше дръпнал завесите и спуснал щорите, за да запази тяхната тайна.

— Защо се забавих? Вечерята беше в седем, а сега е осем и пет минути. Мисля, че е доста добро постижение. Почти тичах дотук.

— Следващия път яж по-бързо — каза той с широка, момчешка усмивка, надвесен над нея, и я целуна. Миг след това тя бе в неговите прегръдки и двамата бързо се съблякоха. Не стигнаха дори до спалнята, а легнаха на дивана и се любиха пред телевизора, нечуващи какво говори човекът от екрана, и едва след това, лежейки и разговаряйки, той осъзна, че говорителят съобщава за пожар в планината Шедоу, и мигом се заслуша.

— Това наблизо ли е? — попита Таня, забелязала тревогата в очите му.

— Точно над нас. — Той слушаше напрегнато какво говорят и внезапно тя си спомни, че й замириса на пушек, когато идваше към къщата на Гордън.

Говорителят каза, че огънят е ограничен в малък периметър, но се е надигнал вятър и хората от службата за поддържане на парковете бяха обезпокоени. Той припомни един пожар в Йелоустоун преди няколко години и показаха стар филм за огромните поражения. После продължиха с редовната програма.

— Могат да ни извикат тази нощ — каза Гордън спокойно, гледайки я. Беше загрижен за ранчото и мислеше за конете.

— Смяташ ли, че е по-добре да не оставам тук? — попита тя. Щеше да го разбере, ако поискаше от нея да си отиде в нейната къща.

— Не виждам защо — усмихна се той. — Никой няма да знае, че си тук. Няма да евакуират ранчото, освен ако бедата не стане наистина голяма. — Гордън излезе за малко да погледа небето. Забеляза пушека, но нямаше пламъци и не се обезпокои. И когато се върна, много повече го интересуваше Таня, отколкото планината Шедоу.

Пусна й някои от своите любими музикални парчета, свири й на една стара китара и тя тихичко му пя, така че никой да не ги чуе. Толкова хубаво бе да пеят заедно, а той се смееше и нежно докосна лицето й.

— Също като че ли пеем за запис. — Отново пяха двамата и към полунощ си поделиха един сандвич. След обяд той беше ходил да пазарува след ездата с Мери Стюърт и Хартли и разказа на Таня колко много ги харесва. Между тях има нещо, нали? — усмихна се Гордън. Беше го забелязал още първата сутрин. — Тя разведена ли е?

— Ще бъде. Напуска съпруга си. Мисля, че следващата седмица отива в Лондон да му каже.

— Той англичанин ли е? — Таня поклати отрицателно глава. Гордън се интересуваше от приятелките й, от живота й, от всичко, свързано с нея.

— Работи там през лятото — обясни му.

— Тя защо го напуска? — Когато той я попита, двамата седяха до кухненската маса.

Таня въздъхна и се позамисли.

— Миналата година синът й се уби. Не зная всички подробности, но мисля, че съпругът й я обвинява за това. Тя не е направила нищо, за да го подтикне, аз смятам, че Бил просто не знае на кого другиго да хвърли вината. Техният брак доста се разклати след случилото се.

— Може би не е бил толкова солиден преди това.

— Може би — промълви Таня тихо, но не беше съгласна с него. — Аз мисля, че беше. Просто ударът бе прекалено голям. И сега Мери Стюърт е много наранена от поведението на съпруга си. Мисля, че между тях всичко е приключило.

— Смяташ ли, че тя и мистър Боуман ще се съберат?

— Надявам се — усмихна се Таня и нежно погали ръката на Гордън. — А какво ще кажеш за нас? Мислиш ли, че ние ще го направим?

— Добре ще бъде — рече той, навеждайки се към нея, вперил поглед в очите й. — Ако се опиташ да ми избягаш, аз ще дойда и ще мина по булевард Холивуд на оседлан мустанг и ще те отвлека. — Образът беше чудесен и тя се смя от сърце.

— Аз мислех, че ти се отказваш от мустангите.

— Не докато не пристигна да те взема. — И двамата се смееха, а Таня се беше изправила с дългите си нозе, облечена само с неговата риза, разкопчана, и миеше чиниите в кухнята. Той страшно би искал да я снима в този момент, но знаеше, че и без снимка ще я помни така цял живот. Беше толкова земна, че Гордън все още не можеше да повярва. Бе точно това, което самата тя казваше за себе си, едно обикновено, старо момиче от Тексас, ала, по дяволите, със сигурност не изглеждаше така, и никой друг на света не би го повярвал и за миг. — Ти ми вземаш ума — каза той, ставайки, и я обгърна с две ръце през кръста, като подпря брадата си на рамото й. — Следващата седмица ще мисля, че съм халюцинирал. — Това я натъжи, защото се размисли за времето, когато няма да бъде тук.

— Ще ми се обаждаш ли?

— Ще се опитам — рече Гордън, тя остави чиниите и се обърна с лице към него.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще се опиташ? Ще ми се обаждаш или не? — Изглеждаше обезпокоена.

