Даниел Стийл
Ранчото (3)

3.

Таня отлетя за Ню Йорк със самолета на звукозаписната компания и за да бъде сама, реши да не взема със себе си секретарката. Тя наистина не се нуждаеше от Джийн за едно телевизионно шоу и една среща с литературен агент. Освен това й бе потребно малко време да помисли за Тони. След уикенда в Палм Спрингс той прилежно се беше върнал вкъщи в неделя вечер. Вечеряха с децата и нищо не се спомена за неговото нещастие или за историите в жълтата преса. Таня нямаше нито смелостта, нито силите да повдигне който и да е от тези въпроси. И той се погрижи да не й каже нищо повече. Не отвори дума дори за публикацията в списание „Пийпъл“ във връзка със съдебния процес. Той знаеше, че е казал достатъчно и беше вече тръгнал за офиса си, когато тя замина за летището.

Самолетът я чакаше. Като че ли имаше на разположение цял пътнически самолет. Беше се качил само един представител на компанията, който отиваше в Ню Йорк. Той очевидно знаеше коя е тя, но освен едно любезно „Здравейте“ не каза нищо повече. Таня можа да си води бележки, да разговаря по телефона и дори да работи върху някаква партитура. По средата на пътя нейният адвокат й се обади да й съобщи, че уволненият бодигард иска един милион долара, за да оттегли обвинението си.

— Кажи му, че ще се срещнем на процеса — отсече тя хладно.

— Таня, аз не мисля, че това е разумно — спокойно възрази Бенет Пиърсън.

— Няма да плащам, за да ме изнудват. Той не може да докаже нищо, няма основание. Това е пълна измишльотина.

— Той обаче твърди тъкмо обратното. Ти си голяма звезда и според изявленията му си го преследвала, травматизирала, уволнила си го, съсипала си живота му, защото е отказал да прави секс с тебе…

— Добре, Бенет, няма нужда да повтаряш всичко това. Аз зная какво иска той.

— Хората могат да го съжалят. Съдебните журита днес са непредсказуеми. Трябва да помислиш за всичко това. Ами какво ще стане, ако му присъдят десет милиона долара за болката, която е изживял, и за страданията? Как ще се чувстваш тогава?

— Ще искам да го убия.

— Помисли. Аз смятам, че ти трябва да си откупиш отърваването. А един милион е добра, сносна сума.

— Знаеш ли колко много трябва да работя за нея? Никой не ти дава толкова пари току-така.

— Догодина отиваш на турне. Задели ги от хонорара, впиши ги за някакво бедствие, например пожар в къща, която не е била застрахована.

— Това е нездраво. Същински бандитизъм.

— Прави се, правено е и преди. И с теб, и с други.

— Повръща ми се да плащам на хора по този начин.

— Само помисли малко. Имаш достатъчно други главоболия, за да ти се стовари и един съдебен процес. Последното, от което се нуждаеш сега, е да даваш показания под клетва, които ще попаднат веднага в рубриките на таблоидите. Ще бъдат обект на обществено внимание, както и целият процес.

— Добре, добре.

— Обади ми се от Ню Йорк.

Защо всичко беше толкова неприятно. Нищо чудно, че Тони искаше да си отиде. И тя понякога имаше желание да излезе от своя живот, но всичко сякаш се беше впило в нея като брадавица, като рак.

Полетът до Ню Йорк трая само пет часа и малко преди кацането Таня позвъни на Мери Стюърт. Каза й, че след тридесетина минути ще мине да я вземе, и Мери Стюърт откликна възторжено. Когато спря на уговореното място, приятелката й я чакаше по джинси и памучна фланелка. Двете жени силно се прегърнаха и Таня дълго я оглежда в колата. Мери Стюърт изглеждаше по-слаба и много по-сериозна, отколкото при предишната им среща. Последната година явно беше взела от нея огромен данък. Таня знаеше, че с отиването на дъщеря й в Париж й беше още по-тежко. Но Алиса трябваше да се отдели от тях, Мери Стюърт също го съзнаваше, затова и не се оплакваше.

— Господи, ти въобще не се променяш — възкликна Мери Стюърт с възхищение, удивена от това колко красива все още изглеждаше Таня даже на тяхната възраст. Като че ли пипалата на времето не я докосваха. — Как го правиш?

