Джон Гроган
Марли и аз (18)

Глава 17
Страната на Бокахонтас

Един месец след приключването на снимките се сбогувахме със Западен Палм Бийч и спомените ни оттам. Бяха станали още две убийства на една пряка от нашата улица, но в крайна сметка причината да напуснем малката къща на Чърчил Роуд бяха теснотията и хаоса, а не престъпленията. С двете деца и с всичките вещи и принадлежности, свързани с тях, къщата ни беше натъпкана буквално до тавана. Домът ни беше заприличал на лъскав магазин за играчки на веригата „Тойс Ар Ъс“. Марли тежеше 45 килограма и не можеше да се обърне, без да събори нещо. Имахме две спални и наивно си мислехме, че момчетата могат да спят заедно в едната от тях. Но те непрекъснато се будеха един друг и ни караха да ставаме двойно по-често. Затова преместихме Конър в едно тясно пространство между кухнята и гаража. Официално това беше моят „домашен кабинет“, където свирех на китара и подписвах чековете за плащане на сметките. Но всеки, който го беше видял, си мислеше, че просто сме захвърлили детето си в покрития пасаж между двете помещения, което не беше далеч от истината. Звучеше ужасно. Според наложилите се разбирания пасажът не е с нищо по-добър от един склад. А що за родители са тези, които гледат бебе в склад? Самата дума „пасаж“ навяваше мисли за несигурност: ветровито място, мръсотия, алергени, жилещи насекоми, прилепи, престъпници, перверзници и какво ли още не. В пасажа човек очаква да види кофи за боклук и мокри обувки за тенис. Всъщност там държахме купите за храна и вода на Марли дори след като настанихме Конър, и то не по други причини, а просто защото той беше свикнал те да са там.

Превръщането на пасажа в детска стая навярно звучи мизерно като в роман на Дикенс, но всъщност не беше чак толкова зле. Дори бих казал, че помещението изглеждаше очарователно. Първоначално то е било проход с покрив между къщата и гаража. Следващите собственици го бяха затворили отстрани още преди години. Преди да го превърнем в детска стая, смених старите жалузи с нови модерни прозорци, които не пропускаха никаква влага. Поставих нови щори и боядисах стените. Джени застла пода с меки килимчета, окачи на стените весели рисунки и провеси от тавана разни забавни фигурки, които се люлееха при всяко движение на въздуха. И все пак, как изглеждаше това, видяно отстрани? Синът ни спеше в прохода, а кучето ни се разполагаше в спалнята.

Освен това Джени сега работеше на половин ден и пишеше статии за „Поуст“ предимно у дома, опитвайки се да съвмести кариерата си с отглеждането на децата. Затова беше добре да се преместим по-близо до моята редакция. И двамата бяхме съгласни, че е време да си намерим нов дом.

Животът е пълен с ирония, за което свидетелства фактът, че след месеци търсене харесахме къща в един град в Южна Флорида, който публично бях осмивал с огромно удоволствие. Градът беше Бока Ратон, което в превод от испански означава буквално „Уста на Плъх“. И при това каква „уста“.

Бока Ратон беше бастион на богати републиканци, голяма част от които неотдавна се бяха преместили тук от Ню Джърси и Ню Йорк. Повечето от парите в града бяха на новобогаташи, които не знаеха как да ги използват, без да изглеждат глупаци. В Бока Ратон имаше множество луксозни седани, червени спортни коли, импозантни къщи с розова мазилка, натъпкани една до друга върху място колкото пощенска марка, и оградени с високи стени малки комплекси с пазачи на входа. Мъжете обикновено носеха ленени панталони и италиански мокасини, обути на бос крак, и прекарваха купища време във важни разговори по мобифоните си — или поне изглеждаха важни. Жените бяха с тен, близък до цвета на чантите „Гучи“ от естествена кожа, които обичаха да носят, а боядисаните им в най-невероятни нюанси сребристи и платинени коси подчертаваха опънатите им гладки лица.

