Джон Гроган
Марли и аз (15)

Глава 14
Бебето идва по-рано

Джон.

Потънал в мъглата на съня, постепенно осъзнах, че някой ме вика по име.

— Джон. Джон, събуди се.

Беше Джени. Докато ме разтърсваше, каза:

— Джон, мисля, че бебето иска да излезе.

Подпрях се на лакът и разтърках очи. Джени лежеше на една страна със свити към гърдите колене.

— Бебето? Какво?

— Имам много силни контракции — отговори ми тя. — Засякох през какъв интервал са. Зачестяват. Трябва да се обадим на д-р Шърман.

Вече бях съвсем буден. Бебето иска да излезе? Очаквах с нетърпение раждането на второто ни дете — още едно момче, както вече знаехме от прегледа с ултразвук. Но още не му беше времето. Беше прекалено рано. Джени беше в двадесет и първата седмица — беше минала едва половината от нормалния четиридесетседмичен период на бременност. В книгите й за майчинството имаше множество снимки, направени ин витро, които показваха различните фази от развитието на плода седмица след седмица. Само преди няколко дни разглеждахме книгата, за да видим как изглеждат бебетата на двадесет и една седмици и се питахме как ли се развива нашето бебе. На двадесет и една седмици плодът може да се побере в шепа и тежи по-малко от половин килограм. Очите са затворени, пръстчетата малки и тънки като клечици, белите дробове все още не са развити достатъчно, за да снабдяват организма с кислород от въздуха. На двадесет и една седмици бебето не е жизнеспособно. Шансът да оцелее извън утробата на майката е минимален; шансът да оцелее без сериозни, дълготрайни, здравословни проблеми е още по-малък. Природата неслучайно е отредила бебето да остане в утробата на майка си цели девет месеца.

— Сигурно няма нищо страшно — опитах се аз да успокоя Джени, въпреки че чувствах как бие сърцето ми, докато набирах номера на акушеро-гинекологичната клиника. Д-р Шърман се обади след две минути. Гласът му звучеше уморено.

— Може би са газове — каза той. — Но е по-добре да проверим.

Наложи се да закарам Джени незабавно в болницата. Набързо нахвърлях в чантата й необходимите неща, приготвих шишета с храна за бебето, сложих в друга чанта памперси. Джени се обади на своята колежка и приятелка Сенди, също млада майка, която живееше на няколко преки от нас и попита дали можем да й оставим Патрик. Марли, който също се бе събудил, се протягаше, прозяваше и разтърсваше. Среднощна разходка с кола!

— Съжалявам, Мар — казах аз и го отведох в гаража. На лицето му се изписа разочарование. — На теб се пада да държиш крепостта.

Вдигнах Патрик от креватчето, настаних го на бебешката седалка в колата, без да го будя, закопчах коланите и потеглихме в нощта.

Сестрите от родилното отделение бързо се заловиха за работа. Облякоха Джени с болничен халат и я свързаха с монитор за засичане на контракциите и измерване на пулса на бебето. Контракциите й бяха през шест минути. Определено не ставаше въпрос за газове.

— Бебето иска да излезе — каза една от сестрите. — Ще направим всичко възможно да го задържим.

Д-р Шърман се обади по телефона и ги помоли да проверят дали има разкритие. Една от сестрите провери с ръка, на която беше надянала гумена ръкавица, и докладва, че разкритието на Джени е един сантиметър. Дори и аз знаех, че това не е на хубаво. При десет сантиметра маточната шийка е напълно разтворена и когато раждането е нормално, в този момент майката започва да се напъва. С всеки болезнен спазъм Джени се приближаваше все повече към момента, от който нямаше връщане назад.

Д-р Шърман нареди да й влеят венозно физиологичен разтвор и да й поставят инжекция бретин за задържане. Контракциите се разредиха, но след по-малко от два часа всичко започна отначало, наложи се поставянето на втора, а след това и на трета инжекция.

