Даниел Стийл
Ранчото (8)

8.

Останалата част от деня на Зоуи Филипс, след като Таня й се обади, премина както обикновено, просто излетя, докато тя обикаляше от пациент на пациент. Повечето от тези, които лекуваше, бяха мъже, хомосексуалисти, но в последните години срещаше все повече и жени, и хетеросексуални, заразени по сексуален път, от опиати или чрез кръвопреливане. Ала случаите, които най-много мразеше, а беше имала много такива, бяха децата. Като че ли работеше в някоя от неразвитите страни. Не можеше да им предложи никакво лечение, толкова незначително беше това, което бе в състояние да направи, за да им помогне. Понякога само един жест, едно докосване с ръка, подарък под формата на малко време, миг до леглото им, преди да умрат. Прекарваше неизброими часове, грижейки се за пациентите си. Беше неуморима, от години, още когато първите случаи бяха документирани в началото на осемдесетте. Постепенно СПИН-ът стана нейното наказание, нейната мания, нейната страст.

В края на всеки ден Зоуи беше буквално изцедена от всичката енергия и емоции. Единственото човешко същество, за което все още можеше да помисли, беше дъщеря й. Опитваше се да прекарва повече време с нея, дори понякога си ходеше вкъщи да обядва само за да бъде с детето. Преди я водеше със себе си на работа в кабинета, в едно кошче. Но когато Джейд започна да ходи, стана невъзможно. Зоуи точно се приготвяше да си тръгва в деня, в който Таня се обади, когато при нея дойде Сам Уорнър, единственият по това време неин заместник в лекуването на бедните. Той беше добър лекар и приятен човек. Тя го познаваше от години, бяха приятели от времето на следването си в Медицинския факултет в Станфорд. За известен период бяха дори неразделни. Зоуи винаги бе подозирала, че Сам си пада по нея, но беше прекалено напрегната в работата си, за да го признае, а и той така и не направи по-решителна стъпка. Премести се да живее в Чикаго и те се разделиха, достатъчно дълго, за да може Сам да се ожени и после да се разведе. И когато окончателно се пренесе обратно в Калифорния, от време на време случайно се срещаха и подновиха старото си приятелство. Но нищо повече от това. Бяха просто приятели и той с голямо желание й помагаше в нейната практика.

— Какво става тук? Не съм те чувал от седмици. — Подаде глава през открехнатата врата на кабинета й в момента, когато тя подреждаше преписките си. Приличаше на огромно пухкаво мече за гушкане. Беше висок и широкоплещест, топъл, с буйна кестенява коса и големи кафяви очи и колкото и да се стараеше, винаги изглеждаше разрошен. Но Зоуи знаеше, че е великолепен по отношение на пациентите. Беше внимателен към хора от всякакви възрасти и величини и беше единственият професионалист, комуто можеше да се довери. — Ти никога ли не ползваш свободен ден? — попита той със загрижен поглед. Сам изкарваше за прехраната си, работейки като заместващ лекар, нямаше собствена практика. И особено му беше присърце онова, което правеше Зоуи. Тя ръководеше един трудно управляем кораб и той я смяташе за истински голяма специалистка, която в момента се блъскаше в почти невъзможна област.

— Опитвам се да не излизам — отговори му Зоуи. — Пациентите ми не обичат това. — Въпреки че те харесваха Сам, тя считаше за свой дълг да не ги разочарова и изоставя. Грижеше се за тях и понякога ги посещаваше и в домовете им, дори в неделен ден, Сам знаеше това.

— Ти се нуждаеш от почивка — поскара й се той, наблюдавайки я да сваля бялата си престилка и да я хвърля в коша за пране. — Добре е за теб и освен това — той се усмихна към нея — на мен ми трябват парите.

— Мисля, че все още ти дължа от миналия път, Сам. Имам нова счетоводителка, която все още е цяло бедствие. — Усмихна му се. Той винаги е бил невероятно търпелив по отношение на заплащането. В Медицинския факултет беше научила, че е от заможно семейство от Източния бряг и разполага със свои независими средства, но никога не бе говорил за това и нищо около него не издаваше показност. Караше ожулена стара кола, носеше обикновени дрехи, най-вече работни ризи и джинси и чифт стари ботуши, които явно много обичаше, а те изглеждаха, като че ли са минали през десет хиляди каубои.

— Нещо ново тук? — попита той.

Държеше да бъде в течение на нейната практика, за да не се чувства като паднал от небето, когато го повика да я замести. А тя го правеше единствено като беше болна или й се наложеше да отиде някъде. Напоследък не беше излизала често. Вечер бе твърде уморена, през деня невъобразимо заета, а и беше много щастлива да остане вкъщи с детето. И когато отиваше понякога на среща, носеше със себе си своя пейджър, за да е в постоянна връзка с пациентите, и ако трябва, излизаше от представление или оставяше недокосната вечерята, за да се озове, където е нужна. Това не я правеше особено очарователна за компания, но пък беше дяволски добра лекарка.

— Нищо кой знае колко ново. — Зоуи си сменяше обувките. — В момента имаме много новопостъпили деца, съвсем малки. — Бяха хванали СПИН още в утробата на майките си.

— Ще се запозная със ситуацията, след като ти си отидеш. — Тя никога нямаше нищо против той да прегледа документацията й. Нямаше тайни от Сам. — Целуни Джейд от мен.

