Даниел Стийл
Ранчото (11)

11.

— Трябва постоянно да проверяваш запасите от AZT^[1] — Зоуи предупреди Сам, докато той подаваше багажа й на носача на летището. — Нямаш представа колко бързо се свършва. Опитвам се да раздавам на хората, колкото мога повече от безплатните мостри. Много е скъпо. — Тя пъхна в ръката на човека бакшиш и билета си, за да може да предаде багажа й. — И в лабораторията трябва да ги подтикваш непрекъснато. Ако ги оставиш, ще влачат нещата до безкрайност. Особено за децата, това може да е пагубно. Ще настояваш да ти пращат резултатите колкото е възможно по-скоро. — Зоуи беше вече много нервна, когато получи обратно билета си, и той я придружи до изхода. Говорейки със Сам, тя се беше леко намръщила в усилието си да не пропусне нищо от онова, което искаше да сподели с него в последния момент.

— Това може да те шокира — рече той внимателно, когато минаваха през детектора за метали, — но аз съм учил в Медицински факултет. Имам диплома и лиценз. Честно. Кълна ти се. — Сам си вдигна ръката като за полагане на клетва и Зоуи нервно се засмя.

— Зная, Сам. Съжалявам. Просто не мога да не го правя.

— Разбирам. Но ти трябва да опиташ и да се отпуснеш, иначе ще получиш инфаркт тук, в момента, и никога няма да стигнеш до Уайоминг. А аз мразя да спасявам хора на такива места, предпочитам да бъда скромен заместник. — Той я подкачаше, тя самата искаше да се отпусне, ала не можеше. Усещаше се толкова виновна, че оставя всички тях и Джейд, съжали, че тръгва, и ако можеше да се откаже, без да се чувства мижитурка, щеше да го направи. Но беше обещала на Таня, а и знаеше, че се нуждае от почивка. Иначе щеше да си остане вкъщи и да ходи на работа. Току-що бе разиграла същото представление у дома с Инге, давайки й инструкции за Джейд, и детето се разплака. Сам трябваше почти да я извлече надолу по стълбите, заедно с куфара й.

— Сега виждам защо не ходиш никъде — каза й той, когато седнаха да чакат да повикат пътниците за излитане. Видя му се пак бледа и си мислеше дали отново не е болна или в стрес и изнервена. Или и двете. Беше доволен, че тя отива във ваканция, и с готовност щеше да я замества. Обичаше да работи за нея и с нея. Но сега с готовност жертваше компанията й за кратко, защото Зоуи явно страшно се нуждаеше от почивка.

Те не отвориха повече дума за нейния личен живот. След първата вечер, която прекараха заедно, Зоуи насочваше разговора все към работата. Но той не се предаваше. Обеща да сготви вечеря за нея и Джейд, когато тя се завърне от Уайоминг, и засега поне беше приела. Зоуи възприемаше това като израз на продължително приятелство, той не.

— Няма да забравяш да посещаваш Куин Морисън, нали? Обещах му, че ще го навестяваш всеки следобед след работа. — Това беше един от любимите й пациенти, сладък мъж на седемдесет и няколко години, който се беше заразил от СПИН след операция на простатата и беше зле.

— Заклевам се — рече Сам. Беше му оставила още десет хиляди инструкции в кабинета. И гледайки я с мила усмивка, той обгърна с ръка раменете й. — Ще проверявам също как е дъщеря ти, да не би помощницата ти да я бие или да прави секс в твоята спалня, докато Джейд гледа телевизия.

— О, господи, не казвай това — изстена Зоуи при мисълта за такава възможност. Никога не беше помисляла, че Инге би могла да направи подобно нещо, и той се засмя на реакцията й.

— Ако не спреш, ще ти дам успокоително. Най-малкото валиум.

— Каква хубава идея — каза тя. Всъщност беше започнала да взема AZT през тази седмица като предпазно средство. Зоуи дълбоко вярваше в профилактиката и я препоръчваше на всички свои пациенти. Беше го казала и на Сам, в случай че приема нови болни. — Аз наистина не биваше да тръгвам на това пътуване — продължаваше тя да се тормози и той предложи да отидат да си вземат по чаша кафе.

— Не познавам друго човешко същество, което повече да го заслужава — заяви Сам сериозно, поръчвайки две капучинота. — Съжалявам само, че не отиваш за две седмици вместо за една. — Но и двамата знаеха, че тя нямаше да може да издържи.

— Може би другата година.

— Това ме впечатлява — отново я подразни той. — Ти наистина ли мислиш, че би могла да го направиш отново? Аз си представях, че това е еднократна сделка в живота ти. — Можеше и да бъде, но не по причините, които Сам имаше предвид, ала Зоуи не каза нищо.

— Ще видим. — Наведена над капучиното си, изглеждаше сдържана. — Зависи колко ще ми хареса.

— Какво има да не му харесваш? — Той беше ходил веднъж до Йелоустоун парк и се беше влюбил в него.

— Зависи колко забавни са каубоите. — Сега тя го дразнеше и на него не му хареса много-много, но от нея беше готов да приеме всичко.

— Велико. Веднъж ми казваш, че ще станеш калугерка, а сега отиваш в Уайоминг да преследваш каубои. Страхотно. Гледай само да не се наложи пак да те замествам. Ще взема да дам на всичките ти пациенти фалшиви лекарства.

— Да не си посмял — засмя се тя.

— Аз също нося каубойски ботуши, знаеш много добре. И мога да си купя една от онези глупави шапки, ако това е, което ти действа. Колкото и да е смешно, не виждам как Дик Франклин би се направил на каубой. — Сам явно се забавляваше, а Зоуи му се усмихваше. Той обичаше да я заяжда за знаменития д-р Франклин.

Сам наистина не го харесваше. Смяташе го за надут, претенциозен. На една среща на педиатрите в Лос Анджелис двамата бяха застанали на различни позиции във връзка с оперативното лечение на рака на гърдата и Франклин бе третирал Сам като новак. А макар самият той да не беше хирург, застъпваше със сигурност стойностни становища. Но Дик Франклин не мислеше така.

— Ще ти донеса една каубойска шапка — обеща му Зоуи и той се захили. Все още не беше приел решението й да отбягва връзки с мъже и имаше намерението да продължи да зачеква този въпрос.