Следващите дванадесет дни Джени остана в болницата, свързана с монитори и интравенозни системи. Преглеждаха я безброй перинатолози^[1]. Взех си отпуска, за да гледам Патрик. Правех всичко по силите си, за да се справя със задълженията си — прането, храненето на бебето, готвенето, плащането на сметките, чистенето, поддържането на двора. О, да. И да се грижа за другото живо същество в къщата. Положението на горкия Марли рязко се беше влошило. Доскоро втора цигулка, сега той дори не беше в оркестъра. Макар че не му обръщах внимание, отношението му към мен си остана същото — никога не ме изпускаше от погледа си. Следваше ме предано из цялата къща, докато аз, понесъл Патрик в едната си ръка, с другата чистех с прахосмукачката, мъкнех прането или приготвях нещо за ядене. Влизах, например, в кухнята, за да хвърля няколко мръсни чинии в съдомиялната, а Марли припкаше след мен и обикаляше в кръг няколко пъти, докато реши къде е най-добре да легне на пода. Но едва настанил се, аз хуквах към мокрото помещение, за да извадя дрехите от пералнята и да ги сложа в сушилнята. Той пак тръгваше по петите ми, разбутваше с лапите си килимчетата, докато ги подреди по свой вкус, и отново се пльосваше на пода, но само след секунда аз се отправях към всекидневната, за да взема вестниците. Така я карахме ден след ден. Ако имаше късмет, спирах за миг бясното си препускане, за да го погаля набързо.

Една вечер, след като най-после бях сложил Патрик да спи, аз се отпуснах изтощен на канапето. Марли доприпка, пусна играчката си за „дърпанка“ в скута ми и ме погледна с огромните си кафяви очи.

— Ох, Марли. Капнал съм.

Той пъхна муцуната си под въжето играчка и го подхвърли във въздуха, за да посегна да го хвана, готов да ме изпревари.

— Съжалявам, приятел — казах аз. — Не тази вечер.

Марли сбърчи челото си и наклони глава. Изведнъж целия му предишен чудесен живот беше станал на пух и прах. Господарката му беше изчезнала мистериозно, господарят му не беше никак забавен и нищо не беше както преди. Тихичко изскимтя и разбрах, че се опитва да проумее какво се е случило. Защо Джон не иска да си играе вече с мене? Какво стана със сутрешните разходки? Защо вече не се борим на пода? И къде, всъщност, изчезна Джени? Дали не е избягала с далматинеца от съседната улица?

Но не всичко беше толкова лошо. Новият ни живот си имаше и добра страна за Марли. Аз бързо се върнах към ергенските си навици (т.е. отново станах немарлив). Възползвайки се от правомощията си на единствения възрастен в къщата, суспендирах „Закона за домашните задължения при брак“ и отново въведох отменените от него „Ергенски правила“. Докато Джени беше в болницата, носех една риза по два и дори три дена, освен ако нямаха видими петна от горчица, преди да я хвърля за пране. Млякото се пиеше направо от картонената кутия, а капакът на тоалетната винаги беше вдигнат, освен ако не се налагаше някой да седне на нея. За радост на Марли оставях вратата на банята полуотворена. В крайна сметка, и двамата бяхме мъже. Това му предостави нова възможност за близост в затворено пространство. При това положение реших, че мога да му разреша да пие вода от крана на ваната. Джени сигурно щеше да се възмути, но това беше за предпочитане пред пиенето на вода от тоалетната. Сега, когато твърдо прилагах политиката на вдигнатия капак, трябваше да предложа на Марли алтернативата на привлекателното порцеланово езерце, в което просто нямаше как да не натопи муцуната си.

Свикнах да оставям крана в банята да тече на тънка струйка, докато съм там, за да може Марли да пие студена прясна вода. Той едва ли би изпаднал в по-голям възторг, ако му бях построил планина с бързоструйни потоци като в Дисни Уърлд. Извиваше глава под крана и лочеше вода, а опашката му удряше по умивалника зад него. Жаждата му беше безгранична, което ме убеди, че в някой предишен живот е бил камила. Скоро осъзнах, че съм си взел белята, защото Марли започна да ходи в банята и когато не бях там, стоеше и гледаше отчаяно крана, облизваше всяка процедила се капка и буташе кранчето с нос, докато накрая не издържах повече и отивах да му пусна водата. Изведнъж бе решил, че е някак недостойно да пие вода от купата си.

Следващата стъпка от нашето оварваряване беше направена, когато се къпех. Марли разбра, че може да пъхне глава покрай завесата на душа и да разполага не само със струйка, а с цял водопад. Докато се сапунисвах, той внезапно промушваше тъмножълтата си глава и започваше да лочи вода от душа.

