Джон Гроган
Марли и аз (9)

Глава 8
Битка на воли

Марли още не беше навършил шест месеца, когато го записахме на уроци по послушание. Бога ми, наистина имаше нужда от тях. Въпреки успеха с носенето на пръчки, той се оказа труден ученик, невъзприемчив, див, постоянно разсеян, жертва на безграничната си енергия. Започнахме да осъзнаваме, че не е като другите кучета. „Хлопаше му дъската“, както се изрази баща ми, скоро след като Марли се опита да практикува брачни отношения върху коляното му. Нуждаеше се от професионална помощ.

Ветеринарният доктор, при когото ходехме, ни каза за един местен клуб, където се обучаваха кучета и се провеждаха основни занятия по послушание във вторник вечер на паркинга зад сградата на арсенала. Инструкторите бяха доброволци от клуба и работеха безплатно — сериозни любители на кучета, за които се предполагаше, че са успели в най-висша степен да променят поведението на своите питомци. Курсът включваше осем урока и струваше петдесет долара, което за нас беше добра сделка, особено като се има предвид, че Марли беше в състояние да унищожи обувки за петдесет долара само за тридесет секунди. Клубът гарантираше, че след завършването на курса ще се приберем у дома с една втора Ласи. При записването се запознахме с дамата, която щеше да води нашия клас. Беше строга, делова инструкторка, която вярваше в теорията, че няма непоправими кучета, а само слабохарактерни и некадърни собственици.

Първият урок като че ли потвърди правотата й. Преди още да сме излезли от колата, Марли съзря кучетата, които се събираха заедно с господарите си на асфалтираната площадка.

Купон! Той ни прескочи, измъкна се от колата и се спусна натам като стрела, повлякъл повода след себе си. Втурваше се от едно куче към друго, душеше интимни части, вдигаше крак да пусне по някоя капка и обилно пръскаше слюнка. За Марли това беше празник на миризмите — толкова много гениталии, толкова малко време — и той се възползваше от момента, като се стараеше да запази преднината си, докато тичах след него. Накрая успях да го приближа и с един гигантски скок застъпих здраво повода с двата си крака. Той спря толкова рязко, че за момент се притесних, да не би да съм му счупил врата. Отскочи назад, падна по гръб, замята се и ме погледна с оцъклени очи като наркоман, който току-що се е надрусал.

Междувременно инструкторката ни гледаше с поглед, който едва ли щеше да бъде по-унищожителен, ако се бях съблякъл и танцувах гол на площадката.

— Заемете мястото си, моля — каза тя кратко и като видя, че и двамата с Джени дърпаме Марли, добави:

— Трябва да решите кой ще го обучава.

Започнах да обяснявам, че и двамата искаме да участваме, за да може всеки от нас да работи вкъщи с него, но тя ме отряза:

— Едно куче — заяви инструкторката с нетърпящ възражение глас — може да се подчинява само на един господар.

Понечих да протестирам, но като видях погледа й, млъкнах — предполагам, че беше същият поглед, с който караше кучетата да й се подчиняват — и се заизмъквах към страничната линия с подвита опашка, като оставих господарката Джени да поеме командването.

Може би това беше грешка. Марли вече бе значително по-силен от Джени и го знаеше. Мис Власт тъкмо беше започнала с въведението си и говореше колко е важно да установим надмощие над питомците си, когато Марли реши, че си заслужава да опознае по-отблизо големия женски пудел срещу нас. Втурна се натам и повлече Джени със себе си.

Всички други кучета стояха мирно до господарите си, подредени през интервал от три метра, и очакваха по-нататъшни инструкции. Джени храбро се бореше да запъне краката си и да спре Марли, но той се носеше безпрепятствено напред, повлякъл я през паркинга към сексапилната представителка на пуделите, за да я подуши. Жена ми се пързаляше след него така, сякаш караше водни ски, теглена от моторна лодка. Всички погледи бяха отправени към нея. Някои се хилеха. Закрих лицето си с ръце.

Марли не си падаше по официалното представяне. Той се блъсна в пудела и незабавно завря нос между краката й. Може би това е начинът, по който мъжките кучета питат: „Често ли идваш тук?“

След като Марли направи пълен гинекологичен преглед на пудела, Джени успя да го довлече обратно до мястото му. Мис Власт спокойно обяви:

— Това, ученици, е пример за куче, на което е било позволено да си мисли, че е водач на глутницата. В момента то командва.