— Само каубой недей да водиш вкъщи.

— Ще ти се обадя — рече тя, когато самолетът приближи до ръкава на изхода. Зоуи пътуваше за Солт Лейк Сити и там щеше да се прехвърли на един по-малък самолет за Джаксън Хоул, Уайоминг. Беше го изчислила точно, за да може да пристигне почти по същото време като Таня.

— Поздрави приятелката си от мен. Ще ми бъде много приятно да се срещнем някой ден.

— Ще й кажа да ти се обади — подразни го пак тя. Всеки на този свят искаше да се запознае с Таня Томас. Беше жената мечта. Но Сам изведнъж стана сериозен, когато Зоуи вдигна чантата си и се приготви да се качи в самолета.

— Грижи се за себе си. Имаш нужда от почивка, госпожице. Използвай времето за себе си. — Тя кимна, трогната от начина, по който я гледаше, ала не можеше да му отвърне със същото, и тогава забеляза той да присвива очи, явно у него напираше някакъв неизказан въпрос. — Току-що се сетих нещо. Ти имаш ли със себе си медицинска чанта? — Беше обезпокоен.

— Да. Защо? Сложих една в куфара си, но я пуснах с багажа. Нужна ли ти е? — Зоуи се огледа наоколо да не би Сам да е видял нещо, което й е убягнало. Въздържаше се да дава доброволна помощ на обществено място, но ако спешно се нуждаеха от нея, винаги го правеше. — Някой да не е ранен?

— Да. Ти. След като аз те ударих с обувката си. Ти си на почивка, глупаче. Мислех си, че ще направиш такова нещо. Искам да я оставиш в куфара си.

— Е, нямам намерение да тичам из ранчото с чантата в ръка. Смятах, че трябва да я имам за всеки случай, ако нещо стане. — Тогава Зоуи го изгледа настоятелно и го попита: — Искаш да ми кажеш, че ти не носиш със себе си такова нещо, когато отиваш някъде? Без нея бих се чувствала изгубена. — Тя знаеше дяволски добре, че е същото и с него. С всички тях беше така.

— Това е друго. Аз замествам. — Сам изглеждаше мило смутен и Зоуи му се засмя. Той я обгърна с ръка и я привлече към себе си. Но знаеше, че тя няма никога да му позволи да я целуне. — Бъди добра за себе си. Забрави всички нас. Аз наистина имам нужда от теб, ще ти се обадя.

— Обещай, че ще го направиш. — Наистина изглеждаше обезпокоена и той кимна. Затова обичаше да оставя пациентите си в негови ръце, защото се отнасяше грижливо и правеше точно каквото искаше тя. Не се опитваше да промени света и да обърне всичко с главата надолу, когато е дежурен. А наистина беше голям лекар и Зоуи го знаеше. Винаги беше считала, че е глупаво Сам да се задоволява с ролята на заместник лекар.

— Обещавам ти, ще ти се обадя, ако възникне нещо — увери я той още веднъж. — А ти ми обещай, че ще си отпочинеш и ще се върнеш с порозовели бузи и понапълняла, дори и да прекараш цялото време в преследване на каубои. Гледай също да хванеш малко слънчев загар и спи много.

— Тъй вярно, докторе. — Усмихна му се, благодари му още веднъж, че поема грижата за кабинета й, и миг след това тръгна бавно към самолета.

И той й маха, докато се изгуби от погледа му. Стоя да гледа самолета как се оттегля от изхода. И преди още да напусне летището, пейджърът звънна и Сам потърси телефон да отговори на обаждането на един от нейните пациенти. И веднага бързо се отправи нататък. А тя през това време беше вече във въздуха, на път за Уайоминг.

Полетът до Солт Лейк продължи малко повече от два часа и после Зоуи трябваше да чака още два часа до следващия самолет. Междувременно се бяха озовали вече в друг часови пояс. Помисли да се обади на Джейд, но я беше страх, че като чуе гласа й, детето може да се натъжи, защото едва беше заминала и то нямаше да разбере къде е. Вместо това реши да изчака, докато стигне в ранчото. Седна в чакалнята на летището, пи кафе, чете вестник, на моменти потъваше в мисли. Толкова рядко имаше време да прави това. Забавляваше я фактът, че предния ден Дик Франклин, за голяма нейна изненада, й се беше обадил. Бил втрещен и много развълнуван, когато получил бележката й. Не я покани да се видят отново, но й каза, че ако се нуждае от нещо, може да го потърси. Оценяваше нейната искреност, макар той да не се тревожел, и я увери, че ще запази тайната й. Попита я как е станало, тя му разправи и Дик отговори, че това не го изненадва. И когато затвори телефона, Зоуи имаше чувството, че вече никога няма да го чуе. Но за нея това беше добре. Сега в живота й нямаше място нито за него, нито за който и да е друг мъж.

Беше истински лукс, просто да седи в самолета без телефони, без пейджъри, без пациенти, без някой да се нуждае от нея или да я иска, без да се напряга да мисли как да им помогне. Колкото и да обичаше работата си, щеше да се наслаждава на ваканцията, която я очакваше. И наистина искаше да възстанови енергията и силите си. Знаеше, че ще й трябват. Имаше твърдото намерение да продължи своята практика до самия горчив край. Беше вече взела това решение. Щеше да даде на пациентите си всичко, което можеше, докато не й останеше нищо. Също и на Джейд. Най-силно я безпокоеше съдбата на детето. Тя нямаше семейство, на което да я остави, нито приятели, достатъчно отговорни да поемат грижата за нея. Възнамеряваше да поговори с Таня, не знаеше какво би казала тя. Но беше поне някаква възможност. Зоуи съзнаваше, че в даден момент трябваше да направи нещо.

Полетът на Джаксън Хоул нямаше закъснение и Зоуи кацна по разписание точно в пет и половина. Нямаше никаква представа къде можеше да бъде Таня по това време, знаеше, че пристига с автобус същия следобед. Беше планирала да я настигне в ранчото, а хотелът беше изпратил кола за нея. Багажът й излезе веднага, шофьорът я чакаше и всичко мина гладко.

