Даниел Стийл
Ранчото (6)

6.

На връщане към Лос Анджелис Таня не беше сигурна какво ще завари там. Тони беше казал, че се изнася, но винаги съществуваше възможността да не го е направил. Ала щом пристигна, тя провери гардеробите му и се оказа, че са празни. Джийн беше у тях, очаквайки я, старателно приготвила последната информация за нея и поредното писание на таблоидите. Таня отново беше на първите страници и отново историите, съчинени от бодигарда, който съдеше, бяха ужасяващи. Някой им беше казал, че Тони е наел самостоятелен апартамент, но само временно, обясняваше авторът, и бяха поместени нови снимки на него и звездичката, с която излизаше. Този път беше вечерял с нея.

— Добре… добре… — каза Таня на Джийн, изглеждайки уморена. — Зная. Видях. — Беше си взела един брой на летището. — Смятам да отида до Санта Барбара за някой и друг ден. — Нуждаеше се да се махне оттук, от фотографите и от любопитните погледи и празните гардероби. Тя дори нямаше време да тъгува за него, всичко, за което бе в състояние да мисли, беше как да се предпази от медиите.

— Не можете да отидете — заяви Джийн делово, връчвайки й четири листа планирани задачи. — Утре вечер имате благотворителен концерт и репетиции двата дни след това. През уикенда трябва да се срещнете с Бенет за съдебния процес.

— Кажи му, че не мога — рече Таня изтощена. — Нуждая се от два дни почивка. — Тя никога нямаше да пренебрегне благотворителния концерт или репетициите. Но не беше склонна да прекара почивните си дни с Бенет Пиърсън, подготвяйки се за показания под клетва.

— Мисля, че е доста наложително. Вече са ви предвидили за показания в делото, заведено от Лео Търнър, а Бенет каза, че тази сутрин му е телефонирал адвокатът на Тони.

— Колко бързо стана наистина — промълви Таня и се отпусна в едно голямо, удобно, облечено в розов сатен кресло в спалнята си. — Той със сигурност не си е губил времето. — Сякаш три години бяха изчезнали във въздуха само за една нощ и сега те трябваше да се потопят в бизнеса. Понякога тя се чудеше дали с всичко не е така: всичко бе за пари, всичко бе лакомия и бизнес. Агентите, адвокатите, хората, които продаваха разни истории за нея, онези, които искаха да им се плати, за да не я съдят, мнозината, които мислеха, че тя им е длъжна за успеха си, защото бе просперирала, а те не, или по-малко.

— Имам нужда от един ден за себе си — заяви Таня спокойно на секретарката, никой от обкръжението й нямаше представа колко наистина нужно й беше това.

Тя просто не можеше повече така, не бе в състояние да продължи да упорства и да се усмихва, да пее и да работи за всички тях. Понякога имаше чувството, че работи само за да може да им плаща. Вече не й беше останал никакъв живот. Единствено работа и плащане, на кого ли не.

— Той смята, че би могъл да купи Лео за петстотин хиляди — не преставаше да настоява Джийн, а в ръцете си държеше бележки за срещи, изрезки от вестници и пр. Но Таня изглеждаше мрачна, което секретарката не беше забелязала.

— Мамка му на Лео. И можеш да предадеш на Бенет, че съм казала това.

Джийн кимна и продължи, докато на Таня й се искаше подът да се продъни и тя да потъне, ала секретарката не само си стоеше там, но беше и непреклонна.

— Днес се обадиха от „Лос Анджелис Таймс“. Искат да знаят подробности около развода, дали Тони ще настоява за издръжка, споразумение, или и за двете и как вие ще реагирате.

— Запитването от неговия адвокат ли беше, или от вестника? — Таня бе объркана и смутена. Наистина в нейния живот нямаше такова нещо като неприкосновеност или благоприличие, или поне донякъде човечност.

— От вестника и Тони се обади. Той държи да говори с вас за децата.