Беше пълно с пластични хирурзи, неизменно с лъчезарни усмивки, които притежаваха най-големите къщи. За добре запазените жени на Бока поставянето на импланти за бюст беше практически задължително условие за заселването им в града. Всички по-млади жени имаха прекрасни силиконови цици; по-старите също имаха прекрасни силиконови цици и освен това бяха минали през фейслифт. Към списъка с разкрасяващи процедури трябва да добавим пластичните операции за оформяне на ханша, коригиране на носа и прибиране на корема, както и татуирания грим, вследствие на което градските дами приличаха на пехотинци в армия от надуваеми. Кукли със съвършени пропорции. Както се казваше в един материал, който бях написал за забавните страници на вестника, „Липосукция и силикон — най-добри приятели на жените в Бока Ратон.“

В рубриката си се присмивах на начина на живот в Бока, като започвах още от името му. Жителите на Бока Ратон всъщност никога не използваха пълното му название. Наричаха го фамилиарно „Бока“. Но те не го произнасяха с „о“, както пишеше в речника — тоест „Бока“. Казваха го меко, носово и с типичната за Джърси интонация: БООУ-ка! Като, например, в изречението „Оу, подкастрените храсти са хоубаави тук в БООУ-ка!“

По онова време даваха „Покахонтас“, филма на „Дисни“, и аз написах една пародия по историята на индианската принцеса, която озаглавих „Бокахонтас“. Моята облечена в златотъкани одежди главна героиня — местна принцеса от луксозните предградия — имаше розово БМВ, твърдите й като камък, хирургически уголемени гърди подпираха волана, което й позволяваше да кара без ръце, да говори по клетъчния си телефон и да разресва с пръсти светлите си кичури, докато се оглежда в огледалото за обратно виждане на път за солариума. Бокахонтас живееше в пастелен на цвят дизайнерски вигвам и всяка сутрин правеше гимнастика в племенния фитнес клуб, но само ако успееше да паркира колата си на не повече от три метра от входа на клуба. Следобедите си прекарваше в лов на кожи от диви животни с кредитна карта на „Американ Експрес“ в ръка, на която винаги можеше да разчита. Ловните й полета бяха познати като Централен градски мол.

Погреби кредитната ми карта „Виза“ в „Мизнър Парк“, казваше тържествено Бокахонтас в една от сатирите ми. Ставаше въпрос за един от най-шикозните търговски центрове в града. На друго място тя наместваше сутиена си от еленова кожа „Уондърбра“ и се впускаше в акция за данъчни облекчения върху средствата, които бе похарчила за поредната си козметична операция.

Начинът, по който бях обрисувал героинята си, беше жесток. Безмилостен. Но не и особено преувеличен. Истинските бокахонтовци в Бока бяха най-големите почитатели на рубриката ми и се опитваха да разберат кой е прототипът на измислената ми героиня. (Никога няма да издам името й.) Често ме канеха да говоря пред различни социални и обществени групи и все се намираше някой да стане и да ме попита: „Защо мразите толкова много БООУ-ка?“ Отговарях, че не мразя Бока, просто обичам комичното. И по мое мнение по света нямаше друго толкова комично място, колкото хубавичкия, розов град с фрапантното име Уста на Плъх.

Ето защо е логично, че къщата, на която накрая се спряхме с Джени, беше именно в Бока. Намираше се по средата между крайбрежните имения в източен Бока Ратон и оградените комплекси на снобите в западната част, за които злорадо бях отбелязал, че влизаха по-скоро в територията на независимия окръг Палм Бийч, за което свидетелстваше пощенския им код. Новият ни квартал беше в един от малкото градски райони, обитавани от средната класа и жителите му обичаха да се шегуват с известен снобизъм, че са от грешната страна и на двете железопътни линии. Наистина имаше две железопътни линии, едната очертаваше източната, а другата западната граница на квартала. През нощта чувахме товарните влакове, които пътуваха за Маями и обратно.

— Ти луда ли си? — казах на Джени. — Не можем да се преместим в Бока. Ще ме прогонят с ритници от града. Ще сервират главата ми върху канапе от органични салатени кълнове.

— О, стига де. Пак преувеличаваш.

