Джон Гроган
Марли и аз (25)

Глава 24
Клек-барът

Човек може да научи някои неща от едно старо куче. Месеците минаваха, старческите болежки на Марли се умножаваха и това ни накара да осъзнаем, че в даден момент животът безкомпромисно стига до своя край. Джени и аз още не бяхме достигнали средната възраст. Децата ни бяха малки, бяхме в добро здраве и времето ни за пенсия беше още много, много далеч. Нямаше да ни е трудно да се правим, че не забелязваме неусетното настъпване на неизбежната старост и да си въобразяваме, че тя може някак си да ни подмине. Марли не ни позволи този лукс. Наблюдавахме го как посивява, оглушава и отпада все повече и беше невъзможно да отречем факта, че всички сме смъртни — както той, така и ние. Старостта се промъква постепенно, но при едно куче това става с учудваща и едновременно с това отрезвяваща бързина. За краткия период от дванадесет години Марли се превърна от изпълнено с енергия кутре в непохватен младеж, после във възмъжал мускулест екземпляр и накрая в немощен старец. Всяка година от живота му се равняваше приблизително на седем човешки години, а това означава, че вече приближава деветдесетте.

Някога искрящо белите му зъби постепенно се бяха изтъркали, превръщайки се в кафеникави израстъци. Три от четирите му предни кучешки зъба липсваха, счупени един по един по време на пристъпите на безумна паника, когато се опитваше да прогризе пътя си в търсене на сигурност. Дъхът му, който винаги си е бил малко неприятен, беше започнал да вони като напечен от слънцето контейнер за боклук. Фактът, че беше развил вкус към един недооценен деликатес, познат като кокоши курешки, не допринасяше ни най-малко за освежаването му.

Повдигаше ни се, когато го видехме да ги лапа лакомо, сякаш бяха черен хайвер.

Храносмилането му не беше както едно време и произвеждаше газове като завод за метан. В някои дни можех да се закълна, че ако запаля клечка кибрит, къщата ни ще хвръкне във въздуха. Марли можеше с лекота да разгони хората в една стая със зловонните газове, които беззвучно изпускаше, и чието количество, изглежда, растеше право пропорционално на броя на гостите, които сме поканили на вечеря у дома. „Марли! Недей пак“, викаха децата в хор и първи се измъкваха. Понякога самият той бягаше от вонята. Както си спеше спокойно, миризмата го удряше в ноздрите му, той ококорваше очи и сбръчкваше чело, все едно питаше: „Боже мой! Кой се е изпуснал?“ Ставаше и невъзмутимо се преместваше в съседната стая.

Когато не пръцкаше, акаше навън. Или поне тръгваше с такива намерения. Придирчивостта му към мястото, където клякаше да се облекчи, се беше превърнала в натрапчива мания. Всеки път, когато го пусках навън, му отнемаше все по-дълго време да избере идеалното място. Ходеше напред-назад, описваше кръгове, душеше, спираше, ровеше земята с предните си лапи, въртеше се като дервиш и продължаваше нататък, като през цялото време на лицето му беше изписана нелепа усмивка. Докато обикаляше в търсене на най-подходящото място за нирваната на облекчението, аз стоях навън, понякога в дъжд или сняг, понякога посред нощ, често с боси крака, нерядко само по боксерки, защото знаех от опит, че не бива да остава без надзор. Можеше да му хрумне да поскита нагоре по хълма, например, и да навести кучетата на съседната улица.

Да се измъква му стана хоби. Ако му се представеше такава възможност и сметнеше, че ще му се размине, той хукваше и напускаше границите на имота ни. Е, „хукваше“ не е най-точната дума. По-скоро душеше и се тътреше от един храст до друг, докато се загуби от поглед. Късно една вечер го пуснах да излезе през предната врата за последна разходка преди лягане. Навън валеше студен дъжд, по земята се беше образувала ледена киша и аз влязох да взема шлифера си от дрешника до вратата. Когато излязох след по-малко от минута, Марли беше изчезнал. Търсих го в двора, подсвирквах и плясках с ръце, макар и да знаех, че няма да ме чуе. В замяна на това всички съседи ме чуха. В продължение на двадесет минути обикалях в дъжда из съседските дворове, където имаше опасност да ме видят в ексцентричното ми облекло — ботуши на бос крак, шлифер и боксерки. Молех се някой да не запали лампата на верандата си. Колкото по-дълго го търсех, толкова повече гневът ми растеше. Къде, по дяволите, е офейкал този път? Но минутите минаваха и гневът ми отстъпи място на тревогата. Помислих си за възрастните хора, за които бях чел по вестниците, че се измъкват от старческите домове, загубват се и ги намират чак след три дни, умрели от студ в снега. Върнах се у дома, качих се горе и събудих Джени.

