Джон Гроган
Марли и аз (8)

Глава 7
Господар и звяр

На следващата сутрин — беше събота — се събудих в зори и чух, че легнала с гръб към мен, Джени тихо хлипа. Марли също беше буден, с муцуна, опряна на матрака и изпълнен със съчувствие към господарката си. Станах и направих кафе, изстисках пресен портокалов сок, взех вестника и приготвих препечени филийки. Когато след няколко минути Джени се появи, облечена в халат, очите й бяха сухи. Усмихна ми се храбро, като че искаше да ми каже, че вече е добре.

След закуска решихме да излезем и да разходим Марли до брега, за да поплува. В нашия квартал водата беше недостъпна, защото брегът беше укрепен с голям бетонен вълнолом и купчини каменни блокове. Но през шест преки на юг вълноломът завиваше навътре към сушата и разкриваше малък плаж с бял пясък, осеян с изхвърлени от вълните пръчки и дървени отломки — идеално място за едно куче да полудува. Когато стигнахме до плажа, аз размахах една пръчка пред муцуната на Марли и му откачих каишката. Той гледаше пръчката така, както умиращ от глад човек гледа парче хляб — очите му не се отделяха от лелеяната плячка.

— Донеси! — извиках аз и хвърлих пръчката колкото може по-далеч във водата. Той прескочи бетонната стена с ефектен скок, препусна по плажа и нагази в плитчините, вдигайки във въздуха струи вода. Ето за какво са родени лабрадорите. Беше заложено в гените им и в работната им характеристика.

Не е сигурно откъде произлиза тази порода, но с положителност се знае, че не идва от полуостров Лабрадор. Тези яки водни кучета с къса козина за пръв път са се появили през седемнадесети век на няколкостотин километра южно от Лабрадор на остров Нюфаундленд. Там, според запазилите се от онова време дневници, местните рибари качвали кучетата на тесните си плоскодънни лодки, преди да отплуват в морето, и ги използвали, за да теглят въдиците и мрежите им и да донасят откачилата се от куките риба. Плътната мазна козина, която ги предпазвала от леденостудената вода, отличните им качества като плувци, безграничната енергия и способността да държат рибата внимателно в челюстите си, без да я повредят, ги превърнали в идеални работни кучета за суровите условия в Северния Атлантически океан.

Как тези кучета са се озовали в Нюфаундленд може само да се предполага. Те не са от местен произход и няма данни, които да сочат, че първите заселили се там ескимоси са водели със себе си кучета. Според най-правдоподобната теория праотците на лабрадорите са били докарани в Нюфаундленд от рибари от Европа и Великобритания, мнозина, от които напускали корабите и се заселвали на брега, образувайки общности. Кучето, известно днес като лабрадор ретривър, вероятно се е получило в резултат на непреднамерено неволно кръстосване. Вероятно те и техните по-големи и по-рунтави събратя от породата нюфаундленд имат общи прародители.

Както и да са се появили, местните ловци скоро впрегнали в работа тези удивителни кучета, за да им носят убитите водни птици и дивеч. През 1622 г. един жител на Сейнт Джонс, Нюфаундленд, на име У. Е. Кормак, който пътувал пеша из острова, отбелязва, че водните кучета са широко разпространени и както установил, са „прекрасно тренирани да донасят дивеча при лов на птици… а също и за други полезни неща.“ В крайна сметка те привлекли вниманието на английската аристокрация и в началото на деветнадесети век започнали да ги внасят в Англия, за да бъдат използвани при лова на фазани, тетреви и яребици.

Според Лабрадор Ретривър Клуб, национална група от любители, създадена през 1931 г., посветила се на опазване на чистотата на породата, името „лабрадор ретривър“ се е появило съвсем случайно някъде през тридесетте години на деветнадесети век, когато очевидно незапознатият с географията трети граф Мамзбъри писал на шестия херцог Баклу, за да се похвали с чистокръвните си ловни ретривъри. „Наричаме кучетата ми лабрадори“, написал той. И така, името им останало. Добрият граф отбелязал, че прави всичко по силите си, за да запази „породата колкото може по-чиста от самото начало“. Но други не проявявали такъв фанатизъм по въпроса с генетиката и свободно кръстосвали лабрадорите с други ретривъри с надеждата, че ще наследят отличните им качества. Гените на лабрадорите се оказали устойчиви. Породата лабрадор ретривър запазила отличителните си белези и на 7 юли 1903 г. била призната от Английския киноложки клуб.

Б. У Зисоу, ентусиаст и дългогодишен кучевъд, писал за Лабрадор Ретривър Клуб: „Американските ловци приеха породата от Англия и впоследствие усъвършенстваха и обучиха кучетата, за да отговорят на нуждите на ловците в тази страна. Днес, както и в миналото, лабрадорът с готовност навлиза в ледените води в Минесота, за да извади отстреляна птица; в състояние е да работи цял ден, преследвайки гълъби в горещия Югозапад — единствената му награда е потупване по гърба за добре свършената работа“.

