Даниел Стийл
Ранчото (5)

5.

През следващите три дни пътищата на Бил и Мери Стюърт рядко се пресичаха. Всяка вечер той работеше почти до полунощ и започваше да чувства, като че ли живее в офиса. Ала съпругата му беше вече привикнала. През цялата година повече или по-малко беше сама и напоследък наистина не бе много по-различно. Единствената промяна през изтеклата седмица беше, че вече не трябваше да готви вечеря. В резултат тя започна да отслабва, от което Бил преди би се обезпокоил, но сега дори не забеляза.

В навечерието на заминаването му Мери Стюърт се обади в офиса да го попита дали иска да му приготви багажа за Лондон. Предполагаше, че ще пожелае, защото никога преди не го беше правил сам, но той каза, че се връща вкъщи следобеда с тази цел.

— Наистина ли? — Тя беше изненадана, като че ли вече не го познаваше.

Нищо, което правеше или искаше от нея, не беше както преди. Беше умрял синът им и що се касаеше до него, това бе нейна грешка или може би такова бе виждането й за ситуацията. А колкото се отнасяше до нея, те вече не бяха същите хора.

— Нямам нищо против аз да ти приготвя багажа. — Изглеждаше най-малкото, което би могла да направи, пък и щеше да й запълни времето. Тя все още се опитваше да приеме факта, че мъжът й заминава за два или три месеца. Точно този ден обаче мисълта й за това я беше обсебила. С изключение на пътешествието с Алиса щеше да бъде сама през цялото лято. И в известна степен подобна перспектива я плашеше. Това, че той не искаше тя да замине с него в Лондон, подчертаваше дистанцията между тях. Твърдеше, че ще й е много скучно, а него ще разсейва. Но в миналите години не можеше да има нито за миг колебание дали Мери Стюърт да го придружи. — Нямам нищо против да ти опаковам нещата — повтори тя по телефона, ала Бил настоя, че трябва сам да подбере дрехите си, защото държеше особено на това какво ще носи в съда в Лондон.

— Ще се върна вкъщи в четири часа — обясни той, беше явно притеснен.

Да напуснеш офиса за няколко месеца, бе сложно и трябваше да се обмислят един милион детайли. Вземаше със себе си една от помощничките си и ако тя беше по-млада и привлекателна, Мери Стюърт би си направила очевидното заключение. Ала тя беше една пълна, интелигентна, но крайно непривлекателна жена над шестдесет години.

— Ще вечеряш ли вкъщи, или ще излизаш навън тази вечер? — попита Мери Стюърт, чувствайки се потисната, макар и опитвайки се да звучи празнично. Като че ли между тях нямаше никакви претенции, дори не и илюзия за близост, и всичко сега изглеждаше още по-изострено, след като той заминаваше.

— Ще хапна нещо от хладилника — рече Бил разсеяно, — не си прави труд. — И двамата бяха стигнали дотам да мразят вечерите, прекарвани в неловко мълчание, и за нея беше облекчение, когато той оставаше до късно в офиса и не се хранеше вкъщи. Така и двамата бяха отслабнали.

— Ще взема нещо студено от „Уилям Пол“ или „Фрейзър Морис“ — каза Мери Стюърт и излезе да пазарува. Искаше да му купи една книга за четене за самолета, която знаеше, че той иска, и да прибере дрехите му от химическо чистене. И забързана на изток към Лексингтън, изведнъж се почувства доволна, че самата тя заминава след няколко седмици. Въпреки пропастта помежду им щеше да бъде невъобразимо самотна без него.

Тя купи вечеря от „Уилям Пол“, също и книгата, и няколко списания, малко бонбони и дъвка и окачи всичките му ризи, които взе от химическото чистене, да бъдат готови, когато той пристигне в четири и половина. Без да й каже нито дума, Бил започна направо да приготвя багажа си. Зае се да вади куфари от шкафове, високо над гардеробите. И тя не го видя до седем часа, когато той влезе в кухнята. Беше все още в колосаната си бяла риза, с която бе ходил на работа, но бе свалил връзката си и косата му беше леко разрошена. Стори й се по-млад така, но болезненото беше, че сега той толкова й напомняше за Тод, тя обаче храбро се опита да пренебрегне приликата.

