Джон Гроган
Марли и аз (7)

Глава 6
Сърдечни въпроси

Местните жители ще ви кажат, че в Южна Флорида има четири сезона. Да, едва различими, признават те, но все пак са четири. Не им вярвайте. Сезоните са два — единият топъл и сух, другият горещ и влажен. Един ден, по времето, когато тропическите жеги отново се завръщаха, ние се събудихме и осъзнахме, че кучето ни вече не е малко. Както зимата внезапно беше преминала в лято, така и нашият Марли като че ли изведнъж се беше превърнал в едър и непохватен юноша. Беше навършил пет месеца и увисналите гънки на жълтата му кожа, която изглеждаше прекалено голяма за него, се бяха запълнили с мускули. Огромните му лапи вече не бяха комично непропорционални спрямо тялото му. Острите му като игли млечни зъби бяха изпадали и на тяхно място бяха израснали големи и здрави зъби, с които можеше да схруска за нула време някое фризби или чисто нова кожена обувка. Тембърът на гласа му беше станал по-плътен и хората се плашеха от басовия му лай. Когато се изправеше на задните си крака — а той го правеше често — поклащайки се като руска танцуваща мечка, можеше да сложи предните си лапи на раменете ми и да ме погледне право в очите.

При първото ни ходене при ветеринарния лекар човекът подсвирна и каза:

— Това куче ще стане доста голямо.

Беше прав. Марли порасна и стана хубаво куче, ето защо се почувствах задължен да посоча пред скептичната си съпруга, че официалното име, което му дадох, не беше толкова далече от истината. Грогановият Марли Великолепни от Чърчил, освен че живееше на Чърчил Роуд, във всяко отношение беше великолепен. Е, поне когато не си гонеше опашката. Понякога, след като беше изразходвал докрай енергията си, лягаше на персийския килим в дневната и се припичаше на проникващите през щорите коси лъчи на слънцето. С вдигнатата си глава, лъскав нос и кръстосани предни лапи, приличаше на египетски сфинкс.

Не бяхме единствените, които забелязаха трансформацията му. Очевидно непознатите, които го заобикаляха отдалеч и се дръпваха уплашено, когато се втурнеше към тях, не виждаха вече в него безобидно кутре. За тях той беше нещо, което вдъхва страх.

На предната ни врата, на нивото на очите, имаше малко продълговато прозорче с размери петнадесет на двадесет сантиметра. Марли умираше за компания и когато някой позвънеше на звънеца, той се втурваше от другия край на къщата, плъзваше се по дървения под във фоайето, при което размяташе килимчетата на всички страни, и не спираше, докато не се удари с трясък във вратата. След това се изправяше на задните си крака, джафкаше бясно и залепваше муцуната си на прозорчето, за да погледне право в лицето на човека от външната страна на вратата. За Марли, който се изживяваше като представител на фирма за посрещане на новодомци, това беше една радостна увертюра. Обаче за пътуващите търговци, пощальоните и всеки друг, който не го познаваше, той беше Куджо, изскочил от романа на Стивън Кинг, и единственото, което му пречеше да ги разкъса, беше дървената ни врата. След като натиснеха звънеца и видеха лицето на лаещия Марли, вперил очи в тях, повечето непознати бързаха да се оттеглят към средата на пътя, където стояха и чакаха да се появи някой от нас.

Както установихме, това не беше толкова лошо.

Кварталът ни беше от онзи тип, който специалистите по градоустройство наричат „развиващ се“. Къщите бяха строени през четиридесетте и петдесетте години на двадесети век и в началото тук бяха живеели бягащи от зимата хора и пенсионери, но когато първоначалните собственици измрели и тяхното място било заето от разнородна група рентиери и работнически семейства, той започнал да запада. По времето, когато се нанесохме ние, кварталът отново беше в преход, като този път къщите се реставрираха и санираха от гейове, художници и млади професионалисти, привлечени от близостта на морето и модерната архитектура в стил ар деко.

