Джон Гроган
Марли и аз (11)

Глава 10
Късметът на ирландците

Животът ни все повече се определяше от работата.

Работа във вестниците. Работа по къщата. Работа в двора. Работа, за да заченем. И отглеждането на Марли — което, само по себе си, си беше ангажимент на пълно работно време. В много отношения той беше като дете, изискваше не по-малко време и грижи, и ние усещахме вкуса на отговорността, която ни предстоеше да поемем, ако някога имаме деца. Но само до известна степен. Макар да не бяхме добре запознати с това какво е да си родител, беше ни пределно ясно, че не можем да държим децата си затворени в гаража с купа вода, докато отсъстваме през деня.

Още не се бяха навършили две години от сватбата ни и вече усещахме тегобата на отговорния брачен живот на зрелите хора. Трябваше да заминем някъде. Имахме нужда от почивка, само двамата, далеч от задълженията на всекидневието. Една вечер изненадах Джени с два билета за Ирландия. Нямаше да ни има три седмици. Нямаше да има никакъв маршрут, никакви обиколки с екскурзовод, никакви забележителности, които непременно трябва да се видят. Щяхме да наемем кола, да се снабдим с пътна карта и указател на предлагащите легло и закуска хотели по пътя. Само фактът, че билетите бяха в ръцете ни, като че ли свали товар от раменете ни.

Но преди това трябваше да разпределим някои задължения и първи в списъка беше Марли. Бързо се отказахме от пансионите за кучета. Беше твърде млад и твърде енергичен, за да стои затворен в клетка двадесет и четири часа на ден. Както предсказа д-р. Джей, кастрацията ни най-малко не намали жизнеността му. Не се отрази нито на енергията му, нито на налудничавото му поведение. Освен факта, че вече не проявяваше интерес към възсядането на неодушевени обекти, той си беше същият щурчо. Беше прекалено див и твърде непредвидимо деструктивен, когато го обхванеше паника, за да го оставим в дома на приятели. Имахме нужда от някой, който би се съгласил да дойде и да го гледа у дома. Очевидно не всеки би ни свършил работа, особено като се има предвид предизвикателството, което представляваше Марли. Трябваше ни човек с чувство на отговорност, на когото можем да имаме доверие, човек с безкрайно търпение и достатъчно силен, за да може да удържа един тридесет и пет килограмов препускащ лабрадор.

Направихме списък на всичките си приятели, съседи и колеги, за които се сетихме, и след това започнахме да зачертаваме имената едно по едно. Непрекъснато е по купони. Отпада. Прекалено разсеян. Отпада. Не понася кучешки лиги. Отпада. Прекалено страхлив, за да се справи с дакел, да не говорим за лабрадор. Отпада. Има алергия. Отпада. Няма желание да прибира кучешки фъшкии. Отпада. Накрая остана само едно име. Кати беше моя колежка, неомъжена и без ангажименти. Беше израснала в селския Среден Запад, обичаше животни и мечтаеше един ден да смени малкия си апартамент с къщичка с двор. Беше силна и обичаше да ходи пеша. Вярно, беше стеснителна и малко мекушава, а това би я затруднило да наложи волята си над нашия водач на глутница, но във всяко друго отношение беше идеалният избор. Най-хубавото от всичко беше, че се съгласи.

Списъкът с инструкции, който подготвих за нея, беше далеч по-подробен, отколкото щеше да бъде, ако оставяхме на грижите й тежко болно дете. Паметната записка за Марли се състоеше от шест гъсто изписани страници. Ето част от съдържанието й:

ХРАНЕНЕ: Марли яде три пъти на ден, порцията му е две чаши на всяко хранене. Чашата за измерване е в плика с храната. Моля те, храни го сутрин, след като станеш, и вечер, когато се прибираш от работа. Съседите ще се отбиват да му дават ядене някъде следобед. Това прави общо шест чаши храна на ден, но ако се прави на умиращ от глад, моля те, дай му още около чаша. Ясно ти е, че цялата тази храна трябва да излезе някъде. По този въпрос виж бележката АКИ ПАТРУЛ по-долу.