— Всичко готово ли е? Щеше да ми е приятно да го направя аз — рече Мери Стюърт, кротко поставяйки вечерята на масата. Беше горещ ден и бе приятно да сервира студено ястие, вместо да готви.

— Не исках да те безпокоя — каза той, сядайки на един от високите столове до гранитния кухненски плот. — Аз вече не те дарявам с щастие, не е честно да те товаря с работа и грижи. Поне мога да не те безпокоя и с това да правя нещата по-лесни.

За първи път Бил призна ситуацията, в която се намираха, и тя го наблюдаваше слисана. Когато само се беше опитала да му каже нещо няколко дни по-рано, бе срещнала стена и той напълно я бе игнорирал. Сега се учудваше дали наистина я бе чул.

— Аз не очаквам да не ме безпокоиш — възрази Мери Стюърт и седна срещу него. Очите й приличаха на езера от тъмен шоколад. Той винаги обичаше да я гледа, харесваше вида й, стила й, изразителността на нейните очи, но мъката, стаена в тях напоследък, беше повече, отколкото можеше да се понесе, и бе предпочел да го избегне. — Бракът не е, за да пази дистанция. В него хората споделят. — И те бяха го правили. Бяха споделяли близо двадесет и една години и безкрайна мъка през последната. Мъката в действителност беше в това, че не бяха споделяли. Всеки бе тъгувал мълчаливо в своя ъгъл.

— Напоследък ние не сме споделяли нищо, нали? — каза той тъжно. — Мисля, че бях твърде зает с работата си. — Но не беше това причината и те и двамата го знаеха.

Тя остана безмълвна, гледайки го, и Бил бавно протегна ръка и докосна нейната. Беше първият подобен жест от месеци насам и когато почувства пръстите му, очите й се напълниха със сълзи.

— Ти ми липсваше — прошепна тя, но всичко, което мъжът й направи, беше да кимне. И той го беше почувствал, ала не намери сили да й го каже.

— Ще ми липсваш, когато заминеш — додаде Мери Стюърт спокойно. За първи път те щяха да бъдат разделени за дълго. Но той беше твърд в решението си. — Толкова дълго време.

— Ще мине бързо. Другия месец ще дойдеш с Алиса, а аз се надявам да се върна до края на август.

— В тия два месеца ще бъдем заедно едва два дни — изрече тя, гледайки го с отчаяние и бавно измъквайки ръката си от неговата. — Това обикновено не е нормално за един брак, поне не за добрите бракове. Аз бих могла да стоя в хотела и да си вея с ветрило през деня. — Имаха достатъчно приятели в Лондон, които да й запълнят и дните, и нощите месеци наред, съпругът й го знаеше. И изведнъж почувства неудобство, че го моли да я вземе.

— Това наистина ще ми отвлича вниманието — каза той напълно нещастен, бяха говорили и преди и Бил определено беше заявил решението си. Не искаше тя да бъде с него в Лондон, освен през краткия уикенд, заедно с дъщеря им.

— Никога не съм те разсейвала, нито пречила на работата ти — не се сдържа тя, отново почувствала се молител, и се ядоса както на себе си, така и на него. — Както и да е… то беше отдавна… свърши. Мисля, че и двамата го знаем. — Неговите очи изведнъж се взряха в нейните изпитателно.

— Какво искаш да кажеш? — За първи път Бил наистина беше обезпокоен.

Той бе привлекателен мъж и тя беше сигурна, че много жени ще го преследват в Лондон. Ала Мери Стюърт не си представяше, че беше обезпокоен за нея. Тя винаги е била идеалната съпруга, но и той никога не беше я оставял сама за цяло лято след година като тази.

— Искам да кажа, че два месеца са много време, особено след периода, който преживяхме. Ти заминаваш, може би и за по-дълго… Аз не съм сигурна как се очаква от мен да възприема това, Бил. — Изглеждаше разстроена, а той я стресна още повече.

