Джон Гроган
Марли и аз (3)

Глава 2
Имаме си синя кръв

Първата ни работа като собственици на куче беше да поспорим. Спорът ни започна в колата, докато се прибирахме вкъщи от развъдника, и продължи с прекъсвания цялата следваща седмица. Не можехме да се разберем какво име да дадем на питомеца си. Джени отхвърляше безапелационно моите предложения, а аз — нейните. Битката стигна кулминацията си една сутрин, преди да тръгнем на работа.

— Челси? — казах аз. Това е женско име. Едно мъжко куче по-скоро би умряло, отколкото да се казва Челси.

— Че той какво разбира от имена — отвърна Джени.

— Тогава Хънтър^[1]. Хънтър е идеално име.

— Хънтър? Шегуваш се, нали? Да не би да си решил да се правиш на мъж и да ходиш на лов? Не си ходил на лов нито веднъж през живота си.

— Кучето е мъжко — заявих аз, кипнал от гняв. — Предполага се, че е мъжко. Не използвай спора ни, за да ми изнасяш феминистки тиради.

Не вървеше на добре. Току-що бях преминал към груба игра. Джени отвърна с контраудар и аз бързо се опитах да върна дебата към любимото си предложение.

— Какво имаш против името Луи?

— Нищо, ако ставаше въпрос за служител на бензиностанция — отвърна тя хапливо.

— Хей! Внимавай! Така се казваше дядо ми. Или искаш да го кръстим на твоя дядо? „Добро куче, Бил!“

Докато се разправяхме, Джени разсеяно се запъти към стереото и натисна бутона на дека за касети. Това беше една от стратегиите й в брачните борби. Когато си разколебан, заглуши опонента си. От колоните се понесе веселият, жив реге ритъм на Боб Марли и почти веднага успокои страстите.

Бяхме открили покойния ямайски певец, когато се преместихме от Мичиган в Южна Флорида. В конвенционалния горен Среден Запад на средната бяла класа непрекъснато пускаха Боб Сингър и Джон Кугър Меленкамп. Но тук, в пулсиращата етническа смесица на Южна Флорида, музиката на Боб Марли се чуваше навсякъде, въпреки че бяха минали десет години от смъртта му. Чувахме я по радиото в колата, докато карахме надолу по булевард „Бискейн“. Чувахме я, докато пиехме cafes cubanos в Малката Хавана или хапвахме печено пиле по ямайски по забутаните ресторантчета в неприветливите емигрантски квартали на запад от Форт Лодърдейл. Чувахме я, когато за пръв път ядохме панирани морски охлюви на бахамския фестивал в квартала „Коконът Гроув“ в Маями, както и когато купувахме произведения на хаитянското изкуство в Кий Уест.

Колкото повече я опознавахме, толкова повече се влюбвахме в Южна Флорида и един в друг. И през цялото това време с нас беше музиката на Боб Марли. Той беше с нас, когато правехме слънчеви бани на плажа, когато пребоядисвахме мръснозелените стени на дома ни, когато се събуждахме в зори от крясъците на дивите папагали и правехме любов под светлината, която се процеждаше през клоните на бразилското пиперово дърво пред прозореца ни. Влюбихме се в музиката му за това, което беше, но също така и за това, на което тя стана символ — онзи момент в живота ни, когато престанахме да бъдем двама и се сляхме в едно. Боб Марли беше саундтракът на новия ни съвместен живот в това необикновено, екзотично, неподчиняващо се на никакви правила място, различно от всички други места, където бяхме живели преди.

И ето че сега от колоните се разнесе любимата ни песен. Обичахме я, защото беше хубава до болка, и защото посланието й беше толкова ясно. Гласът на Боб Марли изпълни стаята, повтаряйки припева отново и отново: „Дали това, което чувствам, не е любов?“ В този момент двамата заедно извикахме „Марли!“, като че ли го бяхме репетирали седмици наред.

— Това е! — възкликнах аз. — Това е името.

Джени се усмихваше, а това беше добър знак. Изпробвах го, да видя как звучи. „Марли, тук! — изкомандвах аз. — Марли, на място! Браво Марли!“

Джени се присъедини към мен:

— Марли, толкова си сладък!

— Хей, мисля, че става! — казах аз.

Джени се съгласи. На спора ни бе сложен край. Имахме име за кученцето си.

На следващия ден след вечеря влязох в спалнята, където Джени четеше, и заявих:

— Мисля, че трябва да направим името му малко по-интересно.

— Какво имаш предвид? — попита тя. — Нали и на двамата името ни хареса.

Бях прочел документите за регистрация на Американския киноложки клуб. Като чистокръвен лабрадор с надлежно регистрирани родители, Марли също имаше право на регистрация. Това всъщност беше необходимо, само ако човек иска кучето му да участва в изложби или да има потомство. В такъв случай регистрацията беше наистина много важна. За семеен питомец, обаче, това беше излишно. Но аз кроях големи планове за нашия Марли. За пръв път щях да си имам работа с някой, в чиито вени тече синя кръв. В семейството ми също нямаше такива. Подобно на Свети Шон, кучето от моето детство, аз бях с неопределено потекло, издънка на обикновени, неотличили се с нищо прадеди. В рода ни се бяха смесили повече нации, отколкото има в Европейския съюз. С новото ми куче аз щях да бъда по-близо до синята кръв, отколкото съм бил някога и нямах намерение да пропусна възможностите, които ми се предлагаха. Признавам, че славата все пак ме блазнеше.

— Да кажем, че решим да участва в някакво състезание — рекох аз. — Да си чувала някога за куче шампион само с едно име? Победителите винаги имат някаква дълга титла, например сър Дартуърт от Челтнъм.

— И господарят му, сър Глупендершър от Уест Палм Бийч — вметна Джени подигравателно.

— Сериозно ти говоря. Можем да направим купища пари, като го даваме за разплод. Знаеш ли колко плащат хората за едно елитно куче за разплод? Но такива кучета винаги са със засукани имена.

— Както кажеш, скъпи — отвърна Джени и се върна към книгата си.

На следващата сутрин, след като почти цяла нощ си блъсках ума, аз я хванах на тясно при умивалника в банята и обявих:

— Намерих идеалното име.

Тя ме погледна скептично.

— Казвай.

— Добре. Готова ли си? Ето — всяка дума се отронваше бавно от устните ми: Марли… Великолепни… от Чърчил на семейство Гроган. — Божичко, помислих си аз, наистина звучи величествено.

— Божичко — каза Джени. — Звучи адски тъпо.

Не й обърнах внимание. С документите се занимавах аз и вече бях вписал името. С мастило. Нека Джени се хили, колкото си иска. Но когато след няколко години Грогановият Марли Великолепни от Чърчил обере най — големите награди на изложбата на Уестминстърския киноложки клуб и двамата обиколим гордо ринга пред изпадналата в екстаз международна телевизионна публика, ще видим кой ще се смее.

— Хайде, херцоже мой — каза Джени. — Ела да закусваме.