Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marley & Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Джон Гроган. Марли и аз

Американска. Първо издание

Редактор: Станимир Йотов

Коректор: Силвия Николаева

ИК Пергамент, София, 2009

ISBN: 978–954–367–023–9

История

  1. — Добавяне

Глава 1
С кучето ставаме трима

Бяхме млади. Бяхме влюбени. Живеехме безметежно в онези блажени първи дни от брака ни, когато животът изглеждаше толкова хубав, колкото наистина може да бъде. Не можехме да се наситим един на друг.

И така, в една януарска вечер през 1991 г. аз и моята съпруга, с която бяхме женени от петнадесет месеца, хапнахме набързо и се заехме да отговорим на една кратка обява в „Палм Бийч Поуст“.

Не съм много сигурен защо го направихме. Няколко седмици преди това се бях събудил рано в зори, но леглото до мен беше празно. Станах и намерих Джени, седнала по хавлия до стъклената маса на закритата веранда на малкото ни бунгало, приведена над един вестник с писалка в ръка.

В тази сцена нямаше нищо необичайно. „Палм Бийч Поуст“ беше не само местният вестник, оттам идваше и половината от дохода на домакинството ни. И двамата работехме във вестници. Джени пишеше статии за раздела на „Поуст“ „Акценти“, а аз бях репортер в един конкурентен вестник в Южна Флорида, „Сън Сентинъл“, чиято редакция беше във Форт Лодърдейл, на един час път на юг. Всяка сутрин преглеждахме вестниците, за да видим как изглеждат статиите ни и да направим сравнение с конкуренцията. Заграждахме, подчертавахме и изрязвахме с голям ентусиазъм.

Но в онази сутрин Джени беше забила нос не в новинарските страници, а в кратките обяви. Приближих се и видях, че трескаво огражда с кръгчета обявите под заглавката „Домашни любимци — кучета“.

— Ъ-ъ… — казах аз с тона на млад съпруг, който все още стъпва на пръсти край жена си. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Никакъв отговор.

— Джен-Джен?

— Растението… — най-после проговори тя с нотка на отчаяние в гласа.

— Растението? — попитах аз.

— Това тъпо растение — каза Джени. — Което уморихме.

Уморихме ли? Не че го правя на въпрос, но за сведение растението го купих аз, а го умори тя. Една вечер я бях изненадал с прекрасна голяма дифенбахия със смарагдово зелени листа, изпъстрени с кремаво. „По какъв повод?“, беше ме попитала тя. Нямаше повод. Просто исках да й кажа: „По дяволите, не е ли брачният живот чудесен?“

Беше възхитена от жеста ми и от растението и ми благодари, като обви с ръце шията ми и ме целуна по устните. След това се зае с унищожаването на подаръка ми методично като хладнокръвен убиец. Не че това беше целта й, просто го умори с прекалените си грижи. Джени не я биваше много в градинарството. Изхождайки от предположението, че всички живи същества се нуждаят от вода, и очевидно забравила, че освен това им трябва и въздух, тя поливаше обилно дифенбахията всеки ден.

— Внимавай с поливането — бях я предупредил аз.

— Добре — беше ми отвърнала тя, след което беше изляла в саксията пет литра вода.

Колкото по-зле изглеждаше растението, толкова повече го поливаше, докато накрая то съвсем подгизна и клюмна. Гледах хилавия скелет в саксията до прозореца и си мислех: Господи, какво ли ще си кажат хората, които вярват в предзнаменования, като видят това?

И ето че сега логиката й беше направила космически скок и бе свързала мъртвата флора в саксията с живата фауна в обявите. Убиваш растение, купуваш си куче. Ами да, разбира се, в цялата тази работа имаше дълбок смисъл.

Погледнах по-отблизо вестника пред нея и видях, че една от обявите явно й беше направила особено впечатление, защото беше маркирана с три плътни червени звезди. Там пишеше: „Лабрадорчета, жълти. Чистокръвни, регистрирани от Американския киноложки клуб. Ваксинирани. Родителите могат да се видят на място“.

— Е — казах аз — ще ми обясниш ли каква е връзката между растението и домашните любимци?

— Знаеш ли — отвърна ми тя и вдигна очи от вестника. — Толкова много се старах и виж какво се получи. Не мога да опазя живо дори едно глупаво стайно растение. Толкова ли е сложно? Само трябва да го поливаш, по дяволите.

След това пристъпи към същината на въпроса.