ВИТАМИНИ: Всяка сутрин даваме на Марли една таблетка витамини „Пет Таб“. Най-лесно става, като просто пуснеш таблетката на пода и се престориш, че не е за него. Ако реши, че е забранено да я пипа, ще я глътне за нула време. Ако по някаква причина това не върши работа, опитай се да я замаскираш с нещо за ядене.

ВОДА: Когато времето е горещо, важно е Марли винаги да има достатъчно прясна вода. Сменяме водата, която поставяме до купата за хранене, един път дневно и доливаме, когато видим, че свършва. Внимание: Марли обича да потапя муцуната си в купата и да си играе на подводница, в резултат на което изпръсква всичко наоколо с вода. Освен това муцуната му задържа изненадващо голямо количество вода, която се оттича, след като се отдалечи от купата си. Ако му позволиш, ще използва за салфетка дрехите ти и канапетата. И последно: той обикновено се изтръсква, след като е пил повече вода, при което стените, абажурите и т.н. се покриват със слюнки. Ние се стараем да ги избършем, преди да засъхнат, защото след това е невъзможно да се отстранят.

БЪЛХИ И КЪРЛЕЖИ: Ако забележиш по него такива гадинки, напръскай го с някой от спрейовете, които сме оставили. Има и инсектицид, с който да напръскаш килимите и т.н., ако решиш, че се налага. Бълхите са много малки и подвижни и се ловят трудно, но установихме, че рядко хапят хората, така че на твое място не бих се тревожил. Кърлежите са по-големи и бавни и понякога намираме някой по Марли. Ако забележиш кърлеж и не ти е гадно, измъкни го и го смачкай в салфетка (може да се наложи да използваш ноктите си, защото са страшно устойчиви) или го изхвърли в умивалника или тоалетната, след което пусни водата (това е най-доброто разрешение, ако кърлежът се е насмукал с кръв). Вероятно си чела, че кърлежите са причина за появата на лаймска болест у хората с всичките й дълготрайни последствия за здравето, но няколко ветеринарни лекари ни увериха, че тук, във Флорида, вероятността от заразяване с тази болест е минимална. За да си спокойна, измий ръцете си добре след отстраняване на кърлежа. Най-лесно можеш да махнеш кърлежа от Марли, като му дадеш да държи в устата си някоя играчка, за да има с какво да се занимава, след което прищипваш кожата с два от пръстите на едната си ръка и използваш ноктите на другата като пинцети, за да измъкнеш кърлежа. Като стана дума за това, ако Марли започне да мирише лошо и си достатъчно смела, можеш да го изкъпеш в детския басейн в задния двор (който служи именно за тази цел), но се съблечи по бански, защото ще се намокриш!

УШИ: В ушите на Марли се събира много кал, и ако не се почистят е възможно да получи инфекция. Моля те, почисти, доколкото можеш, ушната кал с тампони от памук и синия разтвор за почистване на уши. Направи го един-два пъти, докато ни няма. Работата е доста мръсна, затова си облечи някаква стара дреха.

РАЗХОДКИ: Ако не е бил изведен сутринта, Марли често прави бели в гаража. Затова, ако прецениш, извеждай го навън набързо преди лягане. Ще трябва да използваш задушаващата верига, когато го разхождаш, но не го оставяй с нея, когато е сам. Може да се удуши, и като го знам какъв е, има голяма вероятност да го направи.

ОСНОВНИ КОМАНДИ: Много по-лесно е да го разхождаш, ако успееш да го накараш да върви редом. Винаги започвайте от начална позиция „седнал“ от лявата ти страна, след което даваш команда „Марли, редом“ и тръгваш с левия си крак. Ако се опита да се втурне напред, дръпни силно повода. При нас обикновено това върши работа. (Ходил е на уроци по послушание!) Ако е без повод, обикновено се връща при командата „Марли, ела тук!“. Забележка: Най-добре е да си изправена, а не клекнала, когато го викаш.