Като че ли за да подчертае правотата й, Марли подгони опашката си. Въртеше се лудешки, челюстите му прищракваха, но все не успяваше да я захапе. Междувременно омота повода си около глезените на Джени така, че тя не можеше да помръдне. Съжалих я и благодарих, че не съм на нейно място.

Инструкторката се зае да обучава класа на командите „седни“ и „легни“. Джени нареждаше с твърд глас: „Седни!“, при което Марли се хвърляше върху нея и поставяше лапите си на раменете й. Тя притискаше задницата му към земята, той лягаше по гръб, за да го почеше по корема. Тя се опитваше да го издърпа на мястото му, той захапваше повода си със зъби и мяташе глава ту на едната, ту на другата страна, все едно се бореше с питон. Гледката беше направо мъчителна. По някое време отворих очи и видях Джени просната по лице на земята. Марли се беше надвесил над нея и пухтеше щастливо. По-късно тя ми разказа, че се опитвала да му покаже как се изпълнява командата „легни“.

След края на занятията Джени и Марли се присъединиха към мен.

— Наистина трябва да се научиш да контролираш това животно — каза тя саркастично.

Е, благодаря за ценния съвет.

Оказа се, че сме се записали, само за да разсмиваме останалите в класа. И двамата не проронихме нито дума. Запътихме се унизени към колата и потеглихме към дома мълчаливо. Единственият звук беше шумното пухтене на Марли, който се опитваше да слезе на земята от висините на първия си урок по послушание. Накрая казах:

— Едно нещо може да му се признае. Училището определено му харесва.

 

 

Следващата седмица с Марли отново отидохме на урок, този път без Джени. Когато й намекнах, че вероятно аз съм най-близо до представата за водач на глутницата у дома, тя охотно се отказа от кратко заеманата позиция на господар и командир и се закле никога да не показва лицето си публично. Преди да излезем от дома, аз обърнах Марли по гръб, надвесих се над него и изръмжах с убийствен глас:

— Шефът съм аз! Не ти! Аз съм шефът! Ясно ли ти е, водачо на глутницата?

Той затупа с опашката си по пода и се опита да захапе китката ми.

Тази вечер щяхме да се обучаваме на ходене „редом“, урок, който особено държах да бъде усвоен. Бях се уморил да се боря с Марли на всяка стъпка по време на разходките ни. Веднъж вече беше успял да събори Джени, защото подгони една котка, и колената й бяха разранени до кръв. С мъка го завлякох до мястото ни на площадката, дърпайки го от всяко куче, покрай което минавахме. Мис Власт раздаде на всички ни къси вериги със стоманени халки, заварени в двата края. Това са, каза ни тя, задушаващи нашийници — те били нашето тайно оръжие, с помощта, на което можем да приучим кучетата си да вървят „редом до нас“ без всякакво усилие. Задушаващият нашийник беше гениално прост. Когато кучето се държи добре и върви до господаря си — както се предполага, че трябва да бъде — веригата виси свободно около шията му. Но ако се втурне напред или встрани, веригата се затяга като клуп и задушава непокорния виновник, оставя го без дъх и го принуждава да се подчини. Не след дълго, обеща ни инструкторката, кучето или се научава да се подчинява, или умира от асфиксия. Адски готино, помислих си аз.

Опитах се да нахлузя веригата на шията на Марли, но той се усети и я захапа със зъби. Отворих челюстите му със сила, измъкнах я и повторих опита си. Той пак я захапа. Другите кучета вече бяха с вериги на шиите си. Всички чакаха само нас. Хванах муцуната му с едната си ръка и с другата се помъчих да промуша муцуната му през веригата. Той се дърпаше назад и се опитваше да отвори уста, за да атакува отново тази мистериозна, свита на кълбо сребърна змия. Накрая успях да я нахлузя през главата му, но той се просна на земята, започна да се мята, челюстите му щракаха, лапите му се размахваха във въздуха, главата му подскачаше наляво-надясно, докато накрая пак успя да я захапе. Погледнах към инструкторката.

— Харесва я — казах аз.

Изпълнявайки инструкциите, изправих Марли на крака и измъкнах веригата от устата му. След това, както ми беше наредено, натиснах задницата му, за да седне и застанах до него, като левият ми крак леко докосваше дясното му рамо. След преброяване до три трябваше да кажа: „Марли, редом!“ и да пристъпя с левия си крак напред — в никакъв случай с десния. Ако кучето се отклонеше от пътя, предполагаше се, че определени малки корекции — резки подръпвания на повода — ще го върнат обратно.

— Ученици, на три — извика мис Власт.

Марли трепереше от възбуда. Непознатият лъскав предмет около шията му страшно го дразнеше.