— Марли го няма — съобщих й аз. — Никъде не мога да го намеря. Той е там навън, в студения дъжд.

Тя веднага скочи на крака, намъкна джинсите си, облече един пуловер и се обу. Двамата разширихме периметъра на търсенето. Чувах я как подсвирва нагоре по хълма, докато аз претърсвах тъмната гора. Бях наполовина убеден, че ще го намеря да лежи в безсъзнание в някой поток.

Накрая се засякохме с Джени.

— Има ли нещо? — попитах аз.

— Нищо — отвърна ми тя.

И двамата бяхме вир-вода, босите ми крака бяха изтръпнали от студ.

— Ела — казах аз. — Хайде да се приберем и да се стоплим. После ще изляза да го търся с колата.

Спуснахме се по склона и излязохме на пътя за коли, който водеше към къщата. И точно тогава го видяхме, застанал под стрехата, за да не го вали дъжд, обзет от луда радост, че ни вижда. Искаше ми се да го убия. Но просто го вкарах вътре и го разтрих хубаво с една хавлиена кърпа. Миризмата на мокро куче изпълваше кухнята. Изтощен от среднощните си похождения, Марли захърка и не мръдна почти до пладне на следващия ден.

Марли не виждаше добре и сега зайчетата подскачаха на три метра от него, без да ги забележи. Козината му се скубеше ужасно и се налагаше Джени да почиства с прахосмукачката всеки ден. Въпреки това оставаха косми. Те се вмъкваха във всяка цепнатина, полепваха по всичките ни дрехи, а немалко попадаха и в храната ни. Козината му винаги се беше скубала, но докато преди падаха косъмчета, сега се отскубваха цели кичури. Когато се разтърсваше, около него се носеха облаци косми, които после слягаха върху всички повърхности. Една вечер, докато гледах телевизия, погалих разсеяно с босия си крак хълбока му. По едно време предаването прекъсна за реклами и аз погледнах надолу. Там, където го бях потъркал, се беше образувала кълбо от косми, голямо колкото грейпфрут. Топки косми се търкаляха по дъсчения под на всички помещения, подобно на изсъхнали магарешки бодили, каквито вятърът гони из голите степи.

Най-тревожно беше състоянието на задните му крака, които почти отказваха. Ставите му бяха увредени от артрит и го болеше. Кучето, което някога можеше да ме издържи да го яздя като кон, което можеше да вдигне цялата маса за хранене на раменете си и да я разхожда из стаята, сега едва се изправяше на краката си. Стенеше от болка, когато лягаше, и когато ставаше. Не осъзнавах колко са отслабнали задните му крака, докато един ден не го потупах леко по задницата. Краката му поддадоха и той се строполи на пода, все едно му бях приложил някаква хватка. Тъжна гледка.

Изкачването на стълбите до горния етаж за него ставаше все по-трудно, но въпреки това не помисляше да спи сам на долния, дори след като му приготвихме легло в подножието на стълбището. Марли обичаше хората, обичаше да лежи в краката ни, обичаше да подпира брадичката си на матрака ни и да сумти в лицата ни, докато спим, обичаше да избутва завесата в банята, докато се къпем, за да пие вода, и нямаше намерение да престане да го прави. Всяка вечер, когато с Джени се отправяхме към спалнята си, той започваше да се суети в подножието на стълбището, скимтеше, джафкаше, обикаляше и предпазливо поставяше лапа на първото стъпало, докато събере сили да продължи нагоре — нещо, което преди не му струваше никакви усилия. Стоях в горния край на стълбите, махах му с ръка и го насърчавах: „Хайде, момчето ми. Ще се справиш“. След няколко минути той изчезваше зад ъгъла, за да се засили, после се втурваше нагоре, като рамената и предните му лапи поемаха по-голямата част от тежестта на тялото му. Понякога успяваше, понякога спираше по средата и се налагаше да се върне обратно, за да повтори опита си. В най-лошия случай губеше изобщо опора и се плъзгаше безславно по корем надолу по стъпалата. Беше твърде едър, за да го нося на ръце, но все по-често вървях след него и повдигах задницата му на всяко стъпало, а той куцукаше нагоре, подпирайки се на предните си лапи.