ГРЪМОТЕВИЧНИ БУРИ: Марли обикновено се шашка по време на буря, дори и когато само ръми. Държим успокоителните му — жълтите хапчета — в шкафа с витамините. Едно хапче тридесет минути преди началото на бурята (ще станеш метеоролог, преди да се усетиш!) би трябвало да свърши работа. Да накараш Марли да гълта тези хапчета си е направо изкуство. Той отказва да ги поглъща, както витамините си, дори и да ги пуснеш на пода и да се престориш, че не са за него. Най-добрият метод е да го яхнеш, да отвориш муцуната му с едната ръка, а с другата да бутнеш хапчето колкото може по-навътре в устата му. Трябва да се вкара достатъчно дълбоко, за да не може да го изплюе. След това прокарваш ръка по гушата му, докато го глътне. Очевидно, след това ще трябва да се измиеш.

АКИ ПАТРУЛ: Имам една лопата под манговото дърво, която използвам, за да прибирам акото на Марли. Почиствай, след като се е изакал, така, както ти прецениш, в зависимост от това, доколко смяташ да се разхождаш из задния двор. И внимавай къде стъпваш!

ЗАБРАНЕНИ НЕЩА: Не позволяваме на Марли:

• Да се катери по мебелите.

•Да дъвче мебели, обувки, възглавници и т.н.

• Да пие вода от тоалетната. (Най-добре е капакът винаги да е свален, макар че трябва да внимаваш — намерил е начин да го вдига с носа си.)

• Да копае в двора и да изкоренява растения и цветя. Той обикновено го прави, когато не му се обръща достатъчно внимание.

• Да рови в кофата за боклук. (Може да се наложи да я държиш върху кухненския плот.)

• Да скача по хората, да души интимните им части или да се държи по друг недопустим за обществото начин. Полагаме особени усилия да го отучим да дъвче ръцете на хората — нещо, което, както разбираш, не се харесва на всички. В това отношение не сме напреднали много. Не се притеснявай да го плеснеш по дупето и да кажеш със строг глас „Не“.

• Да проси храна от масата.

• Да се хвърля върху мрежите за комари на входната врата и на верандата. (Ще видиш, че няколко от тях вече са сменяни.)

Отново благодаря за всичко, което правиш за нас, Кати. Това е огромна услуга. Не съм сигурен как бихме се справили, ако не беше ти. Надявам се с Марли да станете добри приятели и да се забавляваш с него така, както се забавляваме ние.

 

 

Показах инструкциите на Джени и я попитах дали съм забравил нещо. Отне й няколко минути да прегледа списъка, след това вдигна очи към мен и каза:

— Ама ти какво си мислиш? Не можеш да й покажеш това. — Тя размаха листовете пред лицето ми. — Сториш ли го, по-добре забрави за Ирландия. Тя е единственият човек, който се нави да ни направи тази услуга. Ако прочете този списък — край. Ще си плюе на петите и ще спре чак в Кий Уест. — И за да не би да не съм я чул първия път, Джени повтори: — Какво, по дяволите, си мислиш?

— Смяташ, че съм прекалил ли? — попитах аз.

Аз обаче винаги съм вярвал, че човек трябва да си казва всичко, ето защо показах на Кати инструкциите. Тя видимо трепна няколко пъти, особено когато обсъждахме методите за отстраняване на кърлежи, но премълча опасенията си. Уплашена и леко пребледняла, но прекалено добра, за да се отметне от обещанието си, тя прояви твърдост.

— Приятно прекарване — пожела ни Кати. — Ще се справим.

 

 

Ирландия беше всичко, за което си бяхме мечтали. Красива, идилична, ленива. Небето беше възхитително ясно и слънчево през по-голямата част от времето, поради което местните жители се терзаеха от мрачни мисли, че може да ги сполети суша. Както си бяхме обещали, не спазвахме никакво разписание и не се движехме по предварително определени маршрути. Просто обикаляхме, колата ни подскачаше по крайбрежните пътища, спирахме, за да се разтъпчем, да пазаруваме, да поскитаме наоколо, да пийнем бира „Гинес“ или просто да погледаме океана. Слизахме от колата, за да поговорим със селяните, които прибираха сеното си, или да се снимаме с овцете, които пресичаха пътя. Ако някой път ни се стореше интересен, поемахме по него. Беше невъзможно да се загубим, защото не беше необходимо да стигнем до определено място. Работата и домашните ни задължения бяха далечен спомен.

