Джон Гроган
Марли и аз (29)

Глава 28
Под черешовите дървета

През тази нощ спахме на пресекулки. Час преди зазоряване се измъкнах от леглото и се облякох тихо, за да не събудя Джени. Изпих в кухнята чаша вода — кафето можеше да почака — и излязох навън. Прехвърчаше мокър сняг. Взех лопата и търнокоп и отидох при граховите лехи край белите борове, където Марли се облекчаваше предишната зима. Исках да го погреба там.

Температурата беше малко над нулата и за късмет земята не беше замръзнала. Започнах да копая в полумрака. Разкопах горния слой, но попаднах на тежка и плътна глина, примесена с камъни — това беше пръстта, останала след изкопаването на мазето ни — и напредвах бавно и трудно. След петнадесетина минути свалих якето си и спрях да си поема дъх. След още тридесет минути бях потънал в пот, а не бях изкопал и половин метър. На четиридесет и петата минута отдолу избликна вода и дупката започна да се пълни. Скоро дъното се покри с кална, студена вода, дълбока към тридесет сантиметра. Донесох една кофа и се опитах да я изгреба, но водата продължи да извира. Не можех да оставя Марли в това ледено мочурище. В никакъв случай.

Въпреки че трудът ми щеше да отиде на вятъра — сърцето ми биеше силно, сякаш току-що бях участвал в маратон — оставих това място и се заех да проучвам двора. Погледът ми се спря там, където в подножието на хълма моравата свършваше и започваше гората. Започнах да копая между две високи диви череши, чиито клони се бяха надвесили над мен в сивкавата светлина на утрото като купол на катедрала. Това бяха същите дървета, в които за малко щяхме да се блъснем с Марли при шеметното ни спускане с шейната.

— Мисля, че тук е добре — изрекох аз на глас.

Мястото беше отвъд зоната, където булдозерите бяха разхвърляли глината, останала след изкопните работи. Тук почвата беше лека и суха, мечта за един градинар. Копаенето вървеше лесно, скоро оформих овална яма, шестдесет на деветдесет сантиметра и дълбока около метър и двадесет. Прибрах се у дома и видях, че и трите деца са будни и подсмърчат тихичко. Джени им беше казала за Марли.

Тъгата им дълбоко ме развълнува. Това беше първият им сблъсък със смъртта. Да, той наистина беше само едно куче, а кучетата идват и си отиват от живота на хората, понякога просто защото пречат на нашето удобство. Беше само едно куче, но всеки път, щом се опитвах да им заговоря за Марли, очите ми се пълнеха със сълзи. Казах им, че няма нищо лошо да си поплачем, и че когато имаш куче, накрая винаги има тъга, защото те не живеят толкова дълго, колкото хората. Казах им, че Марли е бил заспал, когато са му сложили инжекцията и не е усетил нищо. Просто си е отишъл. На Колийн й беше ужасно мъчно, че не е могла да се сбогува с него; вярвала е, че той ще се прибере у дома. Казах й, че съм се сбогувал с него от името на всички. Конър, нашият бъдещ писател, ни показа какво е направил за Марли и каза, че иска да го сложи в гроба му. Беше нарисувал голямо червено сърце с надпис под него: „На Марли, надявам се, че знаеш колко много съм те обичал през целия си живот. Когато имах нужда от теб, ти беше винаги с мен. В живота и смъртта аз винаги ще те обичам. Твой брат, Конър Ричард Гроган.“ След това Колийн нарисува едно момиченце с голямо куче и с помощта на брат си написа:        „P.S.: Никога няма да те забравя.“

Излязох навън сам и откарах с количката тялото на Марли в подножието на хълма. Нарязах наръч меки борови клони и с тях застлах дъното на ямата. Вдигнах тежкото му тяло и го спуснах в нея колкото можех по-нежно, макар че всъщност това нямаше как да стане по нежен начин. Скочих долу и отворих чувала, за да го погледна за последен път, наместих го в удобна, естествена поза — все едно лежи пред камината, свит на кравай.

— Е, това беше всичко, момчето ми — казах аз. Затворих чувала и се върнах в къщата, за да доведа Джени и децата.

Отидохме заедно при гроба, цялото семейство. Конър и Колийн бяха запечатали рисунките си в найлонов плик с гръб една към друга, за да се виждат и двете. Поставих го до главата на Марли. Патрик отряза пет борови клонки с джобното си ножче, по едно за всеки от нас. Пуснахме ги в ямата и усетихме аромата на борова смола. Постояхме мълчаливо, после, като че ли го бяхме репетирали, казахме в хор: „Марли, обичаме те“. Взех лопатата и хвърлих първите бучки пръст. Те паднаха тежко върху найлоновия чувал, издавайки неприятен звук. Джени се разплака. Продължих да запълвам ямата. Децата ме наблюдаваха мълчаливо.