— Благодаря. — Зоуи се усмихна и напусна кабинета. Хвърли бърз поглед към часовника си, беше една от тези редки вечери, когато имаше среща и трябваше да бърза. Но бе вече прекалено късно, шест и четиридесет и пет, а Ричард Франклин щеше да я вземе в седем и половина. Беше известен гръден хирург в Калифорнийския университет и се бяха срещнали преди две години като докладчици на медицинска конференция. Тя беше заинтригувана от естественото съперничество между техните области, той беше подразнен от вниманието, което се отделя в пресата на СПИН-а, изтъквайки факта, че повечето хора умират от рак на гърдата, отколкото от СПИН, и настояваше фондовете за изследвания да бъдат насочени към рака. Беше се водила оживена дискусия по въпроса и това стана база за едно интересно приятелство. През последните две години тя няколко пъти бе излизала с него, най-вече напоследък. Ричард беше великолепен мъж, компанията му й беше приятна, понякога дори повече от това, но не беше човек, в когото да се влюбиш. Имаше други мъже в живота й, които бяха означавали много за нея, ала от дълго време насам никой не я бе заинтригувал истински. Последният мъж, на когото наистина държеше, преди десет години умря от СПИН вследствие преливане на кръв и тогава тя откри клиниката, защото той й остави всичките си пари. После бе срещнала един или двама мъже, към които бе изпитвала по-специални чувства, но нито един като него, и нито един не я бе накарал да поиска да се омъжи. Със сигурност не и Ричард Франклин.

Тя се прибра вкъщи със своя стар фолксваген фургон. Беше го купила, когато осинови Джейд, и често го използваше да превозва пациенти. Сега й послужи да се прибере у дома колкото може по-бързо. Бе купила една хубава стара къща на Еджууд, близо до болницата на Калифорнийския университет, досами гората. Там ходеше на разходки с дъщеря си и изгледът от дневната й стая беше вълшебен. Имаше гледка към Голдън гейт и Флотския нос на залива. В момента, в който отвори вратата, Джейд нададе възторжен писък.

— Мами!

Зоуи вдигна детето и го задържа, гушнала го до себе си, а то махаше с ръчички и й разказваше нещо за едно куче и един заек, и за стафиди, и за детската площадка. Не беше много ясно, но майка й се досещаше.

— Сайче! Сайче! — повтаряше момиченцето и пляскаше с ръчички и Зоуи разбра, че е видяло зайчето на съседите. — Мами, сайче!

— Зная. Може би и ние ще си вземем едно, някой от тези дни. — Тя свали детенцето, което още едва щапукаше, на пода в кухнята и опита от яденето му. Беше хамбургер с ориз, приготвен от датчанката Инге, която пребиваваше у тях на храна и квартира. Не беше божествено, но пълноценно ястие, и Джейд размахваше една шепа сурови моркови, които беше нагризала. Зоуи изтича горе до спалнята си. Искаше възможно най-бързо да се преоблече и след това да прекара няколко минути с Джейд, преди да излезе с Дик Франклин. Точно затова не обичаше вечер да ходи никъде. Не й оставаше абсолютно никакво време за дъщеря й. Но пък нейните излизания и срещи бяха рядкост, както и почивните й дни.

Двадесет минути по-късно тя се върна, облечена в дълга черна пола и бяла дантелена блуза, приличаше на слязла от стар семеен портрет, а дългите й червеникави коси бяха сресани и сплетени отново. Носеше ги на сплетена опашка, както когато беше в колежа.

— Красива мама! — възкликна момиченцето и пак запляска с ръчички, Зоуи се засмя и я привлече в скута си. А беше толкова уморена.

— Благодаря ти, Джейд. Как е днес моето голямо момиче? — попита тя, докато детето се притискаше към нея. Ето в това беше смисълът на живота, а не в блясъка, парите или успехите, и със сигурност не в нещата, за които днес й говори Таня. Същественото в живота, що се отнасяше до Зоуи, бяха здравето и децата и тя никога не изпускаше предвид тяхната важност. Нямаше и как, всеки ден работата й напомняше за това.

Двете с Джейд играеха с някакви големи розови кубчета от „Лего“, когато на вратата се позвъни. Беше Ричард Франклин. Изглеждаше идеално пригладен и освежен. Беше облечен в сив панталон и лятно сако, но тя забеляза, че е поставил скъпа вратовръзка, и както обикновено, на човек му се струваше, сякаш току-що се е подстригвал. Д-р Франклин винаги беше безупречен, като че ли отиваше да изнесе лекция пред най-важните дарители на болницата. Отлично познаваше специалността си и бе невъзможно да не се възхищаваш на знанията му, ако не на подхода му към болните. Той и Зоуи винаги са били крайно различни, но някак си очаровани един от друг.

— Как си тази вечер, д-р Франклин? — попита тя, след като помощницата й го въведе в стаята. Беше се навела на пода и играеше с дъщеря си с кубчетата.

— Впечатлен съм — каза той и изглеждаше едновременно красив и високомерен. У него неизменно имаше нещо арогантно и Зоуи подозираше, че именно това й импонира, изпитваше неудържимото желание да го опитоми. Но досега успяваше да контролира този свой стремеж. — Често ли го правиш? — Дик посочи онова, което тя редеше с Джейд, голяма розова къща от блокове на „Лего“, която момиченцето в миг бутна и разруши.