Всеки ден с наближаването на вечерта започвахме да търсим място за нощувка. Отсядахме в частни пансиони, стопанисвани от приветливи ирландски вдовици, които ни глезеха, отгъваха ни чаршафите и винаги ни задаваха един и същ въпрос: „Смятате ли скоро да имате деца?“ След това ни оставяха сами, но не и преди да ни хвърлят странна, многозначителна усмивка на излизане от стаята ни.

С Джени се убедихме, че в Ирландия действа национален закон, според който на стената срещу всяко легло висеше голям портрет на папата или изображение на Дева Мария. На някои места имаше и двете. Веднъж дори видяхме огромна молитвена броеница, окачена на таблата на леглото при главите ни. Освен това ирландският закон повеляваше всички легла за гости да скърцат и да вдигат силен шум всеки път, когато някой от лежащите се опиташе да се обърне.

Като че ли там имаше повсеместна конспирация за създаване на обстановка, предразполагаща към любовни изживявания толкова, колкото и атмосферата в манастир. Бяхме в чужд дом — в нечий строго католически дом — с тънки стени, скърцащо легло, статуи на светци и деви, както и любопитна хазяйка, която, доколкото знаехме, надаваше ухо от външната страна на вратата. С една дума, последното място, където на някой би му хрумнало да прави секс. А това, разбира се, ме накара да желая съпругата си по един нов и неудържим начин.

Гасяхме лампите и се вмъквахме в леглото, пружините стенеха под тежестта ни, а аз веднага пъхах ръката си под горнището на Джени и я поставях върху корема й.

— В никакъв случай — прошепваше тя.

— Защо не? — шушнех аз в отговор.

— Да не си откачил? Мисис О Флеърти е в съседната стая.

— Какво от това?

— Не можем!

— Разбира се, че можем.

— Ще чуе всичко.

— Ще бъдем тихи.

— О, как ли пък не.

— Обещавам. Ще бъдем почти неподвижни.

— Добре, но първо иди и покрий папата с една тениска или нещо друго — отстъпваше накрая тя. — Няма да правя нищо, докато ни гледа от стената.

Изведнъж сексът изглеждаше толкова… толкова… незаконен. Все едно отново бях гимназист и гузно се промъквах у дома под подозрителния поглед на майка си. Да рискуваш да правиш секс при такива обстоятелства беше все едно да рискуваш да се изложиш на позорно унижение на общата маса по време на закуска следващата сутрин. Рискувахме мисис О Флеърти да повдигне вежди, докато сервира яйцата с пържени домати, и да попита с дяволита усмивка: „Удобно ли ви беше леглото?“

От бряг до бряг Ирландия беше „забранена за секс зона“. Точно това ми трябваше. През цялото пътуване се чукахме като зайци.

Джени обаче непрекъснато се безпокоеше за голямото бебе у дома. През два-три дни пускаше шепа монети в някой телефонен автомат и се обаждаше вкъщи, за да изслуша поредния доклад на Кати. Аз стоях до кабината и чувах репликите на Джени.

— Така ли?… Сериозно?… Тръгнал е между колите?… Ти не пострада, нали?… Слава богу!… И аз на твое място щях да се разкрещя… Какво? Обувките ти?… О, не! И чантата?… Естествено, ще платим за поправката им… Нищо не е останало от тях?… В такъв случай настояваме да ги заменим с нови… И той какво?… Мокър цимент, казваш? Как е възможно такова нещо?

И все в този дух. Всеки телефонен разговор беше като предълъг списък от прегрешения, всяко по-лошо от предишното, много от които бяха изненада дори за нас, претръпнали след оцеляването си в кучешките войни. Марли беше непоправимо слаб ученик, а Кати — безпомощна учителка. Той беше спечелил надмощие над нея.