Тъй като му беше трудно да се качва по стълбите, реших, че Марли ще съкрати броя на пътешествията си нагоре и надолу. Но явно се бях предоверил на здравия му разум. Колкото и мъчително да беше катеренето по стълбите, щом слезех долу, за да взема, например, някоя книга или да загася осветлението, той ме следваше по петите и, пристъпвайки тежко, се смъкваше стъпало по стъпало след мен. После, само секунди по-късно, му се налагаше отново да поеме трудния път нагоре. С Джени свикнахме да се промъкваме скришом зад гърба му, щом веднъж се беше качил горе за през нощта, за да не се изкуши и да тръгне да слиза с нас. Мислехме си, че ще бъде лесно да се промъкнем край него, като се има предвид, че беше почти оглушал и сънят му беше по-дълбок отпреди. Но той като че ли винаги ни усещаше. Например, чета си аз в леглото, а той спи на пода до мен и хърка яко. Аз отмятам завивките, измъквам се тихо от леглото, минавам на пръсти край него, излизам от стаята и се извръщам, за да съм сигурен, че не съм го събудил. Бавя се долу само няколко минути, но чувам тежките му стъпки по стълбите и разбирам, че е тръгнал да ме търси. Може да беше глух и полусляп, но радарът му очевидно все още работеше.

Така ставаше не само през нощта, но и през деня. Чета вестник на кухненската маса, Марли се е свил на кравай в краката ми, аз ставам да си долея кафе от каната в другия край на помещението. Въпреки че съм пред очите му, той с мъка се надига и ме следва, пристъпвайки тежко. Тъкмо се е настанил удобно в краката ми, когато аз се връщам на масата, и той се дотътря, за да се свие отново до мен. Няколко минути по-късно отново ставам и отивам в общата стая, за да включа стереоуредбата. Той с мъка се изправя, тръгва след мен, описва кръг и се строполява със стон в краката ми, тъкмо когато се каня да се върна обратно в кухнята. С Джени и децата правеше същото.

Докато старостта нанасяше своите поражения, в живота на Марли се редуваха добри и лоши дни. Имаше добри и лоши минути, наредени толкова близо една до друга, че понякога беше трудно да повярва човек, че той си е все същото куче.

Една вечер през пролетта на 2002 г. го изведох за малко в двора. Навън беше хладно, температурата беше под десет градуса и духаше вятър. Ободрен от свежия въздух, аз се затичах и Марли, който също беше живнал, се впусна в галоп до мен както едно време. Дори му извиках:

— Ей, Марл, в теб все още има нещо от малкото кутре — извиках му аз.

Дотичахме двамата до предната врата, Марли беше с изплезен език, пухтеше щастливо и очите му светеха. При площадката на верандата той се опита смело да вземе двете стъпала наведнъж, но задните му крака поддадоха при отскока и той се оказа в много неудобно положение — предните му лапи бяха вкопчени в ръба на площадката, коремът му беше върху стъпалата, а задницата — долу на пътеката. Стоеше там и ме гледаше, сякаш не разбираше каква е причината за унизителното му положение. Подсвирнах му и плеснах с ръце по бедрата си, той храбро задраска с предните си лапи в опит да се надигне, но не успя. Задницата му не се отлепяше от земята.

— Давай, Марли! — извиках аз. Той не помръдна. Накрая го подхванах за рамената, обърнах го настрани, за да може да стъпи на земята с четирите си крака, и след няколко неуспешни опита най-после се изправи. Отстъпи назад, измери с поглед стъпалата, подскочи, метна се горе и влезе в къщата. От този ден нататък самоувереността му на шампион по изкачването на стълби беше накърнена. Никога повече не се опита да атакува двете ниски стъпала, без първо да спре и да се засили.

Старостта несъмнено е неприятна. При това те лишава от достойнство.