— Винаги, когато мога — рече Зоуи честно, с пълното съзнание, че това го кара да се чувства неудобно. Отдавна беше й признал, че се чувства неловко с деца. Никога не беше имал свои и подобно на нея и той никога не беше се женил. Твърдеше, че не му се е предоставил случай в подходящото време, но тя усещаше, че в основата си Дик беше твърде егоцентричен. — Искаш ли да поиграеш? — закачи го, ала всъщност не бе в състояние да си го представи на ръце и колене на пода. Можеше да разроши косата си или да развали ръба на панталона си. Знаеше, че повечето от нейните връстници го смятаха за чучело, и той си беше в известен смисъл, но бе толкова невъобразимо умен и на петдесет и пет години бе изключително привлекателен. Повърхностно погледнато, Ричард Франклин изглеждаше типа мъж, който нейното семейство преди години би одобрило за брак, но родителите й отдавна бяха починали и за нея беше достатъчно екзотично просто да излиза с него.

— Готова ли си? — попита той очакващо, явно не се забавляваше особено, гледайки я как играе с Джейд. Беше му омръзнало за по-малко от минута. Пък и резервацията им в „Булевард“ беше точно за осем часа, а се намираше далечко от Еджууд и бе толкова посещавано, че не обичаха да задържат незаети маси дори и за важни лекари.

— Готова, сър! — рече тя, надявайки къс кадифен жакет. Дори и през юни вечерите в Сан Франциско бяха студени, Зоуи изглеждаше много красива, когато отново вдигна Джейд и я целуна.

— Обичам те, мишленце — прошепна тя, потривайки нос в нейното носле, после й дари пеперудена целувка с миглите си по бузката и момиченцето се разсмя. — Ще те видя по-късно. Като каза това, долната устничка на Джейд започна да се издава навън и Зоуи веднага разбра, че следваха сълзи. Тя бързо я подаде на помощницата и махна с ръка точно когато детето наду гайдата, но те бяха вече вън и Инге започна да я залисва. През последната година Зоуи беше станала майсторка по бързото изчезване от къщи.

— Много добре го правиш — каза й той с възхищение. За него беше необичайно да излиза с жени с малки деца. Обикновено предпочиташе партньорки, прекалено ангажирани с кариерата си, за да могат да се омъжват или да имат деца, точно каквато беше Зоуи, когато се срещнаха. И тогава тя го стъписа с осиновяването. Това не беше каквото очакваше от нея и то някак повлия на дружбата им, но Ричард все още я намираше страшно привлекателна и му се искаше да прекарва много повече време с нея. Ала тя беше прекалено заета със своята лекарска практика, сега и с дете, и той правеше каквото му бе възможно и приемаше трохи от трапезата й.

— Не съм те виждал от две седмици — оплака се, като запали своя тъмнозелен ягуар.

— Бях заета — отвърна тя просто. — Имам голям брой тежко болни пациенти. — Изрече го делово. Напоследък беше загубила неколцина и за нея това бе крайно потискащо, защото винаги така се сближаваше с тях, особено в сетните им мигове, когато всичко е толкова трогателно и патетично.

— И аз имам много болни пациенти — каза той, леко раздразнен, поемайки към центъра.

— Да, но ти имаш партньори.

— Вярно е. И ти трябва да помислиш за това. Просто не виждам как се справяш. Ще се разболееш, някой тежък хепатит или нещо по-лошо, или ще прихванеш СПИН от пациентите си.

— Това вече е приятна мисъл — рече тя, загледана настрани, навън през прозореца.

— Случва се — каза той сериозно, — трябва да мислиш за онова, което вършиш. Няма защо човек да бъде герой или мъченик.

— Аз мисля за всичко и това е мястото, на което принадлежа. Те се нуждаят от мен, Дик.

— Както и всеки друг. Твоята дъщеря. Трябва да имаш повече свободно време за нея. — Беше вторият човек, който тази вечер й го казваше, и Зоуи погледна към него, учудена от думите му. Той обикновено не беше толкова внимателен, толкова загрижен. Макар и да беше лекар, не бе много от типа хора, които проявяват грижа и безпокойство. — Изглеждаш изморена, Зоуи — додаде простичко и потупа ръката й с усмивка. — Една хубава вечеря навън ще ти се отрази добре. Ти вероятно изобщо не ядеш. — Тя дори не можеше да си спомни дали е закусвала, или обядвала същия ден, беше опънала всички платна в момента, в който влезе в кабинета си. Повечето от дните й бяха такива.

Но когато пристигнаха в ресторанта, бе склонна да се съгласи с Дик. Беше толкова красив, освежен, масата бе така подканваща, та съжали, че не се вижда с него по-често. Той поръча вино за двамата и решиха да си поделят един агнешки врат, а за десерт взеха суфле. Това беше много далеч от хамбургера вкъщи, който опита от чинийката на Джейд, или студената пица, която намираше в хладилника в кабинета си.

— Чудесно е — каза тя, гледайки го с благодарност.

— Ти ми липсваше. — Той го произнесе нежно и се пресегна да хване ръката й. Но Зоуи не беше в романтично настроение, а и в неговата арогантност винаги имаше нещо, което я възпираше да се влюби, макар физически Ричард да беше привлекателен за нея. Тази вечер, въпреки светлината на свещите и виното, тя бе склонна да се държи на разстояние.

— Бях заета — обясни своето двуседмично отсъствие.

— Твърде много напоследък. Какво ще кажеш за един уикенд някъде? Наел съм къща в Стинсън Бийч за юли и август. Защо не дойдеш?

Тогава тя му се усмихна. Познаваше го по-добре, отколкото той мислеше.

