Джон Гроган
Марли и аз (19)

Глава 18
Вечеря на открито

Подобно на мен, Марли не се вписваше в атмосферата на Бока Ратон. В Бока имаше (и положително все още има) огромен брой от най-малките, най-джафкащите и най-разглезените кучета на света. Дамите от сорта на Бокахонтас мъкнеха четирикраките си любимци като моден аксесоар. Човек можеше да види тези скъпоструващи, миниатюрни създания — често разкрасени с фльонги, парфюмирани, а някои дори с лакирани нокти — на най-невероятни места. Надничаха от някоя дизайнерска дамска чанта, докато чакаш на опашка за геврек, дремеха върху хавлията на стопанката си на плажа, появяваха се в някой скъп антикварен магазин, водени на инкрустиран с изкуствени диаманти повод. Най-вече можеха да се видят да обикалят града в лексуси, мерцедеси и ягуари, разположили се аристократично в скута на собственичките си. Сред тях Марли беше като недодялания комичен герой Гомър Пайл, изправил се до Грейс Кели. Те бяха фини, умни и с изтънчен вкус. Марли беше едър, тромав и душеше гениталии. Желанието му да общува с тях беше голямо, но не по-малко беше тяхното нежелание да го допуснат в своите среди.

След като изяде дипломата си за успешно завършен курс по послушание, Марли се държеше сравнително прилично по време на разходките ни, но ако съзреше нещо, което му харесва, изобщо не се колебаеше да се втурне към него, въпреки риска да се задуши. За него префинените четирикраки, които срещахме, докато обикаляме из града, определено си струваха този риск. Втурваше се в галоп всеки път, когато видеше някое от тях, дърпаше Джени или мен, примката се затягаше около врата му, той се задъхваше и започваше да кашля. И всеки път биваше отритнат високомерно не само от мини кучето, но и от неговия собственик, който дръпваше своята Фифи, Сузи или Чери, сякаш я спасява от челюстите на алигатор. На Марли обаче това не му правеше впечатление. Щом се появеше друго такова кученце, той отново се устремяваше напред, без да се притеснява, че съвсем скоро е бил отблъснат от друг подобен обект на неговите желания. Аз лично винаги съм се чувствал кофти, когато ми отказваха, затова се възхищавах на упорството му.

Храненето навън беше много популярно в Бока и редица ресторанти в града предлагаха места навън, под палмовите дървета, чийто стволове и клони бяха окичени с гирлянди от малки лампички. Това бяха местата, където можеше да се разтушиш, да пийнеш едно кафе лате и да побъбриш по мобилния си, докато компанията ти зяпа безцелно небето. Мини кучетата в Бока бяха важен елемент, допринасящ към атмосферата при храненето на чист въздух. Брачните двойки водеха питомците си с тях и връзваха поводите за масичките от ковано желязо. Кучетата се свиваха на кълбо доволни, а понякога дори сядаха на масата до стопаните си с вдигната надменно глава, като че ли ядосани от липсата на внимание от страна на сервитьорите.

Един неделен следобед с Джени решихме, че ще бъде добре да вземем децата и да похапнем навън в някой от популярните ресторанти.

— Когато си в Бока, трябва да се държиш като бокачанин — заявих аз.

Натоварихме момчетата и кучето в колата и се отправихме към „Мизнър Парк“, търговската част в центъра на града, оформена по подобие на италианска пиаца — с широки тротоари и безброй питейни заведения. Паркирахме колата и тръгнахме по главната улица, първо в едната посока, после в другата. Кой знае каква гледка сме представлявали. Джени беше стегнала коланите на момчетата в двойната количка, която някой можеше да сбърка с количка за пазар, защото беше натоварена догоре с всякакви детски джунджурии — от ябълковото пюре до мокрите кърпички. Аз вървях до нея и едва удържах Марли, целия нащрек в очакване на срещата си с някой местен мъник. Беше по-неспокоен от обичайно, въодушевен от възможността да се доближи до някое от малките, чистокръвни, подскачащи наоколо кученца, и затова здраво бях стиснал повода в ръката си. Изплезил език, той пухтеше като локомотив.

Решихме да седнем в един ресторант с по-поносими цени и изчакахме да се освободи една от масите на тротоара. Масата беше идеална — на сянка, с гледка към фонтана в средата на площада и достатъчно здрава, за да сме сигурни, че ще издържи четиридесет и пет килограмово куче. Закачих повода на Марли за един от краката й и поръчах две бири и два ябълкови сока.