— Ще ти се обаждам. Аз просто не обичам много телефоните. Но ще ти се обаждам. — Той нямаше телефон в своята къща и не искаше да използва телефона на ранчото, за да не събуди подозрение. В повечето случаи заплащаха разговорите си в края на месеца. Трябваше да ходи до телефонна будка. И Таня още повече се обезпокои, че самата тя не можеше да го търси. Беше трудна ситуация. — Ти просто ще се върнеш скоро, това е всичко.

— Обещавам. След три седмици, ако мога. Трябва да придвижа някои неща. — Вече се беше обадила на Джийн и я бе помолила да го стори. Сега тя имаше повече причини за това от всякога. — По-добре ти ела в Лос Анджелис в края на лятото. — Но той се хилеше насреща й и я разсейваше.

— Ще дойда, кълна се. Ще кажа на Шарлот, че се нуждая от отпуска. — А Таня търсеше пролуки в своята програма, за да види кога би могла да се върне в Уайоминг. Можеше да лети направо до Джаксън Хоул, ако сменеше самолета в Солт Лейк Сити или в Денвър. Очертаваше се интересна перспектива и й харесваше.

Малко след това си легнаха и си шепнеха прегърнати, след като се бяха любили отново, когато чуха да се думка по вратата и Таня цялата подскочи. Гордън грабна дънките си и изтича натам, обувайки ги. Отвори веднага, след като се беше облякъл, и видя един от работниците в ранчото.

— Обадиха се току-що от службата по парковете. Трябва да евакуираме.

— Сега? — Гордън беше слисан, ала като вдигна поглед към небето, забеляза, че над Шедоу то беше яркооранжево. — Защо не ни предупредиха?

— Около полунощ ни поставиха в готовност, но Шарлот се надяваше, че ще го овладеят. Вятърът току-що се обърна — обясни той. Чувстваше се полъхът и Гордън видя във всяка къща да се запалват светлини. — Шарлот обикаля гостите. Ние трябва да изведем конете и да ги закараме в долината. — Наблизо имаше друго ранчо и те вече го бяха правили, но беше опасно да се преместват толкова много коне с такава бързина. Или хората, или конете можеха да се наранят.

— Излизам след пет минути — каза той на момчето и влезе да говори с Таня. Отново заключи вратата, да не би някой да се втурне вътре, и набързо й разказа какво се е случило. — Ще ви прехвърлят в друго ранчо. Ако извикаш шофьора си, той може да дойде и да те изведе. Аз трябва да откарам конете. Това са двеста глави, които се налага да махнем оттук колкото е възможно по-скоро. — Приготвяше се бързо и спря за миг да я целуне. — Обичам те, тексаско момиче, не се тревожи за нас, ще оправим нещата, дори и аз да трябва да дойда в Холивуд. — Гордън знаеше, че тя се безпокои, и той бе загрижен, но решен на всичко. Ала сега трябваше да насочи вниманието си другаде. — Облечи се — каза й, преди да излезе. Само стой встрани от пътя, върви успоредно във високата трева и никой няма да те забележи. Много са заети сега да мислят за теб. Върни се във вашата къща. Ще те видя по-късно.

— Можем ли ние да направим нещо да помогнем? — Таня се чувстваше в глупаво положение, просто да се качи на автобуса си и да отиде в друго ранчо, когато имаше хора и животни в опасност.

— Това е моя работа — усмихна се Гордън, плесна шапката на главата си и грабвайки едно старо дънково яке, каза „До скоро“ и излезе, хвърляйки й нежен поглед през рамо. Почувства се като малката стопанка, както стоеше там. Бързо се облече и направи, както той й заръча. Когато Гордън мина с камиончето си по пътя, се усмихна, като забеляза високата трева да се раздвижва в посока към нейната къща. Знаеше точно какво бе това и мислено я прегърна и целуна.

Щом пристигна в корала, се залови за работа. Бяха извели всички коне от яслите в главното ограждение и се готвеха да ги прекарат през долината. Умението се състоеше в това да се организира отвеждането им, без нито едно животно да бъде наранено или изгубено, или оставено панически да избяга. Той набра десет добри мъже и четири жени да свършат тази работа. Нуждаеха се от помощ и вече се бяха обадили в съседното ранчо. Там изпразваха огражденията, за да направят място за идващите коне. Но ако огънят продължеше да се разпростира, всички щяха да бъдат в голяма беда. В момента вятърът се бе обърнал.

Гордън даваше разпореждания, викайки във всички посоки, яздейки една стара петниста кобила, която знаеше, че е подходяща за целта точно когато Таня влезе в тяхната къща.

— Господи, боже мой, къде беше? — Мери Стюърт беше изнервена, а Зоуи се обличаше. Току-що ги бяха повикали. Те не знаеха много добре къде е Таня, но недоумяваха как да я намерят. — Обадиха се да ни кажат, че трябва да се евакуираме, а аз не исках да те издавам, че си в къщата на каубоя — рече Мери Стюърт, все още нервна.