— С Джейд? — Дик за миг се поколеба и после кимна.

— Ако предпочиташ, но за теб може да е по-добре да се откъснеш малко и от нея.

— Тя ще ми липсва — рече Зоуи и се изсмя сама на себе си. — Точно сега бих била ужасна гостенка, толкова съм уморена, че вероятно ще спя през цялото време.

— Бих могъл да измисля начин да те събудя — каза той, изглеждайки застрашително чувствен, когато вдигна чашата си за наздравица и после сръбна от нея.

— Уверена съм, че ще можеш д-р Франклин. — Зоуи отново му се усмихна и разговорът потече в посока болницата, където двамата практикуваха, типичната политика за всички здравни заведения с обучение на студенти, и някои интригуващи слухове. Всеки говореше за своята специалност и той описа една нова техника, усъвършенствана от него, която вече влизаше в учебниците. Беше добър в онова, което вършеше, и не особено скромен, но Зоуи не обръщаше внимание на това. То правеше разговора завладяващ, а тя обичаше да обсъжда медицински проблеми с него. Въпреки че в подобни ситуации Сам я обвиняваше, че е много едностранчива, казал й бе, че мрази да излиза на вечеря с жени лекарки и да разговаря за трансплантация на черен дроб, дъвчейки спагети. Смяташе, че тя трябва да разшири своя хоризонт, освен това той не можеше да понася Дик Франклин. Намираше го невъзможен и надут.

Зоуи и Дик пиха капучино след суфлето, беше вече единадесет часа и тя не искаше да признае пред него, но беше напълно изтощена. Едва се крепеше будна на масата. Планираше на другата сутрин да направи визитация в седем, което означаваше, че трябва да стане в пет или пет и половина с Джейд. Всяка сутрин ставаше с дъщеря си и си играеха, докато тръгнеше на работа. Това беше любимото за нея време, да си поиграе със своето бебе.

Но Дик дори и не забеляза колко уморена е тя, когато я остави вкъщи и й напомни отново за уикенд в Стинсън.

— Съобщи ми кога би могла — настоя той, гледайки я с топлота. — Аз съм на твое разположение.

— Трябва първо да уредя с моя заместник, както и да говоря с домашната помощница да остане и в неделя. — Въпреки че й харесваше да го дразни, Зоуи никога не би му натрапила Джейд за един цял уикенд. Тя щеше да го подлуди, макар че беше добро детенце. Той обичаше да слуша класическа музика, да се люби следобед и да дискутира хирургически проблеми с равен, а не да сменя памперси или да бърше изсипан ябълков сок. И Зоуи разбираше това. — Ще видя кога и двамата са свободни и ще ти се обадя. — Седяха в неговата кола пред дома й, той искаше първо да я заведе до своето жилище в Пасифик Хайтс, но забеляза, докато пресичаха града, че тя вече се прозяваше, извини му се, когато минаха покрай дома му, че е толкова лоша компания, и Дик продължи към Еджууд.

— Бедата е в това, че не си — рече нежно, поглеждайки с надежда към нейния дом, ала не беше сигурен как можеха да се справят с помощницата и детето, пък и знаеше, че Зоуи предпочита да ходи при него. — Всеки път, когато те виждам, изпитвам желание да прекарам по-дълго време с теб, но ти винаги си заета. — Имаше предвид живота й въобще. Неговата програма също бе много наситена, с огромен брой пациенти, считан бе за най-известния специалист по рак на гърдата в Университетската болница и въпреки това успяваше да изнася лекции из цялата страна.

— Може би това прави нещата интересни — каза Зоуи с усмивка, наблюдавайки го, разположена удобно в колата. Той беше невероятно безупречен и все пак, макар да й беше много приятна неговата компания, знаеше, че никога не може да го обикне. — Може би, ако прекарвахме повече време заедно, щях да те отегча.

Но той се засмя искрено.

— Не ми се вярва. — Зоуи беше една от жените, които определено предпочиташе, а тя по някакъв начин го измъчваше с напразни надежди, както и в момента. Успяваше да бъде едновременно уязвима и недостижима, силна и нежна и контрастите го възбуждаха повече, отколкото показваше. — Не бих могъл, предполагам, да те уговоря тази вечер да шокираме домашните ти, нали? — попита с надежда, но Зоуи бавно поклати глава. Тя никога не правеше това. Не и когато помощницата й и детето бяха там, и нямаше да го стори дори и за д-р Франклин.

— Страхувам се, че не, Дик. Съжалявам.

— Не съм изненадан — той се усмихна добродушно, — само разочарован. Добре, върви, погледни календара си и избери една дата за уикенд. Да бъде скоро, моля те.

— Да, сър.

Ричард се качи с нея по стълбите, отключи вратата с нейния ключ и я целуна прилично по устните. Нямаше смисъл да започват нещо, което не можеха да завършат, що се отнасяше до него. А той беше търпелив човек, би могъл да чака седмица или две, докато отново я види, въпреки че предпочиташе да я люби още същата вечер. Но беше разположен да приеме нейните съображения. Тя му благодари за вечерята, Дик си тръгна и веднага щом си отиде, Зоуи бързо се качи в спалнята си, съблече се и се мушна в леглото, без дори да сложи нощница или да измие зъбите си. Беше прекалено уморена, за да прави каквото и да е друго, освен да спи, и спа като умряла до шест часа сутринта.