Младият мъж, който караше колата, беше с дънки, каубойски ботуши и каубойска шапка и изглеждаше като всеки друг в Уайоминг. Висок като върлина и слаб, с къса руса коса, каза, че името му е Тим, и беше от Мисисипи. Посещаваше университета на Уайоминг в Ларами и през лятото работеше в ранчото. Обичал тази работа заради конете. И докато пътуваха, й разказваше. Но Зоуи едва го слушаше, омаяна от планините. Бяха най-красивото нещо, което някога беше зървала, и следобедното слънце блещукаше по възвишенията в розово и синьо. На самия връх имаше сняг, напомняха й Швейцарските Алпи. Никога не беше виждала такова нещо.

— Възхитителни са нали, мадам? Дъхът ви спира, нали? — Тя напълно се съгласи с него и го остави да бъбри. Той й каза, че имал чичо, който също бил лекар, ортопед, и веднъж наместил ръката на Тим. И при това го направил много добре, защото, когато миналата година той яздил по време на родеото, ръката никак не го безпокояла. Но пък си счупил другата и единия крак. Въпреки това тази година пак щял да участва. Историята наистина имаше местна окраска.

— Тук правят ли родео? — попита Зоуи с интерес.

— Да, мадам. Всяка сряда и събота. Яздене на бикове, коне, малки деца яздят бичета, хвърлят ласо на телета. Били ли сте на родео някога?

— Още не — усмихна се тя, но беше сигурна, че Таня ще иска да отидат. Тя им бе разказвала за родеото в Тексас. — Моята приятелка е от Тексас.

— Зная. — Той леко се смути. — Аз зная коя е тя, но не ни е позволено да говорим за това в ранчото. Мисис Колинс истински се разярява, ако някой направи така, че знаменитостите да се почувстват притеснени, а тук от време на време идват големи звезди. — Тим я гледаше с някаква преданост и Зоуи разбра защо Таня е избрала това място. — Ние никому не даваме никаква информация.

— Сигурна съм, че тя ще оцени подобна дискретност — каза Зоуи мило.

— Предполага се, че те ще пристигнат с автобус всеки момент.

Зоуи не беше сигурна кого има предвид под „те“, освен може би шофьора на автобуса й, но не си направи труда да го попита, и пет минути по-късно той отби от пътя и пое по дълга лъкатушеща алея. След около още десет стигнаха в подножието на някакъв хълм, където Зоуи видя пет-шест сгради, живописно сгушени в основата му, една огромна плевня и грамадни оградени площи, пълни с коне. Навсякъде имаше чудни дървета, сградите бяха безупречно поддържани и високо над тях и оттатък долината бяха кацнали неизменните Тетони.

Тим я заведе да се регистрира, съобщиха й, че мисис Томас още не е пристигнала, но моментално й бе оказано топло гостоприемство. Къщата беше стара и много красива. По стените й бяха окачени глави от антилопи, също и от бивол, по пода бяха пръснати кожи, а огромният прозорец разкриваше великолепна гледка към планините. Имаше също камина, толкова голяма, че висок човек би могъл да застане прав в нея. Изглеждаше много уютно място, да се прекара там дълга зимна нощ, и неколцина от гостите тихо разговаряха в един ъгъл. Жената на рецепцията й обясни, че повечето в момента били по квартирите си, за да се преоблекат за вечерята, която започвала в седем часа.

За нея имаше цяла шепа листчета с информация и една брошура и след като ги получи, Тим я закара до тяхната къща. Твърде скромно беше да се каже, че това бе елегантна къща за петчленно семейство, в който и да е град. Имаше огромна, уютна всекидневна с камина и печка с богата украса, малка кухня и дивани с красиви дамаски. Усещаше се стилът на югозапада, малко нещо от Навахо, но иначе изглеждаше като проект от страниците на „Аркитекчъръл дайджест“, съвсем наскоро създаден от дизайнер. Имаше и три големи спални, всяка с великолепна гледка и дървета пред прозорците.

Беше наистина прекрасно и Зоуи се почувства истински разглезена, оставяйки чантата си, а Тим внесе куфара й. Той я попита коя спалня ще предпочете, но тя пожела да изчака Таня да направи избора. Едната беше малко по-обширна от другите две, ала и трите бяха просторни, удобни и с кралски размер легла, мебели от грубо издялано дърво и камина. За миг й се прииска да скача върху леглата и да пищи като малко дете и цялата грееше от задоволство, когато Тим я остави. Няколко минути тя обикаля от стая в стая, взе си една гола праскова от голямата купа с плодове на масичката за кафе. Видя и поднос с прясно изпечени бисквити и кутия с шоколадови бонбони. Бяха се осведомили от секретарката на Таня за предпочитанията на звездата и бяха набавили всичко. Навсякъде имаше цветя, също и сода, и любимата на Таня бира от корени в хладилника, както и от нейните сладкиши, хрупкави бисквитки и кисело мляко, което тя ядеше на закуска, купища пешкири и любимият й сапун в трите бани.

— Уау! — възкликна Зоуи, оглеждайки всичко наоколо, и седна на дивана в очакване. Гледа новините по телевизията, отвори си от диетичната кока-кола и след десетина минути чу автобусът бавно да пухти по алеята. Времето бе изчислено перфектно. Зоуи беше застанала на входната врата като господарка на къщата, за да приветства Таня, когато тя се появи, и веднага, щом я зърна, се затича към нея. Двете бяха здраво притиснати в прегръдка и в миг Зоуи забеляза през рамото й, че от автобуса слиза и някой друг. И изведнъж се стресна, но не толкова, колкото Мери Стюърт. Тя замръзна на мястото си и не знаеше да се върне ли с колата, или да тръгне пеша назад по алеята. Вместо това просто остана там, втренчена в Таня. И когато те със Зоуи отстъпиха крачка назад, Мери Стюърт ги гледаше с гняв.

— Не мога да повярвам, че сте направили това! — Обърна се и към двете, но дори и тя трябваше да признае, че Зоуи изглеждаше наистина изненадана. Беше ясно, че не е знаела.

— Тя няма вина за това — бързо каза Таня, Том беше вече започнал да сваля багажа им. — Вината е само моя. Нека да ви обясня какво се случи.

