Джон Гроган
Марли и аз (21)

Глава 20
Дог Бийч

За рубриката ми във вестника се налагаше непрекъснато да търся любопитни и чудати истории. Трябваше да запълвам по три колонки всяка седмица, а това значеше, че едно от най-големите предизвикателства в работата ми беше да си осигурявам все нови и нови теми. Всяка сутрин денят ми започваше с преглед на четирите всекидневника, които се издаваха в Южна Флорида, от които ограждах или изрязвах всичко по-любопитно. След това въпросът беше да намеря свой подход или различна гледна точка. Идеята за първия ми материал дойде от вестникарските заглавия. Кола, движеща се с превишена скорост, в която се бяха натъпкали осем тийнейджъри, беше паднала в един канал край Евърглейдс. Само шестнадесетгодишната девойка на волана, нейната близначка и още едно момиче бяха успели да се измъкнат от потъналата във водата кола. В тази история имаше хляб и ми се искаше да пиша за нея, но каква трябваше да бъде собствената ми, различна, гледна точка? Отидох с колата до безлюдното място, където беше станало произшествието, с надеждата, че то може да ми подскаже нещо. И наистина стана точно така, още преди да съм спрял колата. Съучениците на петте загинали деца бяха превърнали паважа в мозайка от изписани със спрей надгробни слова. Близо километър от асфалта беше плътно покрит с тези надписи. Чистото и неподправено чувство в тях беше осезаемо. С бележник в ръка започнах да преписвам епитафиите. „Погубена младост“, беше написал някой и бе нарисувал стрелка, сочеща от пътя към водата. После, там в средата на този колективен катарзис, открих точно каквото търсех — публичното извинение на младата шофьорка Джейми Бардъл. С големи, закръглени и наподобяващи детски драскулки букви, тя бе написала: „По-добре на вашето място да бях аз. Съжалявам.“ Бях намерил темата си за коментара.

Не всички теми бяха толкова мрачни. Когато една пенсионерка получи от управата на сградата, в който живееше, предупреждение да напусне жилището си, защото закръгленият й пес надвишава теглото, определено за домашни любимци, аз побързах да се срещна със закононарушителя от тежка категория. В друг случай объркана възрастна гражданка влезе с колата си в един магазин, докато се опитвала да паркира, за щастие, без да пострада никой, и аз веднага отидох да разговарям със свидетелите. Веднъж работата ми ме отведе в лагер за емигранти, на следващия ден в имението на един милионер, а на третия — до един уличен ъгъл в града. Обичах разнообразието. Харесваше ми да се срещам с различни хора, но повече от всичко ми харесваше почти пълната свобода да ходя, където и когато си искам в търсене на теми, които предизвикваха любопитството ми.

Това, което шефовете ми не знаеха, беше, че зад журналистическите ми скитания имаше план — да използвам положението си на коментатор, за да си уреждам колкото мога повече безсрамно прозрачни „работни ваканции“. Мотото ми беше „Когато фейлетонистът се забавлява, на читателя също му е забавно.“ Защо да присъствам на скучно дело по данъчни въпроси, когато можех да седя в някой открит бар в Кий Уест, с голям коктейл „Маргарита“ в ръка? Някой все пак трябваше да върши и мръсната работа, нали? Умирах да си намеря някакво извинение, за да прекарам деня, мотаейки се наоколо, за предпочитане с къси панталони и тениска, и да изпробвам различните възможности за отдих и забавления, защото бях убеден, че обществото има нужда от някого, който да ги проучи. Всяка професия си има своите оръдия на труда, а моите бяха репортерският бележник, няколко химикалки и плажната кърпа. Стана ми навик да нося, освен това крем против изгаряне и бански костюм в колата си.