Джейд беше вече будна, когато отиде при нея да я види, и щастлива играеше с играчките, които иначе бе оставила в креватчето от предната вечер точно за тази цел. Говореше на себе си и тихичко си пееше, но се изправи и изпищя, щом видя майка си.

— Здравей, маймунче — каза Зоуи, като я вдигна от леглото и я взе да смени памперса й. Забеляза, че Джейд тежи май повече от обикновено, а Зоуи беше все още уморена след нощния сън. Това напоследък се случваше все по-често и сега й напомни, че трябва да се обади в лабораторията, когато отиде на работа.

Излезе от къщи в шест и четиридесет и пет и стигна в болницата на Калифорнийския университет в седем часа, за да обходи болните и да бъде в кабинета си в осем и половина, а там вече я чакаха две дузини пациенти. Беше един от най-заетите й дни от месеци насам и не й остана време да се свърже с лабораторията до обед. А когато се обади, те не бяха готови с резултатите и тя изпусна нервите си.

— От две седмици ги чакаме, дявол да го вземе. Не е честно да карате хората толкова дълго да чакат — реагира Зоуи. — Това са ситуации на живот и смърт, не става дума за анализ на урина, за бога! Кога мога да ги имам?

Извиниха й се, че им се била натрупала много работа, и обещаха, ако позвъни към четири часа, да бъдат готови. Тя обаче не беше в състояние да приключи с прегледите и не можа да прекъсне до пет и половина, когато още имаше пациенти отвън. Но искаше да разбере резултатите, преди да приключи работа, и се обади. В лабораторията потършуваха известно време, докато Зоуи изпускаше пламъци и бутна настрани няколко съобщения, и тогава й съобщиха:

— Положителни. — Лаборантът го изрече безразлично.

Не беше особено изненадващо. Нейните пациенти показваха непрестанно подобни резултати на теста за СПИН. Затова и идваха при нея.

— Положителни? — рече тя, като че ли никога преди не беше чувала това. — Положителни! — Усещаше, сякаш целият свят около нея се разлюля.

— Точно това ви казах — някак с лекота потвърди той. — Изненадва ли ви този път?

Бедата беше, че не я изненадваше. Това обясняваше защо е толкова изморена, така изтощена, изгубеното тегло, диарията, която от време на време имаше, и симптомите, които я тревожеха от шест месеца, от Коледа насам. Резултатите този път бяха за нея и тя знаеше точно кога се е случило. Случайно се беше убола на замърсена игла преди около година, докато вземаше кръвна проба на малко момиченце, което умря преди два месеца, през април.

Благодари на лаборанта и бавно постави слушалката с чувството, че светът току-що е свършил, също както ставаше с нейните пациенти, когато им съобщаваше. Нямаше нищо изтънчено, нищо мило в това, което той каза. Положителни… положителни… тя имаше СПИН… а сега какво щеше да прави с Джейд?… Как щеше да работи? Кой щеше да се грижи за нея, като легне болна?… Какво щеше да прави сега? И докато размишляваше върху размера на бедата, Зоуи бе завладяна от силата на чувствата си. Отначало тя самата го отричаше, но от седмици вече се съмняваше, след като получи смешна язвичка на устната си, която бързо изчезна, ала не и съмненията й. Нейната собствена медицинска подготовка я беше принудила най-после да се изправи с лице пред истината и поне да се подложи на тест. Беше точно това, което правеше с пациентите си. Нейната загриженост беше достатъчно силна, за да накара да избягва д-р Франклин през последните няколко седмици, макар че тя винаги беше много внимателна с него. Откакто нейният любим бе починал от СПИН преди десет години, неизменно бе вземала всички предпазни мерки и бе предупреждавала за това мъжете в живота си. Бе казала и на Дик и никога не го беше излагала на риск. Но ако щеше да продължи да се вижда с него, Зоуи би следвало да му каже, просто за да знае с какво тя ще трябва да се бори. Нямаше обаче никакво желание да се среща или да говори с Дик. Не можеше да си представи той да се грижи за нея или дори да й съчувства. Беше я предупредил за риска, който поема с нейния вид практика. Беше се случвало на други лекари и ето сега и на нея. Пък и Ричард не мислеше, че си заслужава да се излагаш на опасността.

Той беше учен и двамата със сигурност бяха добри приятели, но не бе такъв тип човек, при когото да отидеш с проблем. С него можеше да излезеш на хубава вечеря. Ала тя беше сигурна, че ще бъде ужасен, когато разбере. И Зоуи знаеше, без дори да мисли върху това, че с техните срещи беше вече свършено. Както и с много други неща, не и с медицинската й кариера засега, може би, но в бъдеще — със сигурност. Тя чувстваше огромна нужда да избухне в плач, ала все още отвън чакаха пациенти да ги приеме. Внезапно Зоуи вече не можеше да мисли както трябва.

— Има ли някой? — Сам Уорнър подаде глава и се стресна, като видя израза й. Изглеждаше, сякаш някой току-що я беше изстрелял от оръдие. И наистина бяха го направили. От голямо оръдие. — Ти добре ли си? Видът ти е ужасен — каза той направо.

— Мисля, че нещо ме гази — рече тя неясно, търсейки да се улови за някакво извинение за пълния си срив. — Простуда, грип… нещо такова.

— Тогава не трябва да си тук — отсече Сам. — Не те гоня от работата ти, но не може да оставим пациентите да хванат нещо от теб, и ти го знаеш.