— Щом не съм способна да опазя едно растение, как ще гледам дете? — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

„Бебешкият въпрос“, както го наричах аз, се беше превърнал в константа в живота на Джени и придобиваше все по-голямо значение с всеки изминал ден. Когато се запознахме в западен Мичиган, където и двамата работехме в един малък вестник, тя току-що беше завършила колежа и животът й на сериозен, зрял човек все още изглеждаше далечна перспектива. И за двама ни това беше първата работа след дипломирането ни. Хранехме се с пици, пиехме много бира и изобщо не се замисляхме за възможността някой ден да бъдем нещо друго, освен млади, свободни и необвързани с брак консуматори на пица и бира.

Но годините минаваха. Тъкмо бяхме станали гаджета, когато възможностите за нова работа — и едногодишна следдипломна квалификация за мен — ни запрати в различни посоки в източните щати. В началото бяхме на един час път с кола един от друг. После на три часа. След това на осем, на двадесет и четири. Когато и двамата се оказахме заедно в Южна Флорида и се оженихме, тя беше почти тридесетгодишна. Приятелките й вече имаха бебета. Тялото й изпращаше странни послания. Възможностите за създаване на потомство, които някога ни се струваха безкрайни, постепенно намаляваха.

Приведох се над нея, прегърнах я през раменете и я целунах по главата.

— Спокойно — казах аз. Но трябваше да призная, че имаше основание. И двамата не бяхме отгледали и едно живо същество през живота си. Наистина, всеки от нас беше имал домашен любимец, с когото бе израснал, но това не се броеше. Тогава бяхме разчитали на родителите си да се грижат за оцеляването им и да бъдат добре. И двамата искахме един ден да имаме деца, но дали щяхме да се справим? Мисълта за това някак си ни плашеше. Бебетата бяха толкова безпомощни и крехки, че на човек му се струваше, че ако ги изпусне, ще се счупят.

На лицето на Джени се появи лека усмивка:

— Реших, че ще бъде добра практика, ако си вземем куче.

 

 

Докато карахме в тъмнината на северозапад от града, където предградията на Уест Палм Бийч преминават в разпръснати извънградски имоти, аз премислях решението ни да се сдобием с куче. Поемахме голяма отговорност, като се има предвид, че и двамата бяхме по цял ден на работа. Все пак бяхме наясно какво ни чака. И двамата бяхме израснали с кучета и ги обичахме страшно много. Моето беше Свети Шон, Джени бе имала своята Света Уини, английски сетер и талисман на семейството. Почти всички от най-щастливите ни детски спомени бяха свързани с нашите кучета. Бяхме скитали сред природата с тях. С тях бяхме плували, играли и правили пакости. Ако Джени наистина искаше куче, само за да усъвършенства родителските си умения, щях да се опитам да я разубедя и може би да я успокоя с една златна рибка. Но знаехме, че един ден ще поискаме да имаме деца и на семейния ни дом ще липсва нещо, ако нямаме куче, проснало се в краката ни. Докато бяхме гаджета, дълго преди да помислим за раждането на деца, прекарвахме часове наред в разговори за четириногите ни любимци от детството ни, за това, че ни липсват, и че мечтаем един ден — когато имаме свой дом и сигурност в живота — да си вземем куче.

Сега имахме и двете неща — собствена къща и сигурност. Живеехме заедно на място, което не възнамерявахме да напуснем скоро.

Беше прекрасна малка къща върху прекрасен, ограден парцел от четвърт акър, много подходящ за куче. Разположението на имота също беше подходящо — приятен градски квартал на една пряка и половина от Вътрешноконтиненталния канал, разделящ Уест Палм Бийч от богаташките къщи в Палм Бийч, издигащи се сред огромни имения. В долния край на улицата ни, „Чърчил Роуд“, започваше зелена паркова ивица и павирана пътека, които вървяха с километри по протежението на брега. Там беше идеално за джогинг и каране на велосипед или летни кънки. И най-вече, за разхождане на куче.

Къщата беше построена през 1950 г. и притежаваше очарованието на стара Флорида — камина, стени с груба гипсова замазка, грамадни светли прозорци и френски врати, които водеха към най-любимото ни място — покритата задна веранда. Дворът беше малък тропически рай, пълен с палми и бромелии, авокадови дървета и пъстри колеуси. Над него беше разперило клоните си едно високо мангово дърво. Всяко лято плодовете му падаха по земята със силно тупване, което наподобяваше — малко гротескно — звука на хвърляни от покрива тела. Лежахме будни в леглото си и чувахме: Туп! Туп! Туп!