— Благодаря ти за това — отговори Таня усмихната и се обади по телефона на Том. Помоли го да дойде в ранчото и му разказа, какво се е случило. Искаше да предложи автобуса да превози колкото може от хората. В момента гостите бяха около стотина.

— Мислиш ли, че ранчото ще изгори? — попита загрижено Мери Стюърт в момента, в който Зоуи влезе във всекидневната, облечена в джинси и дебел пуловер и носеше лекарската си чанта. Беше хладно и навън духаше остър вятър.

— Не, не мисля. Гордън каза, че това се случва понякога, но обикновено овладяват положението. Какво правиш ти? — обърна се тя към Зоуи.

— Искам да им предложа помощ. Там горе отиват хора, които се борят с огъня.

— Търсят ли доброволци? — Таня беше изненадана. Гордън не бе оставил у нея впечатлението, че гостите ще помагат. В този момент пристигна Хартли и каза, че ги чакат в главната сграда колкото е възможно по-скоро. Всички изглеждаха малко разрошени и много угрижени и особени в грубите, навлечени набързо дрехи, когато се запътиха нагоре по хълма. Мери Стюърт разговаряше с Хартли и като стигнаха там, беше някак по-спокойно. Тя го държеше с едната ръка, а в другата той носеше чанта със своя ръкопис, върху който от време на време работеше. Всички гости бяха грабнали странен набор от неща, които не искаха да изгубят, от куфари до рибарски принадлежности и ръчни чанти.

Шарлот Колинс изчака да се съберат и спокойно им обясни, че е сигурна, че няма реална опасност за ранчото, но е по-разумно да евакуира гостите, за всеки случай, да не би ветровете да променят посоката си. Не искаха да бъдат изправени пред необходимостта да извършват преместването набързо. Всички щяха да бъдат заведени в едно съседно ранчо и настанени колкото е възможно по-удобно. Разбира се, нямаше да има отделна стая за всеки един, но се надяваха, че ще бъде весело и след няколко часа биха могли да се върнат. Шарлот смяташе, че верни на духа на живота в ранчото, ще приемат това като своеобразно приключение. Тя беше съвсем спокойна и ведра.

Продължи да обяснява, че са приготвени сандвичи и термоси с кафе, и отбеляза, че транспортирането не е проблем. Добави също, че най-голямото им затруднение е извеждането на конете и с това се справят в момента. Таня си мислеше за Гордън, докато тя говореше.

Увери ги, че всички ще бъдат изведени през следващия половин час. С това приключи и после започна голяма врява, всеки разискваше случилото се. Таня си проби път до нея и я уведоми, че всеки момент нейният автобус ще пристигне и ще бъде на разположение. Каза, че го предоставя за превозване на хората. Шарлот отвърна, че е много любезно от нейна страна и те с благодарност ще го използват. Тя обясни също, че има доста доброволци, които отиват горе да се борят с пожара, при което Зоуи пристъпи напред и попита дали би могла да се присъедини към тях. Носеше лекарска чанта със себе си, а Шарлот знаеше, че е лекарка. Тя се поколеба за малко, понеже бе дочула, че Зоуи не е много добре, но после се съгласи. Те винаги имаха нужда от медицинска помощ и беше сигурна, че Зоуи ще им е от полза. Каквито и да бяха проблемите й, а д-р Кроунър й беше намекнал, че са сериозни, тя в момента беше в добро състояние.

— Оценяваме жеста ви, д-р Филипс — рече тя и в това време при нея дойдоха още двама от гостите, единият беше гинеколог от Юга, а другият — хирург от Сент Луис, и носеха чантите си. Макар и с такава специализация, те бяха в състояние да помогнат на нуждаещите се доброволци, борещи се с пожара. — След пет минути изпращам горе камион — обърна се Шарлот към тримата лекари и те се съгласиха да тръгнат с него, като междувременно прегледаха наличните си медикаменти и консумативи. Никой от тях не беше добре снабден с необходимото за рани от изгаряния, но Шарлот каза, че има чанта за целта. Тя беше огромна и щеше да им бъде много полезна.

Хората започнаха да се качват в дошлите за целта автобуси, а двадесет минути по-късно пристигна и бусът на Таня и Шарлот насочи хора и в него. За половин час бяха натоварили всички. Хартли и Мери Стюърт бяха между първите, които се качиха, а Таня остана назад да говори с Шарлот.

— Бих искала да помогна, ако мога. Зная, че имате доброволци там горе. Може би бих могла с нещо да допринеса, или да помагам на Зоуи.

Шарлот се колеба само миг и кимна одобрително. Нуждаеха се от всяка протегната ръка, но не искаше другите гости да знаят. Беше ужасяващо само да се гледа блесналото в нощта огнено небе над тях. Сега бе обагрено в светлочервено.