Веднъж прекарах вълнуващ ден в Евърглейдс с един аероглисер^[1]. Друг път обикалях бреговете на езерото Окичоби, което също беше интересно преживяване. По време на друга мисия карах велосипед по живописния щатски път А1А, който минава по брега на Атлантическия океан, за да направя репортаж от първа ръка за острия конфликт между заблудили се риби зеленушки и луднали туристи, оспорващи си шосето. Плувах с шнорхел над застрашените рифове край острова Кий Ларго, стрелях на едно стрелбище в компанията на човек, станал на два пъти жертва на обир, който се кълнеше, че повече никога няма да се остави да бъде прецакан. Веднъж цял ден се мотах на един риболовен кораб, а на другия участвах в джемсешъна на оркестър от поостарели рок музиканти. В друг случай просто се покатерих на едно дърво и седях там часове наред, като се наслаждавах на самотата. Един предприемач беше решил да изкорени с булдозери горичката, където беше дървото, и да разчисти терена за луксозен жилищен комплекс, което ме накара по този начин да отдам последна почит на това самотно природно кътче сред бетонната джунгла. Най-големият ми удар беше, когато успях да придумам редакторите да ме изпратят на Бахамските острови, за да наблюдавам отблизо надигащия се ураган, който се очакваше да удари Южна Флорида. Ураганът обаче смени посоката си и зави към морето, а аз прекарах три дни в един луксозен хотел на брега, отпивайки пиня колада и съзерцавайки ясното синьо небе.

В този дух на журналистически разследвания ми дойде идеята един ден да заведа Марли на плажа. Повечето общини бяха забранили да се водят домашни любимци по претъпканите плажове на Южна Флорида, и то с основание. Последното нещо, което летовниците искаха, беше някое мокро и потънало в пясък куче да ака, да пишка и да тръска козината си върху тях, докато те се мъчат да хванат загар. Навсякъде по тези плажове стърчаха табели с надпис „ЗАБРАНЕНО ЗА ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ“.

Имаше обаче едно място, малък и известен на малцина плаж, където нямаше надписи, нямаше ограничения и забрани за присъствието на четирикраките любители на водата. Плажът се намираше в едно все още незасегнато от цивилизацията кътче на окръг Палм Бийч, по средата между Уест Палм Бийч и Бока Ратон. Беше дълъг няколкостотин метра, скрит зад обрасла с трева дюна в края на една сляпа улица. Нямаше нито паркинг, нито тоалетна, нито спасител, само една недокосната от човека бяла пясъчна ивица край безбрежния океан. С течение на годините сред собствениците на домашни любимци се разнесе славата му на едно от последните безопасни убежища, където можеха да заведат кучетата си да полудуват в прибоя, без да рискуват да бъдат глобени. Мястото нямаше определено наименование и неофициално всички го знаеха като „Кучешкия плаж“, или иначе казано Дог Бийч.

Кучешкият плаж имаше свои собствени неписани правила, наложили се с времето и въведени с консенсус от собствениците на кучета, които ги налагаха чрез колективен натиск и подразбиращ се морален кодекс. Собствениците на кучета сами контролираха съблюдаването на правилата и наказваха нарушителите с унищожителен поглед и с няколко подбрани думи, когато се налагаше. Правилата бяха прости и малко на брой. Агресивните кучета не трябва да се оставят да се разхождат без повод; всички други могат да тичат свободно. Собствениците са длъжни да носят найлонови торбички и да събират фъшкиите на своите питомци. Всички боклуци, включително събраните изпражнения, се изнасят от плажа. За всяко куче се носи достатъчно количество прясна вода. И най-важното, морето в никакъв случай не трябва да се замърсява. Етикетът изискваше от собствениците при пристигането си да разходят кучетата си по дюните, далеч от водата, за да се облекчат. И след като приберяха фъшкиите на питомците си, спокойно можеха да се отправят към водата.

Бях чувал за Кучешкия плаж, но никога не бях ходил там. Сега имах повод. Вестниците бяха писали за тази забравена реликва от бързо изчезващата стара Флорида, съществувала още преди появата на високите крайбрежни постройки, платените паркинги и бомбастичните цени на недвижимите имоти. Една съветничка от управата на окръга, която беше привърженичка на благоустрояването, хвърли око на този нерегулиран плаж и започна да настоява към него да се приложат правилата, които важаха за всички други плажове в окръга. Намеренията й бяха ясни: косматите твари да бъдат обявени извън закона и да се даде достъп на широките маси до този ценен ресурс.