Вестникът ми, „Сън Сентинъл“, беше доста популярен в Бока Ратон. Тиражът му беше далеч по-голям от този на „Маями Хералд“, „Палм Бийч Поуст“ и дори на местния „Бока Ратон Нюз“. Творенията ми се четяха много в града и западните му квартали, и тъй като в рубриката бе публикувана и снимката ми, често ме разпознаваха. Не смятах, че преувеличавам, когато казах, че ще ме одерат жив и ще провесят трупа ми пред „Тифани“.

Но търсехме подходяща къща от месеци и това беше първата, която отговаряше на изискванията ни. Големината ни устройваше, цената — също, освен това се намираше на стратегическо място между двете редакции, за които работех. Държавните училища бяха не по-лоши от тези в Южна Флорида. Що се отнася до екстрите, Бока Ратон имаше чудесна паркова система, която включваше едни от най-чистите океански плажове в района на Маями и Палм Бийч. Съгласих се да купим къщата, но бях повече от притеснен. Чувствах се като таен агент с доста слабо прикритие, внедрен в лагера на врага. Варварин, който се кани да се вмъкне в крепостта на богатите, безпардонен жлъчен критикар, дошъл да развали градинското увеселение на хората в Бока. Можеше ли човек да ги обвини, че няма да ми се зарадват?

Когато пристигнахме в града, аз се прокрадвах по улиците смутено, абсолютно убеден, че всички ме гледат. Ушите ми горяха при мисълта какво си шушукат хората, край които минавах. След като написах една статия, поздравявайки се сам за добре дошъл (и чувствайки се унизен), получих куп писма, в които ме обвиняваха, че нападам града със сарказма си, а искам да живея в него? „Какъв безсрамен лицемер!“, беше основният лайтмотив. Трябва да призная, че имаха право. Един пламенен защитник на града, когото познавах служебно, нямаше търпение да се заяде с мен:

— Така значи — каза той злорадо — в крайна сметка реши, че в посредствения и безвкусен Бока не е чак толкова зле. Парковете, данъците, училищата, плажовете и зонирането — всичко това не ти се видя толкова лошо, когато дойде моментът да си купуваш къща, нали?

Не ми оставаше нищо друго, освен да развея белия флаг и да се предам.

Скоро, обаче, открих, че повечето от съседите ми, с които живеехме от погрешната страна на двете железопътни линии, бяха съгласни с написаните от мене нападки срещу „простащината и вулгарността сред нас“, както се изразиха те. Не след дълго се почувствах наистина у дома си.

Къщата ни беше тип ранчо, построена през 1970 г., с четири спални и с два пъти по-голяма квадратура от предишната, макар че изобщо нямаше нейния чар. Но имаше потенциал и постепенно я променихме по свой вкус. Махнахме дебелия мокет, поставихме дъбов под във всекидневната и италиански плочки във всички останали помещения. Сменихме грозните, плъзгащи се стъклени врати с двойни остъклени врати с лакирана дървения, а аз постепенно превърнах запустелия преден двор в тропическа градина, изобилстваща с джинджифил, хеликонии и пасифлора, които привличаха еднакво пеперудите и минувачите.

Двете най-хубави неща в новия ни дом нямаха нищо общо със самата къща. От прозореца на всекидневната ни се виждаше малка градска градина, под високите борове, на която имаше детска площадка с разни съоръжения за игра. Децата я обожаваха. А в задния двор, на няколко крачки от остъклените двойни врати, имаше вкопан в земята плувен басейн. Не искахме басейн, защото се притеснявахме да не стане беля с децата, но когато Джени предложи да бъде запълнен, посредникът, чрез когото купихме имота, пребледня. Първата ни работа в деня, в който се нанесохме, беше да заградим басейна с висока около метър и половина ограда, достойна за всеки затвор със строг режим. Момчетата — Патрик току-що беше навършил три години, а Конър беше на осемнадесет месеца — си играеха във водата като делфини. Градината се превърна в продължение на задния ни двор, а басейнът ни осигуряваше хладината на мекия сезон, който така харесвахме. Скоро научихме, че когато имаш плувен басейн във Флорида, жарките летни месеци могат да бъдат дори и приятни.