Ямата беше пълна до половината и аз спрях да си почина. Вкупом се отправихме към къщата. Седнахме край масата в кухнята и започнахме да си разказваме забавни истории за Марли. Ту плачехме, ту се смеехме. Джени разказа как Марли пощурял по време на снимките за „Последния хоумрън“, когато една непозната взела бебето Конър на ръце. Аз пък разказах за безбройните каишки, които беше прегризал, и как веднъж се изпишка върху глезена на един съсед. Изредихме всичко, което беше повредил или унищожил и хилядите долари, които ни бяха стрували поразиите му. Сега това ни се виждаше смешно. За да се почувстват децата по-добре, казах им нещо, в което самият аз не бях съвсем убеден:

— Духът на Марли сега е там горе, в кучешкия рай. Той тича свободен из грамадна златна ливада. Задните му крака отново са здрави. Слухът му се е възвърнал, зрението му е остро както преди, всичките му зъби са на мястото си. Той отново е млад — и гони зайци по цял ден.

Джени добави:

— И има на разположение безброй врати с мрежа, през които да се промушва.

Представата за Марли, който тромаво се носи из рая с глуповато изражение на лицето, накара всички ни да прихнем.

Сутринта напредваше, а аз тепърва трябваше да ходя на работа. Върнах се сам при гроба и го дозапълних, после внимателно и с уважение утъпках с обувките си рохкавата пръст. Подравних мястото и поставих два големи камъка, които бях намерил в гората. Върнах се в къщата, взех един горещ душ и поех към редакцията.

В първите дни след като погребахме Марли, цялото ни семейство мълчеше. Животното, което години наред беше забавна тема за разговори и истории, разказвани с часове, сега беше табу. Опитвахме се да се върнем към нормалния си начин на живот, а споменаването му правеше това по-трудно. Колийн, особено, се разстройваше много, когато чуеше името му или видеше негова снимка. Очите й се изпълваха със сълзи, тя свиваше юмручетата си и казваше гневно: „Не искам да говоря за него!“

Върнах се към обичайното си разписание, ходех на работа с колата, пишех материалите си за рубриката, връщах се у дома. В продължение на тринадесет години той ме чакаше на вратата всяка вечер. Сега връщането ми у дома в края на деня беше по-болезнено от всичко. Къщата изглеждаше тиха и празна, вече не я чувствах като истински дом. Джени чистеше с прахосмукачката като луда, решена да изхвърли огромното количество косми, които през последните години падаха от Марли на кичури. Пъхаше я във всеки отвор или гънка. Постепенно признаците, че тук е живяло възрастно куче, се заличаваха. Една сутрин, когато обувах обувките си, забелязах, че са пълни с косми. Бяха се налепили по чорапите ми от пода и после бяха попаднали в обувките ми. Седнах и се загледах в тях, даже ги погалих с два пръста и се усмихнах. Показах ги на Джени и казах:

— Няма да се отървем от него толкова лесно.

Тя се засмя, но вечерта в спалнята ни, Джени — която почти не беше продумала цяла седмица — сподели:

— Липсва ми. Наистина ми липсва. Толкова ми липсва, че ме боли.

— Знам. Аз също се чувствам така.

Исках да напиша нещо за сбогом на Марли, но се страхувах, че емоциите ми ще се излеят в сантиментално, сълзливо самосъжаление, което само ще ме унижи. Така че продължих да пиша по теми, които не ми бяха толкова по сърце. Но си носех един касетофон и когато ми дойдеше наум някаква мисъл, я записвах. Знаех, че трябва да го представя такъв, какъвто беше, а не като някакво идеализирано превъплъщение на Стария Йелър или Рин Тин Тин — като че ли изобщо имаше опасност това да стане. Толкова хора превъзнасят любимците си след тяхната смърт и ги превръщат в свръхестествени, благородни животни, които приживе са правили всичко за своите господари, с изключение на пържени яйца за закуска. Исках да бъда честен. Марли беше смешно куче, истинска напаст, което така и не се научи да изпълнява всички команди. Откровено казано, той може би беше най-лошото куче на света. И все пак още от самото начало разбра какво означава да бъдеш най-добрият приятел на човека.

През седмицата след неговата смърт ходих при гроба му няколко пъти. Отчасти исках да проверя дали не се навъртат диви животни през нощта. Гробът беше недокоснат, но беше хлътнал и щеше да се наложи да добавя няколко колички пръст през пролетта, за да го изравня. Но най-вече исках да общувам с него. Стоях там и извиквах в ума си отделни случки от неговия живот. Бях смутен, че изпитвам такава мъка за това куче, много по-дълбока, отколкото за някои хора, които бях познавал. Не че слагах кучешкия живот на един кантар с живота на човека, но като изключим семейството ми, рядко е имало хора, които да ми отдадат обичта си толкова безкористно. Тайно извадих задушаващия нашийник на Марли от колата, където стоеше след последното ни пътуване до клиниката, и го скрих под бельото си в шкафа. Всяка сутрин протягах ръка, за да го докосна.

Цяла седмица усещах в себе си тъпа болка. Беше физически осезаема, подобна на стомашен вирус. Бях апатичен, немотивиран. Не можех да събера сили дори за хобитата си — китарата, дърводелството, четенето. Бях в отвратително настроение и не знаех къде да се дяна. Почти всяка вечер си лягах рано, към девет и половина-десет часа.