— И аз не съм. Просто мислех… може би… ние се нуждаем известно време да бъдем разделени, да осъзнаем нещата отново, да видим къде сме и как да съберем отново разпилените частици.

Тя беше учудена да чуе от него всичко това. Дори не беше сигурна дали той би признал колко тотално са се отдалечили един от друг, та камо ли, че се нуждаят отново да съберат частиците.

— Не виждам как два месеца раздяла може да ни сближи отново — каза Мери Стюърт сухо.

— Може да помогне да избистрим съзнанието си. Не зная… аз просто чувствах, че имам нужда да се откъсна от теб, да мисля за нещо друго известно време, да потъна в работата си.

Изненада я погледът, който отправи към нея, в очите му проблясваха сълзи. Тя не беше го виждала да плаче от деня, когато получиха тялото на Тод в Принстън. Дори на погребението Бил изглеждаше строг. През всичкото време се беше крил зад своята стена и сега за първи път дръзна да се покаже иззад нея. Може би и той преживяваше, че заминава. Това все пак беше нещо.

— Исках да бъда сам с работата си там, Мери Стюърт. Просто защото… — Устните му потрепериха, в очите бликнаха сълзи и тя отново върна ръката си към неговата и я пое нежно. — Всеки път, когато те погледна… аз мисля за него… като да сме всички ние невъзвратимо свързани един с друг. Нуждаех се да се откъсна, да престана да мисля за него и за това какво трябваше да направим или да знаем, или да кажем, или как различно би било всичко, ако… Просто ме караше да загубвам ума си. Надявах се, че Лондон ще е добър начин да променя това. Смятах, че като те оставя тук, ще бъде по-добре и за двама ни. Ти, изглежда, чувстваш същото, като ме гледаш.

Тогава тя се усмихна през сълзи, трогната, но и слисана от онова, което той говореше.

— Ти толкова много приличаш на него. Когато преди малко влезе в кухнята, ме стресна за момент.

Бил поклати глава. Разбираше я чудесно. И двамата бяха преследвани от едно и също. Беше намразил апартамента, случайно получаваните все още писма и списания за Тод, стаята, която знаеше, че е там, но вече никога не стъпваше в нея. Дори Алиса понякога му приличаше на Тод, а той имаше очите и усмивката на майка си. Всичко това беше така непоносимо болезнено.

— Не можем да бягаме един от друг, за да избегнем спомена за нашия син — изрече Мери Стюърт тъжно. — Тогава става двойна загуба за нас, ние губим не само него, но се изгубваме и един друг. — Всъщност то беше вече факт и двамата го знаеха.

— Ти ще бъдеш ли добре, когато аз замина? — попита той, за първи път почувствал вина. Беше си казал, че ще е благоразумно да я остави. Отиваше в Лондон да работи, в края на краищата. Но всъщност усещаше облекчение, че ще избяга от нея, а сега се чувстваше неудобно и глупаво. Въпреки това не искаше да промени решението си и да я вземе със себе си.

— Добре ще бъда — кимна тя повече от достойнство, отколкото с убеденост. Какъв избор имаше. Да му каже, че ще стои у дома и ще плаче всеки ден. Че това е повече, отколкото може да понесе. Не беше. Мери Стюърт бе свикнала. В действителност Бил я бе напуснал още когато Тод умря, в емоционално отношение, а сега просто вземаше и тялото със себе си. Тя беше прекарала сама една година, всъщност два месеца в повече нямаше да са от голямо значение.

— Би могла да се обаждаш винаги, когато имаш някакъв проблем. Може би ще решиш да останеш известно време в Европа при Алиса. — Чувстваше се като остаряваща леля, прехвърляна от роднина на роднина или пращана на далечни плавания. Но Мери Стюърт знаеше, че ще й е по-добре у дома, отколкото да се развява сама по хотели из Европа.

— Алиса отива с приятели в Италия, тя си има собствени планове. — Както и той. Всички те. Даже Таня се готвеше да замине за Уайоминг с децата на Тони. Всеки имаше какво да прави, с изключение на нея. Всичко, което й предстоеше, беше едно кратко пътуване с Алиса и той се надяваше тя да прекара останалата част от лятото, чакайки го.