Таня изтича да каже на Мери Стюърт. Тя извика отвън през прозореца на автобуса. Мери Стюърт се колебаеше, после кимна. Хартли беше седнал до нея. В следващия миг Том тръгна заедно с другите коли, а Шарлот насочи останалите шепа хора към камионите. Бяха около шестима мъже, тримата лекари и Таня и те потеглиха нагоре в джипове и камиончета покрай множеството каубои и работници от фермата. Бяха една малка ефикасна армия. През всичкото време Таня мислеше как ли се е справил с конете Гордън.

Пътуваха в планината около половин час, когато стигнаха преградите, където трябваше да оставят колите. Останалата част от пътя изминаха пеш и се присъединиха към редицата от борещи се с огнената стихия. Те си подаваха кофи с вода, а от въздуха самолети пръскаха химикали за потушаване на пожара. Огънят бълваше горещи вълни и един постоянен шум като бучене изпълваше пространството, подобно на падащ огромен водопад, и трябваше да викат, за да се чуят. Таня свали пуловера си и го завърза около кръста, беше облякла една тениска на Гордън и й беше горещо както никога. Чувстваше как кожата и лицето й се опъва, около тях прелитаха искри. Беше ужасно, а те дори не бяха на предната линия. Тя можеше да си представи какво става с хората там. Съжаляваше, че не носи ръкавици, защото изпари ръцете си, дори през ботушите усещаше нагорещената земя. Падаха дървета, а вятърът вилнееше и разнасяше пламъците, малки животинчета тичаха край тях да се спасяват надолу в планината, но вече имаше огромни загуби в тази касапница над живата твар. От време на време виждаше Зоуи. Бяха устроили малък медицински пункт с лекари, дошли от града. Бяха започнали да прииждат хора на тумби и след няколко часа Таня видя и Гордън. Той мина точно край нея и тогава се обърна учуден и се върна за минута. Мислеше дали някой знае коя е, но се съмняваше. Тя беше там, в редицата, наред с всички други. Отскубна се за миг, беше работила вече часове наред и ръцете я боляха, едва ги вдигаше.

— Какво правиш тук? — Той изглеждаше изморен и мръсен, прехвърлянето на животните беше минало добре. Всички коне сега бяха в безопасност и Гордън се беше качил да се бори с пожара заедно с останалите.

— Зоуи и аз се включихме като доброволци. Мислех, че мога да помогна с нещо.

— Ти със сигурност си търсиш начини да се вкараш в беля, нали? — поклати той глава. Не му харесваше идеята тя да се бори с огъня. Ако вятърът се обърнеше, някои нямаше да могат да се спасят. Човек лесно би могъл да загине, борейки се с огнена стихия като тази. — Отивам на предната линия, обещай ми, че ще останеш тук, по-късно ще дойда да те видя. — Таня понечи да го спре, но знаеше, че това е неговата работа, той трябваше да защитава ранчото от пожара заедно с другите.

Самолетите продължаваха да хвърлят химикали през цялата нощ и на обяд всички бяха още там. Повечето изнемогваха от умора и едва се държаха да не се строполят. Бяха качени дюшеци, с които постлаха платформите на камионите и там хората спяха на смени. Във всеки камион имаше по около десет души. Бяха толкова изнемощели, че биха легнали навсякъде, умрели за сън. В ранните часове на следобеда Таня най-после мерна Зоуи. Не беше виждала Гордън от сутринта.

— Добре ли си? — попита Таня загрижена, но Зоуи изглеждаше изненадващо добре и много спокойна.

— Аз съм добре — усмихна се тя. — Свършихме чудесна работа, имахме само дребни наранявания досега. Казват, че ако вятърът не смени посоката си, до падането на нощта ще се справят. Преди малко говорих с Гордън. Каза ми да ти предам поздрав, ако се видим.

— Той окей ли е? — Таня изглеждаше обезпокоена и Зоуи се усмихна, кимайки й утвърдително.

— Добре е, обгорил си е леко ръката, нищо сериозно. Мисля, че точно сега спи някъде в камионите.

Двете жени постояха малко заедно и пийнаха кафе и се върнаха всяка на поста си. За тях беше своеобразно приключение и им харесваше фактът, че са полезни. Щяха да дразнят Мери Стюърт за това, че не е дошла с тях. Те знаеха, че тя изпитва ужас от пътни катастрофи и пожари, или каквото и да е, което всява страх, или е извън контрол, или е потенциално опасно. Таня наистина беше доволна, че приятелката й се евакуира с Хартли, нямаше причина да бъде там с тях. А на нея й беше приятно, че е могла да подаде ръка за помощ, освен това беше щастлива, че е близо до Гордън, макар и почти да не го видя. А можеше да наблюдава все пак и Зоуи.