— Какво за децата? — Тя облегна глава на стола и затвори очи, Джийн седна срещу нея и продължи. Тя никога не се отказваше. Имаше да я информира за още срещи. Един адвокат, един счетоводител, един декоратор, който предполагаше, че Таня ще пожелае да ремонтира жилището, един архитект, който щеше да й помогне да обзаведе наново кухнята в лятната къща. Всеки очакваше да му платят, да бъде приет и изслушан и ако в един момент някой от тях решеше, че не са задоволени очакванията му, щеше да я съди. Така стояха нещата и Таня го знаеше. И нямаше значение, че адвокатът й ги караше всички да подписват декларации за конфиденциалност, в уверение на това, че няма да продават информация на таблоидите. Защо Тони иска да говори с мен за децата? — попита тя отново, а Джийн разлисти бележника си да провери. Работеше по десет или понякога дванадесет часа на ден. Работата й не беше лека, но бе заплатена добре. И през повечето време беше приятно да се работи за Таня. А Джийн харесваше славата, ходеше на концертите, хората я виждаха със звездата, носеше старите й дрехи и живееше някакъв странен живот в полусянката й. И тя бе искала да пее, ала нямаше глас, късмет, нито талант. Таня имаше всичко това и Джийн беше щастлива просто да бъде край нея.

— Не съм сигурна — отговори тя на въпроса за децата. — Той не каза, но поиска да му се обадите.

Трябваше още половин час да слуша неща, свързани с работата й, и чак накрая Джийн съобщи, че икономката й е оставила вечеря в кухнята. Вместо това Таня си наля чаша вино, прегледа бележките и пое една папка с договори от ръцете на секретарката. Бяха ги оставили адвокатите й, всички бяха от организаторите на концертното й турне. И когато Джийн най-после си тръгна в девет часа, Таня вдигна телефона и се обади на Тони.

— Здравей — каза тя с напълно изтощен глас. Беше прекарала дълъг ден, откакто тръгна от Ню Йорк рано сутринта, и тук я чакаха толкова много неща. На моменти се чудеше дали ще оживее. — Джийн ми предаде, че си искал да ти се обадя.

— Да, исках — рече той, звучеше притеснен и далечен. — Как беше в Ню Йорк?

— Добре, повече или по-малко. Видях се с Мери Стюърт Уокър, заслужаваше си, и с Фелиша Дейвънпорт. Извадиха ми душата на сутрешното интервю и право в лицето ми плиснаха цялата мръсотия от жълтата преса. — Тя беше преживяла подобни мигове и преди, нищо не можеше да я изненада, но все пак мразеше всичко това. — А срещата ми с онзи литератор беше само загуба на време. — Но слушайки се какво говори, усети, че излиза от релсите. Той повече не се интересуваше от нейния живот. — Тия неща обаче не са важни, нали, точно сега? Или може би само това е останало, само бизнесът?

— Винаги е било така, не мислиш ли? Какво друго имаше, Таня? Освен твоята работа, твоите концерти, твоята кариера, твоите благотворителни изяви, твоите репетиции, твоята музика.

— Така ли го виждаш сега? Мисля, че си пропуснал нещо. Онова, което правехме заедно… пътуванията ни… децата… — В живота им имаше и друго, не само нейната кариера и музиката й. Не беше честно да казва това само за да се оправдае, че я напуска, но тя нямаше желание да спори с него. Не само нейната работа и постоянните й задължения му бяха дошли много. Таня знаеше, че го загубва, защото се чувстваше унизен от писанията на таблоидите. Човек трябваше да има дебела кожа, за да може да обича някого с кариера в шоубизнеса, Тони явно нямаше. — А между другото, какво каза на децата? — Тя се тревожеше за това. Имаше желание да им се обади от Ню Йорк, но не искаше да говори с тях преди баща им.

— Майка им се погрижи вместо мене — каза Тони сърдито. — Показа им всичко, публикувано във вестниците.

— Съжалявам — промълви Таня с искрено смирение. Толкова обидно беше за всички тях, особено за децата.

— Да, и аз — рече той, но не беше искрен. Звучеше повече облекчен, отколкото нещастен. И изведнъж заговори с някакво неудобство. — Всъщност Нанси поиска от мен да разговарям с теб. При всичко, което пишат за нас, тя не мисли, че… смята, че децата… тя не иска да ги излага на твоя стил на живот в момента. — Изплю думите като развалени стриди.

— Моят стил на живот? — Таня беше напълно изумена. — Какъв стил на живот? Какво се е променило от миналата седмица? — И в миг разбра. Нанси беше прочела всички истории, всички обвинения на Лео за нейните сексуални преследвания и това, че се е разхождала гола. — Тони, твоите деца живяха с нас последните три години. Нанесена ли им е била някаква вреда? Извършила ли съм аз нещо нередно? Какво смята тя, че ще правя сега? Би ли могло да бъде различно?