— Пия за прекрасния ден и прекрасното си семейство — каза Джени и вдигна чашата си.

Чукнахме се с нея, а момчетата последваха примера ни с пластмасовите си чаши с капачки. Случи се именно в този момент. Всъщност стана толкова бързо, че не можахме да разберем какво точно става. Както си седяхме на масата на открито и вдигахме тост за чудесния ден, тя внезапно се затътрузи през морето от други маси, блъскаше се в нищо неподозиращи хора и издаваше ужасни, силни и пронизителни звуци, предизвикани от триенето в паважа. В първия миг, преди да осъзнаем какво става, решихме, че масата ни, обсебена от някаква необяснима сила, бяга от нашата недодялана семейна група, чието място определено не беше в Бока. В следващия миг разбрах, че масата ни не е обладана от духове, а от нашето куче. Марли я теглеше с пухтене напред, впрегнал цялата си мускулна сила, а поводът му се беше опънал като струна на пиано.

За част от секундата видях накъде точно се е насочил, повлякъл масата след себе си. На петнадесетина метра по-нататък един френски женски пудел пристъпваше до господарката си с вирнат нос. По дяволите, помислих си аз, каква е тази негова страст към пуделите? За момент с Джени продължихме да седим с питиетата си в ръка, момчетата бяха между мен и нея в количката си, наслаждавайки се на нашия прекрасен, непомрачен от нищо неделен следобед, като изключим факта, че масата ни се отдалечаваше от нас през тълпата. Миг по-късно вече бяхме на крак, крещяхме, тичахме, извинявахме се на хората, край които минавахме. Пръв стигнах до бягащата маса, която подскачаше и стържеше по паважа. Хванах я, запънах краката си и я задърпах с всички сили назад. Джени ме настигна и също задърпа. Имах чувството, че съм екшън герой от някакъв уестърн, който се опитва да задържи с голи ръце влак беглец, преди да излезе от релсите и да полети от скалата. Сред цялата тази лудница Джени се обърна и извика през рамо:

— Сега се връщам, момчета!

Сега се връщам? Прозвуча ми толкова обикновено, очаквано и планирано. Като че ли често ни се случваше внезапно да си кажем, о, защо пък не, може да се окаже забавно да оставим Марли да ни заведе на малка разходка с маса из града и да позяпаме по витрините, преди да се приберем у дома навреме за аперитива.

Когато най-накрая масата спря и успяхме да издърпаме Марли, който беше само на крачка от женския пудел и ужасената му стопанка, аз се обърнах да видя как са момчетата и тогава за пръв път забелязах лицата на другите клиенти, дошли да похапнат на чист въздух. Беше като сцена от рекламите на брокерската компания „Е. Ф. Хътън“, когато всички в блъскащата се тълпа млъкваха в очакване да чуят изречения шепнешком съвет в какви акции си струва да инвестират. Мъжете бяха спрели разговорите си по средата с телефони в ръка. Жените зяпаха с отворена уста. Жителите на Бока бяха възмутени. Накрая мълчанието беше нарушено от Конър.

— Уади отива разходка! — изпищя радостно той.

Един сервитьор се втурна да ми помогне да върнем масата обратно. Джени държеше Марли в мъртва хватка, а той все още не можеше да откъсне поглед от обекта на желанието си.

— Ще ви донеса други прибори — каза сервитьора.

— Няма нужда — отвърна небрежно Джени, сякаш нищо не се беше случило. — Само да платим напитките и си тръгваме.

Скоро след тази чудесна разходка из Бока и опита ни да хапнем на открито, в библиотеката ми попадна една книга, озаглавена „Лоши кучета няма“ от нашумялата британска дресьорка на кучета Барбара Удхаус. Както си личеше от заглавието, авторката беше привърженичка на същата теория, която поддържаше първата учителка на Марли, мис Власт, а именно, че единствено обърканият, нерешителен и слабоволев господар дели непоправимото куче от величието. Проблемът не е в кучетата, твърдеше Удхаус. Проблемът е в хората. След това в книгата глава след глава се даваха най-различни примери за неуместно кучешко поведение. Пишеше, че има кучета, които непрекъснато вият, ровят, бият се, сношават се или хапят. Има кучета, които мразят всички мъже, както и такива, които мразят всички жени. Кучета, които крадат от господарите си и кучета, които от ревност нападат беззащитни бебета. Има дори кучета, които имат навика да ядат собствените си изпражнения. Слава богу, казах си аз, поне не си яде изпражненията.