— Ще си сложа маска — предложи Зоуи, ровейки из бюрото си с треперещи пръсти, и той забеляза как се тресат ръцете й, когато се опита, без да успее, да я върже. Но не каза нищо. Само се обезпокои. — Аз наистина… добре съм… само… главата ме боли…

— Здравата си загазила — поклати глава Сам, сваляйки стетоскопа от врата й и поставяйки го на бюрото. — Върви си вкъщи. Аз ще прегледам останалите ти пациенти и няма да ми заплащаш. Това е подарък от мен. Някои хора просто не знаят кога да си отидат. — Размаха пръст към нея и почти я избута вън от кабинета, ала тя не се възпротиви. Изведнъж сякаш не можеше да мисли, не можеше да диша, не можеше да повярва в това, което чу. Имаше СПИН… СПИН… убиеца, от който умираха всички нейни пациенти… животът й беше свършен. Разбира се, че би могла да живее с подходящи грижи още години, тя знаеше това. Но носеше вируса в кръвта си като снайпер или бомба със закъснител.

— Върви си — беше й казал Сам, — легни си и стой у дома. Ще мина по-късно да проверя как си.

— Няма нужда, добре съм. И благодаря, че ще довършиш прегледите вместо мен.

Чудесен човек беше той и Зоуи беше много привързана към него. Беше невероятно мил към умиращите й пациенти. Чудеше се дали трябва да му каже какво се бе случило, напълно резонно беше да го направи, но тя не искаше никой да знае. Не още. Не докато се наложеше. Дори и Сам. Нито нейните приятели. Никой. Нито пък сестрите от кабинета й. Освен Дик Франклин, разбира се, Зоуи знаеше, че трябва да му каже, че е заразена с вируса на СПИН, въпреки че беше изключително стриктна в предпазването и знаеше, че за него не е имало риск. Не само от етичност искаше да му каже, макар и да не възнамеряваше повече да спи с него. Нямаше друг, с когото да желаеше да сподели лошата новина. Така беше и с всичко друго, пазеше го за себе си. Зоуи Филипс не плачеше на никое чуждо рамо.

Но Зоуи плака през целия път до дома в стария фолксваген и когато пристигна, изглеждаше почти толкова съсипана, колкото се и чувстваше. Инге я изгледа шокирана, даже Джейд се втренчи в нея за момент.

— Мами тъжна? — попита тя загрижено.

— Мама те обича — отвърна Зоуи, притиснала я до себе си, и си помисли, че тя трябва да бъде много внимателна да не се отдръпне от нея, нито да се приближава прекалено до Джейд без нужда. Чудеше се дали следва да носи маска и ръкавици вкъщи, но после осъзна, че става смешна и започва да се паникьосва. Беше лекарка и знаеше всичко много добре. Ала все пак сега беше различно. Това бе нейният живот. Беше трудно да бъде обективна или да мисли разумно.

Тя последва съвета на Сам и си легна, а Джейд пропълзя и се промъкна до нея. Зоуи дълго лежа, прегърнала момиченцето. Детето сякаш подушваше, че става нещо много лошо и може да загуби мама. И не „може“, тя щеше да я загуби един ден, напомняше сама на себе си Зоуи, въпросът беше кога, не дали, това ставаше с всеки, носещ вируса на СПИН. Но в нейния случай заради начина, по който го беше хванала, щеше да бъде по-скоро по-рано, отколкото по-късно. Отново я обзе паника, че няма на кого да остави Джейд. Трябваше да обмисли положението и да вземе решение.

 

 

Един час по-късно Инге влезе с новината, че д-р Франклин е на телефона. За миг Зоуи се поколеба, но после поклати глава. Помоли я да му каже, че е излязла, и когато Инге се върна, даде на Зоуи един номер в Стинсън бийч. Ала тя не искаше да му съобщи по телефона, вече беше решила да му изпрати бележка. Така щеше да бъде по-лесно. Съвестта й беше чиста, защото винаги бе била изключително внимателна, винаги, и знаеше, че не го е излагала на риск. Въпреки това чувстваше, че трябва да му каже, надяваше се, че може да му се довери и той няма да разпространи вестта. Медицинската общност беше толкова малка и клюкарска, Зоуи просто не искаше все още да знаят, макар че в даден момент, предполагаше тя, когато се разболееше наистина, всеки щеше да разбере. Ако имаше късмет, това нямаше да трае дълго. А междувременно Зоуи не желаеше Дик Франклин да уведомява всекиго. Не искаше колегите й да говорят и шушукат за нея. Не е работа на никого от тях, че тя има СПИН. Но въпреки че не чувстваше Дик много близък, смяташе, че няма избор и се налага да му каже истината. И всъщност в желанието да й олекне, следобед му написа кратко писмо. Съобщаваше само това, което трябва, че пробата й е положителна и че счита, че е добре той да знае, напомняйки му, че те никога не бяха рискували. Също и че се нуждае известно време да бъде сама и че най-разумното засега е двамата да си продължат всеки по своя път. Тя го освобождаваше много благородно, добронамерено и прочитайки отново бележката си, се зачуди дали въобще ще й позвъни, след като я получи. Дик Франклин беше интересен и интелигентен, но никога не бе бил особено сърдечен. Не можеше да си представи той да й предложи каквато и да е утеха или дори само да се обажда да я пита как е, камо ли да поиска да знае би ли могъл да й помогне за Джейд. Беше точно партньор за вечеря, компания за театър или опера, или уикенд само за възрастни, човек за добри, приятни времена, не за лоши. Но тя нямаше никакви очаквания спрямо него. Единственото, което искаше, беше да не казва никому в Университетската болница. Изглеждаше много малко това, което искаше от него.