— Едно… две… три…

— Марли, редом! — изкомандвах аз.

Щом пристъпих, той излетя като реактивен изтребител от самолетоносач. Дръпнах повода силно, и когато веригата се стегна около дихателните му пътища, той започна да се дави и да кашля ужасно. Отскочи за миг назад, но щом веригата се разхлаби и вече не го душеше, Марли реши, че случилото се вече е история, чието място е в мъничко чекмедже на мозъка му, отредено за научените житейски уроци. Затова отново препусна напред. Аз го дръпнах назад и той още веднъж започна да се задушава. Продължихме така по целия паркинг: Марли дърпаше напред, аз дърпах назад, всеки път с все по-голяма сила. Той кашляше и едва си поемаше дъх; аз мърморех и се потях.

— Обуздайте това куче — извика мис Власт.

Опитах се да го направя, като напрегнах всичките си сили, но урокът не достигаше до съзнанието му и си помислих, че Марли по-скоро ще се удуши, отколкото да разбере какво се иска от него. Междувременно другите кучета подтичваха до господарите си и реагираха на малките корекции, точно както беше казала мис Власт.

— За бога, Марли — прошепнах аз — На риск е изложена честта на семейството ни.

Инструкторката нареди на учениците да се подредят един зад друг и да повторят упражнението. Марли отново се втурна като обезумял през площадката. Очите му за малко щяха да изскочат от орбитите си и той почти се задуши. Застанала на другия край, мис Власт ни посочи като пример за неправилния начин, по който едно куче се учи да върви редом.

— Елате тук — каза тя, загубила търпение, и протегна ръка. — Нека да ви покажа.

Подадох й повода, тя енергично завлече Марли до мястото му, даде му команда „седни“ и същевременно стегна задушаващия нашийник около гърлото му. Естествено, той седна на задницата си и я погледна нетърпеливо. По дяволите.

С умело дръпване на повода мис Власт потегли с него. Но почти веднага той се юрна напред, като че теглеше първата шейна по време на „Идитарод“, надбягването с кучешки впрягове в Аляска. Инструкторката опъна рязко каишката, за да коригира скоростта му, той загуби равновесие, залитна, захриптя и след това отново се спусна напред. Изглеждаше така, сякаш щеше да измъкне ръката й от рамото. Трябваше да се почувствам неловко, но изпитвах някакво странно задоволство, което често се свързва с мисълта, че си отмъстен. Тя не се справяше по-добре от мен. Съучениците ми се подхилваха, а аз бях изпълнен с перверзна гордост. Виждате ли, моето куче се държи ужасно с всички, не само с мен!

Сега, когато не аз изпълнявах ролята на глупака, трябваше да призная, че сцената беше доста комична. Когато стигнаха до края на паркинга, мис Власт и Марли се обърнаха и поеха обратно на зигзаг, като ту спираха, ту тръгваха отново. Тя беше свъсила вежди и очевидно кипеше от гняв, докато радостта на Марли не можеше да се изрази с думи. Тя бясно теглеше повода, той — с разпенена уста — се дърпаше в обратна посока още по-бясно и очевидно се забавляваше с тази нова, чудесна игра на теглене на въже, която учителката му беше избрала за него. Когато ме видя, той даде газ и с почти свръхестествен прилив на адреналин се спусна към мен, принуждавайки мис Власт да спринтира след него, за да не падне. Марли не спря, докато не се бухна в мен с присъщата си жизнерадост. Мис Власт ме стрелна с поглед, което ми подсказа, че съм прекрачил някаква невидима граница, откъдето няма връщане назад. Марли се беше подиграл с всичко, което тя проповядваше за кучетата и дисциплината. Беше я унижил публично. Инструкторката ми подаде повода и като се обърна към класа, все едно този злощастен епизод изобщо не се е случил, каза:

— Добре, ученици, на три…

Когато урокът свърши, мис Власт ме попита дали мога да остана за минутка след другите. Изчакахме с Марли, докато тя търпеливо отговаряше на въпросите на останалите собственици на домашни любимци от класа. Когато и последният си отиде, се обърна към мен и заяви с непознати нотки на примирение в гласа:

— Мисля, че кучето ви е още твърде малко за уроци по послушание.

— Много е палав, нали? — казах аз. Сега, когато и двамата бяхме минали през същото унизително преживяване, почувствах някакво ново другарско чувство към нея.

— Той просто не е готов за това — отвърна ми тя. — Има още да расте.

Започна да ми просветва накъде бие.

— Искате да кажете…

— Разсейва другите кучета.