— Не се безпокой — рязко реагира Мери Стюърт. — Аз си тръгвам.

Том беше изненадан и погледна към Таня въпросително. Но тя беше твърде заета с приятелките си, за да му отговори.

— Не е честно, Мери Стюърт. Не прибързвай. Не сме били заедно толкова дълго време… аз просто мислех…

— Ти просто не трябваше да мислиш. След годината, която преживях, не мога да разбера как можа да ми причиниш това. Гадно е и ти го знаеш. — Беше страшно ядосана и Таня я слушаше със сълзи в очите, разбирайки, че постъпката й е била егоистична. Толкова й се искаше и двете да бъдат с нея. Наистина се беше тревожила през всичкото време, откакто бе взела решението. Но все пак бяха минали повече от двадесет и една години, това е доста дълъг период, за да ги измъчват още старите им рани.

— Съжалявам, Мери Стюърт — каза Зоуи спокойно. — Аз във всеки случай не трябваше да идвам. Имам толкова много работа в Сан Франциско, оставих и малко дете вкъщи. По-разумно за мен е да си тръгна. Въобще не биваше да идвам. Ще взема самолет обратно след вечеря. — Говореше спокойно и мило, през изминалите две десетилетия бе прекарала доста време с хора много болни, много нещастни, често пъти раздразнени, дори ненормални и беше способна да разговаря разумно дори и когато собствените й емоции я задушаваха.

— Няма нужда да го правиш — каза Мери Стюърт, опитвайки се да обуздае нервите си, изведнъж усетила, че се държи грубо, но беше така зле изненадана и моментът беше толкова тежък. — Аз ще съм много щастлива да отлетя обратно за Ню Йорк утре рано сутринта. — Ала беше готова да признае, че това е голямо разочарование за нея.

— И двете сте едни сръдливки — почти проплака Таня. — Не мога да повярвам, че позволявате тази глупост да ви трови цели двадесет години. Ние сме вече почти на четиридесет и пет, за бога. Нямате ли друго, за което да мислите, ами се мръщите за нещо, станало, когато бяхме още деца? Боже мой, аз всеки ден се натъквам на толкова много мръсотия, не мога да си спомня дори какво се е случило миналата седмица, камо ли преди двадесет и една години. Оставете ме да си отдъхна, хора. — Застанала срещу тях, тя продължаваше да ги гледа, а Мери Стюърт и Зоуи се наблюдаваха една друга. В това време Том внесе куфарите им в къщата. Той предвиждаше да остане в хотел в Джаксън Хоул, за да бъде на разположение, ако Таня реши да го повика по телефона да ги заведе на някоя екскурзия. Но се чудеше какво ще правят сега. — Можем ли поне да влезем вътре да разискваме всичко това? — попита Таня обидена и сърдита и двете жени я последваха. Том нареди хранителните продукти в кухнята и ги остави сами.

И трите стояха като на тръни в дневната и Таня се чудеше какво да предприеме.

— Няма ли поне да седнете? Страшно ме изнервяте — каза, крачейки напред-назад из стаята. Зоуи я погледна. Тя бе една година по-възрастна от тях, но и трите изглеждаха страхотно. — Вижте какво — поде Таня, когато те седнаха, — аз навярно не биваше да го правя, моля да ме извините. Беше глупава, хлапашка постъпка, но си мислех, че можем отново да се съберем трите заедно. Вие ми липсвахте. Нямам други приятелки като вас. Никой друг в целия този свят не го е грижа за мен, абсолютно никой. Нямам съпруг, нямам деца, нямам дори и заварени деца вече… Всичко, което имам, сте вие… и единственото, което исках, беше отново да бъде, както преди… това е всичко… може би бях луда… но бих желала поне да опитате.

— Ние и двете те обичаме — каза Мери Стюърт спокойно, мъчейки се да си възвърне нормалното състояние. — Поне аз, а съм сигурна, че и Зоуи, иначе не би дошла. Не сме се озовали тук само за прекрасния изглед и за каубоите. — Зоуи се усмихна на думите й. — Но ние не се обичаме една друга, Тан. Това е проблемът. Мисля, че ще бъдат твърде тежки тези две седмици, ако ги прекараме всички заедно.

Зоуи кимна и Таня бе още повече разочарована. Беше очаквала някаква реакция, но не и двете да настояват да си тръгнат. Тогава осъзна, че идеята й е била наистина глупава. Щеше да е много по-добре, ако бе отправила покана или само към Мери Стюърт, или само към Зоуи, а не да предприема такова рисковано начинание.

— Какво ще кажете поне за тази нощ? Целия ден сме пътували с кола и двете сме капнали. — Тя говореше за себе си и Мери Стюърт и се обърна към Зоуи. — Ти си сменяла два полета само за да стигнеш дотук, и изглеждаш изморена… изглеждаш много добре — поправи се начаса, — но видът ти издава умора. В края на краищата вече не сме деца — подкачи ги Таня, ала никоя от тях не се засмя. И двете мислеха как да постъпят. — Защо да не можем да останем поне за тази нощ и после от вас зависи какво ще правите. Няма да ви се противя и ако и двете сте сърдити и ми кажете да ви се махам от очите и си тръгнете, грешката е моя. Но тогава и аз ще си вървя. Няма да стоя тук сама две седмици. Ще бъде твърде депресиращо за мен. — Беше красиво място и бе срамота да се пропилее ваканцията.

Зоуи проговори първа.

— Аз ще остана тази нощ. Ти си права. Връщането обратно е трудна работа, дори не съм сигурна, че тази вечер има обратен полет. Това не е летище Кенеди. — Усмихна се към Таня и погледна колебливо към Мери Стюърт. — Това устройва ли те, Стю? — От устата й лесно се изплъзна някогашното име, с което я назоваваше.

— За мен е добре — отвърна Мери Стюърт учтиво. — Аз ще се върна в Ню Йорк утре сутринта.

— Не, няма — отсече Таня безцеремонно, — ти ми обеща да прекараш една седмица с мен в Лос Анджелис. — Беше започнала сериозно да се безпокои. Смяташе, че Мери Стюърт е неразумна, но знаеше колко дълбоки са раните от миналото.