— Аз вече не съм там. Нанси не разбира защо те трябва да останат, при положение че аз съм напуснал. Могат да те посещават, ако и аз съм с тях. — Изрече това, почти задавяйки се, дори той се чувстваше неудобно от онова, което майка им му бе наредила. — Но тя не иска те да остават там.

— Да ме посещават ли? — Дотам ли бяха стигнали. За развода ли вече преговаряха. И къде бяха адвокатите им.

— Евентуално ще те посетим — отвърна той и щяха да говорят и за други неща, за къщата в Малибу, която бе купила със собствени пари, след като се омъжи за него, но която Тони много обичаше. Той единствен я използваше. Тя никога нямаше време да отиде там. — Сега става дума за Уайоминг.

Последва дълго мълчание от страна на Таня, докато започна да й просветва. Нанси не искаше тя да вземе със себе си в Уайоминг своите заварени деца.

— Това може ли да бъде разисквано? — попита, горчиво разочарована. Щеше да бъде толкова весело и Таня от месеци го очакваше. Сега всичко се беше объркало. Мъжът й я бе оставил, децата бяха задържани при майки си. — Това е страхотно място, Тони. Всеки казва, че е приказно, и на тях много ще им хареса. — И той самият не беше пожелал да отиде. Никой. А тя беше запазила за две седмици една луксозна къща с три спални. — Какво ще правя с резервацията?

— Откажи я. Няма ли да ти върнат сумата?

— Не. Но не това е важното. Аз исках да направя нещо специално и различно за децата.

— Не зависи от мен, Тан — заоправдава се Тони и отново пролича колко му е неудобно. Цялата ситуация беше притеснителна. Той знаеше как очакваше тя това летуване и наистина се чувстваше неловко, още повече че я бе и напуснал. — Нанси казва не, Тан. Направих всичко да я убедя. Вземи със себе си приятелки. Защо не поканиш твоята стара приятелка от Ню Йорк Мери Стюърт?

— Благодаря ти за предложението. — Но сега Таня се безпокоеше за нещо друго, много по-важно. — Аз искам да зная всъщност какво става. Ще ми бъде ли разрешено отново да ги виждам? — Тя желаеше да го чуе от него. Те нямаха право да й сторят това. И очите й се напълниха със сълзи.

— Кого? — опитваше се да изглежда разсеян той, макар чудесно да разбираше какво го пита тя. Но не зависеше от него, а от майка им.

— Ти знаеш кого имам предвид, дявол да го вземе, не ми играй игрички. Децата. Ще ми бъде ли позволено да ги виждам?

— Сигурно, аз… сигурен съм, че Нанси… — мъчеше се да увърта той.

— Искам да зная истината. Каква сделка сключи с нея? Ще мога ли да ги виждам? — Таня изрече това, като че ли приказваше на чужд човек или на някого от друга планета. Но той много ясно беше схванал въпроса, просто не знаеше какво да отговори, без да я направи луда.

— Трябва да го отработиш с адвоката си — каза неясно, с надеждата, че няма да му се противопостави.

— Какво, по дяволите, означава това? — Тя му крещеше и бързо изгуби контрол. Изведнъж я обзе паника. Защо винаги всеки беше способен да й отнеме всичко. Парите, които печелеше с толкова труд, репутацията й, сега дори и децата. — Ще ми разрешиш ли да ги виждам, или не? — Таня крещеше, а той се оправдаваше.

— Не зависи от мен, Тан. Ако беше така, ти можеше да ги виждаш по всяко време. От майка им зависи.

— Тази проклетница не дава и пет пари за тях и ти го знаеш. Затова я изостави. — Затова и заради някои други неща, като проблема с пиенето, увлечение по хазарта и за дето беше спала с всеки мъж, когото той познаваше. Неведнъж бе ходил да търси нея и децата във Вегас. Но въпреки това децата му бяха страхотни и Тони знаеше, че Таня бе добра с тях. Искаше да остане като част от живота им и Нанси нямаше право да я спре.

— Просто се посъветвай с адвоката си.

Тя говори още няколко минути и затвори. И закръстосва апартамента като лъв, който търси плячка за вечерята си. Не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. Той я беше оставил, взел децата, неговите деца, беше й изневерил в Палм Спрингс, беше я направил на глупачка в пресата, а сега бившата му жена не й позволяваше да вижда децата. Но когато адвокатът й се обади по-късно вечерта, думите му не звучаха много окуражително, след като Таня му обясни.