Прочетеното до известна степен ме успокои за нашето сбъркано куче. Постепенно бяхме стигнали до заключението, че Марли наистина е най-лошото куче на света. А ето че в книгата бяха описани куп ужасни навици, които той нямаше. Не беше зъл. Не лаеше много. Не хапеше. Не нападаше другите кучета, втурваше се към тях, воден единствено от най-добри чувства. Смяташе всеки за свой приятел. А най-хубавото беше, че не ядеше и не се търкаляше във фъшкиите си. Освен това, повтарях си аз, няма лоши кучета, само некадърни невежи стопани като Джени и мене. Наша беше грешката, че Марли е такъв.

И ето че стигнах до глава 24, „Как да живеем с психически лабилно куче“. Четях и преглъщах звучно. Удхаус описваше поведението на Марли толкова точно, че бих се заклел, че са били заедно в разнебитената му клетка. Обрисуваше неговата странна маниакалност, склонността му да руши, когато оставаше сам, издълбаните подове и сдъвканите килими. Разказваше за опитите на собствениците на такива зверове „здраво да укрепят някое място в къщата или двора, така че кучето да не може да го разпердушини“. Пишеше и за транквилантите като отчаяно (и почти във всички случаи неефективно) крайно средство, до което собствениците на псетата психопати прибягват в опитите си да ги върнат към здравия разум.

„Някои се раждат лабилни, други стават такива поради условията си на живот, но резултатът е един и същ — вместо да носят радост на стопаните си, тези кучета се превръщат в бреме, вкарват ги в разноски и често докарват цялото семейство до пълно отчаяние“, пишеше Удхаус. Погледнах към Марли, който дремеше в краката ми, и попитах:

— Да ти звучи познато?

В следващата глава, озаглавена „Анормални кучета“, Удхаус отбелязваше с примирение: „Непрекъснато повтарям на хората, че ако желаят да гледате ненормално куче, ще им се наложи да водят по-затворен живот“. С една дума, да те е страх да отидеш да си купиш литър мляко? „Вие може и да обичате анормалното си куче — продължаваше тя, — но знайте, че другите хора не трябва да страдат заради него.“ Другите хора хипотетично бяха онези, които обичат да си хапват в неделя на масите, изнесени пред някое кафене в Бока Ратон, щата Флорида?

Удхаус като че ли разказваше за нашето куче и за жалкото ни, взаимозависимо съществуване. Всичко, което беше написала, се отнасяше и за нас: безпомощните, слабоволеви господари; психически лабилното неконтролируемо куче; отломките от потрошеното ни имущество; притеснените и ядосани минувачи и съседи. Ние бяхме христоматиен случай.

— Моите поздравления, Марли — казах му аз. — Официално, ти си ненормален.

Щом чу името си, той отвори очи, опъна се, преобърна се по гръб и вдигна лапи във въздуха.

Очаквах, че накрая Удхаус ще предложи на собствениците на такава дефектна стока някакво добро решение на проблема, няколко полезни съвета, които, ако се изпълнят както трябва, могат да превърнат даже нашия маниакален еуфоричен питомец в куче, което може да се яви дори на Уестминстърския шоу парад. Но тя завършваше книгата си с далеч по-мрачна забележка: „Единствено собствениците на неуравновесени кучета наистина знаят къде, всъщност, е границата между нормалното и психически болното животно. Никой не може да реши вместо собственика как е най-добре да постъпи във втория случай. Аз много обичам кучетата и мисля, че за доброто на кучето, то трябва да бъде приспано.“

Да бъде приспано? Преглътнах мъчително. И за да не би читателят да не е разбрал добре, тя беше добавила: „Когато са изчерпани всички възможности, които дресировката и ветеринарният лекар предлагат, и когато няма надежда, че кучето някога ще води разумен и нормален живот, най-добре е — както за него, така и за стопанина му — то да бъде приспано.“

Дори и Барбара Удхаус, любителка на животни, дресьорка, която беше успяла да обучи хиляди кучета, от които собствениците им са вдигнали ръце, признаваше, че някои от тези четирикраки питомци просто не подлежат на възпитание. Ако зависеше от нея, те щяха да бъдат изпратени хуманно в големия приют за душевноболни кучета на дядо Господ.