Веднага се заех с тази история, защото беше идеален повод да прекарам един ден на плажа за сметка на работодателите си. В една прекрасна юнска утрин смених вратовръзката и куфарчето с бански гащета и джапанки и заедно с Марли прекосихме Вътрешноконтиненталния канал. Нахвърлях в колата всички плажни кърпи, които успях да намеря. Както винаги, Марли беше изплезил език и навсякъде хвърчаха слюнки. Все едно пътувах с гейзера Олд Фейт фул. Съжалявах единствено, че чистачките на предното стъкло не са от вътрешната му страна.

Спазвайки протокола на Кучешкия плаж, паркирах на няколко преки оттам на място, където нямаше опасност да ме глобят, и поехме по една дълга улица през тих квартал, застроен с бунгала през шестдесетте години на двадесети век. Марли вървеше пред мен. Някъде на половината път един груб глас извика: „Хей, ти с кучето!“ Замръзнах, убеден, че някой разгневен местен обитател ще ме набие за това, че съм се осмелил да припаря в квартала му с „проклетото си куче“. Но гласът принадлежеше на друг собственик на четириног питомец, който се приближи към мен с огромно, водено на повод куче, и ми даде да подпиша една петиция, с която се настояваше общинските съветници да запазят Кучешкия плаж такъв, какъвто си е. Можехме дълго да обсъждаме темата, но от начина, по който се обикаляха Марли и кучето му, ми стана ясно, че е въпрос на секунди: (а) да се вкопчат в смъртоносна хватка или (б) да се качат един връз друг. Дръпнах Марли и продължихме по пътя си. Тъкмо стигнахме до пътеката за плажа, когато Марли клекна сред буренака и облекчи стомаха си. Идеално. Поне с това нямаше да имаме проблем. Прибрах в плика доказателството и казах:

— Към плажа!

Прехвърлихме билото на дюната и с изненада видях няколко души да шляпат из плитчините с кучетата си, завързани здраво на повод. Каква беше тази работа? Очаквах, че кучетата тичат свободно в колективна хармония.

— Дойде някакъв заместник-шериф — обясни ми един увесил нос собственик на куче. — Каза, че отсега нататък ще прилагат окръжната наредба и ще ни глобяват, ако пускаме кучетата си да се движат без повод.

Оказа се, че съм пристигнал твърде късно, за да се порадвам на простите удоволствия на Кучешкия плаж. Полицията, несъмнено по настояване на политически влиятелните и враждебни към Кучешкия плаж сили, затягаше примката. Послушно поведох Марли по мократа ивица заедно с другите собственици на кучета. Имах по-скоро чувството, че съм в двора за разходки на някой затвор, отколкото на последната нерегулирана плажна ивица в Южна Флорида.

Върнахме се на мястото, където бях постлал плажната си кърпа и тъкмо наливах купа вода на Марли от манерката, която носех със себе си, когато от дюната към нас се приближи гол до кръста татуиран мъж, обут в дънки с отрязани крачоли и високи обувки, който водеше мускулест и свиреп на вид питбул териер със здрава верига на врата. Питбулите са известни с агресивността си и по онова време се ползваха с особено лоша слава в Южна Флорида. Тази порода се предпочиташе от гангстери, главорези и разни бандити и често ги учеха да бъдат злобни. Вестниците бяха пълни с истории за непредизвикани с нищо нападения на питбули — понякога фатални — над животни и хора. Собственикът на питбула сигурно забеляза уплахата ми, защото извика:

— Не се безпокойте. Килър е добричък. Никога не се бие с другите кучета.

Тъкмо въздъхнах с облекчение, когато той добави с очевидна гордост:

— Но да видите само как разпаря глиган! Може да го гътне и да го изкорми за петнадесетина секунди.