— Професионална тайна, скъпа моя — усмихна се Таня мистериозно и двете се разсмяха. Каквато и хирургия да беше приложила, тя си имаше страхотна кожа, красива коса и фантастична фигура. И притежаваше някакво младежко излъчване, което никога не я напускаше. Мери Стюърт също изглеждаше добре, ала все пак възрастта повече й личеше. Но за нея да поддържа вида си не беше част от бизнеса. — Ти също не си за изхвърляне, момиче, въпреки всичко. — Таня дръзна да го каже. Трудно беше да се повярва, че вече мина година от най-лошото в живота на Мери Стюърт, и на Бил вероятно, въпреки че той никога не го споделяше.

— Струва ми се, че ти си сключила договор с дявола — престорено проплака Мери Стюърт. — Не е честно спрямо нас, останалите. Колко признаваш сега? Тридесет и една? Двадесет и пет? Деветнадесет? Ще помислят, че съм ти майка.

— О, замълчи. Ти изглеждаш десет години по-млада и го знаеш.

— Бих искала. — Но Мери Стюърт си даваше сметка колко тежка бе изминалата година за нея. Независимо какво казваше Таня, тя можеше да види следите в огледалото.

Отидоха в „Джей, Джи, Мелонс“, както правеха от години, приказваха си за общите познати и Таня й каза, че през зимата заминава на турне.

— А Тони как реагира на това? — Мери Стюърт я гледаше над хамбургера си, разговорът за малко затихна и тогава приятелката й вдигна поглед към нея, натежал от томове за разказване.

— Не съм му казала. Аз всъщност не го виждах много през последните няколко дни. Ние… ъ… мисля, имаме известен проблем. — Мери Стюърт загрижено сви вежди. — Той… ъ… отиде до Палм Спрингс за няколко дни и мисли, че ние може би се нуждаем от раздяла това лято. Каза, че заминава за Европа, а аз да заведа децата в Уайоминг.

— На религиозно поклонение ли отива, или нещо скриваш?

— Не. — Таня остави хамбургера в чинията и мрачно погледна приятелката си. — Мисля, че има нещо, което той таи, но ще го каже. Просто не го е осъзнал. Смята, че все още се опитва да вземе решение. Аз обаче познавам белезите. Вече го е направил.

— Какво те кара да мислиш, че е взел решение? — На Мери Стюърт й беше мъчно за нея, но не беше изненадана. Стилът на Таниния живот носеше много тегоби и двете го знаеха чудесно. Ала изражението на Таня издаваше разочарование и болка.

— Мисля, че е така, защото аз не съм толкова млада, колкото докторът ме е направил да изглеждам. — Мери Стюърт се усмихна на коментара й. — Виждала съм много катастрофи. Той вече си е отишъл, просто още не го знае. Не може повече да понася този натиск, очевидно е, съдебните процеси, таблоидите, нападките, инсинуациите, неудобството, униженията. Не мога да ти кажа, че го обвинявам.

— Не забравяш ли нещо? Ами добрите неща във вашия живот? — попита Мери внимателно.

— Те се загубват сред цялата бъркотия. Забравят се. Самата аз ги забравям, затова, струва ми се, не мога истински да го коря. Единствените мигове, в които обичам това, което правя, е когато пея… когато правя записи, или на концерт, и тогава си изливам душата. Дори аплодисментите не ме интересуват… само музиката… а той няма това, аз го имам. За него остава мръсотията. Аз имам славата. Подозирам, че му е дошло до гуша. Тази седмица във вестника се появи една история, съчинена от бивш мой служител, обвинява ме, че съм му се предлагала и после съм го уволнила, защото отказал да прави любов с мен. Знаеш я много добре, хубавата, домашно изпредена историйка. Беше на първа страница и злепостави Тони пред всичките му приятели. Май че това беше последната капка за него.

— Ами ти? Къде оставя тебе във всичко това? — Мери Стюърт беше истински загрижена. През годините те се бяха безпокоели една за друга, дори и да не се виждаха постоянно и да не живееха в един и същи град. И двете знаеха, че връзката между тях я има. — Значи какво, за него става твърде напечено и той те напуска?