— Аз ще летя утре — заяви Зоуи съвсем делово и Таня реши засега да изчака. Щяха да останат за нощта, това беше едно начало и може би някакво чудо щеше да се случи до сутринта.

— Кой коя спалня иска? — попита, сваляйки шапката си и хвърляйки я на закачалката. В стаите имаше всичко, което можеха да си представят. Закачалки за дрехи, обувалки за ботуши, ръкавици, ако утрините са студени, пончо за дъжд в случай на буря. Всичко беше удобно и луксозно, за всичко бе помислено. Дори Таня не беше виждала такова място. — Много ми харесва тук — каза тя с предпазлива усмивка и този път и Мери Стюърт, и Зоуи се присъединиха към мнението й. Въпреки изненадата, че отново са заедно, трябваше да признаят, че ранчото беше приказно, а тяхната къща — най-доброто, което можеха да си пожелаят.

— Специално за теб ли правят всичко това, Таня? — попита Зоуи. — Или всеки гост е третиран така? — Съмняваше се, никога не беше виждала такова изпипване до най-дребните подробности, включително и едва ли не всяко списание, за което биха се сетили.

— Предполага се, че всички къщи са такива — рече тя и си наля от любимата бира. — Обадиха се на секретарката ми тази седмица, преди да замина, да питат какво обичам да ям и да пия, да чета, какъв сапун харесвам, колко възглавници и пешкири бих желала, какви видеофилми, нуждая ли се от факс в стаята си, а аз помислих и за това какво вие предпочитате. Ако искате още нещо, само ми кажете.

— Това място е удивително — възкликна Мери Стюърт, когато обиколи и трите спални, и на връщане почти се сблъска със Зоуи.

— Как си ти, Стю? — попита Зоуи грижливо и погледът й стресна Мери Стюърт. В него имаше много мъка и болка.

— Добре — отвърна тя меко, искайки да я запита за нейния живот през последните двадесет години. Но вече знаеше от Таня за клиниката.

— Съжалявам за твоя син — прошепна Зоуи и инстинктивно докосна ръката й. — Таня ми каза… толкова е несправедливо… аз непрекъснато се сблъсквам с това, никога не е справедливо, но особено на неговата възраст. Наистина съжалявам.

— Благодаря ти, Зоуи — отрони Мери Стюърт с овлажнели очи и отмести погледа си настрана. Не искаше Зоуи да види сълзите й, ала тя беше усетила и се отдалечи, за да не я обиди.

— Решихме ли вече, кой в коя стая ще се настани? — Таня се върна в дневната и забеляза, че Мери Стюърт плаче, зачуди се дали не са се спречкали, но никоя не изглеждаше сърдита, тогава се досети, че е за Тод, и когато повдигна веждата си, Зоуи й кимна.

Накрая всяка от тях си избра стая. Малко по-голямата имаше вградена в пода вана тип „Джакузи“^[2] и Зоуи и Мери Стюърт настояха Таня да я вземе, макар че тя с удоволствие би я отстъпила. Накрая им каза, че могат да използват ваната по всяко време, когато пожелаят, но те й напомниха, че тръгват на другата сутрин. Таня едва се сдържа да не им заяви, че са отвратително упорити. Просто си влезе в стаята да се преоблече за вечеря и двете жени след минута направиха същото.

Зоуи звънна по телефона вкъщи и разбра, че всичко е наред. Когато се обади, Джейд вечеряше, Инге я увери, че няма проблеми, и даде слушалката на момиченцето, то дори не плака, когато чу майка си. Понечи да повика Сам чрез пейджъра, само да разбере как вървят нещата, но реши да не го прави. Достатъчно го търсеха по този начин нейните пациенти, не беше нужно и тя да го безпокои.

Малко преди седем се срещнаха в дневната. Таня беше облечена в тесни черни панталони от велур и обшита с мъниста каубойска риза, русата й коса бе леко прикрепена отзад с черна панделка. Носеше високи, черни каубойски ботуши от чортова кожа, които бе купила специално за случая. Зоуи беше с джинси, мек пуловер в бледосиньо и туристически ботуши, а Мери Стюърт — в сиви памучни панталони, бежов пуловер и мокасини „Шанел“. Както винаги, макар и напълно различни, те изненадващо добре се съчетаваха. Помежду им съществуваше някаква невидима връзка, като оплела ги мрежа, която сега, при разрива между Зоуи и Мери Стюърт, беше по-силна от самите тях. И Таня знаеше, че ако бяха честни една към друга, щяха да признаят, че я има. Тя специално я чувстваше, усещаше ги близки, сякаш невидима нишка се увиваше около тях и ги притегляше. Като влезе в дневната, Мери Стюърт разпитваше Зоуи за клиниката и тя оживено й разказваше.

— Какво невероятно начинание — възкликна Мери Стюърт с възхищение, но когато тръгнаха за трапезарията и двете потънаха в мълчание, сякаш се бяха сетили, че не се предполага да си приказват една с друга. Веднъж обаче седнали на масата, разговорът отново тръгна. Таня продължително говори за предстоящото концертно турне и за филма, за който щеше да сключи договор, и силно ги впечатли и ентусиазира. И двете явно много я обичаха и имаха желание да я закрилят.

Масата им бе в ъгъла на залата и макар да забелязаха към тях да се отправят любопитни погледи, никой не дойде да иска автограф или да ги заговори, освен шефката на ранчото, Шарлот Колинс, която ги приветства с „Добре дошли“.

Беше забележителна жена с широка усмивка и проницателни сини очи, които сякаш виждаха всичко и държаха под контрол всяка стая и всеки посетител. Тя знаеше точно какво прави всеки неин подчинен по всяко време и от какво се нуждаеше всеки гост в съответния момент. И успяваше някак да координира двете неща до ента степен. Таня беше впечатлена от цялата организация, както и останалите, и й го казаха.

— Е, надяваме се, ще сте доволни от престоя си тук. За нас това е много важно. — И нито Мери Стюърт, нито Зоуи посмяха да я питат за разписанието на самолетите или да й съобщят, че си тръгват на другата сутрин.

