Джон Гроган
Марли и аз (4)

Глава 3
На път за дома

Докато отброявахме дните до момента, когато ще можем да доведем Марли у дома, аз със закъснение се заех да прочета какво пише за лабрадор ретривърите. Казвам със закъснение, защото всички източници съдържаха следната препоръка: Преди да си купите куче, проучете подробно породата, за да сте наясно какво ви чака. Опа!

Ако, например, човек живее в апартамент, не е много удачно да гледа санбернар. Семейство с малки деца не би трябвало да взима чау-чау, защото понякога са непредсказуеми. Колито има нужда от тичане и разходки, за да се чувства добре, и по всяка вероятност ще подлуди телевизионния маниак, който иска куче, с което да се търкаля по цял ден пред телевизора.

С тревога трябваше да призная, че с Джени не бяхме проучили изобщо въпроса, преди да решим да си вземем лабрадор. Критерият ни при избора беше един: харесвахме тази порода кучета на външен вид. Често се възхищавахме на лабрадорите, които господарите им разхождаха по велосипедната пътека край канала — големи, глуповати, игриви и малко непохватни, с хъс за живот, рядко срещан на този свят. Още по-обезпокоителен беше фактът, че решението ни не беше повлияно от „Всичко за кучетата“ — библията за породите, публикувана от Американския киноложки клуб — нито от което и да било друго авторитетно ръководство. Причина за него беше една друга голяма книга в кучешката литература — „Отвъдната страна“ на Гари Ларсън. И двамата бяхме големи почитатели на комиксите му. Рисунките бяха изпълнени с находчиви лабрадори с изискани маниери, които вършеха и говореха такива хитри неща. Да, те говореха! Как да не ги харесаш? Лабрадорите бяха много забавни животни поне тези на Ларсън. А кой би се отказал от малко повече забавление в живота си? Ето защо се запалихме толкова.

Сега, докато преглеждах по-сериозната литература за лабрадорите, с облекчение разбрах, че изборът ни, макар и направен, без да сме събрали достатъчно предварителна информация, не е чак толкова лош. Книгите бяха пълни с възторжени свидетелства за любвеобилната природа на тези кучета, за уравновесения им характер, добродушното им отношение към децата, липсата на агресивност и желанието да угодят на стопанина си. Тъй като са интелигентни и податливи на възпитание, те са предпочитани, когато става въпрос за обучение на кучета, които участват в спасителни операции или служат за водачи на слепци и хора с други увреждания. Всичко това показваше, че лабрадорът е подходящ за домашен любимец в семейство, в което по всяка вероятност рано или късно ще има деца.

В едно ръководство пишеше следното: „Лабрадорът е известен със своята интелигентност, голямата си привързаност към човека, добри умения на терен и неуморима отдаденост при изпълнението на задачи.“ В друго се хвалеше удивителната преданост на кучетата от тази порода. Всичките тези качества бяха превърнали лабрадора от специализирано ловно куче, предпочитано от ловците на птици поради уменията му да вади свалените фазани и патици от ледените води, във фаворит за домашен любимец в Америка. През 1990 г. лабрадорът измести кокер шпаньола от първото място в регистрите на Американския киноложки клуб като най-популярната порода сред американците. Оттогава никои други кучета не се радваха на такава популярност. През 2004 г. лабрадорът оглави класацията на клуба за петнадесета година поред. По това време бяха регистрирани 146692 лабрадора. Далеч по-малък беше броят на втората предпочитана порода, златен ретривър — 52550. На трето място беше германската овчарка — 46046.

Съвсем случайно бяхме попаднали на порода, на която Америка не можеше да се насити. Многобройните щастливи собственици на кучета не можеха да грешат, нали? Бяхме избрали доказан първенец. И все пак литературата беше изпълнена с плашещи предупреждения.

Лабрадорите са селекционирани за работни кучета и енергията им е неизчерпаема. Те са изключително общителни и оставени сами дълго време, не се справят добре. Някои са дебелоглави и трудно се поддават на обучение. Трябва им всекидневно, интензивно, физическо натоварване, защото иначе правят пакости. Други са лесно възбудими и не могат да бъдат контролирани дори и от опитни гледачи на кучета. При някои детството като че ли продължава вечно, проточва се три или повече години. Дългото буйно юношество изисква изключително търпение от страна на собствениците им.

Те са мускулести и с течение на векове са били приучвани да издържат на болка — качества, които са им вършили добра работа, когато е трябвало да се хвърлят в ледените води на Северния Атлантик, за да помагат на рибарите. Но в домашни условия същите тези качества означават, че кучетата могат да се окажат в ролята на прословутия слон в магазин за порцелан. Тези животни са големи, силни, с широк гръден кош и невинаги знаят силата си. Една собственичка на такова куче по-късно ми каза, че веднъж вързала лабрадора си за касата на вратата на гаража, за да й е под око, докато мие колата си на пътеката. Кучето зърнало една катерица, втурнало се след нея и изтръгнало тежката метална каса от стената.