— Още не го е казал, ала ще го направи. В момента иска малко време да се откъсне и да отиде в Европа. И оставя децата на мен да ги заведа в едно ранчо в Уайоминг, но и това е добре. Аз наистина ги обичам.

— Зная. Не съм обаче особено впечатлена от кавалерството и предаността на баща им.

— Та какво друго ново има? — Таня се усмихна унило и стисна ръката на приятелката си. — Какво става с теб? Как е Бил напоследък? Така тежко ли му се отрази както на теб? — По лицето на Мери Стюърт беше изписано какво е минало през главата й.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Не говорим много за това. Няма какво да се каже. Случилото се не може да се поправи. — Или думите, които си бяха разменили по този повод.

Тогава Таня се осмели да я попита за нещо, което, както допускаше, беше в основата на проблема.

— Да не би той да те обвинява. — Беше едва прошепнато, но дори в претъпкания ресторант Мери Стюърт я чу.

— Вероятно — въздъхна тя. — Предполагам, че и двамата се обвиняваме един друг за това, че не съзряхме какво се приближава. Аз трябваше да предусетя нещастието, преди да се стовари върху нас. Когато му отърва, Бил ми приписва магьоснически качества. Както и да е, аз също виня себе си. Това не променя нищо. Илюзия е, че часовникът може да се върне назад, да спреш нещото да се случи, ако прехвърлиш вината точно върху когото трябва. Не се получава. Няма значение. Станало е. — Очите й се напълниха със сълзи и тя отмести поглед. Таня истински съжали, че е повдигнала темата.

— Съжалявам… не трябваше да казвам нищо. — Какъв беше смисълът да говори за това сега. Тя мълчаливо се гълчеше, че е постъпила така глупаво, докато Мери Стюърт избърса очите си и я погледна с увереност.

— Всичко е наред, Тан. Няма значение. То, така или иначе, винаги боли. Като отрязан крайник, никога не утихва, понякога е по-силно от друг път, истински непоносимо, на моменти можеш да живееш с него, но никога не спира да боли. Не ти разлюти болката. Тя е с мен всеки миг.

— Не можеш вечно да живееш така — промълви Таня. Беше съсипана заради приятелката си. Това явно беше най-лошото от всичко, което им се беше случвало и на двете, и не можеше да се направи нищо.

— Очевидно така би могло да се живее до края — отвърна Мери Стюърт отчаяно. — Хората постоянно го правят, живеят с непрестанна болка от всякакъв вид, артрит, ревматизъм, стомашни болки, рак, а тази, която съкрушава сърцето, породена от умирането на надеждата, от загубата на всичко, което е имало смисъл за теб, е предизвикателство за духа — рече с мъка, която Таня не можеше да понесе.

— Защо не дойдеш в Уайоминг с мен и децата? — изведнъж предложи тя, като нещо, което единствено й дойде наум, за да й помогне.

Мери Стюърт се усмихна.

— Аз отивам в Европа да се срещна с Алиса, иначе с удоволствие бих дошла. Обичам да яздя. — И тогава леко се намръщи, смутена от стар спомен, и доволна да прекрати една ужасно болна тема. — Не знаех, че ти яздиш.

— Аз не — засмя се Таня. — Мразя това. Но разправят, че е приказно място, и смятах, че ще е добре за децата. — За миг се почувства малко неудобно. — Вярвах, че и Тони ще го хареса, но той няма да дойде. Децата сега са на дванадесет, четиринадесет и седемнадесет години и всички обичат да яздят. Мислех, че за тях ще бъде рай.

— Сигурна съм, че ще е така. Ти ще се решиш ли да яздиш? — попита я Мери Стюърт.

— Зависи дали каубоите ги бива — отвърна Таня съвсем по тексаски и двете се разсмяха. — Май бях единственото момиче в Тексас, което мразеше конете.

Но Мери Стюърт си спомни, че тя яздеше добре, просто не й харесваше.

— Тони може да промени решението си и да тръгне с теб.