— Ще се поинтересувам на рецепцията утре след закуска — рече Мери Стюърт, след като Шарлот Колинс се отдалечи. Винаги можеше да прелети до Лос Анджелис и да прекара една нощ в Бевърли Уилшир или в Денвър. А Зоуи просто щеше да се върне у дома по същия начин, по който бе дошла.

— Не желая да говорим за това сега — заяви Таня строго. — Искам вие двете да размислите. Наистина ли имате толкова много приятелки, та можете да си позволите да загубите тази, с която е свързана половината от живота ви? — Но онова, което ги бе разделило, беше доста брутално и Таня го знаеше. Ала не искаше студенината да трае вечно. След двадесет и една години те имаха правото да сложат точка. Нуждаеха се твърде много една от друга, за да продължат да упорстват.

След това разговаряха за други неща, за Алиса, за Джейд, но не за Тод. И нито Мери Стюърт, нито Таня споменаха за съпрузите си. Говориха за пътувания, за музика, за приятели, за книги, които харесваха, и за клиниката на Зоуи и тогава някак неусетно преминаха към спомени от колежа. Хората, които най-много бяха мразили, тези, които им бяха смешни, такива, които бяха срещали по-късно, и разните чешити, каквито ги имаше между тях. Доста от онези, които познаваха от ранните години в училище, бяха загинали във Виетнам точно преди подписването на мирния договор. Беше изключително тежко да загубиш приятели в последните часове на войната, но се случва. А други бяха умрели след това. Няколко души от техния клас бяха починали от рак и се оказа, че Зоуи знае за това. Тя го беше научила от медицинските среди или чрез приятели, или може би, защото живееше в Сан Франциско, а много от съучениците им никога не бяха напускали града. Оттам до Бъркли беше съвсем близо. През цялото време обаче никой не отвори дума за Ели. На връщане към къщата те все още говореха за други свои приятели и едва когато влязоха в дневната, Таня го изрече. Знаеше, че Ели е в ума на всяка от тях и ще им стане по-леко, ако просто я споменат. И го направи.

— Знаете ли, може би е странно, но след всички тези години тя все още ми липсва. — Последва дълга пауза и тогава Мери Стюърт кимна.

— Да, и на мен — призна тя с мек глас. В известно отношение Ели беше сърцето и душата на групата им, макар да бе най-кротката измежду тях. Беше момиче, което би сторило всичко, за да предизвика смях, например да се появи на парти с намазано с бяло лице. Вършеше налудничави дребни неща и винаги ги караше да се смеят, а после стана причина да плачат. Тя разби сърцето на всяка от тях, особено на Мери Стюърт. Те бяха най-добри приятелки и живееха в една стая. И трите седяха замислени за нея, когато Зоуи наруши тишината.

— Бих искала тогава да знаех каквото зная сега — каза тя мило на Мери Стюърт. Таня ги наблюдаваше. — Нямах право да ти наговоря всички онези неща. Не мога да повярвам колко млада и глупава съм била. Често съм мислила за това. Дори едва не ти написах писмо веднъж, когато мой пациент се самоуби. Беше като Божие наказание затова, че бях така жестока и разярена спрямо теб. Като че ли той се опита да ме научи на всичко, което не бях научила от Ели, че никой не е имал вина, че не сме можели да я спрем, даже да сме се опитали. О, можехме, но за кратко. Не и ако това е било наистина, което е искала. Аз бях толкова дяволски невежа. Продължавах да мисля, че някой от нас трябваше да я е видял, по-точно ти, защото беше най-близко до нея. Недоумявах как така ти не знаеш, че тя гълта хапчета и пие. Трябва да го е правила месеци наред и предполагам от това си отиде. Но Ели получи точно каквото искаше. — Слушайки думите на Зоуи, Мери Стюърт започна да плаче. Като че ли й говореше за Тод, без да го подозира. Таня нежно я обгърна с ръка. — Трябваше да ти напиша писмото, Стю — продължи Зоуи и в нейните очи проблеснаха сълзи. — Не съм си простила за онова, което ти казах, и предполагам и ти не си ми простила. Не те обвинявам — додаде тя тъжно. Това ги беше разделило. Зоуи беше зла с Мери Стюърт, бе й се гневила дни наред и дори на самото погребение отказа да седне до нея. Кореше я, че не е съумяла да спре Ели, и Мери Стюърт беше сломена от обвиненията и й беше повярвала. Отне й години да преодолее у себе си усещането, че не е успяла да спаси живота на приятелката си. Това беше почти като да я бе убила. И тогава всичко се стовари обратно върху нея с Тод, като че ужасът никога не беше свършвал. Само че сега беше още по-лошо, защото този път я обвиняваше Бил, а не Зоуи. — Толкова съжалявам — промълви Зоуи, прекосявайки стаята, за да седне до нея. През цялата вечер исках да ти го кажа. Макар и утре сутринта двете да заминаваме, аз не бих могла да продължа да живея, ако не ти доверя, че съм осъзнала колко много сбърках и колко бях глупава. Ти беше права да ме мразиш всички тези години и аз наистина съжалявам. — Изрече последните думи, плачейки. За нея сега беше важно да признае своите грехове и да се помири с хората, които беше наранила. А те не бяха много.

— Благодаря ти — задави се Мери Стюърт в изблик на плач, когато тя я прегърна, — но аз винаги съм мислила, че ти беше права. Как можах аз да не узная какво прави Ели? Как можах да бъда толкова сляпа? — Бяха същите въпроси, които си беше задавала след смъртта на сина си. Смъртта на Тод в много отношения наподобяваше тази на Ели. Беше като повтарящ се кошмар. Само нямаше събуждане от него. Сякаш продължаваше вечно.

— Тя беше много прикрита и искаше да умре — каза Зоуи простичко. — Практиката й я беше научила на много неща през последните две десетилетия. — Ти не би могла да я спреш.

— Иска ми се да можех да повярвам в това — рече Мери Стюърт тъжно, сякаш недоумяваше дали говореха за сина й, или за нейната съквартирантка.

— Зная — настоя Зоуи, така твърдо поддържайки сегашната си позиция, както тогава противоположната. — Тя не е допуснала ти да разбереш какво прави. Иначе можеше да я спреш.