Но едва ли някой харесваше басейна повече от нашето куче, този горд наследник на рибарските ретривъри, порели вълните край бреговете на Нюфаундленд. Ако вратата към басейна беше отворена, Марли се втурваше към водата, засилил се още от всекидневната, прелиташе през двойните врати и с един отскок от вътрешния двор се пльосваше по корем в басейна, при което във въздуха изригваха гейзери, а образувалите се вълни прехвърляха ръба му. Да плуваш с Марли беше потенциално опасно за живота приключение. Все едно, че плуваш до океански лайнер. Носеше се с пълна скорост към плувеца, цапайки с предните си лапи. Човек би очаквал все пак да направи завой в последния момент, но той просто връхлиташе върху тебе и се опитваше да се покатери отгоре ти. Ако си потопил в този момент главата си, той те натискаше целия под повърхността на водата. „Да не би да ти приличам на товарен док, а?“, казвах аз, а в това време той ближеше водата от лицето ми и лапите му продължаваха да вършеят на автопилот.

Единственото нещо, което липсваше на новия ни дом беше достатъчно здрав или, както го наричахме, „Марли упорен бункер“ за кучето ни. В старата ни къща бетонният малък гараж беше доста стабилен и имаше два прозореца, които правеха живота в него поносим дори насред лято. Къщата ни в Бока имаше по-голям гараж, за две коли, но нито Марли, нито каквато и да било друга форма на живот не биха издържали при температура над 65 градуса по Целзий. Гаражът нямаше прозорци, вътре беше непоносимо горещо и задушно. Освен това стените бяха не бетонни, а гипсови, и Марли вече беше доказал, че лесно може да ги направи на пух и прах. Въпреки успокоителните, пристъпите му на паника при гръмотевични бури се влошаваха.

Първият път, когато го оставихме сам в новата къща, решихме да го затворим в мокрото помещение до кухнята, където постлахме одеало и оставихме купа с вода. Когато се върнахме няколко часа по-късно, той беше издрал пода. Щетите не бяха големи, но за да купим къщата бяхме взели заем срещу ипотека, който щяхме да изплащаме през следващите тридесет години, и знаехме, че случилото се не е на добро.

— Може би просто свиква с новата обстановка — предположих аз.

— Няма дори и облак на небето — скептично отбеляза Джени. — Какво ли ще стане, когато излезе буря?

Това го разбрахме следващия път, когато го оставихме сам. Щом започна гръмотевичната буря, веднага се отправихме по най-бързия начин към дома, но беше твърде късно. Джени беше на няколко крачки пред мен. Когато отвори вратата на мокрото помещение, тя рязко спря и промълви:

— О, боже мой.

Каза го така, сякаш току-що беше видяла обесен на полилея човек. И повтори:

— О… боже… мой.

Надзърнах над рамото й. Гледката беше още по-страшна, отколкото си мислех. Марли стоеше и дишаше учестено, лапите и устата му бяха целите в кръв. Навсякъде имаше козина, като че ли страхът от гръмотевиците беше предизвикал обилен косопад. Щетите надминаваха всичко, което бяхме виждали преди. Цялата стена беше издълбана, мазилката беше свалена и се виждаха пироните. Навсякъде беше засипано с гипс, трески и изкривени пирони. Електрическите кабели бяха оголени. По стените и пода имаше кръв. Помещението изглеждаше така, сякаш тук бяха убили някой с огнестрелно оръжие.

— О, боже мой — за трети път каза Джени.

— О, боже мой — повторих след нея и аз. Не ни идваше наум нищо друго.

Няколко секунди стояхме мълчаливо и гледахме погрома. Накрая се обадих:

— Окей, ще се оправим. Всичко може да се поправи.

Джени ме стрелна с поглед. Беше наясно с ремонтите ми.

— Ще повикам майстор да измаже стените. Няма да правя никакви опити сам.

Пъхнах в устата на Марли едно от успокоителните му хапчета и вътрешно се притесних, че последното му изстъпление можеше отново да върне Джени към състоянието на депресия, в което беше изпаднала след раждането на Конър. Но като че ли онова мрачно настроение си беше отишло завинаги. Тя беше учудващо философски настроена.