— Само не казвай на мама — предупреждавах го аз.

Опитах се да заблудя Джени, че всичко е под контрол.

— О, ние сме добре — казвах аз и се обръщах към Патрик: — Нали, партньоре?

На този въпрос той даваше стандартния си отговор:

— Тата.

След това показваше вентилатора на тавана.

— Духхха!

Но тя беше наясно. Един ден, когато с Патрик пристигнахме за ежедневното си посещение, Джени ни погледна недоверчиво и попита:

— Какво, за бога, си му направил?

— Какво да съм му направил? — реагирах аз. — Нищо му няма. Нищо ти няма, нали?

— Тата! Духхха!

— Дрешките му — каза тя. — Как, по дяволите…

Чак тогава видях. Нещо не беше наред с гащеризона на Патрик. Осъзнах, че съм напъхал пълничките му крачета в ръкавите, които бяха толкова тесни, че сигурно спираха кръвообращението му. Отворът за главата с якичката висеше между краката му като виме на крава. Главата му стърчеше през разкопчания чатал, а ръцете му бяха скрити някъде в бухналите, подобни на шалвари крачоли. Страхотна гледка беше!

— Глупчо такъв! Облякъл си го наопаки.

— Това си е твое мнение — отвърнах аз.

Но с това играта свърши. Джени започна да върти телефоните от болницата и няколко дни по-късно скъпата ми леля Анита, пенсионирана медицинска сестра, дошла в Америка от Ирландия още като младо девойче и понастоящем живееща в другия край на нашия щат, се появи като по чудо с куфар в ръка и бодро се захвана да възстанови реда. Ергенските правила отново минаха в историята.

 

 

Докторите най-после позволиха на Джени да се прибере у дома, но трябваше да изпълнява изричните им инструкции. Ако искаше да роди здраво бебе, се налагаше да лежи през цялото време. Разрешено й беше да става, само за да отиде до тоалетната и да си вземе набързо душ, след което веднага трябваше да се върне в леглото. Никакво готвене, никакво сменяне на памперси, никакво излизане навън, за да вземе пощата, никакво вдигане на нещо по-тежко от четка за зъби, включително на бебето — забрана, която едва не я уби. Пълна почивка и никакво хитруване. Докторите бяха успели да предотвратят преждевременното раждане. Целта сега беше това да не се случи през следващите дванадесет седмици. Дотогава бебето щеше да бъде на тридесет и пет седмици, все още слабичко, но с напълно развит организъм и готово да се справи само с външния свят. Това означаваше да държим Джени абсолютно неподвижна. Леля Анита — господ да благослови благородната й душа — остана при нас доста време. Марли се радваше, че си има нов приятел в игрите. Много скоро той научи и леля Анита да му пуска крана за пълнене на ваната.

Дойде една сестра от болницата и вкара катетър в бедрото на Джени. Свърза го с малка, задвижвана от батерии помпа, прикрепена за крака й, с помощта, на която в кръвта й непрекъснато се вливаше лекарство за задържане. И това като че ли й се стори малко, защото сетне монтира една контролна система, която приличаше на уред за мъчение — грамадна вендуза, от която излизаха куп жици, свързани с телефона. „Вендузата“, закрепена към корема на Джени с гумена лента, регистрираше сърдечния ритъм на бебето и контракциите, като ги препращаше чрез телефона три пъти на ден до сестра, която следеше за евентуалната поява на обезпокоителни признаци. Отидох до книжарницата и се върнах с един куп книги, които Джени изчете за три дни. Опитваше се да не пада духом, но скуката, еднообразието и непрекъснатото безпокойство за здравето на нероденото дете я подтискаха. Най-много й тежеше, че е майка на петнадесетмесечен син, но й беше забранено да го вдига, да ходи при него, да го храни, когато е гладен, да го къпе, когато е мръсен, да го взима в прегръдките си и да го целува, когато е тъжен. Слагах го върху нея в леглото й, а той дърпаше косата й и пъхаше пръстчетата си в устата й. Сочеше към въртящите се перки над леглото и викаше:

— Мама! Духхха!

Тя се усмихваше, но не беше същото като преди. Липсата на движение постепенно я влудяваше.