После попаднах на едно изречение, което изпълни сърцето ми със страх. „Родителите са една от най-добрите индикации за темперамента на новото ви куче в бъдеще. Изненадващо голяма част от поведението му е предопределена по наследство.“ В ума ми моментално изникна образът на разпенения, покрит с кал банши^[1], който изскочи като фурия от гората вечерта, когато избрахме нашето куче. Господи, помислих си аз. В книгата се препоръчваше да се видят и двамата родители, ако е възможно. Спомних си още нещо — почти незабележимото колебание на жената, развъждаща кучета, когато я попитах къде е бащата. О… тук е някъде. След това тя побърза да смени темата. Всичко си идваше на мястото. Вещите купувачи на кучета щяха да настояват да им бъде представен и бащата. И какво щяха да видят? Безумен дервиш, който препуска в нощта, като че ли преследван от хиляди демони по петите. Казах на ум една молитва, пожелавайки си Марли да е наследил темперамента на майка си.

Като оставим настрани индивидуалната генетика, всички чистокръвни лабрадори имат някои предсказуеми характеристики. Американският киноложки клуб е определил стандарти за качествата, които те трябва да притежават. Физически кучетата трябва да са здрави и мускулести, с къса, гъста и устойчива на атмосферните условия козина. На цвят тя може да бъде черна, шоколадовокафява или в жълтеникав нюанс, вариращ от светлокремаво до наситено оранжевокафяво. Една от основните отличителните характеристики на лабрадора е неговата дебела, мощна опашка, подобна на опашката на видра, която с един замах може да събори всичко от масичката ви за кафе. Главата е голяма и квадратна, със здрави челюсти и високо разположени увиснали уши. Повечето лабрадори са с височина около шестдесет сантиметра при раменете. Обикновено теглото на мъжките екземпляри е тридесет — тридесет и шест килограма, но има и такива, които са значително по-тежки.

Но според Американския киноложки клуб външният вид не е всичко, което прави от лабрадора лабрадор. В стандарта на клуба за породата се казва: „Темпераментът на истинския лабрадор е също такъв отличителен белег на породата, както и «видровата» опашка. В идеалния случай лабрадорът е добродушен, общителен и податлив на възпитание, готов да достави удоволствие и неагресивен към хора и животни. Той притежава много качества, които се харесват на любителите. Кроткият му нрав, интелигентността и неговата приспособимост го правят идеално куче.“

Идеално куче! Едва ли би могло да има по-голяма препоръка от това. Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че сме направили добър избор. Дори предупрежденията не ме плашеха толкова. С Джени щяхме да се отдадем на отглеждането на нашето куче и да го обсипем с внимание и любов. Щяхме да му посветим толкова време, колкото е необходимо, за да го научим на послушание и да култивираме в него социални умения. И двамата много обичахме да ходим пеша, почти всяка вечер след работа, а често и сутрин, се разхождахме по пътеката край канала. Естествено, щяхме да взимаме и кучето при интензивните си разходки и малкият палавник щеше да се прибира у дома уморен. Работата на Джени беше само на километър и половина от нас, тя можеше да се връща всеки ден у дома и да му хвърля топка в задния двор, за да изразходва още малко от неизчерпаемата енергия на кучето, за която бяхме предупредени.

Седмица преди денят, когато трябваше да доведем кучето у дома, Сюзън, сестрата на Джени, ни се обади от Бостън. Тя, съпругът й и двете им деца възнамеряваха да отидат до Дисни Уърлд следващата седмица. Канеха Джени да се присъедини към тях и да прекарат няколко дни заедно. Като леля, Джени беше много привързана към племенниците си и използваше всяка възможност да бъде с тях, така че умираше от желание да приеме поканата. Но се колебаеше.

— Няма да съм тук, за да доведем малкия Марли у дома.

— Върви. Аз ще доведа кучето, ще го настаня и то ще те чака, когато се прибереш.

Казах го небрежно, но тайно се радвах на възможността да бъде сам с кучето няколко дни, през които да се сприятелим по мъжки. Наистина, Марли беше наш общ проект, щеше да принадлежи на двама ни поравно. Но смятах, че едно куче не може да има двама господари, и ако трябваше да избира водач на глутницата в домашната йерархия, исках това да бъда аз. Трите дена насаме с него щяха да ми осигурят предимство.

Седмица по-късно Джени замина за Орландо, на три и половина часа път с кола. Още същата вечер, в петък след работа, отидох при жената с кучетата, за да взема новия спътник в живота ни. Когато Лори го донесе от задната част на къщата, направо ахнах. Мъничкото, пухкаво пале, което бяхме избрали преди три седмици, беше станало двойно по-голямо. То се втурна към мен, заби глава в глезените ми, просна се в краката ми и се претърколи по гръб с лапи във въздуха в знак на — както се надявах — подчинение. Лори сигурно бе усетила изненадата ми.

— Момчето доста е пораснало, нали? — каза тя бодро. — Само да го видите как омита паничката си!

Наведох се, почесах го по корема и попитах:

— Готов ли си да вървим у дома, Марли? — За пръв път използвах името. Наистина му подхождаше.