— … че…

— Прекалено е възбудим.

— … ни гоните от класа?

— Можете да го доведете след шест или осем месеца.

— Значи ни гоните?

— С удоволствие ще ви върна парите.

— Гоните ни.

— Да — призна накрая тя. — Гоня ви.

Марли, като че по даден знак, вдигна крак и пусна една силна струя на сантиметри от крака на любимата си учителка.

 

 

Понякога човек трябва да се ядоса, за да се заеме сериозно с нещо. Мис Власт ме беше вбесила. Имах прекрасен чистокръвен лабрадор, горд представител на породата, прочута със своите способностите си да води слепци, да спасява жертви на бедствия, да помага на ловците и да вади риба от бурните вълни на океана с хладнокръвие и разум. Как смее тя да го отписва само след два урока? Е, беше малко буйничък, но пък изпълнен с добри намерения. Аз щях да докажа на тази надута пуйка, че Великолепният Марли от Чърчил на семейство Гроган не се предава лесно. Щяхме да се видим с нея на състезанието за кучета шампиони в Уестминстър.

Първата ми работа на следващата сутрин беше да заведа Марли в задния двор.

— Никой не може да изритва момчетата на Гроган от училището за послушание — заявих му аз. — Неподлежащ на обучение? Ще видим кой не подлежи на обучение. Нали така?

Той подскачаше нагоре-надолу.

— Ще се справим ли, Марли?

Той започна да се гъне като змиорка.

— Не чух нищо! Ще се справим ли?

Той изджавка.

— Така е по-добре. А сега, да се захващаме за работа.

Започнахме с командата „седни“, която упражнявах с него, откакто беше съвсем малък, и която вече изпълняваше доста добре. Надвесих се над него, изгледах го респектиращо, както подобава на водач на глутницата, и с твърд, но спокоен глас му наредих да седне. Той седна. Аз го похвалих. Повторихме упражнението няколко пъти. После минахме към командата „легни“, която също бяхме упражнявали. Марли ме гледаше напрегнато и с изпънат врат в очакване на заповедите ми. Бавно повдигнах едната си ръка във въздуха и я задържах така, докато той чакаше командата. Свалих ръката си рязко надолу, щракайки същевременно с пръсти, посочих към земята и казах:

— Легни!

Марли се пльосна с тупване на земята. Едва ли би легнал с по-голяма охота, дори ако зад него беше избухнала мина. Джени, седнала на верандата с кафето си, видя това и извика:

— Успех!

След като повторихме лягането няколко пъти, реших да преминем към следващото предизвикателство, командата „ела тук“. Марли се затрудняваше с изпълнението й. Идването не беше проблем, но не можеше да се научи да чака на място, докато не го повикам. Кучето ни, което имаше синдром на дефицит на вниманието, гореше от нетърпение да се залепи за нас и не можеше да седи спокойно, докато се отдалечаваме от него.

Накарах го да седне с лице към мен и вперих поглед в очите му. Както се гледахме един друг, вдигнах пред себе си едната си ръка с длан навън като регулировчик.

— На място — казах аз и отстъпих назад.

Той замръзна на мястото си и ме загледа неспокойно в очакване на най-малкия знак, че може да дойде при мен. При четвъртата ми стъпка назад не издържа, надигна се от мястото си, спусна се напред и се блъсна в мен. Смъмрих го и направих втори опит. И още един, после още един. Всеки път се отдалечавах малко повече от предишния, преди да се втурне към мен. Накрая застанах на петнадесетина метра, с длан, обърната към него. Зачаках. Той седеше на мястото си, и цялото му тяло се тресеше в очакване. Виждах как в него се натрупва нервна енергия, беше като вулкан, който ще избухне всеки момент. Но остана на място. Преброих до десет. Той не помръдна. Очите му не се отделяха от мен; мускулите му се изпънаха. Добре, стига с това мъчение, казах си аз наум. Свалих ръка и извиках:

— Марли, тук!

Той катапултира напред, а аз клекнах и плеснах с ръце, за да го насърча. Мислех си, че просто ще прекоси двора, но той препускаше право към мен. Идеално, помислих си аз.

— Ела тук, момче! — наредих му аз. — Ела тук!

Той се подчини. Носеше се право към мен.

— По-бавно, момче — казах аз.

Той продължи да лети към мен.

— По-бавно!

Гледаше ме с блуждаещ, налудничав поглед и в момента преди сблъсъка разбрах, че в пилотската кабина няма никой. Все едно срещу мен се носеше глутница зверове. Имах време за една последна команда.