Един съсед ни покани за Нова година у дома си. Приятелите ни тихо изказваха съболезнованията си. Всички се стараехме да водим лек разговор, без да се задълбочаваме. В крайна сметка, беше Нова година. По време на вечерята със Сара и Дейв Пандъл, двойка ландшафтни архитекти и наши скъпи приятели, които седяха на масата до мен, се заприказвахме за кучетата, обичта и загубата. Те се бяха се върнали в Пенсилвания от Калифорния и бяха превърнали в свой дом една плевня. Дейв и Сара бяха приспали скъпата си Нели, австралийска овчарка, преди пет години и я бяха погребали на хълма до къщата си. Дейв беше един от най-несантименталните хора, които съм срещал, спокоен стоик и потомък на мълчаливи пенсилвански холандци. Но когато стана въпрос за Нели, се оказа, че той също се бори с дълбоката си вътрешна мъка. Разказа ми как обикалял дни наред из скалистите хълмове зад дома си, докато намери идеалния камък за гроба й. Имал естествената форма на сърце и той поръчал на един каменоделец да изпише на камъка името й. След толкова години смъртта на кучето им все още им тежеше. Очите им се премрежваха от сълзи, когато ми разказваха за нея. Както каза Сара, опитвайки се да не се разплаче, понякога идва едно куче и оставя такъв отпечатък в живота ти, че никога не можеш да го забравиш.

В края на същата седмица направих дълга разходка в гората, и когато в понеделник пристигнах на работа, вече знаех какво искам да напиша за кучето, което остави своя отпечатък в живота ми. Кучето, което никога нямаше да забравя.

Започнах статията, като описах първо как поех надолу по хълма с лопатата в ръка и колко странно се чувствах, че съм навън без Марли, който тринадесет години беше неотлъчно до мен при всяка разходка. „А ето, че сега бях сам — написах аз — и копаех гроба му.“

Цитирах баща си, който, като му съобщих, че сме приспали Марли, каза нещо, което прозвуча почти като комплимент — единственият, който кучето ми беше получило някога: „Второ куче като Марли няма да се роди.“

Много мислих как да го опиша и ето какво се получи: „Никой не го е наричал страхотно куче — или дори добро куче. Той беше див като банши и силен като вол. Живееше и се радваше на живота с мощен устрем, който твърде много напомняше за природно бедствие. Той беше единственото куче, изхвърлено от училището за послушание.“ По-нататък продължавах така: „Марли дъвчеше канапета, късаше мрежите на вратите, пръскаше лиги, ровеше в боклука. Що се отнася до мозъка му, нека да ви призная, че гонеше опашката си до деня, в който умря, очевидно убеден, че е на ръба на изключително важно откритие в кучешкия свят.“ Но в него имаше нещо повече от това и аз описах също интуицията му и способността му за съпричастност, добродушното му отношение към децата и чистото чу сърце.

Исках всъщност да разкажа как това животно докосна душите ни и ни научи на някои от най-важните неща в този живот. „Човек може да научи много от едно куче, дори да е смахнато като нашето“, написах аз. „Марли ме научи да живея всеки ден с необуздана енергия и радост, да улавям момента и да следвам сърцето си. Научи ме да ценя дребните удоволствия — разходка в гората, първия сняг, дрямка под лъчите на зимното слънце. Когато беше вече стар и болен, той ме научи да не губя оптимизма си дори и пред лицето на най-голямата беда. Преди всичко, научи ме какво значат приятелството, себеотрицанието и най-вече непоколебимата преданост.“

Чак след смъртта му напълно осмислих тази учудваща концепция: Марли като ментор. Като учител и образец за подражание. Възможно ли беше едно куче — което и да било куче, особено побъркано и абсолютно неконтролируемо като нашето — да сочи на хората наистина важните неща в живота? Да, мисля, че е възможно. Преданост. Кураж. Всеотдайност. Простота. Радост. Както и нещата, които са без значение. Кучето няма нужда от луксозни коли, голяма къща и дизайнерско облекло. Атрибутите на социалното положение не означават нищо за него. Върши му работа и една изхвърлена от морето пръчка. Кучето не съди за другите по цвета или класата им, интересува го тяхната същност. Пет пари не дава, дали си богат или беден, образован или неграмотен, умен или тъп. Дай му сърцето си, и то ще ти даде своето. Всичко е толкова просто и въпреки това на нас, хората, толкова по-умни и по-изтънчени, винаги ни е било трудно да разберем какво наистина има значение и какво не. Докато пишех прощалната си статия за Марли, осъзнах, че отговорът на този въпрос винаги е под носа ни. Ние просто трябва да отворим очите си, за да го видим. Понякога ти трябва едно куче с неприятен дъх, лоши маниери и чисти намерения, за да прогледнеш.

Завърших материала, дадох го на редактора и се прибрах вечерта у дума с чувството, че ми е по-леко, като че ли от плещите ми се бе смъкнал невидим товар.