— Съмнявам се — отрони Таня тихо. — Изглежда, вече е решил. Може би малко откъсване ще му се отрази добре. — Всъщност Таня не мислеше, че това ще промени положението, и Мери Стюърт дълбоко в себе си беше на същото мнение. Нещата решително се плъзгаха към пропастта, що се отнасяше до Таня и съпруга й.

Побъбриха си още малко за Алиса, за следващия филм, в който Таня щеше да се снима, и за концертното турне идната зима. Мери Стюърт можеше само да си представи колко много изискваше то от нея и й се възхити на издръжливостта. После поговориха за телевизионната програма, в която тя щеше да се появи на следващата сутрин. Това беше най-гледаното в страната дневно предаване със събеседници.

— При всички случаи трябваше да дойда в Ню Йорк за срещата, затова реших, че мога да приема и този ангажимент. Надявам се, за бога, да не искат да говоря за процеса. Моят агент вече им е казал, че не желая на никаква цена. — И тогава се сети за една покана, която искаше да отправи към Мери Стюърт. — Имам една приятелка, играе в пиеса, която поставиха тук миналата седмица. Казват, че е доста добра, излязоха много ласкави отзиви в печата. Ще я играят през лятото, да видят как ще върви, и ако всичко е окей, ще я включат и в зимния репертоар. Ще ти взема билети, ако искаш. Утре вечер тя устройва парти и аз й казах, че ще отида. Много ще се радвам да те заведа. На Бил би ли му харесало? Той също е добре дошъл, само не знаех дали обича тези неща, или дали не е зает. — Или дали изобщо разговаря със съпругата си.

— О, колко си мила. — Мери Стюърт й се усмихна, Таня винаги вливаше толкова много светлина и свежест в живота й.

Върна я повече от двадесет години назад. Все Таня беше тази, която събираше всички, подчиняваше ги на някакъв свой лудешки план, караше всекиго да се забавлява, независимо дали желаеше, или не. Мери Стюърт обаче не виждаше как Бил би пожелал да тръгне с тях. От месеци не бяха излизали никъде, освен по работа, а сега той и оставаше до късно всяка вечер, подготвяйки се за Лондон. След две седмици щеше да замине за целия остатък от лятото, но тя се надяваше в края на пътуването си с Алиса да прекарат един уикенд в хотел „Кларидж“ в Лондон при него. След това Мери Стюърт щеше да отлети обратно за Щатите. Бил каза, че ще я извести как се развива процесът и дали би могла пак да прескочи до Лондон. В известен смисъл това не звучеше много по-различно от онова, което Тони бе казал на Таня. А може и да не беше. Те и двете, изглежда, изгубваха мъжете на живота си и не разполагаха с начин да ги спрат.

— Не съм сигурна, че Бил би приел. Той работи до късно всяка вечер, предстои му тежък процес. Но ще го попитам.

— Би ли дошла без него? Тя е много мило момиче. — И Таня изведнъж се почувства смутена. Като че ли говореше за неизвестна актриса. — Може би трябва да ти кажа, че това е Фелиша Дейвънпорт, така че да не припаднеш, като се срещнете. Познаваме се от години и тя наистина е страхотна.

— Ах ти, дето пропускаш да споменеш такова име — смееше се Мери Стюърт, защото това беше една от най-големите звезди на Холивуд и сега правеше първия си пробив на Бродуей. Мери Стюърт току-що бе чела за нея в неделния „Ню Йорк Таймс“. — Добре че ми каза. Права си, щях да умра на място. Ах ти, лъжливке.

И двете се смееха, когато излизаха от ресторанта, и Таня й напомни, че ще се чуят за партито на другата сутрин. Щеше да бъде в наетата от Фелиша къща в източната част на Шестнадесета улица.

Спряха пред дома на Мери Стюърт, тя обеща на Таня да я гледа по телевизията, прегърнаха се силно и се разделиха.

— Благодаря за чудесната вечер. Толкова е хубаво, че си побъбрихме. — Мери Стюърт дори не беше осъзнала колко крехка и самотна е била, преди да види приятелката си. Почти цяла година с Бил разменяха само по някоя дума и тя се чувстваше като цвете, което не поливат. Но срещата с Таня й подейства, като да бе попаднала под пороен дъжд, и бе започнала отново да се съживява. Влезе в сградата засмяна, с пружинираща стъпка и кимна на портиера.