Нашето каре беше като буфер между Саут Дикси Хайуей и луксозните вили край брега. Преди създаването на Междущатската магистрална система, Дикси Хайуей бе част от Магистрала 1, която минава по източния бряг на Флорида. Шосето беше с пет ленти, покрити с нагорещен от слънцето паваж, по две във всяка посока, и една обща лента по средата за обратен завой. Край пътя имаше поовехтели и неугледни магазинчета, в които се продаваха вещи и дрехи втора употреба, бензиностанции, сергии за плодове, магазини със стоки на консигнация, евтини ресторантчета и семейни мотели от една отминала епоха.

На кръстовището, където се пресичат Саут Дикси Хайуей и Чърчил Роуд, имаше магазин за алкохолни напитки, денонощен търговски център, магазин за вносни стоки със здрава решетка на витрината и открита обществена пералня, където хората висяха по цяла нощ и често оставяха наоколо книжни пликове, пълни с празни бутилки. Къщата ни беше в средата на карето, през осем къщи от търговската част.

Кварталът ни изглеждаше безопасен, но се случиха някои събития, от които се убедихме, че си имаше и тъмна страна. Изчезнаха инструменти, които бяхме оставили в двора, а при едно от редките застудявания някой отмъкна всичките ни дърва за горене, които бях подредил до стената на къщата. В един неделен ден, докато закусвахме в едно от любимите си ресторантчета, седнали на обичайната си маса до прозореца, Джени ми показа дупка от куршум в стъклото точно над главите ни и сухо отбеляза: „Това тук го нямаше последния път“.

Една сутрин тъкмо излизах с колата си от карето, за да отида на работа, когато видях един мъж да лежи в канавката, а лицето и ръцете му бяха целите в кръв. Паркирах колата и изтичах при него, като мислех, че го е бутнала кола. Клекнах, но в носа ме удари острата воня на алкохол и урина, а когато заговори ми стана ясно, че е страшно пиян. Повиках бърза помощ и останах при него да изчакам линейката, но когато екипът пристигна, той отказа помощта им. Докато аз и медиците стояхме и гледахме, той със залитане се отправи към магазина за алкохол.

И още една случка. Една вечер отчаян на вид мъж почука на вратата и ми каза, че отивал на гости в някаква къща през една пряка, но му свършил бензинът. Помоли ме да му дам пет долара. Щял да ми ги върне веднага на другата сутрин. Ще ми ги върнеш, как ли пък не, помислих си аз. Предложих му да повикам полицията да го откара, но той измърмори някакво неубедително обяснение и изчезна.

Най-много се притеснихме, когато ни разказаха какво се случило в малката къщичка по диагонал от нас. Там било извършено убийство само няколко месеца, преди да се нанесем. При това не обикновено, а особено брутално убийство. Жертвата била вдовица, инвалид. Нарязали я с верижен трион. Всички вестници писаха за случая и още преди да купим къщата знаехме всички подробности, с изключение на мястото на престъплението. И ето че то се оказа от другата страна на улицата, на която живеехме.

Убитата беше пенсионирана учителка на име Рут Ан Нидърмайър, която живеела сама и била една от първите заселници в квартала. След операция за поставяне на изкуствена тазова става, тя наела медицинска сестра, която да й помага през деня. Решението й се оказало фатално. Сестрата, както впоследствие установила полицията, крадяла чекове от чековата книжка на госпожа Нидърмайър и фалшифицирала подписа й.

Възрастната жена била крехка, но умът й бил бистър. Повдигнала въпроса за липсващите чекове и необяснимите тегления от банковата й сметка. Изпадайки в паника, сестрата разбила главата на бедната жена и повикала приятеля си, който пристигнал с един верижен трион и й помогнал да разчленят тялото й във ваната. Двамата заедно напъхали частите в един голям куфар, измили кръвта от банята и потеглили с колата.

Няколко дни всички се чудели къде е изчезнала госпожа Нидърмайър, казаха ни по-късно съседите. Мистерията била разрешена, когато един мъж се обадил в полицията и казал, че от гаража му се носи ужасна воня. Полицаите открили куфара и ужасното му съдържание. Когато попитали собственика на гаража как куфарът се е оказал там, той им казал истината — дъщеря му го помолила да го остави при него.