Беше изключително самонадеяно от негова страна, но като се имаше предвид в какво се беше превърнал животът им, нищо вече не я изненадваше.

Хапнаха малко от вечерята, която бе купила, без особен апетит, поговориха за някои неща, които се нуждаеше да знае, за издръжката им, за една премия от осигуровка и каква поща разчиташе тя да му изпраща. Очакваше жена му да плаща сметките и да се грижи за всичко. Докато работеше върху процеса в Лондон, той имаше много малко свободно време. Накрая Бил се отправи към спалнята им да подреди останалите преписки. Той беше в банята и вземаше душ, когато тя влезе, и се върна в стаята по халат и с мокра коса. Миришеше на сапун и афтършейв и гледайки го така, Мери Стюърт за миг трепна. Изглеждаше, сякаш малко се отпуска пред нея преди заминаването си. Тя се чудеше дали защото съжалява, че тръгва, или, обратното, чувстваше се облекчен и това го правеше по-нехаен.

Когато тази нощ легнаха, Бил не се приближи към нея, но някак си, макар и отдалеч, й се стори по-малко суров. Имаше неща, които й се щеше да му каже, за това какво я терзае и какво все още иска от него, ала усети, че въпреки лекото затопляне помежду им, той не беше готов да й помогне да се съвземе. Тя се чувстваше съкрушена, невъобразимо тъжна и зле измамена. Бяха й отнели единствения син, а и Тод на свой ред беше ограбен или ограби себе си от своето бъдеще. Но когато духовете го отнесоха, сякаш взеха с него и родителите му. Би било добре да можеше да излее всичко това пред Бил открито, ала знаейки, че почти няма да го види през следващите два месеца, помисли, че сега не е моментът, нито пък той беше готов. И докато лежеше в своята половина на леглото и мислеше за него, съпругът й заспа, без да й каже нито дума повече или да я обгърне с ръка. Беше казал всичко, което можеше, засега.

А когато на другата сутрин се събуди, бързаше да се организира за тръгване. Позвъни в офиса, затвори куфарите и чантите, взе душ и се избръсна и почти нямаше време да хвърли поглед на вестника, докато закусваше. Беше му приготвила яйца и овесени ядки и пълнозърнестия пшеничен тост, който ядеше всеки ден, и едва тогава отиде да се облече и тя и се появи в ленен черен костюм и блуза на бели и черни райета. Като я видя, му се стори сякаш излязла от страниците на модно списание.

— Заседание ли имаш днес? — попита той, поглеждайки към нея над вестника.

— Не — отвърна Мери Стюърт и усети болка под лъжичката.

— Облечена си страхотно, за да стоиш просто така вкъщи. Навън ли ще обядваш?

Тя не можеше да престане да се чуди защо Бил толкова се интересува, все пак заминаваше за цели два месеца. Какво значение имаше какво ще прави тя днес?

— Не исках да те карам на летището по джинси — каза Мери Стюърт и тогава той вдигна едната си вежда.

— Аз не очаквах ти да ме караш. Имам лимузина, която ще пристигне в десет и половина. Ще взема със себе си и мисис Андерсън. Първо ще минат за нея, всъщност и Боб Милър ще дойде. Ще поработим малко в колата на път за летището. — Не можеха да пропуснат нито един миг. Същински роботи. Или това беше само оправдание, за да се откъсне по-скоро от нея.

— Аз няма защо да идвам, ако ти не искаш — рече тя спокойно.

Той отново взе вестника и продължи да чете.

— Мисля, че няма смисъл. По-лесно е да си кажем довиждане тук. — И по-малко смущаващо. Кой би помислил, че този човек някога я е обичал. Пък и дали е било така. Малкото човещина, която прояви в същата тази стая предишната вечер, изглежда, бе изчезнала, стената отново се беше издигнала и той се криеше не само зад нея, но и зад вестника. — Сигурен съм, че има какво по-добро да вършиш днес. Летището представлява такава лудница по това време на годината, ще ти отнеме часове да се върнеш в града. — Тогава Бил й се усмихна, ала липсваше топлотата. Това беше усмивка, която човек дарява на непознат.