— Няколкостотин долара и всичко ще бъде като ново — бодро каза Джени.

— Права си. Ще изнеса допълнително няколко лекции, за да изкарам малко пари. Ще можем да платим за ремонта.

След няколко минути Марли започна да се отпуска. Клепачите му натежаха и очите му кръвясаха, както ставаше винаги, когато му давахме транквиланти. Изглеждаше като фен по време на концерт на „Грейтфул Дед“. Не обичах да го виждам в това състояние и се въздържах да му давам успокоителни. Но хапчетата му помагаха да преодолее ужаса и смъртната заплаха, която съществуваше само във въображението му. Ако беше човек, щяха да го освидетелстват като психично болен. Очевидно беше убеден, че при някоя буря от небесата ще се спусне някаква тъмна зла сила, за да го отнесе със себе си. Сега, когато всичко беше отминало, се сви на килимчето пред умивалника в кухнята и въздъхна дълбоко. Клекнах до него и започнах да галя сплъстената му от кръв козина.

— Ей, кученце — казах аз. — Какво ще правим с тебе?

Без да вдига глава, той ме погледна със зачервените си очи на дрогиран — най-тъжните, най-печалните очи, които някога съм виждал. Като че ли се опитваше да ми каже нещо, нещо важно, което трябваше да разбера.

— Знам. Знам, че не зависи от теб.

 

 

На следващия ден отидохме с момчетата до зоомагазина и купихме гигантска клетка. Имаше ги в различни размери и когато описах Марли на продавача, той ни показа най-голямата. Беше огромна, в нея можеше да се побере и лъв. Решетките бяха от дебела стомана, имаше две солидни цилиндрични ключалки и резета, за да се затваря по-здраво вратата, подът беше от дебела стоманена ламарина. Това беше решението на проблема ни, нашият преносим затвор „Алкатраз“. Конър и Патрик пропълзяха вътре и аз затворих вратата с резетата за момент.

— Какво ще кажете, момчета? — попитах аз. — Достатъчно ли е здрава, за да задържи нашето Супер куче?

Конър, който се поклащаше до вратата с пръстчета, промушени през решетките, както би направил затворник ветеран, каза:

— Аз в затвор.

— Уади бъде нашия затворник! — пригласяше Патрик, очарован от тази перспективата.

Върнахме се вкъщи и решихме да поставим клетката до пералната машина. Преносимият „Алкатраз“ зае почти половината от мокрото помещение.

— Ела тук, Марли! — извиках аз, след като сглобих окончателно клетката.

Хвърлих вътре една бисквита „Милк Боунс“ и той доволен влезе в клетката. Затворих и заключих вратата след него, а той остана там да си изяде бисквитата, без да се безпокои за новото преживяване, което му предстоеше, известно сред специалистите по психично здраве като „принудително въдворяване“.

— Това ще е новият ти дом, когато ни няма — казах бодро аз. Марли си стоеше вътре и пухтеше доволно, все едно това изобщо не го интересуваше, после легна и въздъхна.

— Добър знак — казах на Джени. — Много добър знак.

Вечерта решихме да изпробваме новата максимално сигурна клетка. Този път дори нямаше нужда да хвърлям „Милк Боунс“, за да примамя Марли в нея. Просто отворих вратата, свирнах му и той влезе в клетката, удряйки с опашка металните решетки.

— Бъди добро момче, Марли — казах аз.

Когато слагахме децата в колата, за да отидем да вечеряме навън, Джени се обърна към мен:

— Знаеш ли какво?

— Какво? — попитах аз.

— За пръв път, откакто имаме Марли, сърцето не ми се свива от страх, че го оставяме сам — отвърна тя. — Досега винаги съм била като на тръни.

— Разбирам те много добре. Преди непрекъснато се питахме „Какво ли ще разруши нашето куче този път?“

— Да, или „Колко ли ще ни струва ходенето на кино тази вечер?“

— Нещо като руска рулетка.

— Мисля, че тази клетка е най-добрата ни инвестиция досега — каза тя.

— Трябваше да го направим много по-рано — съгласих се аз — спокойствието няма цена.