— Бих искала да бе така — каза Мери Стюърт, загледана в ръцете си, положени в скута й. Таня я наблюдаваше загрижена. — Иска ми се да бях знаела и за двамата. — Тя вдигна очи към приятелката си и те съзряха болката, стаена в тях.

— Двамата кои? — Зоуи беше смутена, ала Мери Стюърт не й отговори. — Мери Стюърт? — Тя погледна към нея и тогава разбра. Имаше желанието да умре за нея и за двете. Едва сега започна да прозира мъката, през която бе преминала. Още по-голяма на фона на далечния спомен за Ели. Като че ли беше изживяла всичко отново, но многократно по-страшно сега за нея. Зоуи започна да хълца в пристъп на плач, разбирайки какво се бе случило. — О, господи — изстена тя, сграбчила старата си приятелка, и двете плачеха. — О, господи… Стю… така съжалявам…

— Беше толкова ужасно — изплака Мери Стюърт, — толкова страшно… и Бил ми каза същите неща, както и ти. — Продължаваше да плаче, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. Но Мери Стюърт знаеше, че то беше разбито отдавна. — Бил все още ме обвинява — обясни тя, — мрази ме. Сега е в Лондон, без мен, защото не може да понася да ме гледа, и аз не го коря. Той смята, че аз съм убила сина ни, или поне, че съм го оставила да умре… точно както мислеше ти за Ели.

— Аз бях глупачка — каза Зоуи, като продължаваше да държи Мери Стюърт в прегръдките си, но това беше малка утеха пред лицето на онова, което се бе случило. — Бях на двадесет и две години, без какъвто и да е опит. Бил би трябвало да знае по-добре.

— Той е убеден, че аз съм можела да предотвратя трагедията.

— Тогава някой трябва да му каже истината за самоубийствата, Стю, ако синът ти наистина е искал да го стори, дивите коне не биха го спрели. Ако го е желаел, той никога не би те предупредил.

— Действително не го направи — каза тя с мъка, издухвайки носа си в салфетката, която Таня й подаде.

Зоуи се облегна назад и отново я прегърна.

— Не можеш да обвиняваш себе си. Трябва да се опиташ да приемеш случилото се. Колкото и да е ужасно, ти не би могла да го промениш. Сега е по-добре да продължиш напред, иначе ще унищожиш себе си и всичко около себе си.

— Всъщност ние вече го направихме. — Тя издуха пак носа си и през сълзи се усмихна унило към приятелките си. — От нашия брак не остана нищо. Абсолютно нищо.

— Е, не е останало, защото той те обвинява. Някой трябва да говори с него.

— Моят адвокат, може би — отбеляза Мери Стюърт с мрачна усмивка. Засмяха се и приятелките й. Сега тя приличаше малко повече на себе си. Таня държеше едната й ръка, Зоуи другата. — Аз май вече реших да се разделим. Ще му го съобщя, когато се върне от Лондон.

— Какво прави той там? — Зоуи беше любопитна. Не смяташе, че живеят в Англия.

— Води се голям процес, ще трае два-три месеца, но не ме остави да отида с него.

Зоуи вдигна едната си вежда и доби онзи дързък вид, който добре познаваха. През последните двадесет години беше поомекнала, ала все още си оставаше пиперлия.

— Да не се е забъркал с някоя?

— Всъщност мисля, че не е. Не сме правили любов цяла година, от нощта, преди Тод да умре. Оттогава не ме е докоснал. Това е своего рода крайно, мълчаливо наказание. Направо го отвращавам. Но все пак смятам, че няма друга. Това може по-лесно да се разбере, отколкото случилото се.

— Не съвсем. — Зоуи изглеждаше повече наострена, отколкото състрадателна.

— Някои хора направо се сковават след травма като тази. Доста типично. Чувала съм го. Не е обаче терапевтично за един брак.

— Наистина не е — усмихна се бегло Мери Стюърт. — Както и да е, аз окончателно съм решила какво да правя със себе си. Той във всеки случай никога няма да ми прости и аз може би ще го преживея. Да остана с него, е все едно да живея всеки ден с вината си, а аз просто не мога да го направя.

— И не бива — каза Зоуи спокойно. — Той или трябва да се отнесе честно, или ти да си отидеш. Мисля, че постъпваш правилно. — Говореше делово. — А дъщеря ти?

Мери Стюърт въздъхна.

— Не бих се учудила, ако ме обвини за развода. Тя не може да разбере колко гадно баща й се отнесе към мен. Мисли просто, че той е твърде зает. И аз така смятах в началото. Но той ми даде ясно да разбера какво чувства. Аз не мога да остана повече там само заради Алиса или дори заради него. Сега не съм му даже съпруга. Ние не разговаряме, не ходим никъде, той не желае да бъде с мен. И само да видите как ме гледа, като бит.

— Махни се тогава — рече Зоуи твърдо. Не се бяха виждали от двадесет години, а изведнъж се почувстваха, като че ли са върнали часовника назад, до началото.

— Ти ще си по-добре без него, щом те прави нещастна — намеси се Таня мило. — Аз го преживях. И ти би могла. На всички ни се случва.

— Женени сме от двадесет и две години. Невероятно е да гледам как всичко излита през прозореца.

— Звучи ми, като че ли вече е станало — каза Зоуи честно.

Таня кимна, а Мери Стюърт не можеше да не се съгласи. Дори сега, след като беше заминал, той почти не й се обаждаше. И когато говореха, бързаше да приключат, защото чувстваше неудобство. Напоследък тя беше започнала да му изпраща факсове, както направи и тази вечер, като пристигнаха, просто за да потвърди местонахождението си. Но Бил отново не отговори.

— Ти си все още млада — каза Таня насърчително, — можеш да срещнеш друг и да заживееш нов живот с някой, който желае да бъде с теб.

Мери Стюърт кимна, желаейки да им вярва. Ала не можеше да си представи мъж, който някога да пожелае да бъде с нея, имайки предвид отношението на Бил.

— Струва ми се, че е време да продължиш напред — потвърди Зоуи и Мери Стюърт се съгласи. Просто не искаше да приеме факта, че се е стигнало дотам след толкова години. Страхуваше се да му каже, да си опакова нещата, да съобщи на Алиса, че ще се развеждат. Всичко беше толкова трудно и тя потръпна само при мисълта, че би могла да ходи на срещи с други мъже. Просто нямаше да го понесе. Но то беше същата лодка, в която плуваше и Таня, само дето тя бе Таня Томас, и Мери Стюърт й го каза.