Неин неизменен компаньон през цялото това време, разбира се, беше Марли. Той се разположи на лагер на пода до нея. Заобиколи се с най-различни играчки и изкуствени кокали, за да е готов, ако Джени промени решението си и се навие да скочи от леглото за една импровизирана игра на „дърпанка“. Бдеше над нея денем и нощем. Когато се връщах от работа, заварвах леля Анита да приготвя вечерята в кухнята и Патрик на мекото си столче край нея. След това влизах в спалнята, където Марли стоеше до леглото и въртеше опашка, с брадичка, подпряна на матрака и муцуна, прилепена към врата на Джени, докато тя четеше, дремеше или просто гледаше втренчено в тавана, докосвайки гърба му с ръката си. Отбелязвах всеки изминал ден на календара, за да вижда Джени, че времето напредва, но това като че ли й напомняше колко бавно минава всяка минута, всеки час. Някои хора биха се радвали да прекарат живота си, търкаляйки се в леглото, но Джени не беше от тях. По природа тя беше енергичен човек и принудителното безделие я подтискаше все повече с всеки изминал ден. Беше като моряк, попаднал в безветрие, който чака с нарастващо отчаяние появата на най-лекия бриз, за да надуе платната и да продължи пътешествието си. Стараех се да й вдъхна кураж с приказки от рода на „След година ще си спомняме за това със смях“, но си личеше, че част от нея ми се изплъзва. В някои дни очите й говореха, че е някъде далеч.

 

 

На Джени й оставаше още цял месец, който трябваше да прекара в леглото, когато леля Анита опакова куфара си и се сбогува с нас. Беше останала, колкото й беше възможно — всъщност няколко пъти удължаваше престоя си — но вкъщи я чакаше съпруг, за когото се тревожеше и полу на смях казваше, че сигурно е подивял от самотните вечери пред телевизията и предаванията по спортния канал И Ес Пи Ен. Отново останахме сами.

Стараех се с всички сили, за да бъде всичко наред. Ставах в ранни зори, за да изкъпя и да облека Патрик, да му дам овесената каша и пюрето от моркови и да го изведа с Марли поне на кратка разходка. След това оставях Патрик при Сенди, за да се грижи за него, докато съм на работа, и го прибирах оттам вечерта. Връщах се у дома през обедната си почивка, за да приготвя обяд за Джени и да й донеса пощата — най-приятният за нея момент от деня. Играехме на хвърляне на пръчки с Марли и оправях къщата, в която се забелязваха все повече признаци на занемареност. Тревата не беше окосена, прането не беше изпрано, дупката в мрежата на задната веранда, която Марли проби, преминавайки през нея като в анимационен филм, за да догони една катерица, все още си стоеше. Седмици наред вятърът развяваше скъсаната мрежа и фактически дупката се беше превърнала в кучешка врата, през която Марли на воля сновеше между задния двор и къщата през дългите часове, които прекарваше сам с прикованата към леглото Джени.

— Ще я поправя — обещавах аз. — В списъка ми е.

Но виждах тревогата в очите й. Струваше й огромни усилия на волята, за да не скочи от леглото и отново да въведе ред в дома си. Пазарувах вечер, след като Патрик беше вече в леглото, и понякога обикалях щандовете в супермаркета посред нощ. Преживявахме с готова храна. С Чирио и спагети. Престанах да пиша в дневника си, който бях водил редовно години наред. Просто нямах време и сили. Последното, което бях написал, гласеше: „В момента животът ми е малко напрегнат.“

Един ден, когато Джени наближаваше тридесет и петата седмица на бременността си, пристигна сестра от болницата и заяви:

— Моите поздравления, момиче. Успя. Отново си свободна.

Тя откачи медицинската помпа, махна катетъра, прибра монитора и предаде писмените инструкции на доктора. Джени можеше да се върне към обичайния си начин на живот. Никакви ограничения. Никакви медикаменти. Дори можехме да правим отново секс. Бебето вече беше напълно жизнеспособно и нямаше значение кога точно ще се роди.

— Позабавлявай се — каза сестрата. — Заслужи си го.