Въпреки че зловещото убийство на госпожа Нидърмайър беше най-често разказваното събитие от историята на квартала, никой не спомена и дума, докато уреждахме купуването на къщата. Нито агентът по недвижимите имоти, нито собствениците, нито съседите или земемерът. През първата седмица, след като се нанесохме, съседите пристигнаха със сладкиши и тавичка с печено и ни съобщиха новината. Докато лежахме в леглото през нощта, беше трудно да не мислим, че само на стотина-двеста метра от прозореца на спалнята ни една беззащитна вдовица е била нарязана на парчета. Това е било просто инцидент, казвахме си ние, нещо, което на нас никога няма да ни се случи. И все пак не можехме да минем край мястото или дори да погледнем през прозореца, без да се сетим какво е станало там.

По някакъв начин присъствието на Марли и фактът, че непознатите са нащрек, когато беше наоколо, ни даваше чувство за сигурност, което иначе би ни липсвало. Той беше едро, любвеобилно и глуповато куче, чиято отбранителна стратегия срещу злосторниците сигурно би била да ги ближе до смърт. Но дебнещите престъпници и хищници не можеха да знаят това. За тях той беше голям, силен и непредвидимо луд. И нас това напълно ни устройваше.

Джени добре понасяше бременността си. Започна да става в зори, за да прави упражнения и да разхожда Марли. Приготвяше пълноценни и здравословни ястия, на масата винаги имаше плодове и зеленчуци. Отказа се от кафето и диетичните газирани напитки и, разбира се, от всякакъв вид алкохол. Не ми позволяваше да сложа дори и лъжица шери за готвене в тенджерата.

Бяхме се врекли да пазим бременността й в тайна, докато не се уверим, че плодът е жизнеспособен и няма риск от спонтанен аборт, но и двамата не успяхме да се сдържим. Толкова се вълнувахме, че съобщавахме новината ту на този, ту на онзи от близките си, заклевайки ги да мълчат, докато тайната ни престана да бъде тайна. Първо я споделихме с родителите си, след това с братята и сестрите си, после я съобщихме на най-близките си приятели, на колегите си и накрая на съседите. На десетата седмици коремът на Джени започна леко да се закръгля. Бременността й започна да изглежда реална. Защо да не споделим радостта си с другите? До деня, в който тя трябваше да отиде на преглед и ултразвук, всички знаеха, че Джон и Джени очакват бебе, все едно бяхме залепили обява на някой билборд.

В деня, в който трябваше да отидем на лекар, поисках да ме освободят от работа сутринта и както ни бяха казали, взех една празна видеокасета, за да мога да запечатам първия зърнист образ на потомъка ни. Посещението трябваше да бъде отчасти преглед, отчасти информационна среща. Щяха да ни определят акушерка, която да отговори на въпросите ни, да измери корема на Джени, да чуе пулса на бебето и, разбира се, да ни покаже мъничкото телце.

Пристигнахме в девет часа сутринта, изпълнени с трепетно очакване. Акушерката, любезна жена на средна възраст с британски акцент, ни отведе в малък кабинет за прегледи и веднага попита:

— Искате ли да чуете как бие сърцето на бебето ви?

— Разбира се — отвърнахме ние.

Вслушвахме се напрегнато, докато тя прокарваше нещо като микрофон по корема на Джени. Седяхме мълчаливо, със замръзнали усмивки на лицата и се напрягахме да доловим лекичкото туптене, но от усилвателя се чуваше само пращене.

Сестрата ни успокои, че това не е нещо необичайно.

— Зависи как е разположено бебето. Понякога не се чува нищо. Може би е малко рано.

Предложи ни да се заемем с ултразвука.

— Хайде да видим бебето ви — каза тя жизнерадостно.

— Ще видим бебето Гроги за пръв път — каза Джени, обърнала към мен сияещото си лице.

Сестрата ни отведе в кабинета за ултразвук и накара Джени да легне на една маса с монитор до нея.

— Нося видеокасета — казах аз и я размахах пред очите й.

— Почакайте малко — каза сестрата, издърпа нагоре ризата на Джени и започна да прокарва един инструмент с размера и формата на шайба за хокей по корема й. Взирахме се в монитора, на който се виждаше някаква безформена сива маса.

— Хм, този апарат май не улавя нищо — каза сестрата с равен глас. — Ще опитаме с вагинален ултразвук. Така се виждат повече подробности.