— Има нещо, наречено „права на мащеха и пастрок“ — поде Бенет спокойно и Таня започна да намразва гласа му. Винаги едно и също. Обясняваха й какви са нормалните човешки права и какви тези на известните личности и защо те бяха различни. И при смекчаващи вината обстоятелства можеш да разчиташ, че напълно ще ти таковат майката. — Но ти трябва да разбереш, Таня — продължи той, — напоследък в пресата не те обрисуват като Дева Мария при всички обвинения на Лео. Негодникът разказа доста грозни истории и аз предполагам, че бившата жена на Тони не иска децата й да бъдат свидетели на подобно поведение. Мисля, че ако ти застанеш на банката за разпит и нейният адвокат започне да ти задава въпроси, независимо колко си невинна, след като свърши, никой вече няма да даде съгласието си да заведеш децата дори в катедралата „Свети Павел“, камо ли да пребивават в дома ти или да заминат с теб на летуване в Уайоминг. — Когато той каза това, в очите й избликваха сълзи. Бенет нямаше представа колко силно я нарани. — Съжалявам, Таня, но точно така стоят нещата. Мисля, че трябва да се примириш. Поне докато се слегне пушилката около процеса.

— Ами следващият? — попита тя, издухвайки носа си. Вече много добре познаваше сценария.

— Какво следващия път? — Бе успяла да обърка Бенет за миг. — Да няма нов случай? Да не са ти сервирали нещо? — Той не беше чул нищо.

— Не, не са, но съм сигурна, че ще го сторят. Минала е само седмица от последната бомба. Дай ми поне още няколко дни.

— Не бъди толкова цинична — каза адвокатът, ала тя беше права и той го знаеше. В нейното положение беше просто една мишена. Нищо чудно, че Тони я бе напуснал. В момента Таня мразеше своя живот точно толкова, колкото го ненавиждаше и Тони. — Както и да е, да говорим за Лео — продължи Бенет, пренебрегвайки нейното раздразнение по повод децата. Той не можеше да направи нищо и не искаше в съда да се разрази спор, който щеше неизбежно да се води пред камери, за това дали Таня имаше, или нямаше навика да ходи гола из къщи пред бодигардовете си, или да спи с треньорите си. Беше сигурен, че всичко е измислица, но каквото и да беше правила, щеше да се стовари върху нея като отмъщение. А тя в края на краищата беше възрастен човек.

— Не искам да говоря за Лео — заяви Таня безцеремонно. Беше нещастна и изморена.

— Той е готов да слезе на четиристотин хиляди и деветдесет, ако го направим веднага. И честно, аз мисля, че трябва да приемеш условието. — Каза го като нещо най-обикновено и тя почти скочи от дивана да се нахвърли върху него.

— Четиристотин и деветдесет хиляди долара? — крещеше му тя, но на него и окото му не мигна. — Ти да не си полудял? Негодникът съчини цялата история, а ние ще му платим половин милион долара за това. Защо просто не участва в някой игрален филм?

— Защото никой не е чувал за него и трябва да работи в четири-пет продукции, за да му дадат такава роля. Това ще му отнеме няколко години, ако има късмет. Да нанесе удар по теб за тези пари, е много по-скоростен вариант.

— Това е отвратително. Не мога да повярвам.

— Ако чакаме, може да удвои сумата. Мога ли тази вечер да се обадя на неговия адвокат и да му кажа, че сме съгласни? Бих искал да го обвържа и със спазването на конфиденциалност, разбира се. Адвокатът казва, че той вече разговаря с една от мрежите да направят телевизионен филм.

— О, господи — изстена тя и отново затвори очи. В какъв кошмар живееше. Да, наистина, нищо чудно, че Тони я напусна. Кой би могъл да го обвини. И Таня би искала да изостави всичко, но това беше единственият начин, по който можеше да си изкарва прехраната. — Толкова е гнило, нали? Що за бизнес е това? Как можах да вляза в него и защо останах?

— Би ли искала да видиш данъчните си декларации за миналата година? Може би ще ти донесат някаква дребна утеха — рече той малко заядливо, но тя тъжно поклати глава. Всичко й идваше толкова много. Прекалено много. Никога не бе мислила, че ще живее в такава мръсотия.

— Знаеш ли какво, Бенет — въздъхна Таня, — това не е достатъчно утешително за подобен вид гадост. Тези хора си играят с живота ми. Аз съм тази, за която разказват лъжи. Станала съм просто нещо, разплащателен регистър, предмет. — Всеки, който поискаше допълнителни пари и беше готов да лъже, да я мами или изнудва, можеше да получи каквото си пожелае.