Тя кимна и не каза нищо и когато той се изправи, пъхна чиниите в умивалника и се опита да не се разплаче. Странно беше да го наблюдава как тръгва, извършвайки най-обикновените ежедневни дейности, и преди още да е дошла на себе си, съпругът й беше повикал асансьора и куфарите му бяха на площадката отвън. Беше облечен в светлосив костюм и изглеждаше неустоимо красив. Беше вече безгласно решено, че Мери Стюърт няма да ходи на летището. Тя стоеше в рамката на вратата, наблюдавайки как човекът от асансьора поема багажа му и дискретно отстъпва крачка назад, за да не гледа.

— Ще ти се обадя — рече Бил, заприличвайки отново на дете, и тя едва сдържа сълзите си. Искаше й се да му каже, че не може да повярва, че заминава без един-единствен жест на любов към нея.

— Пази се — прошепна някак с неудобство.

— Ще ми липсваш — отвърна той и тогава се наведе да я целуне по бузата и тя спонтанно го прегърна с две ръце.

— Съжалявам… за всичко… — За Тод, за изминалата година, за факта, че той чувства нужда от двумесечна раздяла с нея. За това, че бракът им беше на парчета в краката им. Имаше толкова много неща, за които да се съжалява, трудно беше да си спомни всичките, но Бил се досещаше.

— Всичко е наред. Ще бъде наред, Стю…

Цяла година не беше я наричал така. А щеше ли и занапред? Тя вече не вярваше. И сега ще бъдат разделени два месеца. Мери Стюърт инстинктивно усещаше, че щяха още повече да се отдалечат един от друг, а не да се приближат. Беше глупаво от негова страна да мисли, че това бе нещото, от което се нуждаеха. То единствено можеше да направи невъзможно повече над пропастта между тях да се хвърли мост в бъдеще.

Той отстъпи крачка назад, без да я целуне, и я погледна с неизмерима тъга.

— Ще те видя след няколко седмици.

Всичко, което тя можа да направи, бе да кимне с глава и тогава сълзите й потекоха по бузите надолу, а асансьорът чакаше.

— Обичам те — прошепна и Бил се обърна. Но само я погледна и кимна. Вратата на асансьора се затвори тихо зад гърба му. Не й беше отговорил.

Когато Мери Стюърт се върна в апартамента, самотата сякаш й отне дъха. Не можеше да повярва колко ужасно беше за нея неговото тръгване, дългото му отсъствие, което предстоеше, и това, че щеше да го види само за два дни. Имаше чувството, че е настъпил краят на нейния брак. Независимо какво казваше той, фактът, че се нуждаеше от време далеч от нея, че вече с нищо не беше способен да отвърне на чувствата й, бе показателен.

Седна на дивана и известно време плака, мъчно й беше за нея самата, след което бавно отиде в кухнята. Постави чиниите в миялната машина и прибра остатъка от закуската в хладилника и когато телефонът звънна, се поколеба дали да отговори. Помисли, че може Бил да се обажда от колата, за да й каже, че е забравил нещо, или може би дори, че я обича. Но когато вдигна слушалката, беше дъщеря й.

— Здравей, мила. — Мери Стюърт се опита да звучи бодро. Не искаше Алиса да разбере колко е нещастна от това, че баща й е заминал без нея. Те бяха изживели достатъчно мъка без оплакванията на Мери Стюърт от брака й, особено пък пред дъщеря й. — Как е Париж?

— Красив, горещ и романтичен — каза тя.

Беше нова дума в речника й и майка й се усмихна, учудвайки се дали няма нов мъж в живота й. Може би дори някой млад французин.

— Позволено ли ми е да попитам защо? — рече предпазливо, все още усмихната.

— О, просто е такъв. Париж е чудесен. Обичам го. Не искам никога да го напусна. — Но трябваше да го направи след няколко седмици. Те щяха да освободят апартамента й, когато Мери Стюърт пристигнеше в Париж.