Когато се прибрахме у дома, Марли се втурна навън, за да ни посрещне. Кати ни чакаше на прага на вратата и изглеждаше уморена и напрегната. Гледаше ни с отнесен поглед, като зашеметен от граната войник след особено ожесточена битка. Беше си стегнала багажа, оставила го беше на предната веранда, готова да си тръгне веднага. Ключът за колата беше в ръката й и явно нямаше търпение да потегли. Връчихме й подаръците, благодарихме й горещо и й казахме да не се тревожи за скъсаните мрежи и другите повреди. Тя ни се извини любезно и си тръгна.

Както разбрахме, Кати не беше успяла да наложи авторитета си над Марли, да не говорим за контрол. С всяка победа той ставал все по-дързък. Беше забравил всичко за ходенето редом, влачил я, накъдето си поиска. Отказвал да дойде при нея, когато го вика. Отмъквал, каквото му скимне — обувки, чанти, възглавници — и не искал да ги пусне. Крадял храна от чинията й. Ровел в боклука. Дори се опитал да узурпира леглото й. Решил, че той командва парада, докато мама и татко ги няма, и че няма да позволи на някаква си мекушава съквартирантка да го командва и да му пречи да се забавлява.

— Горката Кати — каза Джени. — Стори ми се уморена.

— По-точно съсипана.

— Сигурно вече никога няма да можем да я помолим да гледа кучето ни.

— Не — отвърнах аз. — Няма да можем. — Обърнах се към Марли и казах:

— Меденият месец свърши, шефе. От утре пак се заемаме с дресировката.

 

 

На следваща сутрин аз и Джени отново бяхме на работа. Но преди да изляза надянах задушаващата верига на врата на Марли и го изведох на разходка. Той веднага се втурна напред, без дори да се опита да върви редом.

— Май си позабравил какво сме учили, а? — попитах аз и дръпнах повода с всичка сила, при което той падна. Изправи се и ме погледна обидено, все едно казваше: Не е нужно да си толкова груб. Кати нямаше нищо против да я тегля.

— Свиквай — казах аз и го накарах да седне. Нагласих веригата така, че да бъде високо на врата му, където знаех, че ще има най-голям ефект. — Добре, хайде сега да опитаме отново.

Той ме погледна с хладен скептицизъм.

— Марли, редом! — изкомандвах аз и пристъпих бързо с левия си крак напред. Бях скъсил повода максимално и фактически с лявата си ръка държах края на задушаващата верига. Марли политна напред и аз рязко дръпнах повода, стягайки примката без милост.

— Да се възползваш от горката жена по такъв начин — мърморех аз. — Как не те е срам.

Към края на разходката, след като бях стискал повода толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха, успях да го убедя, че с мен шега не бива. Това не беше игра, а по-скоро истински житейски урок за причината и следствието. Щом се втурнеше напред, веригата се стягаше около шията му и Марли се задушаваше. Всеки път, без изключение. Ако проявеше сговорчивост и вървеше до мен, веригата се отпускаше и той почти не я усещаше около врата си. Избързаш ли напред — задушаваш се; вървиш ли редом — дишаш свободно. Беше достатъчно просто, за да го разбере дори и Марли. Повтаряхме упражнението отново и отново, разхождайки се по велосипедната пътека. Избързване — задушаване; редом — дишане. Постепенно започна да осъзнава, че аз съм господарят, а той — мой питомец, и че винаги ще бъде така. Когато свихме по пътя към дома, своеволното ми куче припкаше до мен. Е, не съвсем редом, но все пак доста близо. За пръв път в живота си той наистина вървеше редом или поне се стараеше. За мен това беше победа.

— О, да — пропях аз радостно. — Шефът се върна.

Няколко дни по-късно Джени ми се обади в редакцията. Тъкмо беше ходила при д-р Шърман.

— Късметът на ирландците — каза тя. — Пак съм бременна.