Излезе от кабинета и след малко се върна с друга сестра, висока изрусена блондинка с монограм на нокътя. Казваше се Еси. Тя помоли Джени да свали бикините си, след това вкара във вагината й покрита с латекс сонда. Сестрата беше права — образът беше много по-чист, отколкото при другия апарат. Виждаше се нещо, което приличаше на мъничка торбичка в средата на сиво море. После тя увеличи изображението с кликване на мишката, след това още веднъж. И още веднъж. Но въпреки детайлната картина, торбичката приличаше на провесен безформен чорап. Къде бяха малките ръчички и краченца, за които в книгите за бременни пишеше, че се оформят към десетата седмица? Къде беше главичката? Къде беше туптящото сърчице? Джени, извила глава настрани, за да вижда екрана, и все още изпълнена с трепетно очакване, попита сестрите с нервен смях:

— Има ли нещо там?

Погледнах към лицето на Еси и разбрах, че отговорът е точно този, който не искахме да чуем. Изведнъж осъзнах защо мълчеше, докато увеличаваше изображението. Тя отвърна сдържано на Джени:

— Не и това, което бихме очаквали да видим след десет седмици.

Поставих ръка на коляното на Джени. И двамата продължихме да се взираме в петното на екрана, като че ли с волята си можехме да му вдъхнем живот.

— Джени, мисля, че имаме проблем — каза Еси. — Ще повикам д-р Шърман.

Докато чакахме мълчаливо, разбрах какво имат предвид хората, когато казват, че преди да припаднат имат чувството, че ги връхлита рояк скакалци. Почувствах кръвта да напуска главата ми и някакво бръмчене в ушите си. Ако не седна, помислих си аз, ще колабирам. Какъв конфуз! Силната съпруга понася новината стоически, а съпругът й лежи в безсъзнание на пода и сестрите се опитват да го свестят, като му пъхат амонячна сол под носа. Подпрян на кушетката, държах ръката на Джени с едната си ръка, а с другата галех врата й. Очите й плуваха в сълзи, но не заплака.

Д-р Шърман, висок и достолепен на вид човек с грубовато, но приятно лице, потвърди, че плодът е мъртъв.

— Един ден ще можем да чуем туптенето на някое малко сърчице — каза той. И сетне внимателно ни разказа това, което вече знаехме от книгите, които четяхме. Че в един от шест случая бременността завършва със спонтанен аборт. Че това е начинът, по който природата отстранява слабите, недоразвитите, силно деформираните. Явно спомняйки си за притесненията на Джени във връзка с препаратите за бълхи, той ни обясни, че причината не е в нещо, което сме направили или не сме направили. Постави ръка на бузата на Джени и се наведе към нея, като че ли се канеше да я целуне.

— Съжалявам — каза той. — Можете да опитате пак след два месеца.

И двамата седяхме, без да продумаме. Изведнъж изпитахме неудобство от празната видеокасета на кушетката до нас — жестоко напомняне за слепия ни, наивен оптимизъм. Искаше ми се да я изхвърля. Да я скрия. Попитах доктора:

— Какво ще правим сега?

— Ще трябва да отстраним плацентата — отвърна той. — Преди години нямаше дори да разберете, че плодът е мъртъв, докато не се получи кръвоизлив.

Предложи ни да изчакаме да мине краят на седмицата и да дойдем отново следващия понеделник за процедурата, която беше равносилна на аборт — плодът и плацентата щяха да бъдат изтеглени с вакуум от матката. Но Джени искаше да остави всичко това зад гърба си, аз също.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя.

— Добре тогава — съгласи се д-р Шърман. Даде й нещо за разширяване на матката и излезе. Чухме го да влиза в друг кабинет надолу по коридора и бодро да поздравява и да се шегува с друга бременна жена.

Останали сами в кабинета, с Джени се прегърнахме и стояхме така, докато на вратата не се почука. Беше една по-възрастна жена, която не ни беше позната. Носеше някакви документи.

— Съжалявам, мила — каза тя на Джени. — Много съжалявам.

След това й показа къде да подпише декларацията, че й е известен рискът при аспирационен кюртаж, и че няма да предяви иск в случай на увреждане.

Когато д-р Шермън се върна, беше много сериозен. Инжектира на Джени първо валиум, после демерол. Процедурата беше бърза, макар и не безболезнена. Приключи още преди хапчетата да започнат да действат напълно. Когато всичко свърши, тя лежеше почти в несвяст, защото междувременно седативите й бяха подействали.