След като му написа писмото, Зоуи отново си легна и се сгушиха двете с дъщеричката й. След малко, когато дойде и взе Джейд да й даде вечеря, Инге загрижено изгледа своята работодателка. Никога не беше я виждала толкова безжизнена и унила, а Зоуи никога не беше се чувствала така съкрушена както сега, освен може би, когато приятелят й беше починал. Не се чувстваше болна, тя беше ужасена и всичко, което й се искаше да направи, бе да изтича и да се скрие, да покрие главата си със завивките, да се вкопчи в някого, но нямаше за кого да се улови.

Не си направи труда да запали лампата, навън все още беше светло, макар и да бе паднал лек здрач. Слушаше Джейд как си играе с Инге в съседната стая, как домашната помощница я храни. И при тези успокоителни звуци Зоуи задряма и спа, докато чу някой до нея да говори. Отвори очи и беше изненадана да види Сам Уорнър.

— Как се чувстваш? — попита той нежно и тя осъзна, че никога не му е била така благодарна както в този миг. Разбра защо нейните пациенти толкова много го обичат. Имаше добро сърце и приятни маниери. Понякога това беше по-важно, отколкото да си лекар.

— Добре съм — каза Зоуи честно. — Беше, за момента, но бе така изплашена, че почти се разболя, и се сърдеше на себе си, че е толкова покъртена.

— Не, не си — рече той без церемонии. Седна внимателно на леглото й и я погледна, проверявайки очите и цвета й, без да я докосва, и беше озадачен. — Нямаш температура, а изглеждаш като парцал. — Струваше му се ужасно разстроена и тогава му мина една мисъл и реши да я попита. — Възможно ли е да си бременна? — В отговор Зоуи се засмя. Ако беше, щеше да е толкова лесно и такова щастие.

— Страхувам се, че не съм — каза тъжно, — но това е приятна мисъл. Почти ми се иска да бях.

— Ще бъда щастлив да си предложа услугите, ако това ще те развесели.

Тя се засмя и той се пресегна и взе ръката й в своята.

— Зоуи, съзнавам, че звучи, като че ли си търся работа, но не е така. — Отново му се усмихна, защото знаеше колко зает бе сега като заместник на други лекари. Много бяха онези, които го канеха, така че Сам нямаше нужда от нейната практика. — Детенце, потребна ти е почивка. Не зная какво те безпокои — беше започнал да мисли, че е по-скоро емоционално, отколкото физическо неразположение, — но е ясно, че ти трябва почивка, откъсване от работата. Ти не можеш непрестанно да раздаваш четиристотин процента от себе си и да не дадеш по някоя и друга жертва. Защо не се опиташ да се махнеш за известно време? — Зоуи се сети за поканата на д-р Франклин за Стинсън, която й отправи предишната вечер, ала това сега беше неуместно, пък и тя не искаше. Но също така добре разбираше какво й говори Сам. Наложително бе да направи нещо за себе си. И ако щеше да се бори за своя живот, трябваше да опита да го продължи. Сега това може би означаваше да излезе в почивка и да укрепи силите си.

— Ще си помисля.

— Не, ти няма да се стърпиш, познавам те. Ще се върнеш и ще обикаляш болните от седем часа сутринта още утре. Защо не ме оставиш да правя поне това вместо теб няколко дни, а ти като цивилизован човек да идваш в кабинета си в девет. — Предложението беше много изкушаващо и тя не знаеше какво да му отговори. Ако не друго, щеше да бъде благодарна само за една нощ да я отмени, да може да се наспи, да обмисли нещата и да се съвземе.

— Би ли ме заместил тази вечер и утре сутринта? — попита Зоуи, отново усещайки се изтощена. Не беше сигурна дали се дължеше на болестта, или беше просто емоционално изцедена от потвърждението, че я носи в себе си.

— Ще направя всичко, което поискаш — усмихна се той мило, сърцето й се разтвори за него и Зоуи се почувства изкушена да му каже какво е открила току-що. Но на този етап не искаше да се доверява никому, дори и на Сам. По-късно тя ще се нуждае от него. В даден момент ще се наложи да стесни своята практика, възможно е дори за известно време той да работи заедно с нея, ала беше твърде рано да го пита, и мисълта за това я гнетеше.

— Наистина оценявам жеста ти — продължи тихо, докато Сам се изправяше.

— А сега престани да говориш и поспи. Ще се обадя в болницата вместо теб. Утре сигурно ще се почувстваш бомба, като се събудиш, но не искам да те виждам там. И помисли за това, защо да не дойдеш към десет часа?

— Ти ще ме направиш мързелива, Сам — каза тя, облягайки се назад на възглавницата, а той спря, излизайки, на вратата.

— Мисля, че никой не може да го направи. — Усмихна й се отдалеч. Имаше много неща, които би искал да й каже, за уважението, за приятелството, за работните отношения, които поддържаха, но никога не намираше случай да й говори за това. Изпитваше желание да я покани да излязат заедно, още откакто се беше върнал в Сан Франциско, ала Зоуи винаги поддържаше дистанция. А и един-два пъти я беше виждал със знатния д-р Франклин. Не мислеше, че между тях има нещо сериозно, но и не считаше за уместно да пита. Въпреки отдавнашното им приятелство тя държеше на неприкосновеността на своя личен живот. Все пак за него беше трудно да не отговори на нейната топлота и състрадание. Възхищаваше й се много повече, отколкото показваше, и за нея би направил всичко.