— Добър вечер, мисис Уокър — рече той и докосна шапката си за поздрав, както правеше винаги.

Човекът от асансьора й каза, че Бил току-що се е прибрал, няколко минути по-рано. И когато тя влезе в апартамента, го завари в кабинета да подрежда в чантата си някакви книжа. Беше в добро настроение, усмихна му се, а той се обърна с лице към нея. И се стресна от изражението й, като че ли бяха забравили какво е да има хубави дни, да бъдеш с приятели и да разговаряш с тях.

— Къде беше? — прозвуча изненадан. Тя изглеждаше съвсем друг човек и той не бе в състояние да си представи къде може да е била по това време по джинси.

— Таня Томас е тук, току-що вечеряхме заедно. Чудесно беше да се видим. — Почувства се като пиян в църква, когато му се усмихна, сякаш внезапно забравила сериозността на изтеклата година, тишината, изникнала като стена помежду им. За миг се усети прекалено шумна, прекалено развеселена и учудващо неудобно пред съпруга си. — Съжалявам, че се връщам толкова късно… оставих ти бележка. — Заекна и почувства как се свива и затваря в себе си, когато погледна към него. Очите му бяха толкова студени, лицето така безизразно. Красивите, изваяни черти, които беше обичала дълго, през последната година се бяха превърнали в камък, както и всичко друго у него. Той толкова се бе отдалечил от нея, че тя дори не можеше да го вижда вече, камо ли да го намери. Това, което чуваше, беше само някакво ехо от онова, което някога беше.

— Не видях бележката. — Беше по-скоро констатация, отколкото оплакване. И гледайки го, Мери Стюърт все по-често се улавяше, че би искала да не беше все още толкова красив. Бе на петдесет и четири, висок над метър и осемдесет, с атлетическо телосложение и стегнато тяло. Имаше пронизващо сини очи, които вече година наподобяваха лед.

— Съжалявам, Бил — отрони тя тихо. Изпитваше чувството, че вече цял живот се извинява за нещо, за което въобще не би трябвало да бъде винена. Но знаеше, че той никога няма да й прости. — Оставих бележката в кухнята.

— Аз хапнах в офиса.

— Как върви? — попита Мери Стюърт, докато Бил сложи и останалите книжа в чантата си.

— Много добре, благодаря — каза той, като че ли разговаряше със секретарка или с външен човек. — Вече сме почти готови. Ще бъде много интересен процес — додаде той и загаси светлината в кабинета, сякаш за да я изгони. Занесе чантата си в спалнята им. Такова нещо никога не би направил преди година, беше дребно, незначително, но вече нямаше значение. — Мисля, че ще тръгнем за Лондон малко по-рано.

Досега не беше й казвал нищо. Просто си правеше плановете, като че ли вече нямаше защо да се съветва с нея. Мери Стюърт искаше да знае какво означава „по-рано“ в този случай, но не се осмели да го попита. Можеше да го раздразни.

Ако заминаваше по-рано, може би и тя би го направила, макар че все още й предстояха окончателните уточнения. Имаха резервации в хотели в Париж, Сен Жан Кап Фера, Сан Ремо, Флоренция и Рим и накрая щеше да отседне при Бил в „Кларидж“ в Лондон. Щеше да бъде страхотно пътешествие и след като бяха разделени вече месеци, Мери Стюърт с нетърпение очакваше да попътува с дъщеря си. През април тя бе навършила двадесет години. Рожденият й ден беше една седмица преди този на брат й. И двата празника бяха толкова важни за Мери Стюърт.

Когато Бил остави чантата и тръгна към банята, за да си облече пижамата, тя си спомни за поканата на Таня.

— Мисля, че е някакъв коктейл или нещо подобно. Дава го Фелиша Дейвънпорт. Явно са приятелки с Таня. — Изразът на лицето му я накара да се почувства четиринадесетгодишно момиче, което моли баща си да му разреши да отиде на годишната забава на по-големи ученици. Изглеждаше възмутен, че дори е дръзнала да го попита. — Може би ще ти хареса. Новата й пиеса е получила чудесни отзиви и Таня казва, че е много приятна жена.

