Джон Гроган
Марли и аз (6)

Глава 5
Тестът за бременност

Няколко седмици по-късно лежахме с Джени в леглото и четяхме. По едно време тя затвори книгата си и каза:

— Вероятно няма нищо.

— Какво имаш предвид? — попитах разсеяно, без да вдигам поглед от книгата.

— Закъснява ми.

Това изостри вниманието ми.

— Закъснява ти? Така ли? — казах аз и се обърнах.

— Случва се понякога. Но вече мина цяла седмица. Освен това се чувствам особено.

— В какъв смисъл особено?

— Като че ли имам възпаление на стомашната лигавица. Пийнах малко вино онзи ден на вечеря и ми се догади.

— Това не е типично за теб.

— Повдига ми се от самата мисъл за алкохол.

Нямах намерение да й го казвам, но беше станала доста раздразнителна напоследък.

— Мислиш ли… — започнах аз.

— Не знам. А ти?

— Откъде да знам?

— Колебаех се дали да ти кажа. Но ми се щеше да чуя какво мислиш? Не искам да предизвикваме съдбата.

Именно тогава разбрах колко важно беше това за нея — за мен също. Мисълта да станем родители някак си ни беше завладяла, без да се усетим. Бяхме готови да имаме дете. Дълго лежахме един до друг, мълчахме, вперили поглед пред себе си. — Няма да можем да заспим — казах накрая аз.

— Напрежението ме убива — призна тя.

— Хайде, обличай се — казах аз. — Да идем до дрогерията и да купим тест за бременност.

Навлякохме къси панталони и тениски и отворихме предната врата. Марли подтичваше пред нас, преизпълнен от радост пред перспективата за късна разходка с кола. Изправи се на задните си крака до мъничката тойота терсел, подскачаше нагоре-надолу, притреперваше, пръскаше слюнка и пухтеше, напълно извън себе си в очакване на великия момент, когато ще отворя задната врата.

— Брей, човек може да си помисли, че той ще става баща — казах аз. Отворих вратата, той скочи на задната седалка с такъв ентусиазъм, че прелетя чак до другия й край, без да я докосва, и спря едва когато главата му шумно се удари в прозореца на другата врата, очевидно, без да се нарани.

Аптеката беше отворена до полунощ. Джени влезе вътре, аз и Марли останахме в колата. Има някои неща, които мъжете просто не купуват и тестовете за бременност са в началото на списъка. Кучето се разхождаше по задната седалка, скимтеше и не отделяше поглед от входа на аптеката. Както му беше навик, когато е развълнуван, а той беше непрекъснато в това състояние, когато е буден, Марли пухтеше и се лигавеше обилно.

— О, успокой се, за бога — казах му аз. — Какво си въобразяваш, че ще направи тя? Че ще избяга през задния вход?

В отговор, той разтърси тялото си енергично и ме обсипа с лиги и опадали косми. Бяхме свикнали със собствените му норми на поведение, когато се вози в колата, и винаги държахме една голяма кърпа за баня на предната седалка, която използвах в такива случаи, за да избърша себе си и вътрешността на колата.

— Имай търпение — казах. — Обещавам ти, че ще се върне.

След пет минути Джени се появи с малък плик в ръка. Когато потеглихме от паркинга, Марли промъкна рамене между седалките на малкото ни комби, подпря предните си лапи на централната конзола с нос, опрян в огледалото за обратно виждане. При всеки завой политаше напред и притискаше с гърди ръчната спирачка. След всяко залитане се настаняваше отново на нестабилното си място, невъзмутим и безкрайно щастлив.

Няколко минути по-късно вече бяхме у дома, в банята, а комплектът с теста за бременност, купен за 8.99 долара, беше на умивалника. Прочетох упътването на глас.

— Е добре. Пише, че точността му е деветдесет и девет процента. Първо трябва да се изпишкаш в тази чаша.