За първи път, слушайки нейните думи, Бенет замълча. Нямаше никакво желание да я притиска, но трябваше.

— Какво да кажа на адвоката на Лео, Тан? Да свършим с това.

Последва дълга, неприятна пауза и тя най-накрая кимна. Знаеше кога е победена.

— Добре — рече дрезгаво, угнетена от всичко. — Кажи му, че ще му платим… на този негодник… — И тогава, опитвайки се да изтласка този ужас от съзнанието си, факта, че току-що беше изсипала на един мъж половин милион долара, за да не разказва порочни лъжи за нея в пресата, тя попита Бенет. — А какво ще стане с Уайоминг? Можеш ли да направиш нещо?

— Какво например? Да го купя за теб ли? — опитваше се да се шегува, за да я извади от мрака, но знаеше, че няма да успее, затова не я упрекна. Труден бизнес беше да си знаменитост, независимо какво мислят хората. Отвън изглежда славно, отвътре бе съсипващо. И беше невъзможно да не се поема лично и да не се приема навътре. Знаменитостите бяха човешки същества все пак.

— Можеш ли да я накараш да се съгласи да взема децата със себе си? Ще съкратя престоя на една седмица, ако това би облекчило нещата… — макар че резервациите й бяха за две.

— Ще опитам, но мисля, че е доста безнадеждно. И мога да се обзаложа, че вестниците ще грабнат новината, че са ти отказали, което не те представя в много добра светлина в морално отношение. И след като притискаме Лео за конфиденциалност, не бих искал отново всичко да се излее в пресата.

— Велико. Благодаря ти — рече тя, опитвайки се да се покаже незасегната, но беше ясно, че е разстроена.

— Съжалявам, Тан — каза той сериозно.

— Сигурно, благодаря. Ще говорим утре. — Таня вече плачеше.

— Аз ще ти се обадя. Трябва да прегледаме договорите за концертното турне. Ще ти позвъня сутринта.

Когато окачи слушалката, сърцето й като че ли замря. Животът й с течение на годините се беше превърнал в мръсотия и само в отделни моменти като този тя го виждаше реално. Защото всички ласкателства, трепети, за които говореха, аплодисментите, концертите, наградите, парите водеха ето до това. Хората да те направят да изглеждаш като проститутка, съпруг, който те напуска, без да погледне назад, и доведени деца, които вече никога да не видиш. Чудо е, че който и да е в Холивуд все още може да държи главата си изправена или да пристъпва нормално.

Таня седеше сама в къщата си в Бел Еър тази нощ, замислена за всичко това и с желание да бе мъртва, но много нещастна и изплашена, за да посегне на себе си. Помисли си за Ели, за първи път от толкова години, и за сина на Мери Стюърт, Тод. Изглеждаше толкова лесно отърваване, ала всъщност не беше. Бе най-погрешното нещо, което можеше да извърши, и то изискваше някаква особена смесица от страхливост и кураж, които тя не притежаваше.

Седя в дневната до изгрева на слънцето, размишлявайки, желаейки да мрази Тони с цялата си омраза, но установи, че и това не можеше да направи. Нищо не бе в състояние да стори, освен да седи там и да плаче цяла нощ, без да има кой да я чуе. Не знаеше какво да направи с Уайоминг и не я беше грижа сега. Ще накара Джийн да отиде с приятели или с фризьорката си, или Тони с някоя от приятелките си. И тогава се сети, че той заминава за Европа с настоящата си приятелка. Всеки си имаше приятели или деца и живот, и даже почтена репутация. А всичко, което тя притежаваше, бяха куп златни и платинени грамофонни плочи, които висяха по стените, и поредица от награди, наредени на лавица под тях. Но зад това нямаше твърде много. Таня вече не можеше да си представи, че би могла да вярва някому, или да намери мъж, който да изпитва желание да се справи с цялата тази мръсотия около нея. Да се смееше ли, или да плачеш. Беше стигнала до самия връх само за да открие, че там няма нищо, което човек да иска. Легна си, все още мислейки за всичко това и за децата, които вероятно никога нямаше да види, или поне не за повече от няколко минути. Като че ли тя и Тони и неговите деца и животът им беше изчезнал във въздуха, сякаш никога не бе съществувал. Отминал. Като дим… като гигантски блясък… един цял живот в пламъците… с таблоидите, станали подпалвачи.