— СПРИ! — изкрещях аз. Буум! Той се заби в мен, без да спира, аз се катурнах назад и тупнах тежко на земята. Когато отворих очи след няколко секунди, Марли ме беше прекрачил с четирите си лапи, лежеше на гърдите ми и отчаяно лижеше лицето ми. Как се справих, шефе? Технически погледнато, той беше изпълнил заповедите ми коректно. В крайна сметка, вината си беше моя, че не споменах нищо за спиране, когато стигне до мен.

— Мисията е изпълнена — простенах аз.

Джени надникна през прозореца на кухнята и извика:

— Отивам на работа. Като свършите вие двамата, не забравяйте да затворите прозорците. Казаха, че следобед ще вали.

Дадох закуска на Марли, от когото би станал добър полузащитник в някой тим за американски футбол, взех душ и също потеглих за работа.

 

 

Когато онази вечер се прибрах у дома, Джени ме чакаше на входната врата и веднага си пролича, че е разтревожена.

— Иди и погледни в гаража — каза ми тя.

Отворих вратата към гаража и първото нещо, което видях, беше Марли, легнал омърлушен на килимчето си. Още от пръв поглед разбрах, че нещо с муцуната и предните му лапи не е наред. Бяха тъмнокафяви, а не светложълти, какъвто беше нормалният им цвят. Бяха покрити със засъхнала кръв. Огледах се наоколо и ахнах. Гаражът — нашият неразрушим бункер — беше опустошен. Килимчетата бяха накъсани на парцали, боята беше остъргана от бетонните стени, дъската за гладене беше съборена, платът, с който беше облицована, висеше на ленти. Най-лошото от всичко беше, че вратата, пред която стоях, изглеждаше така, сякаш е била атакувана с резачка. Един полукръг с диаметър три метра около вратата, в която почти беше издълбана дупка, беше засипан с трески. Част от касата на вратата липсваше и не се виждаше никъде. По стените, там, където Марли беше разранил муцуната и лапите си, имаше кръв.

— Дявол да го вземе — казах аз, повече със страхопочитание, отколкото с гняв. Сетих се за триона и убийството на бедната мисис Нидърмайър на отсрещната страна на улицата. Имах чувството, че съм на място, където е извършено престъпление.

Зад мен чух гласа на Джени.

— Когато се върнах у дома за обяд, всичко беше наред — каза тя. — Но си личеше, че ще вали.

Върнала се на работа, след което се извила силна буря. Дъждът бил като пелена, имало светкавици и толкова силни гръмотевици, че човек имал чувството, че го удрят в гърдите.

Когато след няколко часа се прибрала у дома, заварила Марли сред погрома, който настъпил в резултат на отчаяните му опити да се измъкне навън. Кучето било изпаднало в панически ужас. Било толкова нещастно, че не й дало сърце да му се разкрещи. Освен това, инцидентът бил приключил и то нямало да разбере за какво го наказват. На Джени й било толкова тежко заради опустошенията в новата ни къща, за която бяхме положили такива усилия, че не й се разправяло нито с гаража, нито с Марли.

— Само почакай да си дойде баща ти — заплашила го тя и затворила вратата.

На вечеря се опитахме да разгледаме „подивяването“, както го нарекохме, в перспектива. Разбрахме, че оставен сам и ужасен от развихрилата се в района буря, Марли бе решил, че единственото му спасение е да прокопае тунел към къщата. Вероятно някакъв древен инстинкт, предаден му от неговия прародител, вълка, го беше подтикнал да си изкопае бърлога. Беше се заел да осъществи целта си с усърдие, донесло забележителни резултати, за които не съм вярвал, че могат да бъдат постигнати без помощта на тежки машини.

След като съдовете бяха измити, с Джени отидохме в гаража, където Марли, отново заприличал на себе си, грабна една играчка за дъвчене и заподскача край нас, подканвайки ни да си поиграем на „дърпанка“ с него. Държах го да не мърда, докато Джени избърше кръвта от козината му с една гъба. Докато двамата почиствахме плодовете на неговото дело, той ни наблюдаваше и въртеше опашка. Изхвърлихме килимчетата и калъфа на дъската за гладене, изметохме треските и парцалите от пода, изтрихме кръвта му от стените и съставихме списък на материалите, които трябваше да купим от железарията, за да поправим щетите — първият от безброй такива ремонти, които щеше да ми се наложи да правя, докато Марли беше с нас. Той определено беше ентусиазиран от присъствието ни и ни помагаше да префасонираме гаража.

— Не се раздавай толкова — скарах му се аз и го прибрах в къщата за през нощта.