— Уверен съм, че е така, но аз трябва да работя до късно и утре вечер. Процесът, който подготвяме, е сериозен, Мери Стюърт. Мислех, че ти разбираш това. — Беше по-скоро обвинение, отколкото отказ, и тонът му внезапно я раздразни.

— Разбирам, но ти не можеш да не признаеш, че това е необичайна покана. Аз мисля, че трябва да отидем. — Тя искаше да отиде. Беше уморена да седи вкъщи и да тъгува. Срещата с Таня й бе напомнила, че навън има цял един свят — дори при нейните проблеми и неприятности с Тони, въпреки съдебните дела и таблоидите, тя не се свиваше вкъщи да плаче в някой ъгъл. Мери Стюърт бе осъзнала внезапно, че има и други възможности.

— За мен и дума не може да става — отсече Бил твърдо, — но ти би могла да отидеш, ако желаеш. — Той затвори вратата на банята и когато излезе, жена му го чакаше с решителен поглед.

— Аз да — каза с някаква упоритост в очите, като че ли очакваше съпругът й да води битка с нея.

— Какво да? — Той бе напълно объркан от думите й. И ако не я познаваше твърде добре, щеше да помисли, че е пила. Държеше се странно. — За какво говориш? — настоя раздразнен, без да осъзнава факта, че тя изглеждаше успокоена и действително много по-красива.

— Ще отида на приема — заяви Мери Стюърт решително.

— Добре. А аз не, доколкото можеш да разбереш това. За теб ще е забавно да срещнеш такива хора. Таня със сигурност има интересни приятели, но това едва ли е за учудване.

Даде вид, като че ли темата бе приключена и си легна с цял куп правни и бизнес списания, които трябваше да прегледа. Имаше няколко статии за негови клиенти. Мери Стюърт изчезна в банята и се появи десет минути по-късно в бяла памучна нощница. Можеше да е облечена в метална риза или поличка от пера и Бил нямаше да забележи, сгуши се тихо в леглото, докато мъжът й четеше, и продължи да си мисли за разговора с Таня и онова, което тя й каза за Тони. Чудеше се дали е права, дали той наистина скоро ще я напусне, или все пак ще остане и ще оправи нещата. Изглеждаше толкова нечестно от негова страна да не подкрепи Таня, но тя сякаш се бе примирила с бягството му, почти готова да го приеме. Мери Стюърт обаче смяташе, че трябва да е по-твърда и поне да се опита да го спре. Толкова лесно беше да се вглеждаш в живота на другите и да решаваш как да постъпят. Тя беше се показала напълно неспособна да се справи в собствения си живот. През изминалата година беше съвсем безпомощна да се противопостави на отлива или да намери допирна точка с Бил. Той беше като че зад стена от лед, която ставаше по-дебела с всеки изминал миг. Изпитваше чувството, сякаш не го бе виждала от месеци и беше започнала да губи надежда някога въобще да стигне до него. Нямаше представа какво ще правят със своето бъдеще. А той със сигурност не беше разположен за дискусия по този въпрос. Тя усещаше, че само ако споменеше нещо, би реагирал, като че ли е полудяла. Както тази вечер, когато се бе прибрала с по-лека стъпка и усмивка на лицето. Беше я погледнал, сякаш идваше от друга планета. Очевидно смях вече не се търпеше, какъвто и да е вид близост между тях двамата бе нещо от далечното минало. И тя наистина забелязваше колко страшно е това, когато се опиташе да погледне отстрани. Алиса беше ужасена, като си дойде вкъщи за Коледа, и побърза да се върне в Париж. Мери Стюърт нямаше представа как да спре повляклата ги лавина. А Бил не искаше.

Той изгаси лампата, щом свърши да чете, и не каза нищо на жена си. Тя лежеше в своята половина със затворени очи, преструваше се на заспала, учудвайки се дали Бил отново някога ще стане човек, дали ще протегне ръка към нея, дали въобще някой някога ще го е грижа за нея, или всичко това вече бе останало в миналото. На четиридесет и четири годишна възраст животът й в много отношения не само все повече се свиваше, но сякаш бе свършил.