Останаха там до четири часа следобед, когато горската служба съобщи, че пожарът е вече под контрол. Очакваха да го потушат напълно до падането на нощта. Отвсякъде се надигна радостен вик и половин час по-късно голяма група от изцапани, но щастливи хора, тръгна обратно надолу по склоновете. Пътуваха с камиончета, с коли, а някои пеш, разговаряха и се шегуваха, разказваха преживелици от борбата на върха, или на по-долната линия, или в камионите. Всеки имаше своята история. Таня беше тръгнала пеш, а Зоуи с другите лекари се спускаха с една кола. Изглеждаха уморени, но явно бяха удовлетворени, и Таня забеляза Джон Кроунър между тях. Махна им с ръка и те отминаха, а тя бавно продължи надолу към долината, отправила поглед към планинските върхове. Те бяха неизменно там, нейните приятели. Знаеше, че ще ги обича вечно.

— Някой да се нуждае от превозване? — Тя чу глас зад себе си и се обърна. Беше Гордън, караше своето камионче. Лицето му беше покрито с пепел и тя видя къде беше обгорена ръката му. Бе увита с бинт.

— Здрасти, ти добре ли си? — попита го и той кимна. Беше напълно изтощен. Бяха им предложили да се нахранят в трапезарията, но Гордън не смяташе, че ще има сили дори за това. Таня скочи при него в колата и инстинктивно се наведе и той я целуна и чак тогава и двамата се стреснаха от порива си. Сега за тях това беше толкова естествено, но си напомниха взаимно, че особено в тази тълпа от хора трябва да бъдат по-внимателни. — Съжалявам, Гордън, просто не помислих.

— Нито пък аз — каза той с широка усмивка. Единственото, което му се искаше, беше да си легне с нея, да спи поне дванадесет часа и да се събуди чак утре сутринта.

— Какво ще правите с конете сега? — попита Таня, отпивайки глътка вода от неговия термос. Миришеше на пушек, но тя беше отчаяно жадна.

— Тази нощ ще ги върнем. Ще дойда да те взема, когато свършим — той я гледаше с усмивка, — ако си съгласна, разбира се.

— Звучи ми добре. — Тя се отпусна назад, погледна през прозореца и запя. Стара тексаска песен, една от любимите й. И Гордън я знаеше и подхвана заедно с нея, а хората, покрай които минаваха, се смееха. Като я слушаха да пее, започнаха да се сещат коя е и бяха удивени, че се беше присъединила към тях в борбата с пожара. Това впечатли мнозина, бе направило силно впечатление и на Шарлот. Таня бе работила яко цяла нощ. Беше прекарала в планината цели седемнадесет часа. Същото бе направила и Зоуи. Тя беше много доволна от свършеното заедно с другите лекари.

Когато се прибраха в ранчото, преди да се бяха върнали евакуираните, отвориха трапезарията за работниците. Бяха сервирани пържени яйца, омлети, наденички, бекон, пържоли, пържени домати, торти и сладолед. И пържени картофи.

— Единственото нещо, което липсва, е овесени ядки — оплака се Таня с усмивка, сядайки до Гордън.

— Дяволски вярно, тукашните хора просто не знаят как да се хранят — засмя се той към нея. Разговаряха свободно и Зоуи дойде и седна при тях, заедно с Джон Кроунър и неговия приятел. Приказваха за пожара около един час и след това постепенно всеки се върна там, откъдето беше дошъл. Но на Гордън му предстоеше да събере своята свита от помощници и да доведе конете.

— Ти ще бъдеш изморен до смърт, тази нощ — пошепна му Таня, когато излизаха от трапезарията — сигурен ли си, че искаш да дойда?

— А ти как мислиш? — Очите му казваха толкова много.

— Мисля, че си упорит човек, мистър Мустанговец — рече тя и за малко не го целуна.

— Внимавай, иначе ще ме видиш на шосето с вдигнат палец да си търся работа в друго ранчо.

— Съмнявам се в това. — Таня бе видяла как работи той. Шарлот Колинс би трябвало да е луда да го изгони. — Но ще бъда внимателна, обещавам. — Чувстваха се толкова добре заедно, като че ли бяха създадени един за друг.

— Може би трябва да се спреш на този — каза Зоуи с усмивка, имайки предвид Гордън, точно когато автобусът се върна и те мярнаха Мери Стюърт.

Колите дойдоха в седем часа и за всекиго имаше вечеря на бюфет в същата зала, където тя и Зоуи бяха хапнали с доброволците.

Макар и да не бяха вече гладни, те седнаха с Хартли и Мери Стюърт, разговаряйки за своите приключения. Не бяха имали време да отидат до къщата да се преоблекат. Зоуи трябваше да предаде останалите медикаменти и Таня се въртеше наоколо да й помага, след като Гордън тръгна за конете. Забележителна дружба се бе родила между хората, които се бориха с пожара, и Зоуи отбеляза колко съвършено подхождащи си й изглеждаха Таня и Гордън, гледайки ги заедно.