Марли ми напомняше за това, колко е кратък животът, за мимолетните му радости и пропуснатите възможности. Напомняше ми, че имаме право само на един опит за златния медал. Един ден навлизаш далеч навътре в океана, убеден, че именно този ден ще хванеш чайката; на следващия едва се навеждаш, за да пиеш вода от купата си. Както Патрик Хенри, героят от революцията срещу британците, и всички други хора, аз имах само един живот. Непрекъснато си задавах въпроса: „Защо, за Бога, прекарвам живота си в списание за градинарството?“ Не че новата работа не ми носеше все пак някакво удовлетворение. Бях горд от това, в което бях превърнал списанието. Но вестниците ми липсваха страшно много. Липсваха ми хората, които ги четяха, както и хората, които ги списваха. Липсваше ми това, да бъда част от голямата новина, чувството, че допринасям поне малко, за да стане светът по-различен. Липсваше ми приливът на адреналин, когато трябва да предадеш в срок написаното, както и удоволствието да се събудя на следващата сутрин и да намеря входящата си поща пълна с коментари и в отговор на написаното от мен. Най-вече ми липсваше да разказвам истории. Чудех се защо ми трябваше да напусна една работа, която идеално пасваше на наклонностите ми, и да нагазя в опасните води на едно списание с оскъден бюджет, непрестанни боричкания с рекламодателите, проблеми с персонала и неблагодарна редакторска работа.

Когато един мой предишен колега спомена мимоходом, че във „Филаделфия Инкуайърър“ търсят водещ на рубрика, аз изобщо не се поколебах и веднага се възползвах от случая. Такива места се намираха изключително рядко дори в малките вестници, и когато се освободеше такава длъжност, почти винаги се заемаше от вътрешен човек. Това бе желана награда за дългогодишни и доказали се журналисти. „Инкуайърър“ беше уважаван вестник, спечелил шестнадесет награди „Пулицър“. Беше един от най-големите в страната. Четях го редовно, а ето че редакторите му пожелаха да се срещнат с мен. Дори нямаше да се наложи да се местим заради новата ми работа. Бюрото, в което щях да работя, беше на четиридесет и пет минути от нас по магистралата „Пенсилвания Търнпайк“, така че не беше проблем да пътувам дотам всеки ден. Не вярвам много в чудеса, но всичко това изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Като че ли провидението се беше намесило.

През ноември 2002 г. смених градинарските си такъми с карта на журналист от „Филаделфия Инкуайърър“. Може би това беше най-щастливият ден в живота ми. Върнах се там, където ми беше мястото, в нюзрума, и отново водех рубрика.

Работех на новото си място от няколко месеца, когато през 2003 г. ни връхлетя първата снежна буря. Снегът заваля през една неделна нощ, и когато спря на следващия ден, земята беше покрита със снежна покривка, дебела шестдесет сантиметра.

Децата не ходиха на училище три дни, докато разчистят пътищата, а аз изпращах материалите за рубриката си по електронната поща от дома. Взех назаем снегочистачка от едни съседи, разчистих алеята за коли и направих пъртина до портата, която все едно минаваше по дъното на каньон. Знаех, че Марли няма да може да се изкачи по отвесните му стени, за да отиде в двора, нито можеше да прегази дълбоките снежни преспи, ако се опиташе да се отклони от пътеката. Затова му разчистих едно място, което да използва като „клек бар“, както го нарекоха децата — малко, почистено от снега пространство до алеята отпред, където да си върши работата. Но когато го извиках да излезе навън и да изпробва новата си тоалетна, той просто застана на разчистеното място и подуши снега подозрително. Марли си имаше свое собствено, особено виждане по въпроса какво трябва да представлява мястото, където може да отговори на повика на природата. И това, което му бях приготвил, очевидно не съответстваше съвсем на изискванията му. Вдигна крак и се изпишка, но отказа да се изака. Да се изакам тук? Да цапам точно пред панорамния прозорец? Я не се будалкай. Обърна се, засили се, за да се изкачи по хлъзгавите стъпала и влезе вътре.