— Не те упреквам за това — каза тя, загледана към Сентрал парк от прозореца на кухнята. Той беше красив, зелен, ала също така мръсен и пълен с крадци и скитници и решително не беше Париж. — Нямам търпение да те видя — додаде, опитвайки се да не мисли за Бил и заминаването му преди час. Би трябвало вече да е стигнал на летището. Но Мери Стюърт не вярваше, че ще й се обади. Нямаше какво да каже, пък и тя го беше поставила в много неудобно положение с нейния изблик на чувства. Той съвсем ясно бе отправил посланието си.

Междувременно Алиса беше странно замълчала. Майка й дори не бе забелязала.

— Ти вече организираш ли се по малко? — Мери Стюърт я беше помолила да вземе със себе си карти за пътуванията им с кола. Тази част от пътешествието се падаше на Алиса. За останалото се бе погрижил офисът на Бил. — Набави ли карти за морските Алпи? Чух за един страхотен малък хотел близо до Флоренция. — Все още нямаше никакъв звук откъм страната на дъщеря й. — Алиса? Добре ли си? Да не би нещо да не е в ред? — Какво ставаше. Да не би да се е влюбила. Плачеше ли. Но когато проговори, Мери Стюърт разбра, че не плаче. Само сякаш изпитваше някакво неудобство.

— Мамо… имам един проблем…

О, господи!

— Да не си бременна? — Тя беше на близо двадесет години и това щеше да бъде истинско бедствие, пред което Мери Стюърт не би искала да се изправи. Ала ако трябваше, щеше да го преживее заедно с нея.

Но Алиса енергично възрази срещу такова предположение.

— Мамо, за бога! Разбира се, че не!

— Добре, извини ме. Откъде да зная? Тогава какъв е проблемът?

Дъщеря й пое дълбоко въздух и се впусна в един дълъг, сложен разказ, който приличаше на безконечните истории, които разказваше, като беше в трети клас. Накратко, група нейни приятели заминаваха за Холандия и искаха тя да отиде с тях. Някаква рядка възможност, ще пътуват през Швейцария и Германия, ще отсядат у приятели или в младежки общежития, после в Италия, където Алиса бе планирала да се срещне с тях по-късно. Но предишната част на пътешествието била току-що уточнена и според нея това бе шансът на живота й.

— Звучи страхотно. Аз обаче все пак още не разбирам проблема?

Алиса въздъхна. Майка й понякога биваше така задръстена, но поне невинаги, както баща й.

— Те тръгват тази седмица. Ще пътуват два месеца, преди да се срещнем в Капри. Аз бих могла да освободя апартамента сега и да замина с тях, освен ако…

Гласът й се провлече и Мери Стюърт разбра. Тя вече не искаше да пътува с майка си из Европа. Беше до известна степен естествено, но също и огромно разочарование за нея. Това бе всичко, което имаше в момента. Беше се надявала на едно оздравяващо духа пътуване с дъщеря си, с единственото си сега дете.

— Разбирам — рече Мери Стюърт спокойно. — Ти не искаш да пътуваш с мен. — И в миг се сепна от собствените си думи.

— Съвсем не е така, мамо. Аз ще замина с теб, ако ти много искаш. Просто… мислех… това е такава голяма възможност… но каквото ти пожелаеш… — Опитваше се да бъде дипломатична, ала умираше от желание да отиде с приятелите си и Мери Стюърт знаеше, че с тях ще й бъде много по-весело. Не беше честно да я спира.

— Звучи чудесно — каза майка й великодушно. — Мисля, че трябва да го направиш.

— Сериозно ли говориш? Така ли мислиш? Наистина? — Ликуваше като малко дете и скачаше от радост в апартамента си в Париж. — О, мамо, ти си най-добрата. Аз знаех, че ще ме разбереш… но се страхувах, че ще помислиш… че аз… — И тогава Мери Стюърт разбра и нещо повече, ала то не я шокира истински.

— Има ли някой господин, включен в този план? — Бе го доловила в гласа на дъщеря си и се усмихна, макар да изпита също и носталгия.

— Е… може би… но това не е причината, поради която искам да отида с тях. Честно, наистина ще е велико пътуване.