Докато се приберат по къщите си тази вечер, пожарът в планината беше напълно изгасен. Съобщиха го по новините и слухът се разнесе из цялото ранчо. Таня се изкъпа под душа и след това се отпусна в джакузито за цял един час. Когато излезе и се зави с огромен пешкир, чу почукване на прозореца си. Дръпна завесата и видя там едно изцапано, почернено лице, на места изприщено от огъня, и й се прииска да изскочи и да го прегърне. Мери Стюърт и Зоуи вече си бяха легнали. Не бяха спали предишната нощ и двете заявиха, че са напълно изтощени. И Таня беше изморена, но тя очакваше Гордън и й отне часове да прогони от кожата и косите си миризмата на пушек. Сега беше цялата розова и чиста и миришеше на парфюм. Той я викаше с пръст да тръгне с него. Беше изнемощял, едва се държеше на крака, ала Таня му направи знак да почака една секунда и изтича до външната врата. Докато лежеше във ваната, й бе хрумнало нещо.

Тя бе изгасила лампата в дневната, така че никой да не ги види, и в миг застана на прага.

— Хайде, идвай — махна й той нетърпеливо.

— Искам ти да влезеш вътре. Никой няма да разбере. Приятелките ми са заспали и след преживяното, ако случайно някой ни забележи, можеш да кажеш, че сме говорили за пожара. — Бяха необикновени ден и нощ и Гордън се поколеба само за минута, след това се вмъкна в дневната и затвори вратата след себе си. Всички завеси бяха спуснати и тя го повика направо в спалнята си.

— Какво става? — попита той нервно. — Не мисля, че трябва да прекараме нощта тук.

— Искам да вземеш една вана — настоя Таня. — Ти си изтощен. Хайде, ела. Ако след това държиш да си ходиш, аз ще дойда с теб.

Той знаеше, че за нищо на света няма да иска да отиде където и да е, но не спори с нея. Нямаше сили. Бяха прекарали адски тежки часове, прибирайки конете, и беше останал без сили.

Таня му помогна да свали дрехите си. Беше като малко дете, щастливо, че се грижат за него, и миг след това пристъпи в огромната вана басейн и тя пусна струите вода за масаж. Той лежеше там със затворени очи, с усещането, като че ли е умрял и се е възнесъл. Повдигна клепачи по едно време, борейки се със съня, и я погледна.

— Тани, не мога да повярвам. — Тя не искаше да му каже колко по-луксозен беше животът в собствения й дом. Това нямаше значение в техните отношения. Просто го остави да се отпусне във ваната и изми косите му, докато той лежеше, наслаждавайки се на лукса. Беше най-добрият подарък, който можеше да му поднесе в този момент.

Гордън лежа във ваната близо един час и тогава я погледна. Още не беше поспал, но изглеждаше много по-свеж.

— Искаш ли да влезеш — попита и тя се засмя. Все още стоеше завита с огромния пешкир и не можеше да повярва, че той би могъл да помисли за такива неща, както беше уморен. Но в момента, в който се намери във ваната с него, стана ясно, че Гордън има предвид друго, не спането.

— Господи, преди един час мислех, че умираш.

— Възкръснах. Определени части по мен, разбира се. — Таня се засмя, той наистина беше в добра форма и те се любиха във ваната. Беше полунощ, когато излязоха оттам, и бяха стояли вътре толкова дълго, та тя каза, че се чувства като малка, сбръчкана стафида. — Със сигурност не изглеждаш така — рече Гордън, погалвайки задните й части, а Таня се обърна и го погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да си отидеш, или ще останеш тук?

Той помисли една минута, знаеше, че е истински глупак, но не можа да устои. Само този един-единствен път реши да се възползва от случая.

— Може би после ще съжалявам, особено ако ти не ме изриташ оттук в пет и половина. Наистина е сериозно.

— Ще го направя — обеща му тя.

— Тогава нека да останем… Надали ще мога да стигна до колибата си. — А и не му се искаше. Мушнаха се в огромното й легло и той си мислеше, че никога не беше се наслаждавал на по-голямо удобство. Чаршафите бяха чисти, нейната плът така гладка, тя миришеше на парфюм и сапун, косите й го милваха. Никога в живота си не беше се чувствал по-добре и заспа, преди Таня да успее да изгаси лампата.

През цялата нощ я държа в обятията си и както беше обещала, в пет и двадесет тя нежно го събуди. Беше си навила часовника.

— Не ми е приятно да го правя, мили — прошепна във врата му, а той се обърна и я прегърна с ръка. И в съня си преливаше от обич и това толкова й харесваше. — Но трябва да ставаш.

— Не, няма — каза Гордън в тъмнината със затворени очи. — Аз вече умрях и съм на небето.

— И аз също… хайде, ставай, сънливко… — Най-после отвори очи и с ръмжене се надигна от леглото и бавно се облече. Дрехите му все още бяха мръсни от борбата с огъня, а той беше чист, но трябваше да ги носи само докато стигне до къщата си, там щеше отново да вземе душ и да се преоблече за работа. Ала не искаше да я остави.

— Благодаря ти — прошепна, гледайки я. — Това беше най-хубавият подарък, който някой можеше да ми поднесе. — Имаше предвид джакузито, както и нейната любов.