След вечеря го изведох отново навън. Този път Марли не можеше да си позволи лукса да чака. Трябваше да се облекчи. Нервно закрачи нагоре-надолу по направената от мен пъртина, мина през клек бара и излезе на алеята за коли, като душеше снега и ровеше с лапи замръзналата земя. Не, тук просто не става. Преди да успея да го спра, той някак си се покатери, прехвърли снежната стена, образувала се след минаването на снегочистачката, и си запроправя път през двора към група бели борове на петнадесетина метра от него. Не можех да повярвам на очите си — моето болно от артрит, старо куче беше поело на алпийски преход. На всеки няколко стъпки задните му крака се подгъваха и той потъваше в снега, почиваше си няколко секунди, легнал по корем, после с мъка се изправяше и продължаваше напред. Бавно и мъчително напредваше през дълбокия сняг, като използваше все още силните си рамене и предни лапи, с които притегляше тялото си напред. Стоях на пътеката и се чудех как ще го спасявам, ако накрая затъне и не може да продължи. Но макар и трудно, той продължи пътя си и най-после стигна до най-близкия бор. Изведнъж прозрях каква е целта му. Кучето имаше план. Под гъстите клони на бора снегът беше само няколко сантиметра. Дървото беше като чадър и под него Марли можеше спокойно да се върти, докато избере къде да клекне удобно, за да се облекчи. Трябваше да призная, че идеята му беше много хитра. Започна да се върти в кръг, да драска по земята, както обикновено, опитвайки се да намери достоен олтар, където да направи всекидневното си жертвоприношение. За мое учудване обаче той изостави уютния заслон и пое през дълбокия сняг към следващия бор. Според мен първото място беше идеално, но очевидно не отговаряше на неговите високи стандарти.

С мъка се добра до второто дърво и отново след дълго въртене реши, че мястото под клоните му е неподходящо. И така, Марли се отправи към третото дърво, после продължи към четвъртото, петото, като все повече се отдалечаваше от пътя. Опитах се да го извикам и да го накарам да се върне обратно, макар и да знаех, че не може да ме чуе.

— Марли, ще затънеш в снега, глупчо такъв! — извиках силно аз. Той, обаче, просто продължи нататък, целенасочено и непоколебимо. Куче в търсене на облекчение. Най-после стигна последното дърво в имота ни, висок смърч с гъсти надвиснали клони близо до мястото, където децата чакаха училищния автобус. Там намери замръзналото парче земя, което търсеше, усамотено и леко поръсено със снежец. Завъртя се няколко пъти и схванато приклекна на старите си, уморени, артритни задни крака. Най-после разтовари стомаха си. Еврика!

След изпълнението на мисията си, Марли пое по дългия път към дома. Докато се бореше със снега, аз махах с ръце, за да го насърчавам.

— Давай, момче! Ще се справиш!

Но виждах, че се уморява, а все още му предстоеше дълъг път.

— Не спирай сега! — извиках аз.

На дванадесетина метра от алеята за коли обаче той направи точно това. Беше останал без сили. Спря и се отпусна изтощен на снега. Не изглеждаше отчаян, но и не можеше да се каже, че е добре. Погледна ме тревожно. Какво ще правим сега, шефе? Нямах представа. Можех да стигна до него през снега, и после какво? Беше прекалено тежък, за да го вдигна и да го нося на ръце. Останах няколко минути на мястото си, виках и го увещавах, но Марли не помръдваше.

— Стой там — казах аз. — Отивам да си обуя ботушите и после ще дойда да те взема. — Беше ми дошло наум, че мога да го кача на шейната и да го извозя с нея до къщата. Оказа се, че няма нужда. Щом ме видя, че приближавам с шейната, той скочи, възстановил силите си. Единственото обяснение беше, че си е спомнил спускането ни с шейната и приключението ни в гората, когато позорно се изтърсихме в потока. Надяваше се да го повторим пак. Понечи да се втурне към мен, подобен на динозавър в яма с катран. Крачех в снега и му пробивах пъртина, той напредваше бавно сантиметър по сантиметър. Накрая се прехвърлихме тромаво през снежната стена и излязохме на алеята за колите. Марли изтърси снега от козината си, удари с опашка коленете ми и заподскача наоколо весело и наперено, преизпълнен с доволството на авантюрист, завърнал се от дълго пътешествие из неизследвани дотогава земи. А аз се бях усъмнил, че ще се справи.

На следващата сутрин взех лопатата и разчистих една тясна пътечка до отдалечения смърч в ъгъла на парцела и Марли прие мястото като своя тоалетна за зимния сезон. Кризата беше предотвратена, но се появиха по-сериозни проблеми. Колко време щеше да изкара така? И кога болките и унизителната старческа немощ щяха да надделеят над простичкото удоволствие, което му носеше всеки прекаран в сън и леност ден.