— Благодаря ти, Сам — каза тя, той й махна с ръка и затвори вратата зад себе си.

Дълго време след това Зоуи остана да лежи, потънала в мисли. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли, за своята практика, за дъщеря си, за здравето си, за тяхното бъдеще. Всичко пробягваше стремително в ума й и когато отново затвори очи, потъна като в мъгла. И както лежеше така, внезапно се сети за Таня. Точно това бе нещото, което би препоръчала на свой пациент, и размисляйки отново, реши да приложи собствения си добър съвет и й се обади.

Погледна в своя телефонен указател и набра номера. За минута Зоуи помисли, че не си е вкъщи, и тогава, на четвъртото позвъняване, Таня отговори. Беше задъхана и като фон се чуваше музика. Бе сама по това време в дома си и правеше упражнения край басейна.

— Ало? — Прозвуча точно както в колежа, странно е как някои неща между тях изобщо не се променяха, а други прекалено много.

— Тани? — Гласът на Зоуи беше мек, уморен и раним и за миг й се прииска да потъне в прегръдката й и да се удави в сълзи. Но се насили да бъде твърда, докато разговаря с нея, и Таня въобще не усети колко съсипана е приятелката й, нито че има проблем.

— Не мислех, че ще ми позвъниш толкова скоро. — Таня беше изненадана, ала доволна да я чуе. Бяха говорили едва предишния ден след две дълги години. — Какво има?

— Нещо налудничаво се случи днес. — Действително много налудничаво, но тя преглътна мъчително. — Един лекар тук, който ме замества понякога, ме изритва от клиниката за няколко дни. Каза, че се нуждаел от работа.

— Ти сериозно ли говориш? — Таня беше стресната, все още не разбираше защо Зоуи й се обажда.

— Аз съм… и си мислех… пътуването, за което ти говореше… Уайоминг… не предполагам, че… не бих искала да се натрапвам или нещо такова… имаш ли вече с кого да отидеш? Аз просто си мислех…

Таня в миг разбра причината за нейното позвъняване, а това беше съвършената възможност да бъдат заедно. Но ако Зоуи знаеше, че с тях ще дойде и Мери Стюърт, може би щеше да се откаже. Имаше достатъчно време да им го обясни, веднъж да отидеха там, нещата между тях щяха да се оправят.

— Не, заминавам — излъга тя. Набързо й съобщи всички подробности и й предложи да отлети направо за Джаксън Хоул. Ако я поканеше в Лос Анджелис да пътува с тях с колата до Уайоминг, вероятно Мери Стюърт нямаше да се качи в автобуса. Тя беше сигурна, че веднъж стигнали в ранчото, ще бъде една чудесна среща. Но преди това не искаше да предостави на нито една от тях възможността да промени решението си.

— Аз все пак ще мога да дойда само за една седмица — каза Зоуи твърдо. Вече беше взела да изпада в паника при мисълта да си остави практиката. Но това беше нещо, което сега щеше да започне да прави, ако искаше да си поддържа здравето. Във всеки случай една седмица беше достатъчно дълго време.

— Много добре. Може пък да те уговорим и за още една, когато стигнем там — рече Таня щастлива. Тя не можеше да си представи нищо по-хубаво от ваканция с двете си стари приятелки от колежа.

— Ти не си водиш гадже, нали? — попита Зоуи, дочула първото лице множествено число, и когато Таня отвърна отрицателно, тя помисли, че ние е просто начин на изразяване. Въобще не й идваше наум, че може да е поканила Мери Стюърт.

— А бебето? — сети се в миг Таня. Щеше да уреди нещата и за нея. Зоуи се замисли един дълъг момент и поклати глава.

— Не смятам, че ще я взема, Тан. Тя наистина е много малка. Няма да може да се порадва на всичко там на тази възраст, а за мен може би ще е добре да се откъсна малко от ежедневието. — Макар че Зоуи съвсем не искаше да е така. Тя ненавиждаше необходимостта да остави детето и пациентите си.

— Ти все пак си добре, нали? — Издайнически нотки в гласа на Зоуи обезпокоиха Таня, но не беше нещо, в което трябваше да слага пръста си, и приятелката й продължи да настоява, че проблем няма. Ала начинът, по който звучеше, събуди у Таня един смътен спомен отпреди много години, когато Зоуи беше в беда или разстроена от нещо подобно на Ели. Но толкова отдавна не бяха се срещали, Таня не искаше да настоява или да я кори, че я лъже.

— Добре съм — увери я отново Зоуи. — Нямам търпение да се видим.

Тя беше добра ездачка, добра приятелка и с малко късмет, мислеше си Таня, още първата вечер Зоуи и Мери Стюърт щяха да са сключили мир и трите щяха, както едно време, да бъдат заедно.

— Ще се видим в ранчото — каза Таня за довиждане. Толкова беше щастлива, че Зоуи й се обади.

— Доскоро — усмихна се Зоуи, обърна се в леглото и затвори телефона. Толкова нехарактерно за нея беше да изостави всичко, особено практиката си, и въпреки това тя знаеше, че трябва да го направи. Щеше да стори всичко, което може, за да продължи живота си. За нея той беше ценен и преди, но с малката Джейд, за която трябваше да мисли, стана още по-ценен. И като знаеше с какво й се налага сега да се бори, пътуването до Уайоминг изведнъж придоби особена важност.