Купихме това бунгало с две спални и баня няколко месеца, след като се върнахме от медения си месец и веднага се заехме с ремонта му. Предишните собственици — пенсиониран пощенски чиновник и съпругата му — явно бяха обичали зеления цвят. Външната мазилка беше зелена. Стените вътре бяха боядисани в зелено. Завесите на прозорците бяха зелени. Капаците на прозорците бяха зелени. Предната врата беше зелена. Мокетът, който току-що бяха сложили, за да разкрасят къщата и да я продадат по-лесно, беше също зелен. Не беше весело тревистозелено, хладно смарагдово или дръзко лимоненозелено, по-скоро приличаше на повърната грахова супа с цвят каки по края. Къщата беше като голяма армейска палатка.

През първата ни нощ в нея махнахме всеки квадратен сантиметър от новия зелен мокет и го извлякохме на тротоара. Под него се разкри под от истински дъбови дъски, по който като че ли никога не беше стъпвано. Старателно почистихме пода с шкурка и го лакирахме така, че заблестя. След това излязохме и профукахме по-голямата част от двуседмичната си заплата за ръчно тъкан персийски килим, който постлахме във всекидневната пред камината. Отне ни месеци, но пребоядисахме всяка зелена повърхност и подменихме всеки зелен аксесоар.

След като стегнахме къщата си, беше съвсем логично да се сдобием с голям, четириног съквартирант с остри нокти, големи зъби и ограничени познания по английски, който да започне да я руши.

 

 

— По-бавно, ще пропуснеш отбивката — сгълча ме Джени. — Някъде тук трябва да е.

Карахме в мастиленочерната нощ през някогашно тресавище, пресушено след Втората световна война и превърнато в обработваема земя, а по-късно колонизирано от хора от предградията, търсещи по-пасторален живот.

Както предсказа Джени, предните ни фарове скоро осветиха пощенска кутия, на която беше изписан търсеният от нас адрес. Свих по чакълен път, който водеше към голямо гористо стопанство с изкуствено езеро пред къщата и малък хамбар отзад. На вратата ни посрещна жена на име Лори с голям, кротък лабрадор ретривър до нея.

— Това е Лили, гордата майка — каза Лори, след като се представихме.

Виждаше се, че пет седмици след раждането коремът на Лили все още виси и бозките й са набъбнали. И двамата коленичихме и тя прие този жест на внимание с радост. Беше точно такава, какъвто си представяхме, че трябва да бъде един лабрадор — с благ характер, любвеобилна, спокойна и удивително красива.

— Къде е бащата? — попитах аз.

— О — отвърна жената след миг колебание. — Сами Бой ли? Тук е някъде.

После побърза да добави:

— Сигурно нямате търпение да видите кученцата.

Поведе ни през кухнята към сервизното помещение, превърнато в кучкарник. Подът беше покрит с вестници, а в единия ъгъл имаше плитък кашон, застлан със стари плажни кърпи. Но почти не обърнахме внимание на това. И как бихме могли при вида на девет кутрета, които се катереха едно върху друго и вдигаха врява, любопитни да видят новите непознати, дошли при тях. Джени ахна:

— Господи! Не съм виждала нещо по-сладко през живота си.

Седнахме на пода и оставихме палетата да се катерят по нас, докато Лили щастливо подскачаше наоколо, въртеше опашка и побутваше с нос потомците си, за да се убеди, че са добре. Съгласих се да дойдем тук с Джени при условие, че ще видим кученцата, ще поразпитаме, но ще решим дали сме готови да вземем куче едва след като се приберем у дома. „Това е първата обява, на която отговаряме — посочих аз. — Да не избързваме.“

Но тридесет секунди по-късно ми стана ясно, че вече съм загубил битката. Нямаше съмнение, че още преди да е минала нощта, едно от тези кутрета щеше да бъде наше.

За Лори развъждането на кучета не беше бизнес. Що се отнася до купуването на куче с чиста порода, ние бяхме новаци, но бяхме чели достатъчно, за да не потърсим услугите на професионалните развъдници, които бълваха породисти кучета, както компанията Форд произвеждаше тауруси. За разлика от колите за масово производство обаче, масово произвежданите породисти кучета нерядко имат сериозни наследствени проблеми, от дисплазия[1] на тазобедрените стави до слепота, поради близкородственото кръстосване поколения наред.

За Лори, от друга страна, отглеждането на кучета беше хоби, правеше го по-скоро от обичта си към породата, отколкото заради печалбата. Имаше само едно женско и едно мъжко куче. И двете бяха с впечатляващо родословно дърво и тя разполагаше с документи, с които да го докаже. Това щеше да бъде второто и последно котило за Лили, преди да се отдаде на приятния живот на любимец в провинциално семейство. Тъй като и двамата родители живееха на едно място, купувачът можеше да добие непосредствена представа за потеклото — макар че в нашия случай бащата се беше покрил някъде.