— Погрижете се да диша — каза докторът и излезе. Не можех да повярвам. Не беше ли негова работа да се погрижи тя да не престане да диша? В декларацията, която беше подписала, не пишеше „Пациентът може да спре да диша по всяко време поради предозиране с барбитурати“. Направих, каквото ми нареди, говорех й високо, разтривах ръцете й, плясках я леко по бузите, казвах й разни неща като „Хей, Джени! Как ми е името?“. Тя не реагираше.

След няколко минути Еси се отби, за да види как сме. Погледна посивялото лице на Джени, излезе от стаята, след малко се върна с мокра кърпа и амонячна сол, която постави под носа й. Стори ми се, че мина цял век, докато жена ми се размърда, но само за кратко. Продължих да й говоря, казвах й да диша дълбоко, така че да усещам дъха й с ръката си. Кожата й беше пепелява на цвят. Измерих пулса й: шестдесет удара в минута. Нервно бършех с мократа кърпа челото, бузите и шията й. Накрая тя дойде на себе си, макар че все още беше замаяна. Погледна ме безизразно, като че се опитваше да разбере защо съм разтревожен. След това отново се унесе.

След половин час сестрата й помогна да се облече и аз я изведох от кабинета, след като получихме следните инструкции: през следващите две седмици никакви бани, никакво плуване, никакви промивки, никакви тампони, никакъв секс.

В колата Джени мълчеше отчуждено. Беше се притиснала към вратата от своята страна и гледаше през прозореца. Очите й бяха зачервени, но не плачеше. Напразно търсех думи, с които да я утеша. И наистина, какво бих могъл да й кажа? Бяхме загубили бебето. Да, можех да й кажа, че ще опитаме отново. Можех да й кажа, че това се случва на много двойки. Но тя не искаше да го чуе, а и аз не исках да го изрека. Някой ден щяхме да видим случилото се от перспективата на времето. Но не днес.

Поехме по панорамния път към дома, по Флеглър Драйв, който минава край брега на Уест Палм Бийч от северния край на града, където се намираше кабинетът на доктора, към южния край, където живеехме ние. Водата блестеше на слънцето, палмовите дървета леко се поклащаха под ясното синьо небе. Беше ден, предназначен за радост, но не и за нас. Пътувахме към дома, потънали в мълчание.

Когато стигнахме до къщата, помогнах на Джени да влезе вътре и да легне на канапето, след това отидох в гаража, където, както винаги, Марли очакваше завръщането ни със затаен дъх. Щом ме видя, той се хвърли към огромния си кокал от сурова кожа и гордо започна да го разнася из помещението, въртеше тялото си наляво-надясно, а опашката му удряше по пералнята като палка по тимпан. Приканваше ме да се опитам да му го взема.

— Не днес, приятел — казах аз, отворих задната врата и го пуснах в двора. Марли вдигна крак до японската мушмула и пусна една дълга струя, след това се втурна обратно вътре, залочи вода от купата си, като я разплиска навсякъде, и накрая хукна през антрето, наведен на една страна, да търси Джени. Отне ми само няколко секунди да заключа задната врата, да избърша водата, която беше разлял, и да го последвам в дневната.

Завих зад ъгъла и рязко спрях. Готов бях да заложа седмичната си заплата, че това, което виждам, е абсурд. Нашето буйно, невротично куче стоеше с рамене между коленете на Джени, а голямата му квадратна глава лежеше спокойно в скута й. Опашката му висеше между задните крака и за пръв път, откакто се помнех, не се въртеше, както ставаше, когато го докосва някой от нас. Очите му бяха вперени в лицето й и той тихичко скимтеше. Тя го погали няколко пъти по главата, после неочаквано зарови лице в гъстата козина на врата му и се разрида. Силно, несдържано, идващо от дълбините на душата й ридание.

Стояха така дълго време — Марли, неподвижен като статуя, и Джени, притиснала го към себе си като грамадна кукла. Останах на мястото си, чувствах се като воайор, натрапил се на този интимен момент, и не знаех какво да правя. След това, без да вдигне глава, тя протегна ръка към мен, аз седнах на канапето до тях и я прегърнах. Така стояхме и тримата, сгушени в общата си болка.