Такова беше гордото наследство на Марли и, изглежда, той беше наследил поне половината от присъщите за породата му инстинкти. Беше майстор в преследването на плячка. Но май не беше много наясно с концепцията за предаването й. Като че ли позицията му по въпроса беше: Ако искаш чак толкова тази пръчка, скочи във водата и САМ си я вземи.

Той се втурна обратно към брега с плячката в уста.

— Донеси! — извиках аз и плеснах с ръце. — Хайде, момче, дай пръчката!

Той заподскача и заизвива цялото си тяло от вълнение, изтръска козината си и ме засипа с вода и пясък. След това за моя изненада пусна пръчката пред краката ми. Уау, помислих си аз. Ето какво значи да умееш да служиш. Извърнах се към Джени, която седеше на пейката под един австралийски бор и победоносно вдигнах палци, за да й покажа, че Марли се справя. Но когато посегнах да взема пръчката, Марли беше готов. Наведе рязко глава, грабна я и хукна лудешки по плажа, описвайки щури осморки. Сетне препусна обратно и едва не ме събори, като ме предизвикваше да го гоня. На няколко пъти се спуснах подире му, но беше ясно, че не мога да се меря с него по бързина и подвижност.

— Предполага се, че си лабрадор, който донася разни неща — извиках аз. — А не лабрадор, който ги отнася!

Все пак разполагах с нещо, което моето куче нямаше, и то беше еволюиралият ми мозък, изпреварил поне с малко развитието на мускулната ми маса. Грабнах друга пръчка и изнесох цяло шоу, уж че много държа на нея. Вдигах я над главата си, прехвърлях я от ръка в ръка, люлеех я като махало. Виждах, че решителността на Марли се стопява. Изведнъж пръчката в устата му, която допреди няколко минути смяташе за най-ценното си притежание на земята, загуби притегателната си сила. Моята пръчка го привличаше като магнит. Запристъпва обратно и се спря само на сантиметри от мен.

— Балами се раждат всеки ден, а, Марли? — изкикотих се аз и потърках с пръчката си муцуната му. Очите му се кръстосаха, за да не я изгуби от поглед.

Виждах как се въртят колелцата в мозъка му, докато се чудеше как да грабне новата пръчка, без да изпуска старата. Горната му устна потрепваше, докато умуваше как да се докопа и до втората плячка. Хванах здраво единия край на пръчката, която беше захапал. Задърпах я, но той също я дърпаше и ръмжеше. Притиснах втората пръчка към ноздрите му.

— Искаш я, знаеш го — прошепнах аз.

Искаше я, и още как. Изкушението беше твърде голямо, за да му устои. Усетих, че хватката му се разхлабва. След това предприе хода си. Отвори уста, за да се опита да сграбчи и другата пръчка, без да пуска първата. В миг вдигнах и двете пръчки над главата си. Той подскочи във въздуха, като лаеше и се въртеше, и очевидно се чудеше как е възможно внимателно планираната му бойна стратегия да се провали така безславно.

— Ето защо аз съм господарят, а ти си звярът — заявих аз. В този момент той отново се изтръска и към лицето ми полетяха водни пръски и пясък.

Хвърлих една от пръчките пак във водата и той хукна след нея с лудо джафкане. При завръщането му пред мен се изправи един нов и по-мъдър противник. Този път беше предпазлив и отказа да се приближи. Спря на десетина метра от мен с пръчка в устата и поглед, вперен в новия обект на желанието му, който по една случайност беше предишният обект на желанието му — първата пръчка, която сега бях вдигнал високо над главата си. Той си мислеше: „Този път ще чакам тук, докато я хвърли и тогава той ще остане без нито една пръчка, а аз ще имам две.“

— Мислиш си, че съм много тъп, нали, кучето ми — казах аз.

Извих се назад и със силно, преувеличено пъшкане, запокитих пръчката с всичка сила. Естествено, Марли се бухна във водата, все още с пръчка в устата. Но работата беше там, че всъщност аз не бях хвърлил пръчката. Мислите ли, че Марли го разбра? Преплува половината разстояние до Палм Бийч, преди да схване, че пръчката е още в ръката ми.

— Постъпи жестоко — провикна се Джени от пейката, на която седеше. Обърнах се и видях, че се смее.

Марли най-после се добра до брега и се пльосна на пясъка, изтощен, но решен да не пуска пръчката си. Показах му моята, за да му напомня колко по-хубава е от неговата, и изкомандвах:

— Пусни!

Замахнах с ръка назад, все едно се каня да я хвърля. Глупчото отново скочи на крака и се отправи към водата.

— Пусни! — повторих аз, когато се върна.

След още няколко опита той най-после ме послуша. В момента, когато пръчката му падна на пясъка, аз хвърлих моята във въздуха, за да я хване. Повторихме упражнението няколко пъти и като че ли всеки път схващаше идеята все по-ясно. Дебелата му глава постепенно усвояваше урока. Щом ми дадеше пръчката си, аз му хвърлях друга.