— Шегуваш ли се? Аз не съм се срещала с никого, откакто Тони замина. Всички ги е страх от мен като от чума. Никой няма да ме покани да излезем, освен може би някой загубен фризьор, за да каже, че е бил с мен. Също като Еверест. Никой не живее там, но целият свят е готов да се похвали, че го е изкачил. — И трите се разсмяха на това, а Мери Стюърт не знаеше дали се чувства по-добре, или по-зле. Но самият разговор за нейните планове направи всичко да изглежда така окончателно. В известна степен приличаше на предателство спрямо Бил, защото той дори не знаеше какво тя замисля. Ала беше действително, беше това, което чувстваше и смяташе да предприеме в края на лятото. Сега поне имаше време да помисли, докато той е в Англия.

Дълго седяха и разговаряха. Не решиха нищо, но приятелството им беше възстановено и никоя от тях повече не спомена за заминаване на другата сутрин. Извинението на Зоуи означаваше много за Мери Стюърт. А Зоуи беше дълбоко развълнувана, осъзнавайки, че нейните думи бяха измъчвали приятелката й през всичките тези години, още повече, след като собственият й син бе извършил самоубийство. Животът беше понякога толкова жесток. Винаги я плашеше, а същевременно беше много благосклонен към други. И на сутринта, когато телефонът звънна още по тъмно, отговори Зоуи. Беше свикнала светкавично да се събужда от телефонен звън през нощта, а Таня и Мери Стюърт още спяха.

— Ало?

— Зоуи? — Беше Сам и тя моментално помисли за Джейд и я обхвана паника… апандисит… синдром на внезапна детска смърт… земетресение…

— Джейд добре ли е? — Това бяха първите думи, които излязоха от устата й. Като че ли я беше родила самата тя, обичаше я, както всяка рождена майка, и имаше същите инстинкти.

— Детето е добре. Съжалявам, ако съм те изплашил. Но ми се искаше да ти се обадя. — Не обичаше да й съобщава лоши новини, ала знаеше, че тя няма да му прости, ако не й каже. — Куин Морисън почина преди час. Отиде си в мир и семейството му беше при него, направих всичко, което можах. Просто сърцето му не издържа повече. — В известна степен това беше спасение за него и Зоуи го знаеше. Но все пак се натъжи, и се разплака. Зоуи плачеше за всички, възрастни, млади и особено за децата. Куин Морисън поне бе на седемдесет и четири, беше имал пълноценен живот и СПИН-ът беше помрачил и разбил само последната му година. И все пак тя беше тъжна, с усещане за загуба и чувство, че е победена. Беше познато за нея, изгубваше толкова много пациенти в борбата си със страхотния убиец. — Ти добре ли си? — попита Сам угрижен.

— Аз съм добре. Само съжалявам, че не бях там.

— Знаех, че ще е така. Затова се обадих. Той каза, че се радва, че си отишла в Уайоминг.

Това я накара да се усмихне. Беше точно такъв. Цялата година не спря да я убеждава да се омъжи и да има деца.

— Останалите добре ли са?

— Питър Уилямс имаше тежка нощ. Прекарах един час в дома му, преди да отида при Куин. Отново развива пневмония. Тази сутрин ще го приема. — Беше едва тридесет и една годишен. Именно това бе ужасяващото в неговия случай, че беше толкова млад.

— Изглежда, си имал доста наситена нощ.

— Обикновена, бих казал — рече той усмихнат. На него му допадаше. Затова беше следвал. — А какво става с теб? Забавляваш ли се? Срещна ли се вече с каубои?

— Само с един. Който ме взе с кола от летището. Около дванадесетгодишен и три метра висок, едно момче от Мисисипи. Тук е невероятно, наистина много ми харесва.

— А как е приятелката ти?

— Добре. Изненада ме. Поканила е и другата ни съученичка от Бъркли. Това е дълга история, но ние двете не бяхме си говорили цели двадесет години. Тя беше готова да вземе следващия самолет обратно за Ню Йорк, когато ме видя. Ала мисля, че се сдобрихме. Аз се държах с нея като истинска глупачка преди двадесет години, никога не съм могла да си го простя. И наистина беше чудесно, че най-сетне загърбихме всичко.

— И ти май си била заета, а? — подкачи я той мило.

— Да, струва ми се.

— Добре. Сега се върни да спиш. Съжалявам, че те събудих толкова рано. — В Ню Йорк беше пет и половина сутринта и той се канеше да си ляга. Но искаше тя да узнае за Куин Морисън колкото може по-скоро.

— Благодаря ти, че ми се обади, Сам. Наистина оценявам жеста ти. Сигурна съм, че ти си направил всичко възможно за него. Би било същото и аз да бях там. — Беше мило от нейна страна да го каже и той й бе благодарен. Беше добра жена.

— Благодаря ти, Зоуи. Пази се, ще ти се обадя скоро пак. — Но когато затвори, му стана мъчно за нея. Имаше толкова много неща, които искаше, на които се възхищаваше, а не можеше да се доближи до нея. В същото време усещаше нейната самота. У Зоуи се долавяше някаква страшна уязвимост, ала тя се криеше някъде и той започваше да се съмнява дали някога ще я намери.

В същия момент, когато Сам си легна, Зоуи стоеше в дневната в Мууз, Уайоминг, и наблюдаваше слънцето да се издига над планините. И по страните й бавно се стичаха сълзи, от божествената красота, която пълнеше очите й. Мислеше си за Куин Морисън и за живота, който бе водил. Беше й жал, че бе издъхнал. Скърбеше за много хора, които умираха. В живота имаше толкова скръб… Ели… и Тод… и толкова много мъка, и в същото време тази поразяваща красота. И внезапно се почувства доволна, че е дошла тук. Каквото и да се случеше, един път в живота си бе видяла слънцето да изгрява над тези величествени възвишения. В такъв момент беше невъзможно човек да не помисли, че съществува Господ. Зоуи се върна на пръсти в стаята си, мислеше за Сам и съзерцаваше планините навън.