В колата му приготвих удобно кътче с плажни кърпи на седалката до мястото на шофьора и го настаних там. Но едва бях стигнал шосето, когато той започна да се гърчи и извива и се измъкна от кърпите. Запълзя със скимтене по корем към мен по седалката. Централната конзола на автомобила беше първата от безбройните трудности, с които му предстоеше да се справи в живота си. И ето че по едно време задните му крака увиснаха от конзолата откъм страната на пътника, предните му лапи висяха от страната на шофьора, а коремчето му се притисна плътно към ръчната спирачка в средата. Размахваше отчаяно лапички във въздуха, извиваше се, клатеше се, люлееше се, но беше заседнал като товарен кораб в пясъчен праг. Протегнах ръка и го погалих по гърба, но това го възбуди още повече и доведе до неистово дращене и гърчене. Задните му лапи панически търсеха опора в покритата с мокет издатина между двете седалки. Постепенно задницата му се заиздига и щръкна нагоре, опашката му се замята бясно и накрая законът за гравитацията си каза думата. Той полетя с главата надолу от другата страна на конзолата, направи салто на пода в краката ми и се обърна по гръб. Оттам бързо и лесно се покатери на скута ми.

Господи, колко щастлив беше — безкрайно щастлив. Трепереше от радост, когато зарови глава в корема ми и задъвка копчетата на ризата ми, а в същото време опашката му удряше по волана като стрелка на метроном.

Бързо установих, че мога да въздействам върху темпото на размахване на опашката чрез докосване. Когато и двете ми ръце бяха на волана, тактът беше неизменно три тупвания в секунда. Туп. Туп. Туп. Щом докоснех с пръст главицата му, ритъмът преминаваше от валс към боса нова. Туп-туп-туп туп-туп-туп! Два пръста и той незабавно се сменяше с мамбо. Туп-туп-туп-туп-туп! Когато сложех цялата си ръка върху главата му и започнех да я мачкам, ритъмът експлодираше в самба, подобно на серия от картечни изстрели. Туптуптуптуп-туптуптуптуп!

— Охо, ти имаш чувство за ритъм! — казах му аз. — Значи си реге куче.

Стигнахме у дома, вкарах го вътре и откачих повода. Той започна да души и не спря, докато не подуши всеки сантиметър от къщата. След това седна на задните си лапи, наведе глава настрани и ме погледна, сякаш искаше да ми каже: Страхотно местенце, но къде са братята и сестрите ми?

Осъзна реалността на новия си живот, чак когато стана време да си лягаме. Преди да отида да го взема, му бях приготвил легло в гаража, който беше залепен за къщата. Никога не вкарвахме колата там, използвахме го най-вече като склад и сервизно помещение, където държахме пералната машина, сушилнята, както и дъската за гладене. Помещението беше сухо и удобно и имаше врата, която водеше към оградения заден двор. С циментовия си под и стени, практически беше неразрушим.

— Марли — казах бодро аз, когато го отведох там. — Това е твоята стая.

Бях пръснал наоколо играчки за дъвчене, в средата бяха застлани вестници, оставил бях купа с вода и му бях приготвил легло в един голям кашон, постлан със стара завивка.

— А това е леглото ти — казах аз и го сложих в кашона.

Марли беше свикнал с кашони, но винаги ги беше споделял с братята и сестрите си. Обходи го и ме погледна тъжно. За да го изпитам, влязох в къщата и затворих вратата. Застанах зад нея и се заслушах. Първо не чух нищо. После долових тихичко скимтене. След малко се чу такова квичене, сякаш някой го изтезаваше.

Отворих вратата и щом ме видя, квиченето спря. Протегнах ръка, погалих го няколко пъти и пак излязох. Застанах зад вратата и започнах да броя. Едно, две, три… Минаха седем секунди, преди джафкането и квиченето да започнат отново. Повторихме упражнението няколко пъти със същия резултат. Бях уморен и реших, че е време да го оставя да скимти, докато се изтощи и заспи. Излязох от гаража, затворих вратата, отидох в спалнята в другия край на къщата и пропълзях в леглото. Въпреки бетонните стени чувах жалното му квичене. Лежах и се опитвах да не му обръщам внимание, като си въобразявах, че всеки момент ще заспи. Квиченето продължаваше. Чувах го дори когато запушвах ушите си с възглавницата. Представих си как стои там съвсем самичък за пръв път в живота си, в непозната обстановка, без никаква кучешка миризма. Майка му беше изчезнала, нямаше ги братята и сестрите му. Горкичкият. Как бих се почувствал аз на негово място?

Упорствах още половин час и накрая станах и отидох при него. Щом ме видя, лицето му грейна и опашката заудря по стената на кашона. Все едно ми казваше: Хайде, скачай вътре, тук има достатъчно място. Не отговорих на поканата му, просто вдигнах кашона заедно с кучето, отнесох го в спалнята и го поставих плътно до едната страна на леглото. Легнах съвсем накрая на матрака, с ръка, провесена в кашона. Поставих я върху него и усещах как гръдният му кош се надига и спада при дишането. Скоро и двамата се унесохме в сън.