— Това е като размяната на подаръци между колеги в работата — обясних му аз. — Даваш, за да получиш.

Той подскочи и прилепи полепналата си с пясък муцуна към устата ми, което приех като потвърждение, че урокът е усвоен.

По пътя ни към дома изтощеният Марли за пръв път не дърпаше повода. Сияех от гордост от постижението ни. От седмици с Джени се мъчехме да го научим на някои основни социални умения и маниери, но напредъкът ни беше отчайващо бавен. Все едно у дома имахме див жребец, когото се опитваме да приучим да пие чай от фина порцеланова чаша. На моменти се чувствах така, сякаш бях Ан Съливан, а Марли — Хелън Келър^[1]. Отново се замислих за Свети Шон и за това колко бързо бях успял да го науча на всичко необходимо, за да стане прекрасно куче, макар да бях само десетгодишно момче. Питах се къде бъркам този път.

Но малкото ни упражнение с носенето на пръчката беше все пак лъч надежда.

— Знаеш ли — обърнах се аз към Джени, — наистина мисля, че започва да схваща.

Тя погледна към Марли, който пристъпваше тежко до нас. Целият беше мокър и покрит с пясък, около устата си имаше мехурчета слюнка, а челюстите му все още стискаха спечелената с толкова труд пръчка.

— Не съм толкова сигурна — отвърна тя.

На следваща сутрин се събудих преди зори от тихото хлипане на Джени до мен.

— Хей — казах аз и я прегърнах.

Тя скри лице в гърдите ми и усетих сълзите й, които мокреха тениската ми.

— Добре съм. Настина. Само съм малко… нали знаеш.

Знаех. Опитвах се да се държа храбро като войник, но и аз усещах тъпата болка на загубата и поражението. Преди по-малко от четиридесет и осем часа бяхме обзети от радостно вълнение заради бебето. А сега все едно никога не бяхме зачевали. Като че ли цялата история беше просто сън, от който все още не се бяхме събудили напълно.

По-късно през деня взех Марли със себе си в колата, за да купим нещо за ядене и някои неща за Джени от аптеката. На връщане спрях при един цветарски магазин и купих огромен букет от пролетни цветя, подредени във ваза, с надеждата, че ще успея да повдигна настроението на жена си. Закрепих ги с предпазния колан на задната седалка до Марли, за да не се разпилеят. Минахме край зоомагазина и ми трябваше по-малко от секунда, за да реша, че Марли също се нуждае от нещо за ободряване. В крайна сметка той беше свършил по-добра работа от мен, когато трябваше да утеши неутешимата и единствена жена в живота ни.

— Бъди добро момче — наредих му аз. — Връщам се веднага.

Изтичах в магазина и се забавих само колкото да купя някакво лакомство за дъвчене с огромни размери като за него.

Няколко минути по-късно паркирахме пред къщата и Джени излезе да ни посрещне. Марли се измъкна от колата, за да я поздрави.

— Имаме малка изненада за теб — обявих аз.

Но когато посегнах към задната седалка за цветята, изненаданият по-скоро бях аз. В букета имаше маргаритки, жълти хризантеми, няколко вида лилиуми и яркочервени карамфили. Сега, обаче, от карамфилите нямаше и помен. Огледах букета по-внимателно и открих стъблата, на които допреди няколко минути имаше цветове. Всички други цветя си бяха на мястото. Изгледах кръвнишки Марли, който танцуваше наоколо, като че ли беше на прослушване за участие в музикалното предаване „Соул трейн“.

— Ела тук! — креснах аз.

Накрая успях да го хвана, отворих със сила челюстите му и открих неопровержимо доказателство за вината му. Дълбоко в подобната му на пещера уста, сплъстен като парче тютюн за дъвчене, се виждаше един-единствен червен карамфил. Както можеше да се предположи, другите вече бяха в търбуха му. Идваше ми да го убия.

Погледнах към Джени. По бузите й се стичаха сълзи, но този път от смях. Едва ли щеше да се забавлява повече, ако бях докарал оркестър с мариачи да й изпеят една серенада. Не ми оставаше нищо друго, освен да се разсмея и аз.

— Това куче… — промърморих аз.

— И без това никога не съм си падала особено по карамфили.

Марли беше толкова развълнуван, че всички са щастливи и се смеят отново, че заподскача на задните си крака и ни изтанцува един брейк.

Когато се събудих на следващата сутрин, слънчевите лъчи, проникващи през клоните на бразилското пиперово дърво, вече бяха нашарили леглото. Погледнах часовника. Беше почти осем. Погледнах към жена си, която спеше спокойно, гърдите й се надигаха и спадаха равномерно, дишаше дълбоко и бавно. Целунах я по косата, обгърнах с ръка кръста й и отново затворих очи.