— И ти си страхотно дете и аз те обичам. Дължиш ми едно пътуване през есента. Ще заминем някъде заедно, за няколко дни, преди да тръгнеш за Йейл. Направихме ли сделката?

— Обещавам. — Но Мери Стюърт знаеше, че няма да е същото, тя ще мисли за приятелите си, за започване на учението и за завръщането си у дома. Ще я занимават други неща. Пътуването през Франция и Италия щеше да бъде чудесно за нея, ала обиколката, включваща Холандия заедно с приятели, щеше да е много по-забавна за дъщеря й. А Мери Стюърт никога не се беше колебала да жертва себе си заради децата си.

— Кога тръгваш?

— След два дни, но мога да свърша всичко дотогава.

Те говориха за това как ще изпрати по параход нещата си, за плащанията, които трябва да направи. Мери Стюърт щеше да й преведе пари телеграфически. Каза й с тях да си купи травъл чекове, колко да вземе и разни други подробности по пътуването. И тогава майка й я попита дали все още планира да отиде в Лондон.

— Мисля, че не. Ние въобще няма да ходим в Англия, пък и когато онази вечер говорих с татко, той ми каза, че наистина ще бъде много зает.

Бил избягваше всички, не само жена си, но и дъщеря си. Това никак не успокои Мери Стюърт.

След като свършиха разговора, тя остана загледана навън през прозореца дълго време, наблюдавайки майки и деца да бързат към детската площадка, тичащите деца и седналите по пейките майки, които ги чакаха и си бъбреха. Сега си спомняше онези дни, като че ли бяха вчера. Някои от нейните приятелки ходеха на работа, но тя винаги беше смятала по-важно да бъде вкъщи с децата и имаше късмет, че бе могла да им се посвети изцяло. А сега те си бяха отишли, едното пораснало и тръгнало на пътешествие из Европа с приятели, другото в далечни селения във вечността, където се надяваше един ден да го види отново. Тя вярваше, че това е всичко, за което можеше да се хване в настоящето.

— Грижете се за тях — изпита Мери Стюърт желание да пошепне на майките, които виждаше долу. — Дръжте се близо до тях, докато все още можете. — Всичко беше толкова кратко и в миг свършваше. Както нейният брак. Той също беше свършил. Тя го знаеше със сигурност вече от месеци, но отказваше да се изправи лице в лице с истината, ала когато помисли за начина, по който Бил си бе отишъл, за нещата, които беше оставил неизказани, и за това как се беше извърнал, когато му каза, че го обича, вече у нея не съществуваше никакво съмнение. Дори й липсваше утехата да мисли, че има друга жена. Нямаше никого, бяха той и тя, и фактът, че трагедията ги беше поразила и те не бяха я преживели. Беше животът. Но който и да беше го направил, Мери Стюърт знаеше, че бракът й бе загинал. Всичко, което трябваше да стори, беше да се приспособи. Имаше два месеца да опита да се справи със свободата и да види дали ще й хареса.

Следобед излезе на разходка и размишлява върху всичко това, за пътуването на Алиса с приятелите й, за пребиваването на Бил в Лондон и осъзна, че сега наистина е сама, и без двамата. Тя беше тази, която трябваше да събере счупените парчета, да продължи нататък, да се примири с онова, което Тод беше направил, и да се научи да го преодолява. Таня беше права, не можеше непрестанно да се крие. Може би в края на краищата наистина не бе нейна вината, но дори и да беше, Мери Стюърт не можеше да продължи да носи неговата смърт като покров, който накрая да я убие.

Тя се върна в апартамента и в момента, в който прекрачи прага и остави чантата си, вече знаеше какво трябва да предприеме. Знаеше го от дълго време, но нямаше смелост да го стори. Би предпочела да не го прави сама, ала сега беше моментът. Имаше чувството, че той като че ли я чакаше и одобряваше. Отвори вратата към стаята му и дълго остана така. После дръпна завесите и остави слънчевата светлина да нахлуе. Седна пред бюрото му и взе да отваря чекмеджета, в началото се почувства като натрапник, който рови из книжата на Тод. Имаше писма и документи от изпити, разни спомени от детството и една стара бележка от Принстън за записването му в стола на колежа. Едно по едно прегледа чекмеджетата и отново, сдържайки сълзите си, отиде в кухнята. Там имаше цял вързоп празни кутии, тя ги отнесе в стаята на Тод и когато започна да ги пълни, се разплака. Прекара часове наред в стаята му и телефонът през всичкото време не иззвъня ни веднъж. Бил не се обади. Предполагаше се, че е кацнал в 2:00 призори лондонско време и е бил в „Кларидж“ към 3:30. Той нямаше представа с какво се занимава тя, а й беше казал да прави каквото иска.