Следващата стъпка беше тънката пластмасова лента за тестване да се потопи в урината, а после в една малка стъкленица с разтвор, която беше част от комплекта.

— Изчакваме пет минути. После я поставяме във втория разтвор за петнадесет минути. Ако посинее, значи официално си бременна, скъпа!

Отброихме първите пет минути. След това Джени пусна лентата във втората стъкленица и каза:

— Нямам нерви да стоя тук и да гледам.

Отидохме в дневната и започнахме да си бъбрим, като се преструвахме, че чакаме нещо, което едва ли е по-важно от завирането на чайника.

— Какво ще кажеш за „Делфините“^[1] — подкачих я аз. Но сърцето ми туптеше бясно и стомахът ми нервно се присви от страх. Ако тестът беше положителен, животът ни щеше да се промени завинаги! Ако беше отрицателен, Джени щеше да го преживее много тежко. Осъзнах, че може би и аз нямаше да го преживея леко. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато таймерът иззвъня.

— Готово — казах аз. — Какъвто и да е резултатът, знаеш, че те обичам.

Отидох в банята и извадих лентичката. Беше синя, не можеше да има никакво съмнение. Синя като дълбокия океан. Наситено тъмносиня. Синьо, което е невъзможно да объркаш с никакъв друг цвят.

— Поздравления, скъпа.

— О, боже! — успя да промълви Джени и се хвърли в прегръдките ми.

Докато стояхме прегърнати до умивалника със затворени очи, усетих някакво движение в краката ни. Погледнах надолу. Беше Марли, тялото му се въртеше наляво-надясно, главата му подскачаше, а опашката му удряше по вратата на шкафа за бельо толкова силно, че си помислих, че ще останат вдлъбнатини. Посегнах да го погаля, но той се дръпна. Охо. Това беше мамбо Марли и можеше да означава само едно нещо.

Какво си докопал този път? — казах аз и се впуснах да го преследвам. Той се втурна в галоп към дневната и успя да ми се изплъзне на косъм. Когато най-после го сгащих и отворих челюстите му, първо не видях нищо. След това забелязах нещо, залепено навътре за небцето му, откъдето почти нямаше връщане назад и може би всеки момент щеше да изчезне в гърлото му. Беше тънко, продълговато и плоско. И синьо като дълбините на океана. Бръкнах в устата му и измъкнах лентичката от теста за бременност.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, приятел — казах аз — но това ще го сложим в албума с изрезки и други спомени.

С Джени се разсмяхме и дълго не можахме да спрем. Забавлявахме се с предположения какво ли се върти в голямата му квадратна глава. Хмммм, ако унищожа доказателството, може би ще забравят за този злополучен епизод и няма да ми се наложи да деля замъка си с някакъв натрапник.

Джени хвана Марли за предните лапи, изправи го на задните му крака и затанцува из стаята с него.

— Ще ставаш чичо — заприпява тя.

Марли отвърна по типичния си начин — подскочи и залепи големия си влажен език право върху устата й.

На следващия ден Джени ми се обади в работата. Гласът й преливаше от вълнение. Току-що се беше върнала от лекаря… официално потвърдил резултатите от домашния тест.

Според него всичко е наред — съобщи ми тя.

Предишната вечер бяхме преброили дните назад по календара, опитвайки се да установим датата на зачеването. Тя се безпокоеше, че вече е била бременна, когато проведохме кампанията за унищожаване на бълхите преди няколко седмици. Все пак от всичките тези химикали и пестициди не би могло да се очаква нещо добро. Говорила за това с лекаря, но той казал, че вероятно няма да има проблем. Но я посъветвал да не ги използва повече. Дал й рецепта за витамини за бременни и й казал да отиде при него след три седмици за преглед и ултразвук — метод за получаване на електронно изображение, което щеше да ни даде възможност за пръв път да видим мъничкия плод, развиващ се в утробата й.

— Каза ми да занесем една видеокасета, за да направим копие за потомците ни.

Отбелязах си датата на настолния си календар.