Котилото се състоеше от пет женски, за четири, от които вече беше оставен депозит, и четири мъжки кученца. Лори искаше 400 долара за последно женско кутре и по 375 долара за всяко от мъжките. Едно от мъжките, изглежда, много ни хареса. Беше най-смешното в групата, втурваше се към нас, премяташе се презглава, скачайки в скута ни и драскаше по ризите ни, за да се изкатери и да близне лицата ни. Дъвчеше пръстите ни с изненадващо острите си бебешки зъби и кръжеше около нас, пристъпвайки тромаво с грамадните си светлокафяви лапи, които бяха несъразмерни с тялото му.

— Това ще ви го дам за триста и петдесет — каза собственичката.

Джени е маниачка на тема покупки на сметка и мъкнеше у дома всевъзможни неща, които нито искахме, нито ни трябваха, само защото цената им беше твърде атрактивна, за да ги подмине. „Знам, че не играеш голф — заяви тя един ден и измъкна комплект използвани стикове от колата. — Но няма да повярваш колко евтино ги взех.“

Видях как очите й блеснаха.

— О, скъпи — изгука тя. — Това мъниче се продава с отстъпка!

В интерес на истината, кученцето беше очарователно. И много пъргаво. Преди да се усетя какво става, палавникът изгриза половината от каишката на часовника ми.

— Трябва да проверим дали е страхлив — казах аз. Много пъти бях разказвал на Джени как съм избрал Свети Шон, когато бях малък, и как баща ми ме е учил да направя рязко движение или да вдигна шум, за да видя кое куче се страхува и кое е уверено в себе си. Както седяхме сред купчината кутрета, тя завъртя очи по особен начин, което беше знак, че намира поведението на семейство Гроган за странно.

— Сериозно — казах аз. — Върши работа.

Изправих се, обърнах се с гръб към кученцата, след това внезапно се завъртях към тях, пристъпих напред, тропнах с крак и извиках рязко:

— Хей!

Нито едно от тях не се впечатли особено от номера ми, но само едно се хвърли с главата напред, за да посрещне атаката. Беше кутрето, което се продаваше с отстъпка. То се бухна в мен с всичка сила, приложи захват на глезените ми и атакува връзките на обувките ми, като че ли убедено, че те са опасни врагове и трябва да бъдат унищожени.

— Мисля, че това е съдба — отбеляза Джени.

— Така ли?

Взех го на ръце, вдигнах го до лицето си в едната си шепа и се заех да изучавам муцунката му. Погледна ме трогателно с кафявите си очи и ме гризна по носа. Подадох го на Джени и той направи същото с нея.

— Определено ни харесва — казах аз.

Така се развиха нещата. Написахме на Лори чек за 350 долара и тя ни каза, че можем да дойдем, за да отведем „кучето с отстъпка“ у дома след три седмици, когато щеше да е навършило осем седмици и можеше да бъде отбито. Благодарихме й, погалихме Лили за последно и се сбогувахме.

На път към колата прегърнах Джени през раменете и я притиснах към себе си.

— Можеш ли да повярваш? — казах аз. — Наистина си имаме наше куче!

— Нямам търпение да го заведем у дома — отвърна тя.

Тъкмо бяхме стигнали до колата, когато от гората се разнесе някакъв шум. Нещо преминаваше с трясък през храсталаците и дишаше тежко. Човек може да чуе такива звуци само във филм на ужасите. Отгоре на всичко то идваше към нас. Замръзнахме на място, с очи, вперени в тъмнината. Звуците ставаха по-силни и приближаваха. След миг нещото се появи в другия край на поляната и към нас полетя някакво жълтеникаво кълбо. Огромно жълтеникаво кълбо. Профуча покрай нас, без да спира и, както изглежда, изобщо не ни забеляза, но успяхме да видим, че беше лабрадор ретривър. Само че изобщо не приличаше на сладката Лили, която току-що бяхме прегръщали вътре. Това куче беше цялото мокро, с кал и бодили, полепнали по него чак до корема. Когато мина край нас, езикът му висеше, целият изплезен на една страна, а от устата му хвърчеше пяна. Зърнах го за част от секундата и различих странен, малко налудничав, и все пак закачлив блясък в очите му. Животното изглеждаше така, сякаш току-що беше видяло призрак, и очевидно намираше преживяването си за много забавно.

После изтрополи като препускащо стадо бизони и изчезна от погледа ни, завивайки зад черния силует на къщата. Джени изненадано ахна.

— Мисля — казах аз с някакво безпокойство, присвило стомаха ми — че току-що видяхме таткото.

Бележки

[1] Увреждане на ставните връзки или ставните капсули. — Б.Пр.