Марли и питбулът Килър, изкормвач на прасета, опъваха поводите, обикаляха се в кръг и яростно се душеха. Марли не се беше бил никога през живота си и беше толкова по-едър от повечето кучета, че не се плашеше от никакви предизвикателства. Когато едно куче се опита да се сбие с него, той дори не разбра за какво става въпрос. Просто подскачаше и заемаше стойка, приканваща за игра, със задник нагоре, въртяща се опашка и глуповата, щастливо усмихната физиономия. Но досега не се беше изправял срещу обучен убиец и изкормвач на дивеч. Представих си как Килър се хвърля внезапно към гърлото на Марли, захапва го и не го пуска. Собственикът на Килър ги наблюдаваше безучастно.

— Ако не си диво прасе, ще те умори от близане — каза той.

Съобщих му, че ченгетата току-що са били тук и всеки, който не се подчини на заповедта да води кучето си на повод, ще бъде глобяван.

— Предполагам, че ще следят строго за изпълнението й — отбелязах аз.

— Глупости — провикна се той и плю на пясъка. — Водя кучетата си тук от години. На Кучешкия плаж не ти трябва повод. Глупости!

Междувременно той откачи тежката верига, Килър се втурна в галоп по пясъка и скочи във водата. Марли се изправи на задните си крака и заподскача. Погледна към Килър, после към мен. После пак към Килър и обратно към мен. Лапите му тупаха нервно по пясъка, той заскимтя тихо и продължително. Знам какво щеше да ме попита, ако можеше да говори. Огледах дюните, не се виждаха ченгета. Погледнах към Марли. Моля те! Моля те! Моля те! Ще бъда послушен. Обещавам.

— Хайде, давай, пусни го — каза собственикът на Килър. — Кучетата не са създадени да живеят, вързани на въже.

— О, по дяволите — казах аз и откачих повода. Марли се спусна като стрела към водата, като не пропусна при тръгването си да ни засипе с пясък. Бухна се в прибоя, точно когато дойде една голяма вълна, която го потопи. След секунда главата му отново се появи на повърхността и веднага, щом стъпи на крака, приложи обратен захват на питбула Килър, при което и двамата паднаха във водата. Претърколиха се заедно под една вълна и аз затаих дъх, притеснен, че Марли може неволно да събуди убиеца в кучето изкормвач. Но когато отново изплуваха на повърхността, и двамата въртяха опашки, а муцуните им бяха ухилени. Килър скачаше върху гърба на Марли, Марли върху неговия и челюстите им игриво прищракваха около гърлата им. Гонеха се до брега и обратно, при което от двете им страни във въздуха се издигаха фонтани вода, подскачаха на два крака, танцуваха, боричкаха се, гмуркаха се. Мисля, че дотогава, а и досега, не бях виждал такава неподправена радост.

Другите собственици последваха примера ни и скоро всички кучета — около дузина на брой — тичаха свободно. Те се разбираха чудесно. Собствениците им спазваха правилата. Беше си Кучешкия плаж, какъвто трябваше да бъде. Това беше истинската Флорида, недокосната и волна, Флорида от една вече забравена епоха, място, все още непревзето от настъплението на прогреса.

Имаше само един малък проблем. Цяла сутрин Марли непрекъснато пиеше морска вода. Вървях след него с купата прясна вода, но той се беше отдал на лудориите и не му беше до пиене. Няколко пъти го отведох до купата и му наврях носа в нея, но той се извръщаше, сякаш му бях сипал оцет, и бързаше да се върне към Килър — новият му най-добър приятел — и другите кучета.

Навлязъл в плитчините, от време на време той спираше да играе и лочеше още солена вода.

— Престани, глупчо! — извиках му аз. — Ще започнеш да…

Преди да успея да довърша, опасенията ми се сбъднаха. Очите му се изцъклиха странно и от червата му се надигна ужасен гъргорещ звук. Той изви гръб, отвори и затвори устата си няколко пъти, като че ли се опитваше да прочисти гърлото си от нещо, заседнало там. Раменете му се надигнаха, коремът му се присви. Побързах да завърша изречението си:

— … повръщаш.