Тя му се усмихна.

— Бях сигурна, че ще ти подейства добре. — В този момент се сети, че е сряда. — Ти няма да яздиш на родеото тази вечер, нали? — попита Таня, а той се поколеба за миг и после поклати глава.

— Та аз или ще заспя, или ще падна от коня, преди още да изляза от ограждението. Мисля, че тази вечер ще прескоча.

— И аз — рече тя, след фиаското в събота вечер нямаше намерение да ходи отново.

— Защо да не прекараме една спокойна вечер, слушайки музика? Имаш ли нещо против да дойдеш при мен?

— Не, сър — усмихна му се Таня и го целуна, като му каза, че ще се видят по-късно. И тогава той тихо се измъкна, преди който и да е да може да го забележи.

И когато тя го видя на корала в девет часа, беше чист, организиран и някак официален в бялата си риза, каубойска шапка и чисти джинси. Конете бяха разпределени и оседлани, изглеждаха отпочинали. Ако не бе лекият мирис на пушек във въздуха, човек не би допуснал, че нещо се е случвало. Но единственото, за което говореха, бе пожарът в планината Шедоу.

Беше спокоен ден за всички и след като се наобядваха, Мери Стюърт се обади на Бил в Лондон. Съпругът й работеше в стаята си и изглеждаше изненадан да я чуе. Напоследък тя му изпращаше обикновено факсове. Но и той рядко й звънеше.

— Нещо не е наред ли? — попита, стреснат. В Лондон беше десет часа вечерта.

— Не, добре съм — отвърна тя делово и се заинтересува как върви работата му, той каза, че няма проблеми и последва неловко мълчание. Тогава Мери Стюърт разказа за горския пожар, за това, че Зоуи и Таня са били доброволки, а нея евакуирали в друго ранчо. Премълча, че е отишла там с Хартли. И след това напълно зашемети съпруга си. — Смятам да дойда в Лондон следващата седмица — рече спокойно.

— Знаеш — личеше, че е раздразнен, — че съм зает.

— Това ми е ясно. Но мисля, че трябва да разговаряме. Иначе няма да мога да те видя до септември. — Явно него не го тревожеше. Но нея я безпокоеше. Беше част от проблема.

— Аз ще се върна може би в края на август.

— Аз няма да чакам още шест седмици, за да се срещнем — заяви тя просто.

— И ти ми липсваш — рече той, все още обезпокоен, — но аз работя денем и нощем. Иначе щях да те взема със себе си.

— Предпочиташ ли да ти изпратя просто един факс? — сопна му се Мери Стюърт. — Беше смешно, не можеше да отдели време за нея дори за да му каже, че всичко беше свършило.

— Прояви разбиране, нямам време да се виждаме.

— Точно това е целта на нашата среща. Ти нямаш време също така да говориш с мен, нито да се любиш с мен, нито да ми бъдеш съпруг. Аз не мисля, че е въпрос на време, Бил, а на интерес.

— Какво точно искаш да кажеш? — Тръпки побиха гърба му. Внезапно започна да разбира, факсовете, мълчанието, това, че тя не се обаждаше. Започваше да схваща. Но много, много бавно. — Защо идваш тук? — попита направо. Винаги беше мразил изненадите.

— За да се срещна с теб. Няма да ти отнема много време. Няма дори да отседна в същия хотел, ако ти не желаеш това. Просто си мисля, че след двадесет и една години ние си дължим дума или две, преди да захвърлим всичко в кофата за боклук.

— Така ли чувстваш нещата? — Той звучеше отвратен и потресен, но тя не можеше да го отрече.

— Да, така, и съм сигурна, че и при теб е същото. Само че аз мисля, че трябва да разговаряме за това.

— Аз въобще не чувствам нещата така — рече Бил смазан. — Как можа да го изречеш?

— Самият факт, че ми задаваш този въпрос, е най-тъжното нещо, което мога да помисля.

— Ние и двамата преживяхме много… И на мен ми предстои това толкова важно дело в Лондон… ти го знаеш…

— Зная, Бил. — Мери Стюърт се умори да го слуша. Беше толкова непрозорлив, че се чудеше дали си струва да ходи да се среща с него. Самата мисъл за това я потискаше. — Ще говорим следващата седмица.

— Ще разговаряме ли, или ще подписваме документи? — попита той сърдит.

— Това зависи от теб. — Но не беше вярно. Зависеше от нея. И тя го знаеше. Бил може би щеше да продължи така завинаги, женен за жена, която въобще не докосваше, не поглеждаше, не разговаряше с нея. За Мери Стюърт това съвсем не беше привлекателно. И след като бе прекарала десет дни, постоянно разговаряйки с Хартли, идеята да се върне към един брак в мълчание и без любов беше направо самоубийствена. Тя просто нямаше да го направи. С това бе свършено.