Джени вдигна Патрик над главата си, полудува с Марли в задния двор, зае се енергично с къщната работа. Вечерта отпразнувахме събитието в индийски ресторант, после гледахме шоуто в един местен комедиен клуб. На следващия ден тримата продължихме празненствата, като отидохме да обядвахме в гръцки ресторант, но родилните болки започнаха още преди да ни донесат поръчания гирос. Всъщност контракциите бяха започнали предишната вечер, още преди Джени да изяде агнешкото с къри, но тя не им обърна внимание. Нямаше да позволи няколко контракции да провалят спечелената с толкова мъки възможност да се позабавлява вечерта в града. Но сега при всеки спазъм тя се свиваше на две. Бързо се прибрахме вкъщи, където Сенди ни чакаше, готова да вземе Патрик и да наглежда Марли. Джени остана в колата и се опитваше да подтисне болките с резки плитки вдишвания и издишвания, докато аз взема чантата с нещата й. Когато стигнахме в болницата и я настаниха в родилното, разкритието й вече беше седем сантиметра. След по-малко от час държах новородения си син в ръцете си. Джени преброи пръстчетата на ръцете и краката му. Очите му бяха отворени и будни, бузките му розовееха.

— Ти успя — заяви радостно д-р Шърман. — Прекрасен е.

Конър Ричард Гроган, два килограма и шестстотин грама, се роди на 10 октомври 1993 г. Толкова бях щастлив, че почти ми убягна жестоката ирония на факта, че бяхме наели един от луксозните болнични апартаменти, но не успяхме да му се порадваме. Ако бебето беше избързало малко, Джени щеше да роди на паркинга. Дори нямах време да се опъна на леглото за татковци.

Като се има предвид какво бяхме преживели, за да се появи синът ни на този свят здрав и читав, решихме, че раждането му е голяма новина — е, все пак не чак толкова голяма, че да бъде отразена на живо от местните информационни медии. Обаче на паркинга под прозореца ни се бяха събрали множество телевизионни коли със стърчащи към небето сателитни антени. Виждах репортери с микрофони в ръка, които правеха проби пред камерите.

— Хей, скъпа — обърнах се аз към Джени — папараците са дошли за теб.

Сестрата, която бе в стаята, за да се погрижи за бебето, каза:

— Можете ли да си представите? Доналд Тръмп е малко по-нататък в същия коридор.

— Доналд Тръмп? — попита Джени — Не знаех, че чака бебе.

Около магната, забогатял чрез бизнеса си с недвижими имоти, се вдигна доста шум, когато преди няколко години се появи в Палм Бийч и се настани в грамадната къща в бившето имение на Марджъри Мериуедър Поуст, покойната наследница на голяма компания за зърнени храни. Имението се наричаше „Маралаго“, което означава „Море до езеро“, и както подсказваше името му, се простираше на седемнадесет акра площ от Атлантическия океан до Вътрешноконтиненталния канал. От края на нашата улица виждахме къщата с петдесет и осемте спални и украсените с метални шипове кули в мавритански стил, които се издигаха над палмовите дървета и голф игрището вътре в имота. Семействата Тръмп и Гроган на практика бяха съседи.

Включих телевизора и научих, че Доналд и приятелката му Марла Мейпълс са гордите родители на момиченце, наречено Тифани, появило се на бял свят малко след като Джени роди Конър.

— Трябва да им се обадим и да уредим среща на децата ни да си поиграят — каза Джени.

Видяхме през прозореца телевизионните екипи да се втурват, за да заснемат как семейство Тръмп напуска болницата с новороденото си бебе и поема към имението си. Марла се усмихваше престорено скромно, показвайки новороденото пред камерите, а Доналд помаха с ръка и намигна самодоволно.

— Чувствам се страхотно — заяви той пред камерите.

След което шофьорът даде газ и лимузината им потегли.

 

 

На следващата сутрин, когато беше наш ред да се приберем у дома, един приятен пенсионер, който работеше на доброволни начала в болницата, избута количката с Джени и Конър през фоайето, после през автоматичната врата, и ги изведе навън под слънчевата светлина. Нямаше камери, нямаше коли със сателитни антени, нямаше изявления и репортажи на живо. Само ние и възрастният доброволец. Не че някой ме попита, но аз също се чувствах страхотно. Доналд Тръмп не бе единственият, който се гордееше с потомството си.

Доброволецът изчака с Джени и бебето, докато прекарам колата до бордюра. Преди да настаня новородения си син в специалната бебешка седалка, аз го вдигнах високо над главата си, за да могат да го видят всички, и заявих:

— Конър Гроган, ти си толкова специален, колкото и Тифани Тръмп. Никога не го забравяй.