Хапнахме си чудесно на открито и сетне се разходихме по брега по залез-слънце. Момчетата цапаха из водата, гонеха чайките и хвърляха шепи пясък в океана. Джени беше необичайно спокойна. Мисълта, че Марли е на сигурно място в „Алкатраз“ и не може да нарани себе си, нито да разруши нещо, ни действаше като балсам.

— Хубава разходка беше — каза тя, докато вървяхме по пътеката към къщата.

Тъкмо щях да се съглася с нея, когато забелязах нещо с периферното си зрение, нещо отпред, което не беше съвсем наред. Обърнах се и погледнах към прозореца до входната врата. Щорите бяха спуснати, както всеки път, когато ни нямаше. Но на тридесетина сантиметра от основата на прозореца металните жалузи бяха огънати и нещо се подаваше между тях.

Нещо черно. И влажно. Залепено на прозореца.

— Какво по…? — казах аз — Как е възможно… Марли?

Отворих вратата и естествено там беше комитетът по посрещането, състоящ се от един-единствен член — нашият пес, което се въртеше из фоайето, щастлив до немай-къде, че сме се върнали. Набързо обиколихме къщата и проверихме във всяка стая и килер дали няма следи от приключенията, на които Марли вероятно се беше отдал, след като беше останал без надзор. Къщата беше в идеално състояние. Нищо не беше докоснато. Насочихме се към мокрото помещение. Вратата на клетката бе широко отворена, отметната назад като камъка върху гроба на Исус Христос сутринта на Великден. Сякаш някой таен съучастник се беше промъкнал и беше освободил нашия затворник. Клекнах до клетката, за да я огледам по-добре. Двете резета бяха дръпнати, имаше и безспорна улика — от тях още капеше слюнка.

— Това не е работа на външен човек — заключих аз. — По някакъв начин нашият Хари Худини е успял с близане да се измъкне от Голямата къща.

— Не мога да повярвам — каза Джени и добави една дума, която, за мое успокоение, децата не успяха да чуят.

Винаги сме смятали, че Марли е тъп като ряпа, но се оказа достатъчно умен, за да се сети как да използва дългия си силен език, да го провре между пръчките и да изблъска резетата от жлебовете. Беше успял да се измъкне и през следващите седмици доказа, че може да повтори номера, когато си поиска. Строго охраняваният затвор, всъщност, се превърна в нещо като негова втора къща. Понякога при завръщането си го намирахме да си почива мирно и тихо в клетката, друг път ни чакаше на прозореца до входната врата. Марли нямаше никакво намерение да се съобразява с концепцията за принудителното въдворяване.

Започнахме да укрепваме допълнително ключалките с дебел електрически кабел. Това вършеше работа за известно време, но един ден, когато на хоризонта се зададе буря и ние се прибрахме вкъщи, видяхме, че долната част на вратата на клетката е огъната нагоре като с гигантска отварачка за консерви. Паникьосан и с кървящи лапи, Марли се беше заклещил в тесния отвор, при което главата и част от гръдния му кош бяха навън, а останалата част от тялото му — вътре в клетката. Изправих, доколкото можах, огънатата врата и впоследствие започнахме да омотавам с кабел не само резетата, но и всички ъгли на вратата. Въпреки това се наложи да подсилим допълнително цялата клетка, защото Марли продължи да използва мускулната си сила, за да се измъква навън. След три месеца лъскавата стоманена клетка, която ни се струваше толкова здрава, изглеждаше така, сякаш я бяха обстрелвали с гаубица. Решетките бяха усукани и изкривени, рамката разбита, вратата не можеше да се затваря, страничните части бяха издути навън. Продължих да я укрепвам, доколкото мога, срещу мощните удари с тяло, на които я подлагаше Марли. Измамното чувство за сигурност, което тази измишльотина ни беше донесло, вече го нямаше. Всеки път, когато излизахме, макар и само за половин час, се питахме дали нашият страдащ от мания затворник няма да се измъкне и да се развилнее, разпокъсвайки канапета, дълбаейки стени и гризейки врати. Дотук бяхме с душевния мир и спокойствието.