В момента, когато изрекох тази дума, Марли изпълни предсказанието ми и стори нещо недопустимо за Кучешкия плаж. ГУААААААААКК!

Втурнах се да го издърпам от водата, но беше твърде късно. Нищо не можеше да спре това, което бе започнало. ГУААААААААКК! Видях изядената на вечеря кучешка храна да плува по повърхността на водата и чудно защо, тя изглеждаше точно така, както беше влязла. Забелязах също и няколко издайнически царевични зърна, които бе отмъкнал от чиниите на децата, капачка от кутия за мляко и откъснатата глава на миниатюрно войниче играчка. Всичко свърши за по-малко от три секунди и в момента, когато стомахът му се изпразни, Марли вдигна жизнерадостно поглед, сякаш искаше да каже: Е, май се пооправих — кой иска сега да поиграем на сърф? Огледах се притеснено наоколо, но изглежда, че никой не беше видял какво стана. Другите собственици се занимаваха с кучетата си, една майка наблизо помагаше на малкото си момиченце да построи пясъчен замък, имаше и няколко души, които се печаха на слънце, легнали по гръб със затворени очи. Слава богу, помислих си аз, влязох във водата там, където Марли беше повърнал и се опитах да разпръсна доказателствата за провинението му, пляскайки с ръце и крака, с привидно безгрижна физиономия на лицето. Какъв срам! Добре че никой не ни видя. Въпреки че технически бяхме нарушили Правило № 1 на Кучешкия плаж, казах си аз, вредата все пак не беше непоправима. В крайна сметка, ставаше въпрос просто за несмляна храна. Рибите щяха да са ни благодарни за нея… Извадих капачката от кутия за мляко и главата на войничето от водата и ги сложих в джоба си, за да не оставяме боклук.

— Слушай сега — казах строго аз и хванах Марли за муцуната, за да го накарам да ме погледне в очите. — Престани да пиеш солена вода. Какво куче си ти, щом не знаеш, че не се пие морска вода?

Помислих си дали да не го изведа от плажа и да прекратя авантюрата ни, но той ми изглеждаше вече добре. В стомаха му едва ли беше останало нещо. Белята беше станала, но се бяхме отървали, без да ни забележат. Освободих го и той препусна по плажа, за да се присъедини отново към Килър.

Това, за което не се сетих, беше, че стомахът на Марли може и да бе празен, но не и червата му. Водата блестеше ослепително на слънцето и аз присвих очи, за да видя как Марли лудува с останалите кучета. Докато го наблюдавах, той изведнъж изостави играта и започна да се върти в кръг в плитчината. Познавах много добре тези кръгови маневри. Така правеше всяка сутрин в задния двор, когато се канеше да се изака. За него това беше ритуал, като че ли имаше някакво значение къде точно ще остави своя „подарък“ за света. Понякога се въртеше по цяла минута и дори повече, докато улучи идеалното късче земя. А в момента изпълняваше ритуала си в плитчините на Кучешкия плаж, на славната граница между цивилизацията и дивата природа, където никое куче не бе посмяло да остави фъшкиите си досега. Марли зае клекнало положение. Този път имаше публика. Таткото на Килър и още няколко собственици на кучета бяха на няколко метра от него. Майката и дъщеричката й се бяха извърнали от пясъчния замък и гледаха към морето. Приближиха се мъж и жена, които се разхождаха по мокрия пясък, хванати за ръце.

— Не — прошепнах аз. — Моля те, господи, не.

— Хей — извика някой. — Прибери си кучето!

— Накарай го да спре! — изкрещя друг.

При тези тревожни викове хората, които се печаха на слънце, се надигнаха да видят за какво е тази врява.