Отне й часове да опакова вещите в стаята и когато приключи, не беше останало нищо. Прибрала беше всичките му дрехи в кашони, запази само няколко много специални неща, като скаутската униформа, която намери скътана в отделен шкаф, любимия му кожен жакет, един пуловер, който тя самата някога му бе оплела. Останалото щеше да бъде раздадено, а книжата и книгите му щеше да прибере в едно помещение в сутерена, което използваха за склад. Всичките му трофеи беше оставила наредени на една полица. За тях искаше да намери подходящо място да ги съхрани. Извадила беше от стаята неговите снимки и ги бе разпръснала из апартамента. Като че ли той внезапно бе споделил нещо с тях, беше им оставил някакъв подарък, още един спомен. В своята стая беше поставила една особено хубава снимка на четиримата и една на Тод — в спалнята на Алиса. Беше два часа през нощта, когато приключи. Навън беше тъмно, Мери Стюърт стоеше сама в безупречната бяла кухня. Почти го усещаше до себе си, все още можеше да вижда лицето му, очите му, да чува гласа му така ясно. Понякога мислеше, че започва да забравя, но знаеше, че това никога няма да се случи. Тод означаваше за нея далеч повече от всичките му вещи, взети заедно.

Тя вдигна тъмнозелените кувертюри от леглата и ги сложи в килера, за да ги даде на чистене, и намисли да смени пердетата. Не беше забелязала, че бяха избелели. Тъжно беше да се гледа стаята му празна и разбъркана, пълна с кашони, разхвърляни навсякъде. Като че ли той щеше да се пренася някъде. Но Тод отдавна вече си беше отишъл. Тя беше закъсняла с цяла година да му извади вещите. Беше закъсняла с цяла година да му каже „сбогом“, макар че за онова, което беше важно, го беше направила. Той никога нямаше да бъде забравен и нещата никога нямаше вече да са същите. Изглеждаше, че не след дълго Мери Стюърт щеше да опакова всичко от апартамента.

Огледа се още веднъж за последен път и леко затвори вратата. На другия ден щеше да повика хората от „Добра воля“ да вземат пакетите за раздаване и управителя на прислугата — да прибере книгите долу в сутерена. Пристъпвайки бавно към стаята си, тя мислено прекара всичко от изминалата година през съзнанието си, колко далеч бяха отишли и колко самотен беше всеки от тях. Алиса в Европа с приятелите си, Тод ги беше напуснал, Бил щеше да бъде цялото лято в Лондон. А тя тук изхвърляше спомени и оставяше да си отиде по-голямото й дете, първата й рожба. Дълго гледа портрета му в спалнята им. Очите му бяха толкова големи, ясни и усмихнати. Мери Стюърт още можеше да чуе смеха му. „О, хайде мамо… побързай…“ Беше в мокрия си бански костюм в Кейп Код и тракаше със зъби. Беше се престорил, че души сестра си, закачайки се с нея, и след това бе пробягал половината плаж, грабнал горната част на банския й, а Алиса тичаше след него, притиснала до гърдите си един пешкир и пискайки. Като че ли беше преди хиляда години, когато в живота й имаше нещо повече от спомени и само един празен апартамент.

Мери Стюърт остана в леглото часове, лежеше, сънувайки всички тях, Алиса казваше нещо, поклащайки глава, Тод й благодареше, че му е опаковала нещата. И когато вдигна поглед, видя Бил, как се отдалечава от нея, тя го викаше, но той не се обърна да я погледне, просто продължи да върви.