— Не се бой, голямо момче — казах аз и се наведох да почеша Марли по корема. — Единственият ти сън в този дом ще бъде този, от който можеш да се събудиш.

Той въздъхна драматично и отново потъна в сънищата си за разгонения женски пудел.

Някъде по същото време разбрахме, че не всички лабрадори са еднакви. Породата всъщност има две различни подгрупи: английски и американски лабрадор. Английските са по-дребни и набити от американските, с по-квадратни глави и спокоен благ характер. Те са много подходящи за участие в изложения. Американските са определено по-едри, по-силни, с по-къс косъм и не толкова набити. Известни са с безкрайната си енергия и добро настроение и се използват като ловджийски и спортни кучета. Същите черти, които правят американските лабрадори ненадминати в гората, ги превръщат в проблем в домашна обстановка. Огромната им енергия, предупреждава научната литература, не трябва да се подценява.

В брошурата на един развъдник за кучета в Пенсилвания собственикът пишеше: „Толкова много хора ни питат каква е разликата между английския и американския лабрадор. Те са толкова различни, че Американския киноложки клуб възнамерява да ги обособи в две породи. Има разлика в конструкцията на тялото им, както и в характера им. Ако ви трябва спортно куче за състезания на терен, вземете си американски лабрадор. Те са атлетични, високи, без подкожна тлъстина, тънки, но извънредно енергични и лесно възбудими, затова не стават много за домашни любимци. Английските лабрадори, от друга страна, са набити, закръглени и по-ниски. Те са мили, кротки, добродушни и чаровни.“

Не ми беше нужно много време, за да разбера към кой вид принадлежи Марли. Всичко се връзваше. Слепешката бяхме избрали лабрадор, който се чувства най-добре, когато тича из пущинаците по цял ден. Отгоре на всичко бяхме попаднали на психически лабилно куче, на което иначе не му пукаше от нищо, и на което не действаха нито дресировката, нито успокоителните, нито кучешките психиатри. Беше толкова ненормално, че една опитна дресьорка на кучета като Барбара Удхаус смяташе, че е по-добре да бъде изпратено на оня свят. Страхотно, помислих си аз. Сега вече всичко е ясно.

Скоро след като книгата на Удхаус ни отвори очите за объркания мозък на Марли, един съсед ни помоли да гледаме котарака им за една седмица, докато със семейството си са на почивка. Да, разбира се, доведете го, отвърнахме ние. В сравнение с кучетата, котките се гледат много по-лесно. Те я карат на автопилот, а специално този котарак беше плашлив и все гледаше да се покрие, особено ако наоколо беше Марли. Криеше се под дивана през целия ден и излизаше, за да се нахрани, след като вече бяхме заспали. Държахме храната му нависоко, за да не може Марли да я стигне. Използваше прилежно котешката си тоалетна, която бяхме поставили дискретно в един ъгъл на оградения с мрежа вътрешен двор, където беше басейнът. Не ни създаваше никакви проблеми. Марли дори не знаеше, че в къщата има котка.

Някъде към средата на гостуването на котарака една сутрин се събудих в зори от силни, енергични удари, които тресяха матрака. Беше Марли, треперещ от вълнение до леглото. Опашката му удряше по матрака с бясна скорост. Бам! Бам! Бам! Пресегнах се да го погаля, но той заотстъпва назад. Подскачаше и танцуваше край леглото. Мамбо Марли!

— Добре де, какво има? — попитах го аз все още със затворени очи.

В отговор Марли гордо пльосна трофея си върху чистите чаршафи, само на няколко сантиметра от лицето ми. Бях все още замаян и мина цяла минута, преди да осъзная какво ни беше донесъл. Предметът беше малък, тъмен, с неопределена форма, покрит с едрозърнест пясък. След това усетих миризмата. Ужасна, остра и силна воня. Изправих се рязко и се дръпнах назад към Джени, при което тя се събуди. Показах й лъсналия на чаршафите ни подарък, домъкнат от Марли.

— Това да не е… — понечи да каже Джени, отвратена.

— Да, точно това е — отвърнах аз. — Ровил е в котешката тоалетна.

Марли едва ли щеше да бъде по-горд, ако ни беше донесъл прочутия диамант „Хоуп“. Както мъдро беше предсказала Барбара Удхаус, нашият психически лабилен, ненормален пес беше навлязъл във фазата на консумация на изпражнения.