— Звучи ми, като че ли ти вече си взела своето решение — каза Бил нещастен и Мери Стюърт едва не отговори, че е така, ала в такъв случай нямаше смисъл отиването й в Лондон. А тя някак чувстваше, че трябва да му даде шанс да се защити, поне да обясни защо се беше отнасял толкова зле с нея през последната година. Но това беше нещо като инсцениран съд. — От Ню Йорк ли ще летиш? — Като че ли имаше някакво значение.

— От Лос Анджелис, веднага след като си тръгна от Таня.

— Това нейна идея ли е? — попита Бил, сякаш на Мери Стюърт не би могла да й хрумне. — Или на другата ти приятелка, лекарката?

— Името й е Зоуи. И не, идеята не е нейна. Мисля за това, още откакто съм напуснала Ню Йорк. Не виждам защо трябва да чакам цели два месеца, за да ти го кажа.

— Да ми кажеш какво? — Мъчеше се да упражни натиск върху нея. Беше започнала да го обзема паника. Вместо да се паникьосва сега, трябваше да забележи положението преди шест месеца, или поне преди два. Тогава все още можеше да се спаси нещо. Но вече не.

— Да ти кажа, че съм нещастна с теб, или не си го забелязал? И ти си точно толкова нещастен с мен. И не бъди неискрен.

— Беше труден период за нас, но аз съм сигурен, че ще бъде добре — рече Бил, отричайки цялата агония на изминалата година, горчилката, мълчанието, омразата.

— Кое ще бъде добре? Какво би могло да го промени? — Тя го беше помолила преди месеци да посети лекар, ала той се възпротиви. Вместо това се криеше. Как беше възможно нещо да се подобри? Но сега звучеше, като че ли се бореше за живота си.

— Не мога да разбера, какво става? — Изглеждаше напълно объркан и неподготвен за нейните обвинения, като че ли никога не бе очаквал Мери Стюърт да се опълчи, сякаш можеше да я паркира някъде, да й разтърсва душата от време на време и един ден да се върне, ако се почувства по-добре. Е, беше вече твърде късно. И той изведнъж го осъзна. — Не разбирам, защо ще идваш тук? — Все още продължаваше да се опъва.

— Ще говорим за това другата седмица — каза тя, не желаеше повече да продължава разискването.

— Може би аз бих могъл да дойда в Ню Йорк за един уикенд? — предложи той, като че ли отиването й в Лондон беше толкова заплашително. Но Мери Стюърт не искаше да чака нито миг повече от това, което беше предвидила.

— Няма защо да го правиш. Ти си ангажиран. Аз няма да ти отнема много време. Обещавам. Ще се опитам да се срещна и с Алиса.

— Тя знае ли, че идваш? — Нима всички знаеха? Той наистина бе изпаднал в паника.

— Още не — отвърна Мери Стюърт хладно. Беше го обичала твърде дълго време, беше му дала от себе си твърде много и беше чакала прекалено дълго отношенията им да се променят. И сега вече не й беше останало нищо, което да му даде. Тя дори не съжаляваше. — Ще се опитам да разбера къде е, преди да дойда.

— Може би всички заедно можем да прекараме един уикенд — подсказа Бил с надежда.

— Не желая да правя това. Идвам в Лондон да те видя за ден-два и тогава ще отлетя при нея. — Нямаше да го остави да се скрие зад дъщеря им, или да играе на семейство за нейна сметка. Това беше въпрос между нея и съпруга й. И тя нямаше да допусне Алиса да бъде с тях.

— Можеш да останеш повече, ако искаш. След като идваш чак дотук… — Гласът му бе започнал да се изгубва, но той вече осъзнаваше, че е безсмислено. Не беше пълен глупак, а и никога не бе я чувал толкова коравосърдечна и сърдита. Нито за миг дори не му минаваше през ума, че може да има някой друг. Тя не му звучеше така, пък и не беше такава жена. Бе сигурен, че винаги му е била вярна, и беше така. Но никога не беше говорила толкова гневно. Беше повече от гняв. Беше презрение. Сега той разбираше, че всичко е отишло твърде далеч. И знаеше точно какво ще чуе, когато Мери Стюърт дойде в Лондон. Уважаваше я, задето идва при него да му го каже, вместо да му пише, но това не оправяше нещата.

Беше смазан, като затвориха телефона. Тя можеше да си спести пътуването. Бил съвсем точно знаеше какво ще се случи. Единственото, което измисли, беше да й изпрати факс. И когато Мери Стюърт го получи един час по-късно, го погледна и го изхвърли в кошчето за боклук. Но листът падна на пода и Зоуи го вдигна следобеда и като го прочете, поклати глава. Бедният човек, той наистина нямаше представа. Беше безнадежден:

„Очаквам да те видя другата седмица.“

Сърдечен поздрав на теб и приятелките ти: Бил

Подобно на удавник, който се бореше за живота си, беше готов да се залови и за сламка. И за Зоуи, и за всеки, който познаваше Мери Стюърт, беше очевидно, че той нямаше шанс.