Спуснах се да измъкна Марли от водата, преди да е станало твърде късно. Ако можех да го стигна и да го издърпам, преди да е направил белята, може би щях да предотвратя ужасното унижение, поне временно, докато го отведа на безопасно място зад дюните. Докато спринтирах към него, имах чувството, че съм напуснал тялото си и се наблюдавам отстрани. Тичах, но виждах всичко отгоре, всичко минаваше пред очите ми като на филм, кадър след кадър. Всяка моя стъпка сякаш ми отнемаше цяла вечност. Краката ми се удряха в пясъка с тъп звук. Ръцете ми се размахваха във въздуха напред-назад, лицето ми беше сгърчено в агония. Докато тичах, сцените край мен се редуваха в забавен каданс: млада жена, която се пече на плажа, прикрила с горнището на банския гърдите си с една ръка, а другата е поставила пред устата си; Майката, която взима детето си на ръце, за да се махнат от мократа ивица; собствениците на кучета с изписана на лицата им гримаса на отвращение, които сочат с пръст; таткото на Килър, с издут жилест врат, който крещи. Марли беше престанал да се върти и клечеше с отправен към небесата поглед, като че ли си казваше молитвата. Чух собствения си глас, който се издигна над врявата и премина в странно гърлен, неестествен, протяжен вик:

— Нееееееееееееее!

Почти го бях стигнал, бях само на около метър от него.

— Марли, не! — изкрещях аз. — Не, Марли, не! Не! Не! Не!

Нямаше никаква полза. Точно когато стигнах до него, последва залп от редки изпражнения. Всички отскочиха назад и се втурнаха към височината, отвратени. Собствениците грабнаха кучетата си. Плажуващите бързо вдигнаха хавлиите си. После всичко свърши. Марли изприпка навън от водата, разтърси доволно козината си и се обърна да ме погледне, като пръхтеше радостно. Извадих найлоновата торбичка от джоба си и тя увисна безпомощно във въздуха. Веднага разбрах, че не ми върши никаква работа. Вълните се разбиваха и отнасяха към брега фъшкиите на Марли.

— Човече — каза таткото на Килър с глас, който ме накара да разбера как се чувстват глиганите в мига преди последния фатален удар на неговото куче изкормвач. — Това не беше гот.

Не, изобщо не беше гот. Марли и аз бяхме нарушили свещеното правило на Кучешкия плаж. Бяхме замърсили водата.

При това неведнъж, а два пъти. И бяхме провалили сутринта на всички. Време беше да се оттеглим.

— Съжалявам — промърморих аз, докато закачах повода на Марли. — Нагълта се с много солена вода.

В колата метнах една кърпа върху Марли и го затърках енергично. Колкото повече търках, толкова повече той тръскаше козината си и скоро бях целият в пясък, пръски и косми. Искаше ми се да му се ядосам. Искаше ми се да го удуша. Но беше много късно. Освен това, кой не би повърнал, след като е изпил един галон морска вода? Както много други от престъпленията на Марли, и това не беше злонамерено или умишлено. И целта му, разбира се, не беше да ме унижи публично. Просто беше притиснат от повика на природата и направи, каквото направи. Вярно, не на подходящото място и в подходящото време и при това пред хората, пред които не трябваше да прави такива неща. Но аз знаех, че моят питомец е жертва на ограничените си умствени способности. Той беше единственото животно на целия плаж, което бе имало глупостта да се налива с морска вода. Кучето ми си беше ненормално. Как бих могъл да му се сърдя?

— Не е нужно да изглеждаш толкова доволен от себе си — казах аз, докато го качвах на задната седалка. Но той беше щастлив. Едва ли щеше да бъде по-щастлив, ако му бях купил собствен остров в Карибите. Онова, което не знаеше, беше, че за последен път лапите му бяха стъпили в морска вода. Дните му — или, по-скоро, часовете му — на плажен гларус бяха минало свършено.

— Е, Солено куче — казах аз на път за вкъщи, — този път прекали. Ако забранят на кучетата да ходят на Кучешкия плаж, ще знаем защо.

Няколко години по-късно стана точно така.